№ 1663
гр. Плевен, 11.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Мариана К. Т. Досева
при участието на секретаря МАРИНА Г. ЦВЕТАНОВА
като разгледа докладваното от Мариана К. Т. Досева Гражданско дело №
20224430103898 по описа за 2022 година
Иск с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД с цена на
иска 830,63 лв.
Производството по делото е образувано по подадена искова молба от М.
Т. Д., ЕГН**********, *** против ***, ЕИК***, със седалище и адрес на
управление: ****. Твърди, че на 21.12.2021 г. между ищцата и ответното
дружество *** е сключен договор за кредит № 61349, по силата на който е
усвоена главница в размер на 700 лв. Годишният лихвен процент по кредита е
40.42 %. Кредитът е следвало да бъде върнат на 9 равни месечни вноски,
всяка в размер на 91.31 лв. Твърди, че в клаузата на чл. 12 от договора било
установено задължение за кредитополучателя за предоставяне на обезпечение
под формата поръчителство, което да отговаря на изискванията, установени
от кредитодателя. В случай на непредоставяне на уговореното обезпечение
кредитополучателят се задължил да заплати неустойка в общ размер на
708.84 лв., платима на вноски, ведно с главницата и уговорената
възнаградителна лихва съгласно погасителния план. С разпоредбата на чл. 12,
ал. 3 от договора страните са постигнали съгласие, че заемополучателят
следва в тридневен срок от сключване на договора да обезпечи задължението
си с осигуряване на поръчител - физическо лице, което да е на навършени 25
години, минималният му осигурителен доход през последните шест месеца,
1
предхождащи сключването на договора, да е 1 500 лв. /месец, да е в трудово
правоотношение поне шест месеца преди сключването на договора, да има
стабилна кредитна история, да не е активен потребител на заемни продукти на
заемодателя и/или да не е поръчител по друг активен заем, предоставен от
заемодателя. Твърди, че в резултат на това за усвоена сума в размер на 700 лв.
за срок от 9 месеца, от кредитополучателя се изисква да заплати общо 1530.63
лв., от които 830.63 лв. неустойка и лихва. Посочва, че кредитополучателят е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като
такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3
от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Излага съображения, че
сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон -
Законът за потребителския кредит. Счита, че така посоченият договор е
нищожен на основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй
като противоречи на законоустановените императивни правила. Твърди, че
процесния договор за кредит е сключен в нарушение на правилата на чл. чл.
10, ал. 1 от ЗПК, като същият е с размер на шрифта по-малък от 12. Наред с
изложеното счита, че процесният договор е сключен в разрез с правилата за
форма на договора за кредит, в същия липсват волеизявленията на страните,
като същият не отговаря и на изискванията на Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), Закона за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ) и Закона за потребителския
кредит). Счита, че прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 12 от
договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен
заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито
възнаграждение за кредитора, което последният е прикрил, обозначавайки го
като неустойка (Решение № 1416 от 27.04.2022 г. на PC - Пловдив по гр. д. №
4027/2021 г.; Решение № 260377 от 13.12.2021 г. на PC - Асеновград по гр. д.
№ 342/2020 г.). Изискванията, които клаузите на чл. 12 от договора възвеждат
за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид
обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък
размер (700 лв.). Счита, че не само правно, но и житейски необосновано е да
се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури
поръчител, който да отговаря на многобройните, кумулативно поставени
2
изисквания към него. В тази връзка, поставяйки изначално изисквания, за
които е ясно, че са неизпълними от кредитополучателя, то кредиторът цели
да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава
като "неустойка". Същевременно, кредиторът не включва т. нар. от него
"неустойка" към договорната лихва дължима по кредита (в нарушение на чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗПК) и към годишния процент на разходите (ГПР) (в нарушение
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК), като стремежът му е по този начин да заобиколи
нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че тези изводи са илюстрирани и от
факта, че самият кредитор, в Приложение № 1 към договора - погасителен
план, изначално разсрочва вземането за неустойка, като залага в погасителния
план колона „размер на вноска по чл. 12, ал. 4“, където при формирането на
всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за "неустойка".
