Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 31.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, в публично съдебно заседание на двадесет
и трети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАЙНА СТЕФАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ЖЕЛЯЗКОВА
ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА
при секретаря Маргарита Димитрова, като разгледа
докладваното от съдия
Стефанова в.гр.д. № 14293 по описа за 2019 г., и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производствата са по реда на чл.
258 и сл. ГПК, чл. 250, ал. 3 ГПК и чл.248, ал. 3 ГПК.
Образувани са по две въззивни жалби и една частна жалба
на Н.М.Н., ЕГН **********, чрез адв. Н.М., депозирани срещу Решение №
371034/26.03.2018 г., Допълнително решение от 01.10.2018 г. и Определение №
479553/30.08.2019 г., постановени по гр. дело № 4792 по описа за 2016 г. на
Софийския районен съд, 35 състав.
С обжалваното Решение № 371034/26.03.2018 г. по гр. дело
№ 4792/2016 г. на СРС, 35 състав, първоинстанционният съд е отхвърлил като
неоснователни и недоказани предявените от Н.М.Н. искове срещу „Н.с.” ЕАД по
чл.92 ЗЗД за дължима на основание анекс от 21.03.2004 г. към договор от
10.11.1997 г. неустойка в размер на 10 000 лева и лихва за забава върху нея в
размер на 1250 лева и е осъдил ищеца да заплати сторените от ответника разноски
от 1500 лева.
С Определение № 479553/30.08.2018 г., постановено по гр. дело №
4792/2016 г., срещу което е постъпила частна жалба, СРС е оставил без уважение
молбата на Н.М.Н. на основание чл.248 ГПК за изменение на решение от 26.03.2018
г. в частта за разноските.
С обжалваното допълнително решение от 01.10.2018 г.,
постановено по същото дело по реда на чл. 250 от ГПК, СРС е оставил без
уважение молбата, подадена от Н.М.Н., за допълване на решението от 26.03.2018
г. чрез произнасяне за поправка на протокол от проведено на 07.11.2017 г.
открито съдебно заседание.
С въззивната жалба срещу решението от 26.03.2018 г. жалбоподателят сочи, че вземането му произтича от
чл. 9, ал. 11 от процесния договор и чл. 7 от анекс от 21.03.2004 г., като до заплащането
на дължимите се на ищеца възнаграждения ответникът не е имал право да извършва
плащания към други адвокатски кантори. Намира, че ответникът е нарушил това
задължение, като е извършил плащания към адвокати, което било безспорно установено по първоинстанционното
дело. Поради това счита, че „Н.с.“ ЕАД му дължи неустойка в размер на 10 000 лева.
В жалбата са цитирани съдебни актове, например решение от
12.03.2015 г. по в.гр.д. № 13166/2013 г. по описа на СГС, които според
жалбоподателя се ползват със сила на пресъдено нещо по отношение на
съществуването и действителността на процесния договор, вкл. на клаузата за
неустойка, уговорена в чл. 9, ал. 11 от същия, като са преклудирани всички
факти, от които могат да се изведат основания за нищожност на тази клауза. Счита,
че първоинстанционният съд се е произнесъл извън пределите на
правораздавателната си власт, тъй като от ответника не е твърдяна нищожност на уговорката
за неустойка. Сочи, че уговорената неустойка не е прекомерна, а е дори занижена,
тъй като дружеството е нанесло множество имуществени и неимуществени вреди на Н.,
които многократно надвишават размера на претендираната сума. Поддържа, че в обжалваното
съдебно решение не са обсъдени изложените от него доводи в исковата молба и
писмената защита.
С депозираната въззивна жалба срещу решението на СРС от 01.10.2018 г., с което не е
уважено искането на Н.Н. за допълване на основаното решение по реда на чл. 250 ГПК, жалбоподателят поддържа, че неправомерно първоинстанционният съд е отказал
да се поразнесе по искането му на основание чл. 151 ГПК за поправка и допълване
на протокола от съдебно заседание, проведено на 07.11.2017 година.
