РЕШЕНИЕ
гр.
София, ………….. г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, III „В” състав в публично заседание на осми май през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
МЛ.СЪДИЯ:БИЛЯНА
КОЕВА
при секретаря Цветелина
Пецева, като разгледа докладваното от мл. съдия Коева гр. д. № 15489/2018 г. по
описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение № 174989/18.07.2017
г., постановено по гр. д. № 1461/2012 г. по описа на СРС, 72 състав са уважени
предявените по реда на чл. 422 ГПК от ЗАД
„А.Б.” срещу Н.С.С. искове с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) и чл.
342, ал. 1 ТЗ, както и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за установяване съществуването вземане на ищеца към ответника за следните
суми: 2360,45 евро - главница, представляваща заплатено застрахователно обезщетение
за неплатени от ответника лизингови вноски по договор за финансов лизинг
№12148/07.08.2007 г., сключен с “А.К.” АД, ведно със законната лихва от
09.09.2011 г. до окончателното плащане, сумата от 338,70 евро мораторна лихва
за забава върху сумата от 10 899,03 евро за периода 24.01.2009 г. – 14.04.2009 г.
и сумата от 629,99 евро мораторна лихва за забава върху сумата от 2360,45 евро
за периода 15.04.2009 г. – 08.09.2011 г. С решението е отхвърлен иска за
установяване на вземането за мораторна лихва върху сумата от 10 899,03 евро за
периода от 29.12.2008 г. до 23.01.2009 г. и за сумата над 338,70 евро до
претендираните 389,94 евро.
Решението на СРС
е обжалвано от ответника в уважителната му част, който поддържа, че обжалваният
съдебен акт е неправилен и незаконосъобразен. Счита, че застраховката и нейните
условия нямат обвързваща сила спрямо лизингополучателя. Поддържа се, че текстът
на лизинговия договор, с който лизингополучателят се задължава да заплаща
лизинговите вноски при прекратяване на договора е явно несправедлив, тъй като
от една страна лизингополучателят е длъжен при забава да заплаща предсрочно
изискуемите лизингови вноски, в които са включени лихви за бъдещи периода, а от
друга страна на последния е отнето правото да получи собствеността върху автомобила,
въпреки, че от него се очаква да го заплати. Поддържа, че посочените договорки
противоречат на добрите нрави. Излага съображения, че след изплащането на застрахователното
обезщетение, автомобилът не бил прехвърлен на застрахователя, а на трето лице,
вероятно свързано със застрахователя, като не е спазен срока за прехвърляне на
собствеността. Излага съображения, че към исковата молба няма представени документи
отразяващи състоянието на вещта. Поддържа, че е останало недоказано, че ищецът
е претърпял реални вреди. Искането към съда е да отмени решението на СРС в обжалваната
част.
В срока по чл.
263 ГПК въззиваемият не е подал отговор на въззивната жалба.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения
съдебен акт:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Жалбата е подадена
в срока по чл. 259 ГПК, поради което е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
По отношение на иска с правно основание чл. 213 ал.
1 КЗ (отм.) и чл. 342, ал. 1 ТЗ
В чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) е уредено
едно специално суброгационно право в отклонение от правилото на чл. 74 ЗЗД, тъй
като при настъпване на застрахователното събитие застрахователят не изпълнява
чуждо правно задължение, а изплащайки застрахователно обезщетение, изпълнява
свое договорно задължение, вследствие на което по силата на чл. 213, ал. 1 КЗ
встъпва в правата на увредения срещу причинителя на вредата.
Настоящата съдебна инстанция, тълкувайки
систематично и логически правните норми, регламентирани в чл. 213, ал. 1 КЗ, във
вр. с чл. 200 КЗ, приема, че при заплащане на застрахователно обезщетение при
настъпване на обезпечения финансов риск застрахователят придобива регресно
право срещу лицето, което е било длъжно да изпълни едно договорно задължение.
Това е нормативният смисъл на разпоредбата на чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.). Заглавието
на новелата на чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) гласи „Встъпване в правата на
застрахования”, поради което при настъпване на застрахователното събитие и след
изплащане на уговореното застрахователно обезщетение застрахователят встъпва във всички права на застрахования,
които той е имал срещу лицето, което е накърнило застрахованото имуществено
право. Тъй като по силата на чл. 200 КЗ (отм.) паричното вземане, породено на договорно основание, може да бъде
обект на застрахователен договор за имуществено застраховане, в случай че
длъжникът не изпълни своето парично задължение, за застрахования се поражда
субективното право да получи застрахователното обезщетение съгласно уговореното
със застрахователя. От своя страна последният по силата на закона се суброгира
в правата на удовлетворения кредитор при заплащане на застрахователното
обезщетение. В този смисъл чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) е приложим и за причиняване
на вреди поради неизпълнение на договорно задължение от страна на третото лице.
