Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 15.01.2021 год.
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, втори
състав, в публично заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и
двадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИРИНА СЛАВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО ГЕОРГИЕВ
В.
ИВАНОВА
при
секретаря Цветанка Павлова, като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.
дело № 439/2020 г. по описа на СОС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 33 от 27.03.2020 г. по гр. дело № 459/2018 г. Районен съд –
гр. Пирдоп е признал за установено на основание чл. 422 от ГПК, че М.А.Г. дължи
на „А.С.В.” ЕАД следните суми, присъдени по ч.гр.д. № 811/2017 г. на Пирдопски РС: сумата 600 лв., представляваща главница по
договор за кредит „Бяла карта” № 465060, сключен на 29.04.2016 г. между „А.Ф.”
ООД и ответника; сумата 43,20 лв. - договорна лихва за периода от 08.05.2016 г.
до 06.07.2026 г.; сумата 77,50 лв. - такса разходи за събиране на просрочени
вземания за периода от 06.06.2016 г. до 06.07.2016 г.; сумата 69,50 лв. - лихва
за забава за периода от 06.09.2016 г. до 27.10.2017 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 27.10.2017 г. до окончателното й изплащане,
като е отхвърлил претенцията за лихва за забава до пълния й предявен размер от
78,09 лв. С решението съдът е отхвърлил предявените искове за сумата 120 лв. -
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от 06.06.2016 г.
до 06.07.2016 г., както и за сумата 120 лв. - такса разходи за дейност на
служител. Ответницата е осъдена да заплати на ищеца направените разноски за
исковото и заповедното производство в размер на 856,17 лв.
Решението е обжалвано от ответницата в първоинстанционното
производство, чрез особения й представител адв. В. П.,
в частите, с които исковете са уважени. В жалбата се сочи, че в обжалваните му
части решението е неправилно като постановено при нарушения на материалния и
процесуалния закон и необосновано. Излага оплакване, че в решението не е
обсъдено изложеното от ответника възражение за липса на легитимация на
дружеството ищец, основано на твърдение за ненастъпване на прехвърлително
действие на договора за цесия, от който ищецът черпи правата си. Излага и
възражение за ненастъпване на предсрочната изискуемост на кредита, на която се
позовава ищецът, поради неуведомяването на ответницата за това. Сочи се, че след като предсрочната
изискуемост на процесните вземания не е настъпила, те
не могат да бъдат предмет на договора за цесия между ищеца и кредитора, тъй
като предмет на такъв договор могат да бъдат само ликвидни и изискуеми вземания
на цедента. Релевира се и
възражение, че в обжалваното решение не са обсъдени изложените в отговора на
исковата молба доводи за нищожност на процесния
договор за потребителски кредит „Бяла карта” поради противоречие и заобикаляне
на закона, както и накърняване на добрите нрави.
Ответникът по жалба оспорва същата и настоява решението да бъде
потвърдено в обжалваната му част. Оспорва
направените от жалбоподателя възражения за липса на
ненадлежно
уведомяване на длъжника за извършената цесия и за ненастъпване на предсрочната
изискуемост на кредита, като излага пространни съображения в подкрепа на това
оспорване. По отношение на направеното възражение за ненастъпила предсрочна
изискуемост поради неуведомяването на длъжника, въззивникът
навежда довод, че доколкото кредитодателят е
небанкова финансова институция, е неприложимо приетото в т. 18 от ТР №
4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК
разрешение.
За да се произнесе, въззивният съд взе
предвид следното:
Производството по гр.д. № 459/2018 г. на Пирдопски
районен съд е образувано по предявени от „А.з.с.н.в.” АД срещу М.А.Г. искове за
установяване съществуването на вземания на ищеца за следните суми: сумата 600
лв. – неизплатена главница по договор за кредит „Бяла карта” №
465060/29.04.2026 г., сключен с „А.Ф.” ООД; сумата 43,20 лв. – договорна лихва
за периода от 08.05.2026 г. до 06.07.2026 г.; сумата 120 лв. – неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за периода от 06.05.2016 г. до 06.07.2016
г.; сумата 120 лв. – такса разходи за дейност на служител; сумата 77,50 лв. –
такса разходи за събиране на просрочени вземания за периода от 06.06.2016 г. до
06.09.2026 г.; сумата 78,09 лв. – обезщетение за забава за периода от
06.09.2026 г. до датата на подаване на заявлението, ведно със законната лихва
върху главницата от подаването на заявлението до окончателното й изплащане.
