Р Е
Ш Е Н
И Е № 191
19.06.2020 г., гр. Стара
Загора
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
Административен
съд Стара Загора, трети касационен състав, в открито съдебно заседание на двадесет
и седми май през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА ТАБАКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
1.КРЕМЕНА КОСТОВА-ГРОЗЕВA
2.СТИЛИЯН МАНОЛОВ
при
секретаря ИВА АТАНАСОВА
и
в присъствието на прокурора РУМЕН АРАБАДЖИКОВ
изслуша докладваното от съдията
КОСТОВА-ГРОЗЕВА к.а.д. №76 по описа на съда
за 2020г.
Производството
е по реда на чл.208 и сл. от АПК.
Образувано е по повод на касационна жалба,
подадена от ГД „Изпълнение на наказанията“, гр. София, чрез юрк. Ст. Т. против
Решение № 376 от 31.10.2018г., постановено по а. д. №362/2018г.
Касаторът,
чрез пълномощника си твърди, че не бил доволен от решението на административния
съд, поради което го обжалва, като твърди, че същото било неправилно – поради
нарушение на материалния закон и необоснованост, досежно частите, с които
касаторът бил осъден да заплати сума в размер на 400 лева, явяващи се обезщетение
за претърпени неимуществени вреди в следствие на незаконосъобразна
административна дейност, търпени от К.М. в периода 31.10.2018г. – 14.08.2018г.,
както и сумата от 114 лева, съдено-деловодни разноски.
Досежно
присъденото обезщетение, се сочи, че от представена справка от 20.06.2019 г. по
делото било видно, че на лишеният от свобода била осигурявана за процесния
период жилищна площ над установения стандарт от 3 кв.м., поради което изводът
на долустоящия съд, че свободната жилищна площ била значително под 4 кв.м. бил неправилен. Освен това според
строителните стандарти в страната жилищната площ се определяла съгласно
застроената площ без приспадане на площта заета от различни движими вещи.
В
проведеното производство не били събрани доказателства, че по време на престоя
на М. в ареста не му бил осигуряван пряк достъп на светлина и възможност за
естествено проветряване, като се излагат и фактически доводи, чрез които се
претендира необоснованост на изводите на съда.
На
следващо място се сочи, че въпреки, че по делото било установено, че килиите в
ареста не разполагали със санитарен възел и течаща вода, това не означавало, че
там се ползвали кофи за тоалетни нужди. По отношение на М. бил прилаган
установения режим на извеждане от килията – три пъти дневно /по график/ и по
заявено желание. Освен това данните по делото сочели, че ареста в Стара Загора
бил снабден с преносими санитарни възли.
На
следващо място се коментира, че по делото имало налични писмени доказателства,
чрез които се установявало, че по заповед на Гл. Директора на ГДИН било
разпоредено при невъзможност да се обособят места за престой на открито, такъв
да се извършвал в пригодено място с осигуряване на достъп до свеж въздух или
вентилация. В ареста в града имало осигурен достъп до свеж въздух и дневна
светлина, макар и не в изнесено извън сградата, т.е. отвън, но това било поради
спецификите на месторазположение на сградата,
където се намирал арестът, близо до други жилищни сгради, което правело
невъзможно извеждане „на вън“ на арестантите. Данните сочели, че М. ежедневно
бил извеждан на открито, освен в дните, когато той отказвал и по делото имало
данните за това.
Според
касатора, първоинстанционният съд неправилно приложил материалния закон за
обезвреда на неимуществени вреди. Според практиката на ЕСПЧ, не всяко действие,
което имало определение емоционални последици, съставлявало нечовешко или
унизително отнасяне“. Причинените вреди трябвало да надхвърлят онзи неизбежен
елемент на страдание или унижение, свързан с легалното третиране или наказание
на арестуваните лица.
По
делото не били събрани доказателства, че ограниченията, което М. търпял в
ареста безспорно обуславяли извод за нарушение на чл.3 от ЗИНЗС и на чл.3 от
ЕКПЧОС, не били доказани същността и продължителността на психическите и
емоционални преживявания на ищеца, на неговите душевни страдания и отраженията
им в неговото ежедневие. Предвид на това се счита, че понесените ограничения от
М. в ареста не били достигнали онази
степен на суровост и унизително третиране, което да предизвика сериозни
физически и психически последици у него, които да подлежали на обезвреда.
