Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, ……..
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-В
състав в публично съдебно заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет
и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
БЕТИНА БОШНАКОВА
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от младши съдия
Бошнакова в. гр. дело № 12517 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 –
273 ГПК.
С решение № 132387/25.06.2020 г., постановено
по гр. дело № 35985/2018 г. по описа на СРС, е отхвърлен предявения от ищеца
Министерство на транспорта, информационните технологии и съобщения срещу
ответника С.Й. М. иск с правно основание чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД за заплащане
на сумата от 5994,01 лева, представляваща обезщетение за неоснователно
обогатяване, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на исковата молба – 19.07.2017 г., до окончателното плащане на
вземането.
Подадена е въззивна жалба от Министерство
на транспорта, информационните технологии и съобщения, в която са наведени доводи,
че съдебният акт е поставен при нарушение на материалния закон и
съдопроизводствените правила, както и че същият е необоснован. Според
жалбоподателя районният съд в противоречие на събраните по делото доказателства
е приел, че е налице прехвърляне на процесния имот при действието на невписан
договор, който обвързва приобретателя. Сочи, че предявеният иск за главницата е
по чл. 59 ЗЗД, тъй като за ищеца няма друг ред на защита, а първата инстанция
неправилно е субсумирала изложените в исковата молба факти под нормата на чл.
55, ал. 1, т. 1 ЗЗД. В тази връзка поддържа, че по делото са ангажирани
достатъчно доказателства за основателността на претенцията на ищеца, както за
главницата, така и за обезщетението за забава. Моли въззивната инстанция да
отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което да се произнесе по
съществото на спора, като уважи предявените искове.
По делото е постъпил отговор на въззивна жалба от
въззиваемата страна С. М., депозиран чрез пълномощника му адв. Р.Д. - САК, в
който излага съображения за неоснователността на същата.
Софийски градски съд, след като съобрази доводите
на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилото на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Със заповед № РД-08-119/28.02.2002 г. на министъра на
транспорта и съобщенията във връзка със заемана от ответника С.Й.
М. длъжност „директор“ на дирекция „Връзки с обществеността“ е настанена в недвижим имот – апартамент № 6, находящ се в гр. София, ул. „**********. В
изпълнение на посочената заповед е издадена заповед за настаняване №
355/26.06.2002 г. на Генералния директор на държавно
предприятие „Ръководство на въздушното движение“, като между последното и С.Й. М.
е сключен договор за наем № 144/03.07.2002 г. с предмет
временно и възмездно ползване на посоченото ведомствено жилище, по силата на
който въззиваемата страна в качеството си на наемател е поела задължение да
плаща ежемесечна наемна цена в размер на 32,77 лева, дължима не по-късно от 10-то
число на съответния месец.
От съдържанието на договора за наем се установява, че същият е срочен – със
срок на действие три години, считано деня на издаване на настанителната
заповед. Прекратяването на договора е уговорено с изтичане на срока, за който е
сключен (раздел IV, т. 8 от договора), преди изтичането му - по взаимно съгласие (раздел IV, т. 9), както и автоматично – с
прекратяване на трудовото правоотношение между наемателя и наемодателя (или
съответната организация), независимо от основанията за прекратяване (раздел IV, т. 10). Съгласно т. 14, б. „в“
на раздел V от договора в последната
хипотеза наемателят е длъжен да освободи жилището и да го предаде на
наемодателя в 3-дневен срок след получаване на писмена покана за това. Ако
наемателят не освободи жилището, дължи на наемодателят неустойка в размер на
месечната наемна цена, умножена по 10 за времето на неправомерения си престой в
жилището (раздел V, т. 15 от договора).
На 08.07.2002 г. е подписан предавателно-приемателен протокол, в който е
удостоверено предаването на наетия имот.
Безспорно по делото е, че служебното правоотношение на ответника С. М. е
прекратено, считано от 18.07.2003 г.
С допълнително споразумение от 20.05.2005 г. към договор за наем №
144/03.07.2002 г. , сключено между страните по наемното правоотношение,
действието на договора е продължено до 26.06.2008 г.
