№ 1081
гр. Плевен, 02.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети юли през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Вера Св. Найденова
при участието на секретаря ЦЕЦКА С. ШУТЕВА
като разгледа докладваното от Вера Св. Найденова Гражданско дело №
20234430106483 по описа за 2023 година
Пред ПлРС е депозирана искова молба от И. С. Р., ЕГН **********, от ***, чрез адв.П. Н. от
АК ***, против ***, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от ***, с която
е предявен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, за заплащане на сумата от
901,22 лева - като платена без основание, представляваща сбор от неоснователно начислени
суми за периода 28,02,2022 г. – 30,09,2022 г. към всяка една от общо 8 бр.погасителни вноски
съгласно погасителен план към договор за потр.кредит №628894/31,01,2022 г., ведно със
законната лихва, считано от датата на ИМ. Фактическите твърдения на ищеца са, че на
31,01,2022 г. между страните е сключен Договор за потребителски кредит №628894 към
искане №9054818 за сумата от 1000,00 лева и със срок на договора – 30,09,2022 г.; че заемът
е предоставен при фиксиран годишен лихвен процент 40,05% и ГПР от 48,74%; твърди се,
че сумата по заема е следвало да бъде върната на 8 месечни вноски, с определен падеж по
погасителен план, от които две вноски от 33,38 лева и шест вноски от 186,67 лева; твърди се,
че на основание чл.5, ал.1 от Договора ищецът се е задължил, в срок до три дни, считано от
датата на сключване на договора, кредитът да бъде обезпечен чрез предоставяне на банкова
гаранция или поръчители, които да отговарят да конкретно посочени изисквани; посочва се,
че на основание чл.11, ал.2 от Договора, при неизпълнение на изискването за обезпечение,
заемателя дължи сума от 901,22 лева, която сума е включена в погасителния план, като
вноската с неустойка е в размер от 261,00 лева; твърди се, че клаузата по чл.11 е нищожна,
тъй като заобикаля закона - нормата на чл.19, ал.5 и чл.33, ал.1 от ЗПК; твърди се също, че
клаузата противоречи на закона, тъй като уговорената с нея неустойка, излиза извън
присъщите й функции и противоречи и на добрите нрави; посочва се, че общата сума по
договора, в това число и уговорената неустойка, са изцяло заплатени от ищеца. Претендират
1
се разноски. В с.з. ищцата не се явява и не се представлява. В молба, депозирана преди
последното по делото заседание, проц.представител на ищцата моли съда да уважи
претенцията, като сочи, че доколкото ищцата е заплатила суми по недействителен договор за
потребителски кредит, то тя дължи връщане само на главницата, поради което платената в
повече сума подлежи на възстановяване.
По делото, в срока по чл.131 от ГПК, ответникът, чрез адв.Х. М. от САК, изразява
становище за нередовност на ИМ, тъй като не е посочено какво представлява
претендираната сума. Посочва се, че искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен, тъй
като не е налице нищожност на неустоечната клауза. Твърди се, че ищцата не представя
никакви доказателства за плащане на посочената сума, за да иска връщането й. Ответникът
сочи още, че неустоечната клауза е действителна и е в съответствие с изискванията на
закона, че не е налице и заобикаляне на чл.19, ал.5 от ЗПК; посочва се, че заемателят – ищец,
е имал правото на отказ от договора в 14-дневен срок от сключването му, без да е обвързан
от неустойката; посочва се, че процесният договор е бил сключен по искане на ищеца, на
същият е предоставен СЕФ, а също, че заемателят е имал възможността да поиска
удължаване на срока за представяне на обезпечение и/или да представи заместващо
обезпечение; твърди се, че от страна на ищеца е налице недобросъвестност по реда на чл.12
от ЗЗД при сключването на договора; оспорва се твърдението за пълно плащане на сумата по
договора, в това число и на уговорената неустойка. Претендират се разноски. и се
представят доказателства. В с.з. ответникът не изпраща представител. Преди последно с.з.
проц.представител на ответника депозира молба, с която сочи, че на проц.представител на
ищцата разноски не следва да се присъждат, като се представя съдебна практика.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки становището на
страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:
Видно от представеният Договор за потребителски кредит №628894/31,01,2022 г. към искане
№9054818, е, че в полза на ищеца – кредитополучател, е отпусната сума в размер на 1000,00
лева, при фиксиран лихвен процент от 40,05% и ГПР от 48,74%. От съдържанието на
Договора за кредит - чл.3, ал.1, т.9, се установява, че кредитополучателят следва да
предостави на кредитодателя обезпечение в една от следните форми – поръчител или
банкова гаранция, като съобразно чл.5, ал.1, т.2 от Договора, поръчителите следва да
отговарят на конкретно изброени условия, което обезпечение, на основание чл.5, ал.2 от
договора, следва да бъде предоставено в тридневен срок от сключване на договора. Не се
спори между страните, че въз основа на клаузата по чл.11, ал.2 от Договора, е уговорено при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, начисляването на неустойка
в общ размер от 901,22 лева, включена в погасителният план по договора, като част от
месечната вноска. Съобразно погасителния план, месечната погасителна вноска с неустойка
е в размер на 261,00 лева, а общия размер на вноските с неустойка – 2088,00 лева.