Ищецът
твърди, че вземанията произтичат от сключен на 29.04.2016 г. между „А.Ф.” ООД и
ответницата договор за кредит „Бяла карта”, по
силата на който, е предоставен револвиращ
потребителски кредит във формата на разрешен кредитен лимит в размер на 600
лв., усвояван чрез международна кредитна карта Accses
Finanse/iCard/Visa, а ответницата се задължила да
ползва и върне кредита съгласно условията на договора. Твърди се, че
кредитополучателят е усвоил заемната сума в размер на 600 лв. на 07.05.2026 г.
Поради забава на плащането на текущото задължение по кредита, на
кредитополучателя била начислена договорна лихва в размер на 43,20 лв. за периода
от 08.05.2026 г. до 06.07.2016 г., определена съобразно уговорения в договора
лихвен процент, както и неустойка за неизпълнение на договорно задължение в
размер на 120 лв. за периода от 06.06.2026 г. до 06.07.2026 г., както и такса
разходи за събиране в размер на 77,50 лв. за същия период. Ищецът твърди, че
цялото задължение по договора е станало предсрочно изискуемо поради настъпване
на посочените в договора условия, като страните са се съгласили, че
предсрочната изискуемост настъпва автоматично с изпълнение на посочените
условия, и кредитодателят не е длъжен да уведомява
кредитополучателя за това обстоятелство. Сочи, че предсрочната изискуемост е
настъпила автоматично на 06.09.2026 г., поради което кредитополучателят дължи
лихва за забава в размер на 78,09 лв., считано от тази дата до подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Кредитополучателят дължал и
такса в размер на 120 лв. за разходи на служител за извънсъдебно събиране на
задължението му. Твърди се, че с договор за цесия от 11.04.2017 г. кредитодателят „А.Ф.” ООД прехвърлил вземанията по процесния договор за кредит на ищеца „А.з.с.н.в.” ЕАД, като
последният уведомил длъжника за прехвърлянето на вземането, за което бил
надлежно упълномощен от цедента. За исковите суми
ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК,
по което било образувано ч.гр.д. № 811/2017 г. на РС-Пирдоп и заявлението било
изцяло уважено. Издадената заповед за изпълнение била връчена на длъжника по
реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК.
Ответницата,
чрез назначения й при условията на чл. 47, ал. 6 от ГПК особен представител,
оспорва исковете. Излага възражение, че не е настъпила предсрочната изискуемост
на кредита, поради неуведомяването на длъжника за това. Предвид неизискуемостта
на процесните вземания към момента на сключване на
договора за цесия, последният не е произвел действие спрямо ответницата и
ищецът не е материално легитимиран да претендира исковите суми. Прави и
възражение за нищожност на сключения договор за кредит поради противоречие и
заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави, с оглед прекомерния размер
на насрещната престация, във връзка с което излага
подробни съображения.
След
преценка на събраните по делото доказателства във връзка с доводите на
страните, и като съобрази предмета на обжалване, съдът намира за установено
следното от фактическа страна:
По
делото е представен договор за кредит “Бяла карта”, сключен между „А.Ф.”
ООД и М.А. на 29.04.2016 г., по силата на който кредитодателят
се задължава да предостави на кредитополучателя револвиращ
кредит в максимален размер от 600 лв. под формата на разрешен кредитен лимит,
усвояван чрез международна кредитна карта Accses Finanse/iCard/Visa.
В чл. 3 от сключения договор е уговорено, че кредитополучателят може по всяко време да усвоява суми да максималния размер на кредитния лимит, като същият се задължава да заплаща на всяко второ число на месеца текущото си задължение, дължимо за предходния месец. В ал. 3 на същата разпоредба от договора е посочено, че горепосоченото „текущо задължение” е сбор от следните суми: усвоена и непогасена главница между 01 и 19-то число на месеца, усвоена и непогасена главница между 20-то число и последно число на месеца, начислена и непогасена договорна лихва върху тези суми на основата на посочения в договора лихвен процент, неустойки за неизпълнение, лихва за забава и разходи за събиране, в случай че такива са начислени през текущия месец. В чл. 4 са посочени условията на договора – срок на кредита 6 години, размерът на фиксиран годишен лихвен процент – 43,2%, и дневен лихвен процент от 0,12 %; начинът за определяне на общата дължима сума по кредита; размерът на ГПР – 45,9%, изчислен при посочени допускания; видът на кредита – револвиращ потребителски кредит. В чл. 12 и чл.16 от договора е уговорено, че в случай, че кредитополучателят не заплати текущото си задължение на падежа, същият се задължава да предостави на кредитодателя допълнително обезпечение поръчител, както и да заплати сума в размер на 15% от максималния кредитен лимит, която да послужи за частично погасяване на задължението му, в срок от 3 дни след падежа. В чл. 22, ал. 1 е предвидено, че в случай, че кредитополучателят изпадне в забава за плащане на което и да е парично задължение по договора с повече от 10 дни, или не е заплатил минимум от 15% от кредитния лимит в рамките на два последователни месеца, като в поне един месец да бъдат внесени общо 15% от сумата, кредитодателят има право да обяви цялото му задължение по договора за предсрочно изискуемо, като обявяването на предсрочната изискуемост се извършва по някой от начините по чл. 28 от договора.