С решение № 319/08.05.2007 г. на Министерски съвет имоти – частна държавна
собственост, между които и процесният, са отнети от ДП „Ръководство
на въздушното движение“ и са предоставени за безвъзмездно управление на
Министерство на транспорта. Фактическото предаване на ведомственото жилище е
извършено с протокол за предаване-приемане на недвижим имот и движими вещи –
частна държавна собственост, от 31.07.2008 г. След
извършване на предаването на имота на Министерство на транспорта едностранно е
определена месечна наемна цена в размер на 256,88 лева на основание чл. 33 и
чл. 34 във вр. с чл. 35 от Правилника за прилагане на Закона за държавната
собственост, приет с Постановление № 54/15.09.2006 г. на Министерски съвет.
От приетата по делото като писмено доказателство справка за събраните суми
за наем за апартаменти, находящи се на ул. „**********, гр. София, сред които и
процесното ведомствено жилище, се установява, че последният наем, платен от С. М.,
е за месец юли 2007 г. в размер на 32,77 лева.
С писмо от 19.05.2008 г. ищецът е уведомило въззиваемата страна-ответник,
че следва да внесе в касата на министерството сумата от 3211 лева,
представляваща сбора от дължимата месечна наемна цена в размер на 256,88 лева за
периода от 15.05.2007 г. до 30.06.2008 г. Уведомена е също така, че действието
на сключения между нея и ДП „Ръководство на въздушното
движение“ изтича на 26.06.2008 г., поради което към тази дата
следва да предприеме необходимите действия за освобождаване на жилището.
На 19.09.2008 г. е подписан предавателно-приемателен протокол, в който е
удостоверено предаването на ведомственото жилище от страна на ответника С. М.
на Министерство на транспорта.
При така приетата
за установена фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е подадена от активно
легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради
което се явява допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, по
допустимостта – в обжалваната му част, а по
правилността е ограчен до изложените във въззивната жалба доводи, като може да
приложи и императивна правна норма (т. 1 на
Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС). Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо, което обуславя възможността за въззивната инстанция да се произнесе по правилността на
съдебния акт.
Разгледана
по същество, въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Според практиката на ВКС определянето на правната
квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд и се извършва въз
основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически
твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в
петитума искане за защита. Неправилната правна квалификация е нарушение на
материалния закон, поради което съставлява основание за отмяна на първоинстанционното
решение и за разрешаване на спора по същество чрез произнасяне по
основателността на предявения иск (в този
смисъл Решение № 317/27.06.2012 г. по гр. дело № 117/2012 г. на ВКС, ГК, IV ГО). В случая се касае за непрецизно определяне предмета на спора и смесване
на елементите от фактическия състав при различните хипотези на неоснователно
обогатяване. Районният съд се е произнесъл по заявените фактически
обстоятелства, но ги е подвел под грешно правно основание, като е дал невярна
правна квалификация на така предявения иск, а именно като такъв с правно
основание чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД. Налице е нарушение на материалния закон от
страна на първата инстанция, което води до неправилност на поставеното решение,
но не и до неговата недопустимост. Констатираният порок е основание, довело до
постановяване на неправилно съдебно решение, което подлежи на отмяна и решаване
на спора по същество от въззивната инстанция. Въззивният съд приема, че е
сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание по чл. 59 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Фактическият състав на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД включва следните елементи: обедняване на едно лице, обогатяване на друго, наличие на връзка между
обогатяването и обедняването, която произтича от един общ факт или обща група
факти, липса на валидно основание за това имуществено разместване в отношенията
между двата субекта, както и липса на друго основание за защита на
правата на обеднелия ищец.