Представени като доказателства по делото са и преддоговорната информация към
договора за кредит /СЕФ/.
Установява се от представените доказателства, че на 25,02,2022 г. ищцата е заплатила
2
на ответника сума в размер на 261,00 лева с ПКО №*********; на 30,03,2022 г. е заплатила
на ответника сума в размер на 261,00 лева с ПКО №*********; на 03,05,2022 г. е заплатила
на ответника сума в размер на 261,00 лева с ПКО №*********; на 30,05,2022 г. е заплатила
на ответника сума в размер на 261,00 лева с ПКО №10097878.
Видно от представеният Договор за потребителски кредит №684286/30,05,2022 г. към искане
№9088860, е, че в полза на ищеца – кредитополучател, е отпусната сума в размер на 1500,00
лева, при фиксиран лихвен процент от 40,05% и ГПР от 47,95%.
От заключението на ВЛ по СИЕ се установява, че съгласно чл.4, ал.1 както от процесния
договор, така и от Договор за потребителски кредит №684286/30,05,2022 г. към искане
№9088860, сумите по договора са платени в брой на клиента при подписването им, като
договорите служат като разписки за получените суми. ВЛ е установило, че освен с ПКО
№*********/25,02,2022 г., ПКО №*********/30,03,2022 г., ПКО №*********/03,05,2022 г. и
ПКО №10097878/30,05,2022 г., с които са платени вноски всяка в размер на 261,00 лева, или
общо 1044,00 лева, с ПКО №РЕФИНАНСИРАНЕ-628894/30,05,2022 г., на *** е платена
сума в размер на 1044,00 лева, с което плащане общо платената сума по кредит №628894 е
възлезла на 2088,00 лева. ВЛ посочва, че с тази сума от 2088,00 лева ответникът е погасил
1000,00 лева главница, 186,78 лева договорна лихва за периода 31,01,2022 г. – 30,09,2022 г. и
901,22 лева договорна неустойка за периода 31,01,2022 г. – 30,09,2022 г. ВЛ е установило, че
доколкото кредит №628894 е погасен предсрочно чрез рефинансиране с друг кредит на
30,05,2022 г., към 30,05,2022 г. задълженията са били 1000,00 лева главница, 127,30 лева
договорна лихва за периода 31,01,2022 г. – 30,05,2022 г. и 601,25 лева договорна неустойка за
периода 31,01,2022 г. – 30,05,2022 г. ВЛ е установило също така, че по Договор за
потребителски кредит №684286/30,05,2022 г. от ищцата са платени общо 3017,08 лева, от
които 1500,00 лева главница, 280,75 лева договорна лихва за периода 30,05,2022 г. –
30,11,2022 г. и 1236,33 лева неустойка за периода 30,05,2022 г. – 30,11,2022 г.
Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на
страните, съдът достигна до следните правни изводи:
Основната претенция на ищеца намира своето правно основание в Разпоредбата на чл.55,
ал.1, пр.1 от ЗЗД. Претендира се връщане на сума, платена по нищожна клауза. От
приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между „Сити Кеш” ООД
и ищцата е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за потребителски
кредит №628894/31,01,2022 г. Съобразно чл.5 от Договора, в тридневен срок считано от
сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните
обезпечения: 1/поръчител (едно или две физически лица) или 2/банкова гаранция.
Поръчителите следва да отговарят на установените в чл.5, ал.1 от договора, кумулативно
поставени условия, а именно: в случай на един поръчител, последният да има осигурителен
в размер на най- малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай
на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в
размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други
договори за заем, сключени от заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени
3
договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови
институции с класификация различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени
задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка
от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход.
При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съобразно чл.11, ал.1 от Договора,
длъжникът следва да заплати на кредитора неустойка в размер от 901,22 лева. В чл.3, ал.2
от Договора е посочено, че ГПР включва единствено договорената между страните
възнаградителна лихва.
Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Сити
Кеш" ООД като заемодател и И. Р. като заемател, е възникнало правоотношение по повод
предоставянето на паричен заем в размер от 1000,00 лева. Заемодателят е небанкова
финансова институция по смисъла на чл.3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска
кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на
чл.9, ал.3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл.9, ал.4 от ЗПК. Сключеният договор за
потр.кредит по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния Закон - ЗПК. Съобразно нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК, годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Ал.5-та на чл.19 от ЗПК /ДВ, бр.35 от 2014 г., в сила от 23,07,2014 г./
разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал.4, се считат за нищожни.
Съгласно чл.11, ал.1 от Договора за кредит, при непредставяне в определения тридневен
срок от страна на потребителя, на обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми
се начислява и неустойка в размер от 901,22 лева. Разпоредбата на чл.5, ал.1 от договора,
възлага в тежест на кредитополучателя да осигури едно или две физически лица-
поръчители (които следва да отговарят на множество, кумулативно поставени условия,
посочени във фактическата част от настоящото изложение) или обезпечение под формата на
банкова гаранция за период от 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по
приложимия към договора за кредит погасителен план. Прочитът на съдържанието на
клаузите на чл.11 и чл.5 от Договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор
за кредит, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито
възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузите на чл.11, ал.1, вр. чл.5 от
Договора за кредит възвеждат за потребителя са на практика неосъществими за него,
особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране и то в
сравнително нисък размер /1000,00 лева/. Не само правно, но и житейски необосновано е да
се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури, което и да
било от горепосочените обезпечения и то само в тридневен срок от сключването на договора
за кредит. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от
длъжника, то кредиторът цели единствено да се обогати. Същевременно, кредиторът не
4
включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора /обстоятелство,
което е посочено изрично в самия договор/. Съобразно изложеното, то явен е стремежът на
кредитора да заобиколи по този начин нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Тези изводи на съда са
красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към
договора /л.19 от делото, гръб/ изначално добавя вземането за „неустойка при липса на
обезпечение” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че
длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно
предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика
представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде
включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за
неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по–специално
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО (директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава
или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го
подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани
всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 48,74%, но от съдържанието му не може
да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран
самият ГПР. Нещо повече - както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които
става изискуема разписаната в чл.11, ал.1 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на
възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Ярко
впечатление оставя и обстоятелството, че дължимата неустойка при непредставяне на
обезпечение е в размер, който е около 90% от чистата стойност на усвоения от ищцата
финансов ресурс. Впрочем, след като неустойката е в размер от 901,22 лева и не е включена
при формиране на ГПР, то с включването й ГПР би нараснал значително над законово
установения в чл.19, ал.4 от ЗПК лимит. В случая, акцентът се поставя не само върху факта,
5
че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за
ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе
известно /чрез изначалното му включване в разходите по кредита/, то той не би сключил
договора. На практика, клаузата на чл.11, ал.1 от договора единствено води до допълнително
увеличаване на задълженията на потребителя /увеличава относителната финансова тежест
на договора/, като дава възможност на кредитора да капитализира допълнителен приход от
присъща му дейност /дейността по оценка на кредитоспособността на длъжника е такава,
която следва да се осъществи от кредитора/. Отделно от това, по този начин се прехвърля
изцяло върху длъжника рискът от неизпълнение на задължението на кредитора да оцени
кредитоспособността на длъжника. Последното се явява в директно противоречие с чл. 8, § 1
от Директива 2008/48 и разясненията, дадени в § 40- 46 от Решение на СЕС /четвърти
състав/ от 27,03,2014 г. по дело C‑565/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на
основание член 267 ДФЕС от Tribunal d’instance d’Orléans /Франция/. Всичко това поставя
потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма
информация колко точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в
противоречие с чл.3, §.1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване
единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят
индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с
разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован
избор дали да го сключи. В конкретния случай е налице и пълно разминаване между
посочения в договора ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на
годишна база. С оглед приетите по- горе постановки и доколкото се констатира, че с
включването на неустойката при непредоставяне на обезпечение в ГПР, същият нараства
над определения в чл.19, ал.4 ЗПК от лимит, то на основание чл.19, ал.5 от ЗПК, съдът
приема, че клаузата на чл.11 от сключения между страните договор за потр.кредит
№628894/31,01,2022 г., е нищожна.
От заключението на вещото лице В.В. безспорно се установява, че общо платената от И. Р.
сума по договора за потр.кредит №628894/31,01,2022 г., възлиза на 2088,00 лева, с която са
погасени 1000,00 лева главница, 186,78 лева договорна лихва за периода 31,01,2022 г. –
30,09,2022 г. и 901,22 лева договорна неустойка за периода 31,01,2022 г. – 30,09,2022 г.