Досежно
жалбата в частта й на разноските се твърди, че липсвали доказателства за реално
заплащане на договореното между ищеца и неговия пълномощник възнаграждение от
300 лева., още повече и че от представения договор имало изрично отбелязване,
че представителството било безплатно. Поради това съдът неправилно и
необосновано присъдил в тежест на ГДИН разноски в размер на 104лв., като възнаграждение
за един адвокат.
Касаторът,
редовно призован се представлява от пълномощника си юрк. П., която поддържа
жалбата.
Ответникът
по касация, редовно призован, се представлява от пълномощник, адв. К., който
оспорва жалбата и моли съда да остави в
сила решението. Представя отговор по касационната жалба, в който се сочи, че
първоинстанционният съд подробно и изчерпателно изследвал всички доказателства
по делото и се бил съобразил с разпределянето на доказателствената тежест.
Правилно оценил вредите, търпени от доверителя му, като се съобразил с
практиката на ВАС. На следващо място твърди, че правилно били присъдени и
разноски за предоставената безплатна помощ и се мотивират доводи в тази насока.
Претендират се и разноските пред тази инстанция в случай на отхвърляне на
касационната жалба.
Представителят
на ОП Стара Загора дава становище за частична основателност на жалбата, като се
визира решението, в частта на присъдените разноски, а в останалата й част /за
присъденото обезщетение/ се пледира за неоснователност.
Старозагорският административен съд в настоящия съдебен състав
приема така подадената касационната жалба за редовна от външна страна, подадена
е от страна в съдебния спор, за която решението частично е неблагоприятно и в
срока по чл.211, ал.1 АПК. Ето защо същата е процесуално допустима, в частта й,
с която се оспорва размера на присъденото от първоинстанционния съдебен състав
обезщетение за допуснато нарушение на чл.3 от ЗИНЗС. Допустима е и в частта, с която
касаторът е осъден да заплати на ответника по касация деловодни разноски в
размер на 114 лева.
Касационната жалба е
неоснователна.
За да
постанови обжалвания резултат, първоинстанционният съд се основал на справка, представена от ответника,
съдържаща данни относно мястото и размера на помещенията, където бил настаняван ищецът /килии/ в
ареста в град Стара Загора през процесния период,
осигурената възможността за престой на открито и двигателна активност, за
възможността за отваряемост на прозорците в килиите и тяхната естествена осветеност, за достъп до санитарните помещения –
тоалетна и баня и до течаща вода. Допълнително от ответника по иска били представени редица писмени доказателства относно закупуване
на санитарни и почистващи препрати и средства, такива за извършвани услуги по
дезинсекция и пр. мероприятия, за ремонт на помещенията от
следствения арест, всички касаещи процесния период, вкл. и данни за
периодите, през които М. не е бил здравно осигуряван.
Въз основа на събрания доказателствен материал, съдът приел
от фактическа страна, че ищецът бил задържан за изтърпяване на наложена му мярка за неотклонение „задържане
под стража“ за периода от 31.01.2018г. до 14.08.2018г. в ареста в град Стара Загора.
Съдът приел, че пред него били предявени няколко иска, които съгласно
практиката на СЕПЧ следвало да се разгледат в тяхната кумулативност, като искът
се основавал на твърдения за незаконосъобразни действия и бездействия,
изразяващи се в настаняване в килия, където не се спазва минималния стандарт за
жилищна площ, не осигуряване на минималните битово и санитарно-хигиенни
изисквания /липса на постоянен достъп до тоалетна и течаща вода/; липса на
възможност за двигателна активност и престой на открито; липса на естествено
проветрение на помещението и достъп на естествена дневна светлина.