С частната жалба срещу Определение № 479553/30.08.2018 г., постановено
по реда на чл. 248 ГПК, Н.Н. излага твърдения, че при наличие на възражение за
прекомерност, съдът неправилно е присъдил на ответника адвокатско
възнаграждение, надвишаващо три пъти размера на минималното.
Въззивникът моли обжалваните първоинстанционни съдебни
актове да бъдат обявени за нищожни като постановени от незаконен съдебен
състав. В условията на евентуалност иска да бъдат обезсилени като недопустими.
В случай че не бъде прогласена нищожността им или не бъдат обезсилени, моли да
бъдат отменени по съображения, че са необосновани и неправилни поради
противоречие с материалния и процесуалния закон.
Сочи съдебна практика в подкрепа на твърденията си.
Прави доказателствени искания.
Моли да бъде постановено решение, с което делото да бъде
върнато за ново разглеждане от първоинстанционния съд, евентуално, при отмяна
на съдебните актове като неправилни, исковете и частната жалба да бъдат
уважени. Претендира разноски.
От ответника - „Н.с.” ЕАД, се поддържа, че
първоинстанционното решение е правилно, като моли същото с бъде потвърдено.
Намира, че процесният договор е сключен без представителна власт. Поддържа, че
на ищеца не са били възлагани задачи за извършване на правни действия и поради
това не е възникнало задължение за ответника за плащане на възнаграждение. На
отделно основание счита, че договорът е прекратен от страна на дружеството.
Сочи, че поръчката от страна на предприятието е оттеглена и това обстоятелство
е достигнало до знанието на жалбоподателя, тъй като по множество заведени от
него съдебни дела е правено възражение и са представени доказателства за
оттеглянето й и за прекратяване на действието на договора.
В законоустановения срок по чл. 276 ГПК не е постъпил
отговор на частната жалба.
За
да се произнесе, съдът взе предвид следното:
Първоинстанционното производство пред СРС е било
образувано по искова молба с вх. № 8001827/29.01.2016 г. от Н.М.Н., ЕГН **********,
чрез адв. Н.М., срещу „Н.с.“ ЕАД, ЕИК *********, с която са предявени искове за
осъждането на ответника да заплати на ищеца
по
чл.92 ЗЗД и на основание анекс от 21.03.2004 г. към договор от 10.11.1997 г.
неустойка в размер на 10 000 лева и лихва за забава върху нея в размер на 1250
лева.
С обжалваното Решение № 371034/26.03.2018 г. по гр. дело
№ 4792/2016 г. на СРС, 35 състав, първоинстанционният съд е отхвърлил като
неоснователни и недоказани предявените от Н.М.Н. искове. Съдът е приел е, че
страните са били обвързани от валидно облигационно правоотношение, по което
правоотношение ищецът е изправна страна, както и че ответникът е извършвал
плащания към други адвокатски кантори. За да отхвърли исковете, съставът на СРС
е изложил мотиви за основателност на възражението на ответника за нищожност на
клаузата на чл. 9, ал. 11 от анекса на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД - като
накърняваща добрите нрави, както и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД -
като противоречаща на закона.
Със същото решение първоинстанционният съд е осъдил Н.Н.
да заплати в полза на ответника сумата от 1500 лева – разноски по делото.
Посочено е, че е взето предвид направеното от ищеца възражение за прекомерност
на претендираните от дружеството разноски, като съдът е изчислил, че съгласно Наредбата
за минималните размери на адвокатските възнаграждения минималният размер в
случая възлиза на 867,50 лв. без ДДС или 1041 лв. с ДДС.
От Н.Н. своевременно е била депозирана молба за
изменение на постановеното решение от 26.03.2018 г. в частта за разноските,
която е оставена без уважение с обжалваното Определение № 479553/30.08.2019 г.