Ирелевантно за спора е обстоятелството, че сума в размер на 1044,00 лева е платена със
средства от новополучен кредит /т.нар.рефинансиране/. Същественото в случая е, че
плащането в размер на 901,22 лева е извършено на основание нищожна клауза от договор за
кредит, регламентираща обезпечение чрез поръчителство, и че плащането е извършено
именно към ответника. Предвид това недължимо платената сума възлиза на 901,22 лева, в
който размер предявеният от И. Р. против „Ситикеш“ ООД осъдителен иск по чл.55, ал.1,
пр.1 от ЗЗД се явява основателен и следва да бъде уважен.
По отношение на разноските:
6
При този изход на спора право на разноски се поражда в полза на ищеца на основание чл.78,
ал.1 от ГПК. В рамките на настоящото производство, на ищеца са предоставени правни
услуги от адв.П. Н. от АК ***, като съобразно представения по делото Договор за правна
помощ /л.82 от делото/, е договорено възнаграждение при условията на чл.38, ал.1, т.2 от
Закона за адвокатурата. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи
в полза на адв.Н. съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните
разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑ 427/16 и C‑
428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд),
установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и
необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са
обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив
резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС.
Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет
преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен
съд. Съобразно т.1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва
да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната,
осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато
тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско
възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2
ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи,
че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на
която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната
по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални
размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед посочените по-горе
принципни съображения и като взе предвид липсата на фактическа и правна сложност на
делото, съдът счита, че на основание чл.38, ал.2 от Закон за адвокатурата, в полза на адв.Н.
следва да се определи възнаграждение в размер на 300,00 лева, платимо от ответната страна.
Във връзка с възраженията на ответната страна, че ищецът разполага с достатъчно средства
да заплати адвокатски хонорар и не е следвало възнаграждението на адв.Н. да се договаря по
реда на чл.38, ал.2 от ЗА, съдът счита същото за неоснователно. В този порядък, съдът счита
за нужно да акцентира върху обстоятелството, че наличието на основанието по чл. 38, ал.1,
т.2 от ЗАдв. не може да бъде обсъждано от съда при произнасяне по отговорността за
разноски (изрично в този смисъл- Определение № 50199 от 04.10.2023 год. по т.дело №
1624/2022 год. на ВКС; Определение № 262 от 05.12.2018 г. по т. д. № 867/2018 г., І- во т. о.
7
на ВКС; Определение № 528 от 20.06.2012 г. по ч. т. д. № 195/2012 г., ІІ- ро т. о. на ВКС;
Определение № 395 от 09.07.2018 г. по ч. т. д. № 1314/2018 г., ІІ- ро т. о. на ВКС;
Определение № 682 от 18.10.2012 г. по ч. гр. д. № 598/2012 г., ІІІ- то г. о. на ВКС;
Определение № 442 от 28.06.2019 г. по ч. т. д. № 502/2019 г., ІІ- ро т. о. на ВКС;
Определение № 257 от 09.05.2018 г. по ч. т. д. № 226/2018 г., II- ро т. о. на ВКС;
Определение № 417 от 17.10.2018 г. по ч. т. д. № 2238/2018 г., І- во т. о. на ВКС,
Определение № 665 от 05.12.2018 г. по ч. т. д. № 2467/2018г., ІІ- ро т. о. на ВКС, които
макар и да нямат задължителен характер, се споделят от настоящия състав). Именно и
поради това за съда не съществува задължение да събира доказателства за материалното
състояние на ищеца и да обсъжда допълнително въпроса дали е можел да си позволи
предварително да заплати адвокатски хонорар за предоставената му в настоящото
производство правна защита и съдействие. Ищецът в лично качество е заплатил държавна
такса за образуване на исковото производство в размер от 50,00 лева и депозит за ВЛ в
размер на 200,00 лева, които следва да му бъдат възстановени в пълен размер от ответното
дружество.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА ***, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от ***, да заплати на И. С. Р., ЕГН **********, от ***, на
основание чл.55, ал.1, пр.първо от ЗЗД, сума в размер на 901,22 лева,
представляваща недължимо платена сума - платена без основание, по
недействителната клауза на чл.11 от сключения между страните договор
за потр.кредит №628894/31,01,2022 г., ведно със законната лихва считано от
датата на подаване на исковата молба в съда – 17,11,2023 г., до окончателното
й плащане.
ОСЪЖДА ***, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от ***, да заплати на адв.П. Й. Н., от АК ***, адвокатско
възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗАдв. в размер на 300,00 лева.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК ***, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление ***, представлявано от ***, да заплати на И. С. Р., ЕГН
**********, от ***, сторените по делото разноски за държавна такса и
депозит за вещо лице в общ размер на 250,00 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
8
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
9