Счита, че в тази връзка може да се направи обоснован извод за изначалното
очакване от страна на кредитора изискването за обезпечение да не бъде
изпълнено от длъжника. Вземането за неустойка, на практика представлява
скрито възнаграждение за кредитора (съответно, сигурен разход за
потребителя) и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент
на разходите. Посоченото обстоятелство безспорно нарушава чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК, съгласно която разпоредба договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Счита, че
изисканото поръчителство не съставлява обезпечение само по себе си по
смисъла на закона. В посочената хипотеза вероятно се има предвид
поръчителство, което е договор между кредитора и трето лице, което отговаря
за изпълнение на задълженията на длъжника. Поради това няма как
заемателят да носи отговорност за сключването или не на такъв договор.
Твърди, че всъщност уговорената неустойка е част от възнаграждението за
предоставения кредит, но е обособена отделно със цел заобикаляне
ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗГЖ, установяващ лимит на годишния
процент на разходите. Заобикалянето на закона представлява самостоятелно
основание за нищожност въз основа на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Счита, че
изложеното до тук обуславя и недействителността на процесния договор
поради нарушаване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.10 ЗПК във връзка
3
с чл. 19 ЗПК. В договора, кредиторът се е задоволил единствено с посочване
като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсва
ясно разписана методика на формиране на ГПР, в това число кои компоненти,
точно са включени в него и как се формира посочения с договор размер, кои
са допусканията, които са използвани при изчисляването. Съгласно чл. 19, ал.
1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В §1, т. 1 от ДР
на ЗПК се дава дефиниция, на "Общ разход по кредита за потребителя", а това
са именно: са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Твърди, че
в настоящия случай предвидената в чл. 12 неустойка е сигурен разход за
потребителя и е известен на кредитора към датата на сключване на договор и
като такъв е следвало да бъде включен при изчислението на ГПР. В тази
връзка счита, че кредиторът е нарушил императивното правило на чл. 19, ал. 1
ЗПК и незаконосъобразно не е включил таксата за бързо разглеждане в
размера на ГПР. При условие, че същото е включено, действителният размер
на ГПР би възлизал на повече от 150%. Ето защо счита, че е налице
нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на
договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за
действителния размер на ГПР, приложим в отношенията по договора. С тези
си действия кредиторът е заобиколил изискванията на ЗПК за точно
посочване на финансовата тежест за длъжника. Излага съображения, че
всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и
развалянето на потребителски договори национални нормативни актове, в
това число ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ, ЗЗП и др.) са приети въз основа на
присъединяването на страната в Европейския съюз и произтичащите от това
задължения за синхронизиране на българското законодателство с
европейското. Затова счита, че приложимото национално законодателство
следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, целите, съображенията
и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО на ЕП и Съвета от 23
Април 2008г. относно договорите за потребителски кредити. Счита, че
4
неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР
злепоставя и самата цел на директивата да има единен съпоставим прозрачен
пазар на кредитите, защото по този начин потребителят не може да сравни
адекватно продуктите между различните конкуренти. Целта на уредбата на
ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин
изчисляването ни посочването на ГПР на кредита и това да служи за
съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономически избор на
потребителя. Обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се
установява на база изискванията на единна формула, залегнала в самата
директива, поради което същата има и нормативно значение. Твърди, че
гореописаните такси попадат в изискванията на директивата - те са
предвидими общи разходи, които обуславят сключването на договора при
тези условия и са предварително заложени. Счита, че тези клаузи изискват
размерът им да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР.
Твърди, че неправилното изчисляване и посочване е самостоятелно основание
за недействителност на договора. В подкрепа на това е и обстоятелството, че
посочването на ГПР е изведено като съществено условие на договора.
Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в
отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска
практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1, и ал.2 т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла
на правото на ЕС. В този смисъл е и Решение от 15.03.2012г. по дело С-453/10
на ЕСЕ „търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит
на по-нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се
окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005
година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към
потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на
Съвета. Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на ЕП и на Съвета
(„Директива за нелоялните търговски практики“), доколкото тя подтиква или
е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка,
което в противен случай не би взел“. Посочването в договора за кредит на по-
нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация. Тя
подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и
не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора. В този смисъл Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на
5
ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на
ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС
- Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г. Счита, че в процесния случай се явява
неприложима хипотезата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД по отношение на
нищожността на частта от договора, в която се уговарят годишния процент на
разходите и годишния лихвен процент, тъй като същите са незаместими по
право от повелителните правила на закона, като сделката не би била
сключена при годишен процент от разходите, надвишаващ изискването на чл.
19, ал. 4 от ЗПК. Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части
не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от
повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че
сделката би била сключена и без недействителните й части. Твърди, че в
случая не е налице нито една от тези две хипотези - нищожните клаузи на
процесния договор относно определянето на процента ГПР както и размера на
годишния лихвен процент да бъдат заместени по право от повелителни норми
на закона или че договорът за паричен заем би бил сключен и ако в него не е
включена клаузата за ГПР или за годишния лихвен процент, като се изходи и
от характера на този договор, който е възмезден и включването на клауза за
договаряне ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл. 11. ал. 1. т.
10 от ЗПК (Решение № 30/09.03.2020 г. по в. т. д. № 33/2020 г. по описа на
РОС). Счита, че аргумент за недействителност на договора на това основание
може да се извади и от обстоятелството, че съгласно специфичната защита,
предоставена на потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК при неспазване на
императивните изисквания към договора, уговорени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, след които са точното
определяне на възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и ГПР — чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява изцяло
недействителен. От изложеното следва, че законът в чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК
поставя важен акцент на посочената уговорка относно цената на заемите
средства - поради възмездния характер на договора за потребителски кредит,
в момента на сключването му и с оглед внасяне на яснота относно правата и
задълженията на потребителите за по-пълна защита на интересите им.
Съгласно задължителното тълкуване на Директива 93/1 З/ЕИО относно
неравноправните клаузи на Съда и на Съюза, който приема, че директивата
6
допуска възможността, при спазване на правото на Съюза, сключен между
продавач или доставчик и потребител договор съдържащ една или няколко
неравноправни клаузи, да бъде обявен за нищожен в неговата цялост, когато
се окаже, че това гарантира по-добра защита на потребителя (в този смисъл
Решение по дело С-453/10, Perenicova and Perenic, точка 35 и С-397/11,
ERIKA JOROS, точка 47). Такова разрешение се приема в практиката на
редица състави на Окръжни съдилища — Решение № 151 от 15.05.2019г. по
в.гр.д. № 197/19г. на ОС - Враца, Решение № 143 от 13.05.2019г. по в.гр.д. №
106/2019 на ОС-Враца, Решение № 23 от 29.10.2018г. по възз.т.д. № 81/18 на
ОС - Разград, Решение по в.т.д. № 202/18 на ОС - Варна, Решение по в.гр.д. №
165/17 на Ос - Габрово, Решение № 1915 от 14.10.2016г. по в.гр.д. № 3426 на
САС ТО, 11 състав. Предвид изложените съображения, счита, че посочените
клаузи на договора са нищожни, което от своя страна влече цялостната
нищожност на самия договор на основание чл. 22 от ЗПК, като неотговарящ
на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Счита, че клаузата на чл.
12 от процесния договор нарушава изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 5 от
Закона за защита на потребителите (ЗЗП) и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП Сама по себе
си, така уредена, клаузата на т. 20 от договора противоречи на добрите нрави
и добрите търговски практики като илюстрира директно уговорка във вреда
на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като задължава последния, при неизпълнение на
негови задължения, да осигури обезпечение, да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка (чл. 143, т. 5 ЗЗП). Наред с изложеното счита, че
същата не е формулирана по ясен и недвусмислен начин съгласно чл.147, ал.
1 от ЗЗП, като в това число и клаузата не позволява на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора по смисъла
на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП. Посочването в договора за кредит на по-нисък
от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се
окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика,
съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора. В този смисъл: Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив
по в. гр. д. № 1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив
7
по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по
в. гр. д. № 2344/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в.