по гр. дело № 4792/2016 година (л.313). Съдът е приел, че са неоснователни
твърденията на молителя за липса на представени доказателства за изплащане на
претендираното адвокатско възнаграждение. Относно възражението за прекомерност,
заявено от ищеца, в обжалваното определение е прието, че претендираната сума от
1735 лева без ДДС е намалена до 1500 лева, а не до минимума от 1041 лева, като
е взето предвид, че по делото са проведени няколко съдебни заседания и е
отчетена фактическата и правната му сложност, неговия обем и извършените от
страните процесуални действия. Отбелязано е, че самият ищец е заплатил на
процесуалния си представител и е претендирал по делото адвокатско
възнаграждение в размер на 1987 лева.
В срока по чл. 250, ал. 1 ГПК от ищеца в първоинстанционното
производство е поискано допълване на решението от 26.03.2018 г. чрез
произнасяне за поправка на протокол от проведено на 07.11.2017 г. открито
съдебно заседание. С обжалваното решение от 01.10.2018 г. (л.319),
постановено по същото дело на СРС, съдът е оставил без уважение молбата, като е приел,
че се е произнесъл изцяло по исканията на Н., а актът по чл. 151 ГПК не е част
от съдебното решение. Посочил е още, че на 07.11.2017 г. не е провеждано
открито съдебно заседание по делото, а по искане за поправка на протокол от ОСЗ
от 15.11.2017 г. има произнасяне с протоколно определение от 28.02.2018 година,
постановено по делото.
Съдът взе предвид следното от фактическа и правна страна:
Въззивните жалби и частната жалба са подадени в срок, от
легитимирано лице, като са заплатени дължимите държавни такси, поради което са
допустими.
На основание чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата.
Решението от 26.03.2018 г., Допълнително решение от
01.10.2018 г. и Определението от 30.08.2019 г., постановени по гр. дело №
4792/2016 г. на СРС, 35 състав, са валидни и допустими – съдът се е произнесъл в
рамките на правораздавателната си власт и в съответствие с основанието и
петитума на искането за съдебна защита.
По жалбата срещу Решение № 371034/26.03.2018 г.
В исковата молба са изложени твърдения, че страните са
обвързани от договор за текущо правно обслужване от 10.11.1997 г., изменен и
допълнен с анекс от 05.02.2004 г. и анекс от 21.03.2004 година. Сочи се, че дружеството
е извършило плащане към адв. П.В., въпреки че към този момент е имало
неразплатени задължения към ищеца по посочения договор и по конкретни договори
по чл. 5 от същия. Твърди се, че по този начин ответникът е нарушил
разпоредбата на чл. 9, ал. 11 от договора, вр. чл. 7 от анекса от 21.03.2004
г., според които дружеството няма право да извършва плащания към други
адвокатски кантори, ако има неизплатени задължения към ответника по Договора за
текущо правно обслужване от 10.11.1997 г., анексите към него или от сключени по
реда на чл. 5 от договора други конкретни договори за правна защита и
съдействие.
От приложения като доказателство към исковата молба
договор от 10.11.1997 г. и анекса към него от 21.03.2004 г. се установява, че между
страните е сключен граждански договор, по силата на който „Н.с.“ ЕАД възлага на
адвокат Н.М.Н. извършването на текущо правно обслужване: сключване на
граждански договори с клиенти, сключване, изменение и прекратяване на трудови
договори, участие в търговски преговори. Уговорено е всяка конкретна задача да
се възлага с конкретна покана и изясняване на всички подробности от страна на
възложителя. Дружеството се е задължило да изплаща на Н. месечно възнаграждение
в размер на 5 минимални работни заплати за служителите от държавния апарат на
бюджетна издръжка, най-късно до 20 число на месеца, за който съответното
възнаграждение е дължимо.