Установено е от заключението на СТЕ, че ответницата е усвоила изцяло чрез предоставената й кредитна карта максималния размер на отпуснатия кредит на 07.05.2016 г., както и че не е внасяла никакви суми за погасяване на кредита. Според заключението, дължимата договорна лихва върху усвоената и непогасена главница от 600 лв. за периода от 08.05.2016 г. до 06.07.2016 г. възлиза на сумата 43,20 лв.; дължимата лихва за забава за периода от 06.07.2016 г. до датата на подаването на заявлението възлиза на 69,50 лв.; таксата за разходи за събиране на просрочени вземания за периода от 06.06.2016 г. до 06.07.2016 г. е 77,50 лв.
С рамков договор за прехвърляне на вземания от 07.11.2014 г. „А.Ф.” ООД е прехвърлило н. „А.з.с.н.в.” ЕАД вземанията си, произтичащи от договори за потребителски кредити, сключени от продавача с физически лица, като в § 4, т. 4.1 от договора е уговорено, че вземанията са валидно прехвърлени от момента на подписване на съответно Приложение № 1.
На 11.04.2017 г. ищецът и „А.Ф.” ООД са подписали Приложение №1 към рамков договор за цесия от 07.11.2014 г., с което са прехвърлени вземания на „А.Ф.” ООД срещу посочени длъжници, сред които е и вземането към ответницата по процесния договор за кредит М.А.Г.. Цедентът „А.Ф.” ООД е упълномощил ищеца да уведоми длъжниците по прехвърлените вземания за цесията с пълномощно от 24.08.2015 г.
От така установеното от фактическа страна, правните изводи на съда са следните:
Предявени са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал 1 от ЗЗД.
Така предявените установителни искове са допустими предвид предходно развилото се заповедно производство с предмет исковите суми, по което е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, и предявяването им в едномесечния срок по чл. 415, ал. 4 от ГПК.
Установява се от представения и неоспорен досежно неговото авторство договор за кредит „Бяла карта”, сключен на 29.04.2026 г., че между „А.Ф.” ООД и ответницата е възникнало облигационно правоотношение, по силата на което дружеството е предоставило на ответницата револвиращ кредит в максимален размер от 600 лв. На ответницата е предоставена кредитна карта за усвояване на кредита и същата е усвоила максималния размер на кредита на 07.05.2016 г. /чрез теглене на суми от 400 лв. и 200 лв. с предоставената й кредитна карта/. По делото не се твърди, а и не се и установява ответницата да е извършила погасявания на усвоената сума по кредита.
Съобразявайки предмета, страните и съдържанието на правата и задълженията по сключения с ответницата договор за потребителски кредит, съдът намира, че същият отговаря на изискванията на ЗПК за действителност, съобразно чл. 22 от ЗПК. Спазено е изискването на чл. 10, ал. 1 от ЗПК относно формата на договора. В договора е посочен общият размер на кредита и условията за усвояването му, посочен е фиксиран лихвен процент, както и годишен процент на разходите, както и останалите изискуеми от разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 от ЗПК реквизити.