В мотивите на решението си първоинстанционият съд приел по така заявените
отделни искове следното:
Коментирайки практика на СЕПЧ по повод решения по жалби на български
граждани, в които са коментирани влиянието на редица неблагоприятни условия на
престой на задържани лица в затворите и арестите в България и налице ли е
нарушение на чл.3 от ЕКПЧОС, първоинстанционният състав приел, че пред
процесния период на задържане на М. *** същият бил настаняван в килии с №5, №15 и №4, за чиито квадратури имало данни от представените от ответника
справки, вкл. и данни за това колко лица са
настаняване съвместно с М., като съдът приел, че свободната жилищна площ на
тези помещения /определена на база на обща площ на килията, наличното
оборудване и мебели и брой настанени лица/ било значително под минимално
изискуемите се 4 кв.м. за всяко задържано лице и то в по-голямата си част от
периода на задържане на М.. Отново въз основа на представите справки от
касатора, съдът приел и че осветлението в арестанското помещение било с
изкуствена светлина и при индиректна естествена такава, в помещенията нямало
санитарен възел, течаща вода и външен прозорец. Приел, че в ареста имало общо санитарно помещение с тоалетни, мивки и душове, до които имало осигурен
достъп три пъти дневно, а за облекчаване на естествените физиологични нужди на
арестантите в килията имало и кофа. Съдът също така приел за установено и че по
време на пребиваването на М. в ареста, престоят на открито се осъществявал в
помещение в самата сграда в нарочно обособено помещение.
Тези фактически установявания обосновали у съда изводи за допуснати нарушения
от затворническата администрация в насока неспазване на изискванията за
минимална жилищна площ, установено в чл.43, ал.4 от закона, на изискването на
чл.86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС за осигуряване на време за престой на открито и
неспазване на изискванията за осигуряване на нормални битови и
санитарно-хигиенни условия в помещенията, където пребивавали задържаните лица.
Това, според първоинстанционният съд означавало, че М. изтърпявал наложената му
мярка „задържане под стража“ в процесния период
в условия, които накърнявали негово признато конституционно право и при
допуснати нарушения на чл.3 от ЕКПЧОС и на чл.2, т.3, чл.3 от ЗИНЗС. Всички
установени нарушения в тяхната съвкупност съдът приел, че водели до потискане,
унижаване, неблагоприятно засягане на личността и до физически болки и
страдания, които по степен и интензитет можело да се квалифицират като „
причиняващо страдание и унижаващо достойнството“, до необосновано нарушаване на
основни човешки права и ценности, защитаване от ЕКПЧСО.
Съдът посочил, че макар и да липсвали данни за конкретни физически и/или
психически увреждания на здравето на М., които да се явявали последица от
условията, при които бил поставян по времето на престоя си в ареста в град
Стара Загора, то в контекста на практиката на ЕСПЧ следвало да се приема, че
същият търпял негативни изживявания, определяни като унизително и обидно
отношение и нечовешко третиране. Престоят в ареста бил за дълъг период – седем
месеца и половина, поради което и неблагоприятните условия, които били
установени, нямало как да не влияли негативно на личността на задържаното лице
и да му причинявали болки и страдания, а съгласно чл.284, ал.5 от ЗИНЗС
настъпването на неимуществените вреди се предполагало до доказване на
противното.
Съдът извел извод, че в конкретния случай имало допуснато нарушение на чл.3
от ЗИНЗС и чл.3 от ЕКПЧОС от страна на затворническата администрация, която
следвала да носи отговорност за това. При доказаност на кумулативните
изисквания за ангажиране отговорността на държавата предявеният иск бил приет
за доказан по основание.
В заключение първоинстанционният състав на съда приел, че конкретният размер на обезщетентието за
претърпените вреди следвало да се определи съобразно на чл.52 от ЗЗД, т.е по
справедливост, като се отчитали всички установени по делото факти и
обстоятелства, за това какво било отражението на незаконосъобразната дейност на
затворническата администрация върху ищеца. Съдът отчел и приетото в Решение на
ЕСПЧ от 27.01.2015г. по делото Нешков и др. срещу България и определил размер на обезвредата от 400 лева, а в останалата част до пълния предявен размер от 1200 лева, приел за неоснователна и отхвърлил иска. С решението касаторът бил осъден и да заплати 104 лв. възнаграждение за
един адвокат на осн. чл.10, ал.3 от ЗОДОВ, вр. с чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата и чл.8, ал.1, т.4 от Наредба №1/2004г.