гр. д. № 2957/2019 г. Счита, че процесният договор е недействителен на
основание чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 11 ЗПК вр. чл. 22 от
ЗПК, както и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не е
спазено изискването за съдържането в договора на дори на един от
посочените елементи, какъвто е размерът на годишния процент на разходите
съгласно чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, целият договор за потребителски кредит е
недействителен. На отделно основание смята, че клаузата за възнаградителна
лихва по договора за кредит е нищожна поради противоречие с добрите
нрави. Определения от кредитора размер на възнаградителната лихва за
изключително висок и противоречат на добрите нрави, тъй като надвишава
трикратния размер на законовата лихва за необезпечени заеми, респективно
двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. В тази връзка
недействителността на уговорката относно договорната лихва води до
нищожност и на целия договор на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от
ЗПК. Твърди, че клаузата на чл. 12 от договора за кредит цели заобикаляне и
на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, който предвижда, че забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора
се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на
акцесорно задължение — недадено обезпечение, от което обаче не произтичат
вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането
няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се
обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Подобно
кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този
смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да
беше валидна, няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 от ЗЗД. Предвид
описаното дотук счита, че процесният договор е недействителен на основание
чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 11 ЗПК вр. чл. 22 от ЗПК, както и
чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не е спазено изискването
за съдържането в договора на дори на един от посочените елементи, какъвто е
размерът на годишния процент на разходите съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
целият договор за потребителски кредит е недействителен. В случай че
съдебният състав приеме, че договорът е валиден и действителен смятам, че
8
отделните клаузи, съдържащи се в него са нищожни поради нарушаване на
закона на основание чл. 26, ал. 1, т. 1 ЗЗД, поради нарушаване на добрите
нрави на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, поради заобикаляне на закона на
основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, респективно поради неравноправност на
основание чл. 146 ЗПК. Посочва, че съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът
за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита.
Моли на основание чл. 23 ЗПК, във връзка с чл. 22 ЗПК, чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД и чл. 146 от ЗЗП във връзка с чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД ответника ***,
ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: *** да бъде осъден да заплати
на М. Т. Д., ЕГН: **********, с постоянен адрес ***, сумата от 830.63
лв./след допуснатото изменение в размера на предявения иск/,
представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски
кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране
на настоящата искова молба до датата на окончателно й заплащане.
Претендира направените деловодни разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в
който взема становище, че искът е допустим, но неоснователен. Не оспорва
твърдението на ищеца, че същият е сключил с ответното дружество
индивидуален договор за заем № 61349 от 21.12.2021 г. Твърди, че в чл. 3 от
посоченият договор са уговорени всички изискуеми параметри на заема:
срокът на заема е определен на 9 месеца, като заемателят следва да изплаща
заемната сума на равни вноски всеки месец; определен е ясно и
недвусмислено броят на погасителните вноски - 9 вноски. С договорът
страните са уговорили и годишен процент на разходи в размер на 40,42 % и
годишен лихвен процент в размер на 39.99 %. Твърди, че с чл. 12, ал.1 от
процесния Договор, страните са уговорили, че на основание чл. 23 от Закона
за задълженията и договорите, кредитополучателят следва в тридневен срок
от сключването на договора, да осигури действието на трето лице, изразяващо
се в поемане на солидарно задължение в полза на Заемодателя за връщане на
всички дължими вноски, лихви, разноски и неустойки по заема. В ад. 2 и 3 на
посочената разпоредба е уговорено, че третото лице следва да отговаря на
определени критерии за кредитоспособност, както и че Заемодателят следва
да извърши предварителна проверка на възможността на третото лице да
9
поеме солидарното задължение. С ад. 4 страните по договора за заем
предвиждат, че самото неизпълнение на това задължение води до вреди за
Заемателя, които страните са оценили на 708,84 лв. Оспорва твърдението, че
процесният договор бил написан с шрифт, по-малък от законово изискуемият.