Ответницата не е изпълнила задължението си по чл. 3, ал. 2 от договора да заплаща до всяко 2-ро число на текущия месец текущото си задължение, включващо усвоената и непогасена главница, договорна лихва и обезщетение за забава. Така целият размер на усвоената на 07.05.2026 г. сума в размер на 600 лв. е следвало да се върне на падежа – 02.06.2016 г., съгласно разпоредбите на чл. 3, ал. 2 и ал. 3 от договора, т.е. от тази дата вземането е станало изискуемо. Ответницата не е погасила никаква част от така усвоената сума на падежа, нито след това. Позоваването от ищеца на настъпила предсрочна изискуемост на вземанията е напълно излишно и безпредметно, след като срокът за погасяване на цялата усвоена главница и изтекъл преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Това изключва нуждата от установяване на фактическия състав на настъпила предсрочна изискуемост. След като погасяването на усвоената част от отпуснатия кредит е било уговорено като месечно задължение /тъй като, както бе посочено, на всяко 2-ро число от месеца кредитополучателят е следвало да погасява „текущото задължение”, формирано от усвоени суми по картата, които не са били възстановени, натрупани за предходен месечен период/, то ненастъпването на крайния срок на действие на договора за кредит не може да обуслови предсрочна изискуемост на вземането на усвоената и непогасена главница. Предсрочната изискуемост на практика се свежда само до преждевременно лишаване на длъжника от револвиране /в случай, че е имало неусвоен остатък/, но не и от срок, в който задължението не е изискуемо. В този смисъл без правно значение е претендирането от ищеца на вземането като предсрочно изискуемо, респ. и безспорният факт, че кредитодателят не е уведомил длъжника за настъпването й преди подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК, доколкото вземането за главница вече е било изискуемо към този момент. С оглед на това направените в жалбата оплаквания относно ненастъпването на предсрочна изискуемост са неотносими към обжалваната част от решението, и въззивният съд не следва да ги обсъжда.
С оглед на това, ответницата дължи усвоената главница в размер на 600 лв.
Наред с усвоената и непогасена главница, ответницата дължи и договорна лихва, на основание чл. 8, ал. 1 от договора, чийто размер според заключението на съдебно-счетоводната експертиза е 43,20 лв. за исковия период от 08.05.2016 г. до 06.07.2026 г. Разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от договора, с която е уговорено връщане на възнаградителна лихва, не е нищожна. Възнаградителната лихва представлява възнаграждение за ползваните пари, чието уговаряне е допустимо в ЗПК и е включено в общия разход по кредита на потребителя. Уговореният в договора размер на възнаградителната лихва от 43,2 % годишно не противоречи на изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Ответницата дължи и обезщетение за забава върху усвоената и непогасена главница по кредита в размер на действащата законна лихва за всеки ден на забавата - чл. 22, ал. 3 от договора. Съгласно заключението на СЧЕ, размерът на обезщетението за забава за претендирания с исковата молба период от 06.09.2016 г. до датата на подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК е 69,50 лв.
Уговорената в чл.
22, ал. 4 от договора клауза за дължимост на „разходи
за действия по събиране на задължението” в размер на 2,50 лв. за всеки ден,
дължима при забава на плащане на текущото задължение или на сумата по чл. 12 от договора, е нищожна поради противоречие и заобикаляне на закона. Видно
от съдържанието на посочената разпоредба от договора, визираната такса не обезщетява
реално сторени и доказани разходи, а се дължи във
всички случаи на настъпване на
посочените обстоятелства, когато длъжникът не заплаща задълженията
си по договора, т.е.
по същество тази уговорка предвижда
заплащане на допълнително обезщетение за забава. Това е така, тъй като
за тази такса не се дължи никакво поведение, а изискуемостта на това вземане следва автоматично от момента
на изпадане на длъжника в забава. Налице е противоречие на посочената уговорка
с чл. 33, ал. 1 от ЗПК, като в тази му част договорът цели заобикаляне на
посочената норма. Освен това, тази уговорка противоречи и на чл. 10а, ал. 4 ЗПК. Кредиторът може да събира само
такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски
кредит /чл. 10а, ал. 1 ЗПК/. В исковата молба не са изложени никакви твърдения
относно характера на начислената такса, не са посочени какви конкретно действия
са предприети от кредитодателя по събиране на процесните взамания, които да предполагат извършване на разходи
за това. След като е нищожна,
тази клауза не е могла да породи правни последици за страните по договора.
Нищожността на посочената клауза относно заплащането на „разходи по
събиране на задължението” не води до нищожност на процесния
договор за потребителски кредит, тъй като тя не е съществена и договорът може
да се прилага и без нея.
Налице е активна материална легитимация
на ищеца „А.з.с.н.в.” ООД като носител на претендираните
вземания срещу ответницата за главница, договорна лихва и законна лихва,
произтичаща от рамков договор за прехвърляне на вземания, сключен на 07.11.2014
г. с „А.Ф.” ООД, и приложение № 1 към договора. За прехвърлянето на тези
вземания ответницата е надлежно уведомена от новия кредитор в хода на исковото
производство /чрез връчване на уведомлението за цесията като приложение към
исковата молба/, който е бил упълномощен за това от стария кредитор, поради
което цесията е породила действие спрямо ответницата. Отделно от това следва да
се посочи, че длъжникът може да възразява
за липса на уведомяване за извършената цесия само, ако едновременно
с това твърди, че вече е платил
на стария кредитор или на
овластено от него лице след прехвърлянето на вземането, каквито твърдения и доказателства от страна на
ответницата не са ангажирани.