Настоящият състав на касационната инстанция преценява решението
на административния съд като правилно и обосновано в обжалваните му части и по отношение на него не се установява да има релевираното в касационната жалба
основание – нарушение на материалния закон.
Преди всичко следва да се посочи, че първоинстанционият съд установява пред
себе си в пълнота и всестранно релевираните от ищеца основания, въз основа на
които той е търсел обезвреда. За всяко едно
обстоятелство, което релевира М., Съдът изисква от ответника ангажиране на съотв. доказателства и именно въз основа на тях обосновава
фактическите и правни изводи, и
доводи, че се доказва извършено нарушение на чл.3, ал.1
от ЗИНЗС и чл.3 от ЕКПЧОС, тъй като М.
по време на престоя му в ареста в град Стара Загора пребивава в неблагоприятна среда,
изразяваща се в не осигуряване на минималната жилищна площ, липса на директно проветрение
със свеж въздух, липса на достъп до естествена светлини, на престой на открито
минимум един час и липса на постоянен достъп до тоалетна и течаща вода.
Така изведените от първоинстанцияния съд фактически и
правни изводи се споделят от касационната
инстанция като надлежно обосновани. На първо място, обоснован изводъг за неспазване на
изискванията за минимална жилищна площ. За целия период на пребиваване на М. в
помещенията от ареста това изискване е нарушавано. Правилно долустоящият съд
приема, че чистата жилищна площ не се ограничава единствено и само с площта на
самото помещение, но следва да се отчитат и наличието на мебели в помещението,
а при това положение осигуряваната площ е значително под 3 кв.м., като в тази
насока в своите решение ЕСПЧ приема, че това само по себе е достатъчно да се приема
за водещо до значителни затруднения и унижаващо личността на задържаното лице.
Напълно обосновани са и изводите на първоинстанционният съдебен състав, че
по време на престоя на М. *** на него не му е осигуряван пряк достъп до
естествена светлина и проветрение, защото килиите, в които е настаняван нямат
прозорец на стена, а естествената светлината е опосредена от коридора. Доказано
е, че същият пребивава единствено и само на изкуствена светлина и то само при
12 волта напрежение. Безспорно се доказва и обосновано се възприема от съда, че
на М. не му е осигурявано реално престой на открито. Така обособеното място от
администрацията при ответника в помещение в сградата, където се помещава ареста
в града, не може да замества и не изпълнява заложената от закона идея за
осигуряване на ежедневен престой на открито минимум от един час. Също безспорно
е и доказването досежно твърдението, че на М. не е осигуряван постоянен достъп
до тоалетна и течаща вода. Фактът на представени данни за осигурени подвижни
химически тоалетни не опровергава това твърдение на задържаното лице, защото по
своята същност въпросните „химически тоалетни“ съставляват именно вид кофа, на
която се сяда за облекчаване на естествените нужди на лицето, но отново това
става пред другите задържани и намиращи се в помещението хора.
В крайна сметка правилно и обосновано съдът приема за доказано проявлението на твърдените от ищеца
неблагоприятни обстоятелства, при които той е поставян по
време на престоя си в ареста в град Стара Загора и това обосновава изцяло
правилността на изведения извод
за допуснато нарушение от затворническата администрация на чл.3 от ЗИНЗС, съотв. на чл.3 от
ЕКПЧОС, поради
проявление на горните обстоятелства. Само при извод за допуснато нарушение на чл.3 от ЗИНЗС от
страна на ответника, поради допуснато бездействие/бездействие на длъжностни лица от неговата администрация,
Съдът следва да изведе и извод за имуществена обезвреда на
вредите, следствие от това нарушение. Тъй като се доказва проявлението на такива обстоятелства напълно обосновано
съдът приема, че те в своята кумулативност безспорно влияят негативно върху
психическото здраве на задържаното лице, като му причиняват болки и страдания,
надвишаващи праговете на тези, които обикновено се свързват с ограничителните
режими на този вид принудителни мерки.