Когато собственик на имот е лишен от неговото ползване, доколкото същият
се държи и ползва от друго лице несобственик, обедняването на
собственика се изразява в пропуснатите от него доходи, които би получавал при
отдаването под наем на имота, които следва да се определят съобразно
действащите за периода пазарни наемни цени за конкретния имот. Същевременно
неоснователното обогатяване на лицето, което държи имота, се изразява в
облагодетелстването му със спестения от него наем, който би плащал за ползването
на имота през този период (така Решение
№ 398/06.08.2014 г., постановено по гр. дело № 1933/2013 г. на ВКС, ГК, IV ГО, Решение № 701/22.11.2010 г.
по гр. дело № 219/2010 г. на ВКС, ГК, IV ГО
– относно приложението на нормите на чл. 236, ал. 1 и ал. 2 и чл. 59 ЗЗД).
По делото се установи по безспорен начин факта на ползване на процесното
ведомствено жилище за периода 08.07.2002 г. до 19.09.2008 г., когато същата е
предала държането върху вещта на жалбоподателя-ищец. Фактическата власт върху
недвижимия имот е предадена на въззиваемата страна въз основа на сключения
между нея и трето за настоящия спор лице – ДП „Ръководство на въздушното
движение“, наемен договор от 03.07.2002 г., което (лице) към момента на
възникване на наемното правоотношение е стопанисвало вещта. Предвид предмета на
договора (отдаване за възмездно и временно ползване на ведомствено жилище) приложение
в случая намират освен общия закон (ЗЗД), така и Закона за държавната
собственост, Правилника за прилагане на Закона за държавната собственост, както
и Правилата за управление, стопанисване, настаняване и продажба на ведомствени
жилища, гаражи и ателиета на ГД „Ръководство на въздушното движение“. С оглед
разпоредбата на чл. 24, ал. 3, т. 1 ЗДС, а и на основание клаузата на раздел IV, т. 10, б. „в“ от договора,
действието му е било автоматично преустановено с прекратяване на служебното
правоотношение между С. М. и дружеството-наемодател. Независимо от това,
ползването на имота от нея е продължило със съгласието на бившия наемодател. В
случая съдът приема, че последващото държане на вещта не е било без основание,
а се основава на нова облигационна връзка, а именно на допълнителното
споразумение от 20.05.2005 г. Последното притежава съществените елементи на
договора за наем, характеризиращи го като такъв, тъй като обективира две
насрещни съвпадащи изявления на страните за отдаване за временно и възмездно
ползване на процесния недвижим имот. В тази връзка следва да се отбележи, че в
посочените по-горе правилата (Правила за управление, стопанисване, настаняване
и продажба на ведомствени жилища, гаражи и ателиета на ГД „Ръководство на
въздушното движение“) е предвидена възможност за настаняване във ведомствени
жилища, стопанисвани от предприятието, на служители от други ведомства. Към
датата на подписване на допълнителното споразумение С. М. е заемала длъжността
„директор“ на дирекция „Пресцентър и връзки с обществеността“ към МВР. Ето защо
съдът приема, че за срока на действие на допълнителното споразумение от
20.05.2005 г. въззиваемата страна е ползвала имота на годно основание. С
решение № 319/08.05.2007 г. на Министерски съвет имотът – частна държавна
собственост, е безвъзмездно предоставен за управление на жалбоподателя-ищец, но
доколкото вещта вече е била предмет на сключен наемен договор, следва извод, че
този договор обвързва новия титуляр на правото на управление. Следователно за
времето от 15.05.2007 г. до 26.06.2008 г. въззиваемата страна С. М. е държала
вещта на годно основание, противопоставимо на Министерството на транспорта, с
оглед на което се извежда извод, че за посочения период не са налице
предпоставките за реализиране на отговорността ѝ по чл. 59 ЗЗД.
На следващо място, видно от съдържанието на писмо с рег. №
15-01-104/19.05.2008 г., Министерството на транспорта е уведомило С. М. за
промяната в лицето, стопанисващо ползваното от нея жилище, както и че същата
следва да напусне имота към момента на изтичане на срока на действие на
допълнителното споразумение – 26.06.2008 г. Независимо от отправеното
предупреждение за прекратяване на договора и изразеното желание на ищеца относно
освобождаване на имота от страна на ответника, последният продължил да ползва
вещта до 19.09.2008 г. През този период въззиваемата страна вече е държала
имота без основание, за което ползване неоснователно се е обогатила,
спестявайки разходите, които би следвало да плати за служенето с вещта, а Министерството
на транспорта, от своя страна - е обеднявало, тъй като е било лишено от възможност
да ползва имота и съответно да събира добиви от вещта, вкл. и гражданските
плодове (т.е. налице е обедняване под формата на пропуснати доходи), като
имущественото разместване на двете страни произтича от общ факт.