Следователно, след като заплати застрахователно обезщетение при настъпването на
обезпечения финансов риск, застрахователят може да иска от третото лице реално
изпълнение на поетото от него договорно задължение.
По същество в този смисъл е и практиката
на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – напр. Решение № 109 от 16.11.2009 г.
на ВКС по т. д. № 91/2009 г., I т. о., ТК, в което се приема, че „при договора
за застраховка „Финансов риск” застрахованият е търговец, сключил договор за
лизинг с трето лице, по който, срещу предоставено ползване на автомобили, той
получава възнаграждение (чл. 342 ТЗ).
Вземането на лизингодателя за лизинговите вноски произтича от договор, като
неплащането им от лизингополучателя има за последица невъзможност за лизингодателя
да увеличи актива на имуществото си, т.е. настъпване на вреда... Липсата на
опасност от увреждане не следва да се преценява с оглед на възможността на
кредитора да реализира вземането си по друг ред - чрез иск за изпълнение.
При имущественото застраховане, вкл. при изрично уредените в закона
застраховки, със сключването на застрахователния договор застрахованото лице
запазва правата си спрямо причинителя на увреждането и застрахователното
правоотношение съществува паралелно с правата, произтичащи от договора с
трето лице, респ. срещу делинквента. За преодоляване на евентуалното неоснователно
обогатяване на кредитора, застрахователят разполага с иск за връщане на недължимо
платено.Договорът за застраховка срещу риска от неплащане на дължими вноски по
договор за лизинг, сключен от застрахования с трето лице (застраховка „Финансов
риск), е действителен поради наличието на застрахователен интерес по смисъла на
чл. 391, ал. 1 (отм.) ТЗ.” и Решение № 222
от 28.12.2009 г. на ВКС по т. д. № 476/2009 г., II т. о., ТК.
За да възникне регресното притезателно
право на застрахователя по имуществено застраховане срещу причинителя на
процесните имуществени вреди, трябва в обективната действителност да бъдат
осъществени следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличие на
действително застрахователно правоотношение между застрахования и ищеца, по
силата на което застрахователят да се е задължил да покрива процесния финансов
риск; 2) за увредения да е възникнало право на вземане на договорно основание
по договор за лизинг срещу причинителя на вредата, т.е. вредите да са причинени
от ответника чрез неговото виновно неизпълнение на договорното задължение да заплати
уговореното лизингово възнаграждение и 3) застрахователят по имущественото
застраховане да е изплатил застрахователно обезщетение за настъпилото увреждане
на застрахованото право, което е оценимо в пари – арг. чл. 200 КЗ (отм.).
От представените по делото доказателства се
установява, че между ответника и „А.К.” АД е сключен Договор за лизинг № 12148/07.08.2007
г., по силата на който „А.К.” АД като лизингодател е предоставил за временно
възмездно ползване на Н.С.С. за срок от 59 месеца, в качеството му на
лизингополучател, л. а. „Ситроен”, с рег. № ******(Приемо-предавателен протокол
от 07.08.2007 г.) срещу заплащане на лизингово възнаграждение в размер на
сумата от 15 339,41 евро, разсрочено на 59 месечни вноски, по 259,99 евро всяка.
В чл. 27, ал. 2 от договора е предвидена предсрочна изискуемост на цялото
вземане на лизингодателя при неизпълнение или забава на задълженията на лизингополучателя.
Договорът за лизинг, какъвто е процесният,
представлява консенсуален, двустранен, възмезден, комутативен и неформален
договор, като при неговото сключване се пораждат правните последици, към които
са насочени насрещните волеизявления на страните. Предаването на вещта, предмет
на договора и заплащането на уговореното лизингово възнаграждение не се включва
в неговия фактически състав, а са в изпълнение на породените от него договорни
задължения. За да възникне задължението за заплащане на уговореното лизингово
възнаграждение, лизингодателят следва да предаде на лизингополучателя вещта,
предмет на лизинговия договор.
Правното действие на сключения договор за лизинг
попада под приложното поле на ТЗ, тъй като учреденото от него договорно правоотношение
е възникнало между лица, които са търговци и е свързано с упражняваното от тях
занятие – арг. чл. 286, ал. 1 ТЗ. От друга страна, по силата на чл. 286, ал. 2 ТЗ, във вр. с чл. 1, ал. 1, т. 15 ТЗ този договор е от вида на обективните
(абсолютните) търговски сделки.