С анекса от 21.03.2004 г. към договора от 10.11.1997 г.,
подписан за дружеството от управителя на „Напоителни системи - клон Шумен“ – Р.И.,
се уточнява, че работата се възлага писмено, с подробно указание относно възложените
задачите и срока, за който следва да бъдат извършени. Уговорено, че работата се
възлага единствено лично на адв. Н.Н. или на техническия му сътрудник Г.Н..
Страните са се договорили, че с чл. 6 от анекса се
създава нов чл. 8 от договора, като съгласно ал. 4 от същия, ако някоя от
дължимите неустойки не бъде заплатена при възникване на основанието за плащането
й, неизправната страна дължи и мораторна лихва по смисъла на чл. 86 ЗЗД върху
дължимата неустойка, считано от падежа до окончателното изплащане на главното
вземане по неустойката по реда на чл. 76 от ЗЗД.
С чл. 7 от анекса от 21.03.2004 г. се създава нова разпоредба
от договора - чл. 9, като в съответствие с ал. 11 от анекса възложителят („Н.с.“
ЕАД) се задължава да не извършва каквито и да било плащания към други
адвокатски кантори, при положение че има неизплатени задължения към изпълнителя
(адв. Н.Н.). Предвидено е още, че при нарушение на това задължение се дължи
неустойка в размер на 10 000 лв. за всеки конкретен случай.
От представените по първоинстанционното дело платежни
нареждания е установено, че „Н.с.“ ЕАД е извършило две плащания към П.В.
(л.257-258) – на 04.03.2015 г. е платена сумата от 5089 лева, като в платежното
нареждане като основание за плащане е посочен договор 21/17.02.2015 г.; на
11.08.2015 г. по сметка на П.В. е внесена сумата от 3300 лева, с основание: „по
договори за пр.защита 591164/591165“. Конкретните договори не са представени по
делото.
От дружеството не са ангажирани доказателства за
извършени плащания в полза на адв. Н.Н..
От жалбоподателя са представени и приети като
доказателства по делото множество съдебни решение. С решение от 12.03.2015 г.,
по в.гр.д. № 13166/2013 г. на СГС, III-В състав (л.285-288 от делото на СРС), влязло в сила на 05.05.2015
г., е потвърдено решение № I-49-117 от 21.05.2013 г. по гр. д. № 51375/2010 г. по описа на
СРС, 49 състав (л. 289-290
от делото на СРС), с което „Н.с.“ ЕАД е осъдено да заплати на Н.М.Н., по иск с
правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, сума в размер на 10 000 лв.,
представляваща неустойка по чл. 9, ал. 1 от договор от 10.11.1997 г. за правно
обслужване, във вр. с чл. 7 от анекс от 21.03.2004 година.
Посоченото решение на СРС е влязло в сила, от което
следва, че със сила на пресъдено нещо е установено между страните по делото, че
процесният договор за правно обслужване и анекса към него са валидни, а
възраженията за нищожност на договора от страна на ответника, както тези, че не
е подписан от страна на законния представител на дружеството, евентуално, че е
сключен от пълномощник във вреда на представляваното дружество, са преклудирани
и не могат да бъдат разглеждани повторно. Следва да се има предвид, че дори и
да липсваха наведени възражения за нищожност на съответните уговорки в предходния
съдебен процес, то същите пак биха били преклудирани за предявяване в настоящия
процес с оглед обективните предели на СПН на решението по предходния спор,
чийто предмет е бил осъждане за вземането за неустойка, произтичащо от същия
договор, където ответникът е следвало да изчерпи всички свои възражения срещу
съществуването на предявеното за защита по исков ред вземане срещу него (в този
смисъл Решение № 335 от 13.11.2018 г. по т. д. № 2477/2017 г., Т. К., ІІ т. о.