С оглед изложените съображения съдът намира, че за част
от исковия период, а именно от 27.06.2008 г. до 19.09.2008 г., претенцията на
ищеца за главница е доказана по основание, поради което следва да бъде разгледано
направеното в отговора на исковата молба възражение за погасителна давност на
вземането. В случая намира приложение общата 5-годишна давност, която започва
да тече от деня на разместването на благата (Постановление № 1 от 28.05.1979 г.
на Пленума на ВС). Исковата молба е депозирана в съда на 19.07.2017 г., т.е.
години след изтичането на този срок, поради което вземането за посочения период
се явява погасено по давност. Ето защо предявеният иск с правно основание чл.
59 ЗЗД следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Отхвърлянето на главния иск обуславя неоснователността и
на вземането за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Предвид гореизложеното
съдът не следва да преразглежда въпроса за разноските в първоинстанционното
производство. В тази част решението на първата инстанция следва да бъде
потвърдено, тъй като същите правилно са присъдени в тежест на ищеца съобразно
правилото на чл. 78, ал. 3 ГПК.
По отношение на
разноските във въззивното производство:
С оглед изхода на спора право на разноски има
въззиваемата страна, която своевременно е претендирала платеното от нея
адвокатско възнаграждение в размер на 630 лева. Съгласно
практиката на ВКС условие за присъждането им е страната да е представила пред
съда пълномощно и документ, удостоверяващ действителното плащане на
адвокатското възнаграждение (вж.
Определение № 49 от 16.01.2021 г. на ВКС по гр. Д. № 1028/2011 г., III г. о.,
ГК, т.1 от ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС), каквито в настоящия случай са
налични по делото (пълномощно – л. 73 от първоинстанционното дело; договор за
правна защита и съдействие, в който се съдържат данни за размера на
уговорения адвокатски хонорар и начина на
неговото плащане – в брой, поради което самият договор
има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е
договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение). При тези съображения в полза на въззиваемата страна следва да бъде
присъдена сумата в размер на 630 лева, представляваща сторените във въззивното
производство разноски.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 132387/25.06.2020 г., постановено по
гр. дело № 35985/2018 г. по описа на СРС в частта, в която е отхвърлен
предявеният от ищеца Министерство на транспорта, информационните технологии и
съобщения с адрес: гр. София, ул. „**********срещу ответника С.Й. М., ЕГН: **********,
с адрес: *** иск с правно основание чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД за заплащане на
сумата от 5994,01 лева, представляваща обезщетение за неоснователно
обогатяване, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на исковата молба – 19.07.2017 г., до окончателното плащане на вземането,
КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от ищеца Министерство на
транспорта, информационните технологии и съобщения с адрес: гр. София, ул. „**********срещу
ответника С.Й. М. с ЕГН: **********, адрес: *** обективно кумулативно съединени
иска с правно основание чл. 59 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата от 4135,77
лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползване на недвижим имот,
находящ се в
гр. София, ул. „**********, ап. 6, за периода от 15.05.2007 г. до 19.09.2008
г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
исковата молба – 19.07.2017 г., до окончателното погасяване на вземането, както
и за сумата от 1858,90 лева,
представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода 15.05.2017 г.
– 29.08.2011 г., като неоснователни.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му част.
ОСЪЖДА Министерство на транспорта, информационните
технологии и съобщения с адрес: гр. София, ул. „**********да заплати на С.Й. М.
с ЕГН: ********** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на 630 лева –
разноски по делото (адвокатско възнаграждение).
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: 1. 2.