Р      Е     Ш    Е    Н     И     Е

 

град София, 30.05.2019 година

      В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на трети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                    мл.с.: БИЛЯНА КОЕВА

 

при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор ……… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №7195 по описа за 2018 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

                Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

             Постъпила е въззивна жалба от „Т.С." ЕАД, с която се обжалва решение №357660 от 09.03.2018г., постановено по гр.д.№68233/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 63-ти състав в частта, в която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.422 от ГПК във връзка с чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване вземания спрямо ответника - К.И.И. за стойността на доставена в периода от 01.05.2014г. до 30.04.2016г. топлинна енергия за имот с аб. №172574 за разликата над 1350 лв. до 2026.12 лв., както и за законна лихва, начислена върху задължението за топлинна енергия за забава в периода от 15.09.2014г. до 27.04.2017г. за разликата над 224.66 лв. до 337.18 лв.; както и в частта в която е осъдена „Т.С." ЕАД да заплати на К.И.И. сумата от 145.93 лв., направени по делото разноски. 

Инвокирани са доводи относно незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон. Твърди се, че неправилно СРС не се съобразил с изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза, която е отчела извършеното прихващане на начислената сума за връщане в резултат на направените корекции по изготвените за периода изравнителни сметки с неплатените от ответника стари задължения. Твърди се, че по този начин съдебно-счетоводната експертиза посочва реално дължимата сума за процесния период, получена в резултат на издадени фактури, при включени изравнителни сметки и съобразно заключението на съдебно-техническата експертиза. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени съдебното решение в обжалваните части като неправилно и незаконосъобразно и да постанови друго решение, с което да бъдат уважени изцяло предявените искове с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.422 от ГПК във връзка с чл.86, ал.1 от ЗЗД. Претендира сторени разноски пред двете съдебни инстанции. Прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност относно претендирани от въззиваемата страна разноски за адвокатско възнаграждение.

Въззиваемата страна - К.И.И., депозира писмен отговор, в  който взема становище относно неоснователността на подадената въззивна жалба. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните части. Претендират разноски, направени във въззивното производство за платен адвокатски хонорар.

Трето лице-помагач - „Т.с.” ЕООД не изразява становище по подадената въззивна жалба.

Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу К.И.И. при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

С оглед заявения петитум на въззивната жалба предмет на въззивен контрол е постановеното решение в частта, в която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.422 от ГПК във връзка с чл.86, ал.1 от ЗЗД. Постановеното първоинстанционно съдебно решение в частта, в която са уважени предявените искове с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.422 от ГПК във връзка с чл.86, ал.1 от ЗЗД, като необжалвано е влязло в сила.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното ч.гр.дело №29198/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 63-ти състав, въззивника-ищец- „Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 09.05.2017г. и е постановена на 05.06.2017г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу К.И.И. за заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - К.И.И. възражение, поради което дължимите от него суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

  Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за частична неоснователност на предявените от ищеца - „Т.С.” ЕАД срещу ответника - К.И.И. искове с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.422 от ГПК във връзка с чл.86, ал.1 от ЗЗД. Прието е, че между страните е възникнало договорно правоотношение, по силата на което ответникът, в качеството на собственик на имота, има задължение да заплаща стойността на доставяната от ищеца топлинна енергия в процесния имот. Посочено е още, че ищецът е установил със събраните по делото доказателства, че е изпълнил задължението си да достави топлинна енергия в имота на ответника при спазване на изискванията на Общите условия по договора за доставка на топлинна енергия, както и на действащата нормативна уредба, доказано е количеството и при определяне на стойността на доставената топлинна енергия за исковия период от време е кредитирано заключението на съдебно-техническата експертиза. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи досежно частична неоснователност на заявените искови претенции като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Настоящият състав следва да обсъди доводите релевирани в подадената въззивна жалба досежно незаконосъобразността на съдебното решение в обжалваните части.