на ВКС). Когато между едни и същи страни са възникнали няколко спора, основани
на едни и същи правопораждащи факти, и по някои от споровете вече има влязло в
сила решение, следва да се приеме, че относно общите правопораждащи факти,
съдът се е произнесъл окончателно. В отношенията между страните е формирана
сила на пресъдено нещо по тези въпроси, която следва да бъде зачетена при всеки
следващ спор (арг. от Решение № 314 от 15.01.2018 г. по гр.д. № 4301/2014 г. на
ВКС, IV г.о. и Решение
№ 137 от 12.10.2015 г. по т. д. № 2618/2014 г. на ВКС, І т.о).
Процесният договор е с предмет оказване на адвокатски
услуги и има характера на договор за поръчка. С чл. 9 от анекса от 21.03.2004
г. страните са уговорили ред за прекратяване на договора за правно обслужване
чрез промяна на съдържанието на досегашния чл. 11 и чрез създаване на нов чл.
12 в договора. С разпоредбата на чл. 11 е предвидено, че договорът може да се
прекрати или развали с 6-месечно писмено предизвестие, връчено по надлежния ред
и удостоверено с подписите на адв. Н.Н. или изпълнителния директор на „Н.с.“
ЕАД. Съгласно чл. 12 договорът може да се прекрати и по взаимно писмено
съгласие или едностранно от възложителя при неизпълнение в продължение на два
месеца на повече от пет от възложените му задачи.
Необходима предпоставка за основателността на предявения
иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД е съществуването на правна връзка между страните,
основана на валиден договор, който не е развален или прекратен към момента на извършеното
плащането към „друга адвокатска кантора“ по смисъла на чл. 9, ал. 11 от анекса
от 2004 г. към договора от 1997 година.
Съгласно чл. 287 ЗЗД договорът за поръчка се прекратява,
освен по други причини, посочени в закона, още и с оттегляне на поръчката от
доверителя, с отказ от довереника и със смъртта или с поставянето под запрещение
на някой от тях, а така също и с прекратяването на юридическото лице, ако то е
било доверител или довереник.
В този смисъл е и разпоредбата на чл. 15, изр. 1 от
ЗАдв., действащата към момента на сключване на договора, която предвижда
възможност на доверителя или подзащитния по всяко време на делото да се откаже
от защитата на повереника или защитника.
Настоящият съдебен състав намира, че процесният договор
е бил прекратен към извършване на твърдяното от ищеца нарушение на чл. 9, ал.
11 от договора – плащанията от ответника в полза на П.В., за които е установено
по делото, че са извършени на 04.03.2015 г. и 11.08.2015 година.
С Решение №
I-49-117 от 21.05.2013 г., по гр. д. № 51375/2010 г. по описа на СРС, 49 състав
(потвърдено с Решение от 12.03.2015 г. по в.гр.д. №13166/2013 г., на СГС, III-В
състав), както и с Решение от 15.11.2013 г., по гр.д. № 4589/2007 г. на СГС, 19
състав, на които самият жалбоподател се позовава и представя, за неоснователно е
прието възражението на „Н.с.“ ЕАД за прекратяване на договора поради оттегляне
на поръчката. С първите две от посочените решения е прието, че това уведомление
не е било надлежно връчено на ищеца, поради което не е било налице прекратяване
на договора към момента на плащанията към други адвокатски кантори – за периода
2005 – 2009 година. С решение от 15.11.2013 г., по гр.д. № 4589/2007 г. на СГС съдебният
състав също е приел, че за процесния период по делото (20.11.2004 г. до
19.11.2007 г.) представеното като доказателство уведомление за
прекратяване на договора не е било достигнало до знанието на адв. Н.Н..
От горепосочените съдебни актове следва, че в тези
производства изявленията на „Н.с.“ ЕАД, обективирани в отговор на исковата
молба, във въззивна жалба и приложенията към тях, са достигнали до знанието на насрещната
страна Н.М.Н., поради което следва да се приеме, че са породили прекратителен
ефект спрямо договора за абонаментно обслужване. В съдебната практика еднозначно
се приема, че е допустимо страната да отправи изявление, обективирано в
представени по делото доказателства, уведомления за разваляне на договор,
прекратяването му, уведомление за цесия, за обявена предсрочна изискуемост на
заем.