По горните съображения
предявените искове за признаване съществуването на вземания на ищеца срещу
ответника за сумата 600 лв., представляваща
главница по договор за кредит
„Бяла карта” № 465060, сключен на 29.04.2016 г. между „А.Ф.” ООД и ответника; сумата 43,20 лв. - , договорна лихва за периода
от 08.05.2016 г. до
06.07.2026 г.; сумата 69,50 лв. - лихва за забава за
периода от 06.09.2016 г. до 06.07.2016 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 27.10.2017 г. до окончателното й изплащане, са основателни. С оглед съвпадане на изводите на
настоящата инстанция с тези на районния съд в частта относно тези искове,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено в тези му части.
Искът
за признаване съществуването на вземане за сумата 77,50 лв.,
представляваща разходи за събиране на просрочени
задължения за периода от 08.05.2016 г. до 06.07.2016 г., е неоснователен. С оглед на
това, обжалваното решение в частта, с която този иск е уважен следва да се
отмени и вместо него се постанови отхвърляне на този иск.
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция,
решението следва да бъде отменено и в частта, с която ответницата е осъдена да
заплати на ищеца разноските в заповедното и исковото производство, за разликата
над сумата 655,50 лева, която сума ответницата дължи на ищеца съобразно
уважената част от исковете. Жалбоподателката следва
да бъде осъдена да заплати на ответника по жалба направените от последния разноски
във въззивното производство за юрисконсултско
възнаграждение съразмерно на отхвърлената част от жалбата. Ответникът по жалба
претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на
350 лв., а особеният представител на жалбоподателката
е направила възражение за прекомерност. Така направеното възражение по чл. 78,
ал. 5 от ГПК е основателно, тъй като предвид фактическата и правна сложност на
делото, приключило в едно съдебно заседание и без събиране на доказателства, претендираният размер на юрисконсултското
възнаграждение от 350 лв. е прекомерен. Същият следва да бъде намален до законоустановения минимум от 100 лв., предвиден в чл. 25,
ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, приложим на основание чл.
78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 36 от ЗПП. Така жалбоподателката следва да бъде осъдена да заплати на
ответника по жалба разноски в размер на 90 лв. съобразно отхвърлената част от
жалбата.
Воден от горното, Софийски окръжен
съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 33/27.03.2020 г.,
постановено по гр.д. № 459/2018 г. на Районен съд – Пирдоп, В ЧАСТТА, с която с която е признато за
установено, че М.А.Г. дължи н. „А.з.с.н.в.” ЕАД сумата 77,50 лв.,
представляваща такса разходи за събиране на просрочени задължения за периода от
08.05.2016 г. до 06.07.2016 г., както и в
частта, с която М.А.Г. е осъдена да заплати н. „А.з.с.н.в.” ЕАД разноските по
делото за горницата над сумата 655,50 лв. до присъдения размер от 856,17 лв., И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от „А.з.с.н.в.” ЕАД срещу М.А.Г. иск с правно основание чл. 422, ал.1 от ГПК за
установяването съществуването на негово вземане по договор за кредит „Бяла карта”, сключен на 29.04.2016
г. между „А.Ф.” ООД и М.А.Г., за сумата 77,50 лв., представляваща такса разходи за събиране
на просрочени задължения за периода от 08.05.2016 г. до 06.07.2016 г., за която
сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 811/2017
г. на РС- Пирдоп.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му
обжалвана част, с която е признато за установено, че М.А.Г. дължи н. „А.з.с.н.в.” ЕАД следните суми: сумата 600 лв., представляваща главница
по договор за кредит „Бяла карта” № 465060, сключен на 29.04.2016 г. между „А.Ф.”
ООД и ответницата; сумата 43,20 лв. - договорна лихва за периода от 08.05.2016
г. до 06.07.2026 г.; сумата 69,50 лв. - лихва за забава за периода от
06.09.2016 г. до 06.07.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 27.10.2017 г. до окончателното й изплащане.
В останалите му отхвърлителни части решението
е влязло в сила като необжалвано.
ОСЪЖДА М.А.Г. да заплати н. „А.з.с.н.в.” ЕАД сумата 90 лева за разноски
по делото.
Решението подлежи не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.