В конкретната хипотеза няма спор между страните относно обстоятелството, че ответникът се явява ползвател на доставяната в имота топлинна енергия през процесния период, както и не се оспорва обем и качествени показатели на доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия. Единственият наведен конкретен довод във въззивната жалба досежно порочността на съдебното решение в обжалваната част касае оспорванията на констатациите на вещото лице-топлотехник, изготвил приетата по делото СТЕ, който въззивният съд счита за неоснователен. В случая правилно първоинстанционният съд не е възприел заключението на СсчЕ относно дължимия размер на задължението, а при определяне на размера на доставеното количество топлинна енергия се е позовал на констатациите на СТЕ, в която е изчислен действителният размер на задълженията на потребителя за реално доставената през процесния период топлинна енергия след приспадане на сумите по изравнителните сметки, като не са включени стари задължения и корекции за предходни периоди. Правилно първоинстанционният съд е установил дължимия размер за потребеното количество топлинна енергия досежно имота на ответника за периода 01.05.2014г. - 30.04.2016г. в размер на 1350 лв., чиято стойност е изчислена в заключението на СТЕ на база реално потребената топлинна енергия, съобразено изготвените от фирмата за топлинно счетоводство изравнителни сметки за процесния период. Заключението по СТЕ е дадено от вещо лице, специалист в областта топлотехника, мотивирано е вкл. с посочени формули за извършване на разпределението, като е даден отговор на поставените му задачи, предвид на което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че следва да го кредитира. Заявените с въззивната жалба общи възражения съдът намира, че не сочат необоснованост на заключението и като отчита че не са подкрепени от събрани по делото доказателства, приема за неоснователни. Следователно правилно предявеният установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата от 1350 лв. до пълния предявен размер от 2026.12 лв., стойност на незаплатена топлинна енергия, за исковия период. Първоинстанционният съд като е достигнал до същия правен извод е постановил законосъобразен съдебен акт в тази част, който следва да бъде потвърден.

Правилно и законосъобразно е обжалваното решение и в частта в която е отхвърлен предявения иск за мораторна лихва и като такова следва да бъде потвърдено. Във въззивната жалба няма наведени конкретни оплаквания за незаконосъобразност на постановения съдебен акт, в частта, в която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.86, ал.1 от ЗЗД за разликата над 224.66 лв. до пълния предявен размер от 337.18 лв. за периода от 15.09.2014г. до 27.04.2017г.. В тази връзка съдът препраща към изложените от първостепенния съд мотиви, които са законосъобразни, постановени при правилно приложение на материалния закон.

На следващо място не е налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски в тежест на ищеца, като дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.3 ГПК.

С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение в обжалваните части, вкл. и в частта на разноските определени съобразно изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. 

По разноските в настоящото производство:

С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция и предвид изричната претенция на въззиваемата страна за присъждане на разноски, на правно основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 от ГПК такива му се дължат. Направеното от въззивника възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на претендираното от въззиваемия адвокатско възнаграждение за разглеждане на въззивна жалба, съдът счита за основателно с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото. Последната не се определя само от размера на материалния интерес, а от конкретната фактическа и правна сложност на делото.  Делото е с ниска правна и фактическа сложност, като във въззивното производство пълномощника на въззиваемия е осъществил процесуално представителство в едно съдебно заседание. При това положение справедливото възнаграждение за положения адвокатски труд с оглед характера на делото и съобразно минималните размери на адвокатските възнаграждения, регламентирани в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в редакция след изменение на ДВ, бр.28/2014г./ следва да се определи на сумата от 300 лв., която сума въззивника следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 от ГПК.

          Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №357660 от 09.03.2018г., постановено по гр.д.№68233/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 63-ти състав, в обжалваните части.

            ОСЪЖДА "Т.С." ЕАД, с ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на К.И.И., с ЕГН **********, с адрес: ***; на основание чл.78, ал.3 от ГПК сума в размер на 300.00 лв. /триста лева/, направени разноски за платен адвокатски хонорар във въззивното производство. 

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :            

 

 

                                       ЧЛЕНОВЕ : 1./            

 

 

                                                            2./