В посочените съдебни решения е прието, че не е настъпил
прекратителният ефект на процесния договор за правно обслужване във връзка с
отправеното от „Н.с.“ ЕАД до Н.М.Н. изявления за прекратяване. Въпреки това, от
мотивите им се установява, че такова уведомление е било приложено по делата и
разгледано от съда. Доколкото Решение № I-49-117 от 21.05.2013 г., по гр. д. №
51375/2010 г. по описа на СРС, 49 състав и Решение от 15.11.2013 г., по гр.д. №
4589/2007 г. на СГС, 19 състав, са постановени преди повече от 6 месеца от
извършените от дружеството към П.В. плащания (на което договорно нарушение се
позовава жалбоподателят), следва, че посредством направеното възражение на
ответника по тези дела, процесният договор е бил прекратен. Възражението за
прекратяване на договора по предходните дела между Н.М.Н. и „Н.с.“ ЕАД също
представлява изявление за прекратяването му.
От изложеното следва изводът, че е налице оттегляне на
поръчката по смисъла на чл. 287 ЗЗД и на чл. 15, изр. 1 от ЗАдв., което е направено
повече от 6 месеца преди плащанията към П.В..
Уговореният в чл. 12 и чл. 13 от договора ред, във вр. с
чл. 10 и чл. 11 от анекса от 21.03.2004 г., в случая не е приложим, тъй като тези
клаузи уреждат хипотеза на неизпълнение на адвоката, но не и оттеглянето на
поръчката по волята на една от страните, за което изправността на страните няма
значение. Всяка страна има правото да се откаже от договора. Уговорка, която
създава утежнен ред за оттегляне на договора за поръчка, следва да се счита за
нищожна като противоречаща на морала и добрите нрави, тъй като необосновано
би създала пречки за страните да се освободят от договорната връзка, която, предвид
характера на договора за поръчка, се основава на изключително висока степен на
доверие.
В заключение следва да се посочи, че с оглед на прекратяването
на договора за текущо правно обслужване, клаузата за неустойка, предвидена
в чл. 9, ал. 11, във връзка с чл. 7 от анекса от 21.03.2004 г., на която жалбоподателят
е основал исковата си претенция, не е била действащ източник на облигационни
права и задължения за страните към момента на твърдяното нарушение - плащания от страна
на дружеството към П.В., поради което не е действала и процесната клауза за
неустойка. След като поръчката е оттеглена, е отпаднал ангажиментът за обслужване на дружеството,
поради което няма правно основание на последното да се вменява задължение за
въздържане от плащане към други адвокати. В противен случай би се стигнало до несправедлив
резултат при прекратен договор за правно обслужване и освобождаване на адвоката
от всякакви ангажименти по него, да се поражда вземане за неустойка в негова
полза, независимо от размера на непогасената част от вземането на адв. Н. и от
размера на извършеното плащане на ответника към други адвокатски кантори. По
този начин би се стигнало до неоснователно обогатяване за адвоката.
Поради съвпадение на крайните изводи на СГС с тези на
СРС, макар и с различни мотиви, първоинстанционното Решение № 371034/26.03.2018
г. по гр. дело № 4792/2016 г. на СРС, 35 състав следва да бъде потвърдено като
правилно.
По жалбата срещу допълнителното решение от 01.10.2018 г.
Хипотезата на чл. 250 ГПК е налице, когато липсва
формирана от съда воля относно част от претенциите на молителя.
В случая с основното си решение първоинстанционният съд
се е произнесъл по предявените искове с правно основание чл. 92 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, като ги е отхвърлил. Настоящият състав намира, че не е налице неразрешена
част от спора, по която съставът на СРС да е пропуснал да се произнесе.