Съдебната практика на националните
съдилища и на Европейския съд по правата на човека е константна, че особено
липсата на санитарен възел и достъп до течаща вода кореспондират на понятието
"нечовешко" и "унизително" отношение и превишават целите на
изтърпяване на наказанието…… Освен това Държавата има легалното задължение да
гарантира, че лишеният от свобода ще бъде задържан в място, където условията
следва да са съвместими с човешкото му достойнство, че начинът и методът на
изпълнение на наложената му пенитенциарна мярка няма да го подлага на мъки или
изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със задържането. Правилно
първоинстанционният съд преценява конкретните условия на задържането на М. през
процесния период, както и как те в тяхната съвкупност повлияват на него, като
правилно отчита кумулативните последици на тези установени неблагоприятни
услови, ведно със срока на задържането, който не е малък. Затова Съдът изцяло правилно и съобразно закона
приема, че в случая се доказва наличие на всички
кумулативно изискуеми предпоставки по чл. 284 ЗИНЗС, които обаче с оглед
конкретно установените факти водят до извод за основателност на исковата
претенция, но само частично, както и постановява в решението си съдебният
състав. Изцяло се споделят фактическите доводи на
първоинстанционния съд, въз основа на които той обосновава извода си относно
размера на имущественото обезщетение, поради което не се налага тяхното
приповтаряне. Определеният размер на обезщетението, не е в нарушение на
принципа за справедливост, предвиден в чл. 52 от Закона за задълженията и
договорите и е съобразен с конкретно установените обстоятелства по делото-
подължителността на пребиваването в неблагоприятните условия, които са повече
като вид и то някои от тях със значителен интензитет на влеяние върху
задържаното лице.
Неоснователна е и
касационната жалба в частта й на присъдените в тежест на касатора разноски в
общ размер на 114лв., от които 10 лв. заплатена ДТ и 104 лв. възнаграждение за
един адвокат, определено на осн. чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
Неоснователно се твърди, че такова възнаграждение не се следва в полза на
пълномощника на М., тъй като по делото същият представя пълномощно, в което се
сочи, че договореното представителството е безплатно. Касаторът обаче игнорира,
че съгласно и именно визирания текст на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата,
в
случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско
възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от
предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и
осъжда другата страна да го заплати. Тъй като безспорно
касаторът е осъден, макар и за част от предявената претенция, то напълно
правилно Съдът отрежда в негова тежест и задължението за разноските, съразмерно
на уважената част от исковата претенция.
Предвид
изложеното, касационната жалба се явява изцяло
неоснователна, а обжалваното решение, като валидно, правилно
и законосъобразно, следва да бъде оставено в сила.
При този изход
на спора, Съдът намира за основателна претенцията за разноски, която предявява
ответникът по касация, като своевременно
заявена. Същият представя по
делото списък на разноските, като последно претендира 200 лева възнаграждение
на осн. чл.38, ал.2, вр. с Наредба №1/2004г. /л.22/. Касационната инстанция
приема, че касаторът следва да бъде осъден да заплати и възнаграждението за
един адвокат и в настоящата инстанция, като искането за заплащане на 200 лв.,
по 100 лева за всяка претенция, е основателна само до размер от 100 лева, като
се съобрази настъпилата промяна в чл.8 от Наредба №1/2004г., следствие на решение
на ВАС и обнародвана в ДВ бр.45/2020г. и като се съобрази обема на извършената
дейност от страна на адв. К..
Водим
от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК трети касационен
състав на Старозагорски административен съд,
Р Е Ш
И:
ОСТАВЯ В СИЛА
Решение № 376/31.10.2019 г.,
постановено по а. д. №362/2019г. по
описа на Административен съд – Стара Загора,
ОСЪЖДА ГД“ИН“ да заплати на адвокат Н.С.К. *** за осъществена по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата адвокатска защита и съдействие в настоящето производство, адвокатско възнаграждение в размер на 100 /сто/ лева.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.