Също така счита, че спрямо договора са неприложими изискванията на
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние и Закона за
електронния документ и електронните удостоверителни услуги, тъй като
договора е сключен чрез полагане на подписи на страните. В този смисъл
счита това възражение на ищеца за неоснователно и недоказано. Оспорва
твърденията на ищеца, че въведените изисквания за представяне на
обезпечение - поемане на солидарно задължение от кредитоспособно лице,
което е с чиста кредитна история и което да отговаря по същество на
изискванията на кредитора за отпускане на заем било направено с цел
заобикаляне на закона. Тези изисквания показват само, че за Заемодателя не е
безразлично кое ще е третото лице, което ще поеме солидарният дълг. Това е
така, тъй като с цел обезпечаване на изпълнението на договора, третото лице
ще отговаря солидарно с длъжника, което ще обезпечи икономическият
интерес на Заемодателя. Оттам и изискванията за наличието на определен
размер за доход на третото лице, да е физическо лице, получаващо сигурни и
стабилни доходи, да е с чиста кредитна история и т.н. Посочва, че страните
по договора са свободни да определят каквито пожелаят условия, стига да не
е налице противоречие с императивна правна норма или добрите нрави.
Оспорва твърдението, че условията за поръчителя са неизпълними, доколкото
то предполага несъществуването на лица, отговарящи на тези изисквания,
което твърдение не отговаря на обективната действителност. Оспорва
твърдението на ищеца, че единствената цел на поставеното изискване и на
уговорената неустойка била осигуряването на допълнителна печалба.
Посочва, че Върховният касационен съд приема, че общото правило на чл.92,
ал.1 ЗЗД служи освен като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да
е нужно те да се доказват и като обезпечение на точното изпълнение на
поетите от договорилите я ил-кл^и, а при определени предпоставки има и
ролята на гражданско-правна санкция (така Решение № 227 от 07.09.2010 г.,
постановено по т. д. № 409/2009 г., ВКС, ТК). Както е разяснено в
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.201 От. по тълк. д. №1 от 2009 г. на ВКС,
преценката за противоречие на размера на уговорената неустойка с добрите
10
нрави е винаги конкретна. Основният критерий за определяне на
неустоечното задължение като нищожно, поради противоречие с добрите
нрави е констатация, че единствената цел на уговорката е неустойката да
излезе извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна или санкционна
функция. Счита, че с оглед на горното и видно от текста на процесният
договор е, че страните са уговорили неустойка при пълно неизпълнение на
конкретно договорно задължение, което е съществено с оглед на
обезпечаването на интересите на кредитора. Твърди, че ищецът може да се
освободи от задължението си за заплащане на неустойката по всяко време,
докато договорът действа, като предостави обезпечението, изразяващо се в
действието на трето лице, което да отговаря на условията за
кредитоспособност, поставени от ответника, и което да стане солидарен
длъжник или поръчител. В тази връзка са и уговорките на чл.12, ад. 7, изр. 2
от Договора. Счита, че видно от посочената разпоредба е, че неустойката не е
предвидена извън присъщите й функции. Счита, че ако това е така, ищецът
щеше да продължи да дължи неустойка дори ако предостави надлежно
обезпечение докато действа договора. Моли да бъде прието, че уговарянето
на неустойката е проявление на принципа за свобода на договаряне, закрепен
в чл. 9 от ЗЗД. Твърди, че посочената неустойка е дължима с оглед
неизпълнението на посоченото договорно задължение. Неустойката е
уговорена като предварително определен размер по съгласие на двете страни
по договора, които са били наясно за размера и параметрите й. Твърди, че във
възможностите на неизправния заемател е било предотвратяване на санкцията
по договора, ако е изпълнил задълженията си точно и в срок, което той не е
сторил. Посочва, че съгласно Тълкувателно решение №1 от 15.06.2010г. по
тълк. д. №1 от 2009 г. на ВКС, неустойка следва да се приеме за нищожна,
ако единствената и цел за която е уговорена излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Като примерни
критерии дали неустойката излиза извън присъщите й три функции, в същото
тълкувателно решение са посочени: - естеството им на парични или на
непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава
с неустойка; - дали изпълнението на задължението е обезпечено с други
правни способи - поръчителство, залог, ипотека и др.;-вид на уговорената
неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на
задължението - съществено или за незначителна негова част; -
11
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди. Посочва, че видно от процесния
договор е, че изпълнението на същият не е обезпечено с други правни
способи, а неустойката в случая е за неизпълнение на едно конкретно
задължение, което е съществено с оглед интереса на кредитора. Същият има
интерес от обезпечаването на целият размер на заема, с оглед на което и в
случай на неизпълнение на задълженията на заемателя за връщане на
дължимата сума, кредиторът би претърпял значителни вреди. Затова и
размерът на неустойката е уговорен в стойност близка до размера на заема,
което на основание чл. 19, ад. 3, т.1 от ЗПК не се отразява на други негови
клаузи и уговорки (като например тези за определяне на ГПР или ГЛП).