Доколкото в молбата за допълване на решението е поискано съдът да се произнесе
по искане за поправка на протокол от проведено открито съдебно заседне по
първоинстанционното дело, следва да се отбележи, че това не е основание за
допълване на постановения съдебен акт, а може единствено да касае извършено от
съда процесуално нарушение при разглеждане на делото, но не се отнася до непълнота
на съдебния акт. Още повече, че в случая на 07.11.2017 г. изобщо не е било
проведено ОСЗ по делото.
Следва да се посочи, че по отношение на искането за
поправка на протокол от ОСЗ от 15.11.2017 г. първоинстанционният съдебен състав
се е произнесъл с протоколно определение от 28.02.2018 година, като е оставил
молбата по чл. 151 ГПК без разглеждане.
С оглед на изложените съображения, жалбата срещу
допълнително решение от 01.10.2018 г. следва да бъде оставена без уважение.
По частната жалба срещу Определение № 479553/30.08.2018г.
Отговорността на страните за разноски по чл. 78 ГПК е
функционално обусловена от изхода на спора. В случая производството по гр. дело
№ 4792/2016 г. на СРС, 35 състав е приключило с решение, с което предявените
искове са изцяло отхвърлени.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право да
иска заплащане на направените от него разноски, съразмерно с отхвърлената част
от иска.
От „Н.с.“ ЕАД в срок е направено искане за присъждане на
разноски. По делото е представен договор за правна защита и съдействие (л.27), с
който е уговорено адвокатско възнаграждение в размер на 1735 лева без ДДС,
дължими за процесуално представителство по гр.д. № 4792/2016 г. на СРС. Посочено
е, че договореното възнаграждение ще бъде платено по банков път.
Към своевременно представения по първоинстанционното
дело списък с разноски (л.264), е приложена фактура и банково извлечение,
съгласно които уговорената сума за адвокатско възнаграждение, възлизаща на 2082
лева с ДДС, е платена от ответното дружество.
С постановеното решение от 26.03.2018 г. съставът на СРС
е уважил искането за прекомерност, заявено своевременно от ищеца, като е
присъдил в полза на ответника 1500 лева. Съдът е приел, че в случая минималния
размер на възнаграждението съобразно
Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
възлиза на 867,50 лева без ДДС или 1041 лева с ДДС. С определението,
постановено по реда на чл.248 ГПК, са изложени мотивите на съда да не бъде
намален претендираният хонорар до предвидения минимум. Отчетена е правната и
фактическа сложност на делото, неговият обем, броят на проведените открити съдебни
заседание, както и обстоятелството, че самият ищец е заплатил на процесуалния
си представител и е претендирал по делото сумата от 1987 лева без ДДС (л.210 от
делото на СРС) при същия материален интерес.
Настоящият състав напълно споделя изложените от
първоинстанционния съд мотиви при определяне на дължимото в полза на ответното
дружество разноски. В случая съдът правилно е взел предвид минималните размери,
установени с Наредба №1/09.07.2004 г., в редакцията й, действаща към момента на
приключване на устните състезания по делото - ДВ, бр.41 от 23 май 2017 година,
и законосъобразно е намалил искането на ответника до 1500 лева, при изложените
съображения.
Поради посоченото, обжалваното определение следва да
бъде потвърдено като правилно.
Предвид гореизложеното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 371034/26.03.2018 г., постановено по гр.
дело № 4792 по описа за 2016 г. на Софийския районен съд, 35 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Допълнително решение от 01.10.2018 г., постановено по гр. дело № 4792 по
описа за 2016 г. на Софийския районен съд, 35 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 479553/30.08.2018 г., постановени по гр. дело № 4792 по описа за 2016 г. на Софийския
районен съд, 35 състав.
Решението може да бъде обжалвано при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК пред
ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.