Основното задължение на лизингодателя е да предаде
лизингованата вещ на лизингополучателя, да му предостави свободното ползване на
обекта на лизинга в рамките на уговорения срок и да прехвърли правото на
собственост върху вещта, предмет на договора, а за лизингополучателя се
пораждат следните правни задължения: да заплати уговореното лизингово
възнаграждение, да пази вещта, като я използва съгласно обичайното или
уговореното предназначение, да заплаща всички разходи, свързани с ползването и
поддържането на вещта, както и да я върне след изтичане на уговорения срок на
ползване, в случай че не упражни своето право да придобие правото на
собственост върху нея.
Не се спори между страните, а и от Приемо-предавателен
протокол от 07.08.2007 г. се установява,
че л. а., предмет на процесния договор за лизинг, е бил предаден от лизингодателя
на лизингополучателя в състояние, годно за уговореното между страните
употребление. При изпълнението на насрещната престация за предаване на вещта,
предмет на договора, правното задължение на лизингополучателя за заплащане на лизинговото
възнаграждение е станало изискуемо, но тъй като страните са разсрочили това
задължение на 59 лизингови вноски, всяка една от тях става изискуема при
настъпване на падежа, съгласно уговореното в договора за лизинг.
По делото е представена застрахователна полица, от която
се установява наличие на застрахователно правоотношение между лизингодателя и
ищеца с покрит риск неплащане на вноски по договори за лизинг на автомобили
собственост на застрахования.
По делото е представена покана от 01.08.2008 г. получена от ответницата на 14.02.2008 г., с която лизингодателят я поканил да плати дължимите до момента лизингови вноски или да предаде автомобила.
Представен е доклад по щета, от който е видно, че на 07.03.2008 г., лизингодателят е уведомил ищеца за настъпилото застрахователно събитие.
Не е спорно между страните, а и от представените по делото доказателства се установява, че с приемо-предавателен протокол от 20.01.2009 г. ответницата предала на ищеца лизинговия автомобил, а не 14.04.2009 г., автомобилът бил продаден на трето лице за сумата от 16700 лв.
Тъй като заплащането на лизинговото възнаграждение е във функционална зависимост, след развалянето на лизинговия договор и връщането на вещта на 20.01.2009 г., не се дължи лизингово възнаграждение. В този смисъл е и практиката на ВКС, Определение № 384 от 6.06.2013 г. на ВКС по т. д. № 1327/2013 г., I т. о., ТК, в което се приема, че „развалянето на договора за финансов лизинг за лизингополучателя не отпада задължението за плащане на предхождащи развалянето лизингови вноски, както не се дължи връщането им в случай, че са били платени до момента на развалянето - чл. 347, ал. 2 ТЗ, във връзка с чл. 232, ал. 2 ЗЗД. Вярно е, че договорът е развален, но искането на кредитора - лизингодател не е за връщане на даденото, а произтича от задължението на лизингополучател по договор с периодично изпълнение до момента на развалянето му.”. Предвид изложеното, неоснователни се явяват доводи на въззивника, че на лизингополучателят било отнето правото да получи автомобила, а от него се очаквало да плаща.
Следва да се отбележи, че страните по
договора за имуществено застраховане са свободни да уговорят правното действие
на тази двустранна алеаторна сделка, вкл. и да предвидят, че при неизпълнение
на изискуеми парични задължения по договор за лизинг (за заплащане на уговореното
разсрочено лизингово възнаграждение) размерът на застрахователното обезщетение ще
включва и уговорените, но неизискуеми лизингови вноски, вкл. и тези, за
заплащането на които правното задължение е прекратено – при разваляне на
двустранния възмезден договор с едностранно волеизявление от лизингодателя
поради виновно неизпълнение на тези основни договорни задължения, поети от
лизингополучателя. Именно такъв е настоящият случай – в клаузата на чл. 1.1. от
Раздел VІІ от ОУ към процесния договор за имуществено застраховане (Финансов
риск) страните по него са постигнали съгласие, че при настъпване на покрития
застрахователен риск (чл. 4.1., във вр. с чл. 2.3. и чл. 2.1. от Раздел VІ от
ОУ – в случай на неплащане на закъснялата вноска и неполучаване на лизинговата
вещ обратно, както и след отправяне на покана от лизингодателя до лизингополучателя
да заплати съответната просрочена лизингова вноска) размерът на
застрахователното обезщетение се определя от всички неплатени вноски по
лизинговия договор (вкл. и такива с ненастъпили падежи). Следователно, с оглед
защитата на кредиторовия интерес застрахователят се е задължил да заплати на
застрахования по договора за имуществено застраховане застрахователно обезщетение
при настъпване на покрития застрахователен риск както за незаплатените
изискуеми, така и за неизискуемите, респ. прекратените поради развалянето на
застрахователния договор парични задължения за заплащане на уговореното
лизингово възнаграждение. Тъй като този кредиторов интерес е предпоставен от
обезщетяване неплащането на всички лизингови вноски, вкл. и тези с ненастъпил
падеж, икономически възлизащи на цената на лизингованата вещ (обичайно
лизингополучателят, особено при оперативния лизинг, какъвто представлява
процесният договор за лизинг, упражнява правото си да придобие собствеността
върху лизингованата вещ), страните по застрахователния договор са уговорили в
чл. 1 от Раздел ІХ от ОУ, че ако след заплащане на застрахователното
обезщетение застрахователят влезе във владение на лизингованата вещ по силата
на прехвърлените от застрахования-лизингодател права, застрахованият се задължава
да изкупи обратно лизинговата вещ или да предложи трето лице,
което да я придобие на възмездно основание. По този начин, както се приема и в Решение
№ 109 от 16.11.2009 г. на ВКС по т. д. № 91/2009 г., I т. о., ТК, с тази клауза
се обезпечава основният принцип в частноправните отношение – недопускането на
неоснователно (без правно основание) разместване на имуществени блага (забрана
за неоснователно обогатяване). Следователно, след връщането на лизингованата
вещ от лизингополучателя и нейното възмездно прехвърляне с Договор за
покупко-продажба от 14.04.2009 г., продавачът-лизингодател е възстановил част
от заплатеното застрахователно обезщетение в размер на 16 700 лева, представляваща
стойността на продажната цена за отчуждаване на лизинговония лек автомобил. Следователно,
с това плащане застрахованият е възстановил част от заплатеното застрахователно
обезщетение за неизпълнение на задължението за заплащане на лизингови вноски, които
не са били изискуеми, или което е било прекратено поради разваляне на процесния
договор за лизинг. Съобразно изложеното, неоснователни се явяват доводи на
въззивника, че лизинговата вещ е била продадена на трето лице.
По правилата за разпределянето на
доказателствената тежест в гражданския процес изпълнението на правните задължения
следва да се установи от този, който навежда този положителен факт – арг. чл.
154, ал. 1 ГПК. Този правен извод се извежда и от правната норма, регламентирана
в чл. 77 ЗЗД, която предписва, че при изпълнението длъжникът може да поиска от
кредитора разписка, за да се снабди с писмено доказателство, установяващо
точното и добросъвестно изпълнение на своето правно задължение. Ответникът не
твърди и не е ангажирал доказателства да е заплатил дължимите лизингови вноски.
Тъй като причинените вреди са закономерна, необходима последица от
противоправното поведение на ответника, настоящата съдебна инстанция счита, че
всички елементи на фактическия състав, пораждащ отговорността на Н.С.С., са
осъществени в обективната действителност.
Не следва да бъдат обсъждани доводите на
въззивника относно състоянието на предадената от лизингополучателя вещ и начина
на формулиране на продажната цена, тъй като са въведени за първи път с
въззивната жалба.
Застрахователят е встъпил в правата на
увредения по силата на факта, че е платил обезщетение за причинените от
неизпълнението на договорно задължение вреди и за него е възникнало регресно
право срещу лизингополучателя – ответник, но само до размера на сумата от 2360,
45 евро.
За ищцовото дружество е възникнало и
акцесорно вземане, изразяващо се в парично обезщетение за причинените му вреди
от неизпълнението на ответника във времево отношение на неговото задължение за
заплащане на процесното регресно парично задължение. Както бе изяснено,
въззивният съд действа при условията на ограничен въззив, поради което без да е
наведен съответен правен довод във въззивната жалба за неправилна преценка на
юридическите факти, обуславящи възникването на притезателното право по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, СГС не може да се произнася по този въпрос – арг. чл. 269, изр. 2 ГПК. В този смисъл по този иск по реда на чл. 272 ГПК въззивният съд препраща
към мотивите на обжалваното решение, като по този начин те стават част от
правните съждения в настоящия съдебен акт.
По разноските:
При този изход на правния спор, предмет
на настоящото съдебно производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с
чл. 273 ГПК на въззиваемото дружество следва да се присъдят разноски в размер
на 300 лв. – представляващи внесен депозит за назначения на ответника особен
представител.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 174989/18.07.2017 г., постановено по гр. д. № 1461/2012 г. по описа на СРС, 72 състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 във вр. с чл. 273 ГПК Н. С. С. ЕГН ********** да заплати на ЗАД „А.Б.” с ЕИК ******сумата от 300 лв. – сторени съдебни разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.