Твърди, че посочената клауза от договора не е уговорена в противоречие със
Закона за потребителският кредит и общото гражданско законодателство. В
случая вземането на Заемодателя не е обезпечено чрез учредяване на лично
или реално обезпечение, при което обезпечителната функция на неустойката
е единственото защитно средство срещу неизпълнение на задължението от
заемателя да предостави надлежно обезпечение по договора за заем. В тази
връзка оспорва твърдението на ищеца, че така уговорената неустойка била
загубила обезпечителната си функция, тъй като не се обезщетявали вреди от
самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като
такива щети за кредитора могло да настъпят само при неплатежоспособност
на длъжника и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани
принудително. Твърди, че точно поради желанието на страните да избегнат
посочената хипотеза, в която длъжника стане неплатежоспособен и
кредитора не може да се удовлетвори от имуществото му, страните са
предвиди посоченият ред за обезпечаване и съответно санкция при
неизпълнение на задължението за обезпечение. Твърди, че не е налице
заобикаляне или противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал.4 от ЗПК.
Посочва, че съгласно чл. 19, ад. 4 от ЗПК Годишният процент на разходите не
може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Съгласно ал.1 на посочената
разпоредба Годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
12
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В чл. 19, ал. 3,
т.1 от ЗПК е посочено, че в ГПР не се включват разходите които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит. Счита, че с оглед на пожсоченото няма как да е налице
заобикаляне на посочената от ищеца законова норма или пък нарушаване на
същата, тъй като по силата на чл. 19, ал. 3, т.1 от ЗПК тези плащания, не се
включват в ГПР, тъй като същите представляват разход, който длъжника по
един такъв договор следва да извърши при неизпълнение на какво да е
задължение по договора. Оспорва твърдението на ищеца, че уговорената
неустойка следвало да бъде включила в ГПР, като по този начин се
заобикаляло правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Твърди, че е налице законова
забрана, обективирана в посочената разпоредба, за включване на плащанията
за неизпълнение на договорно задължение в ГПР и това е видно и от
Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от Закона за потребителския кредит, в
което са посочени разходите, които следва да бъдат включени при
изчисляване на ГПР. Счита, че това твърдение на ищеца не намира опора в
нормативната регулация на потребителските кредити. Предвид изложеното и
във връзка с твърдението, че кредиторът не бил посочил начина, по който се
формира ГПР, моля да се има предвид, че кредиторите по тези договори
нямат задължението да посочват методологията на формиране на ГПР, тъй
като същата е нормативно уредена в посоченото по-горе Приложение към
Закона за потребителския кредит. Затова не може и да става дума за
нарушаване на правата на потребителя. Твърди, че няма и нарушение на
чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК. Посочената разпоредба урежда задължението за
посочване на ГПР в договора като част от задължителното му съдържание.
Твърди, че ГПР е посочен в договора, а и предвид изложеното по-горе за
начина и разходите, които формират ГПР посоченото възражение е
неоснователно. Твърди, че що се касае до кумулирането на неустойката с
погасителните вноски, то тази уговорка е изцяло в полза на и за удобство на
потребителя. Ако такава уговорка липсва, ищецът щял да дължи еднократно
пълният размер на уговорената неустойка. Твърди, че с уговаряне на
разсрочването, страните по договора са държали сметка за интересите на
потребителя и в този смисъл твърденията на ищеца са несъстоятелни и
несвързани с изложената фактическа обстановка. Твърди се, че
13
поръчителството не било обезпечение само по себе си, тъй като длъжникът не
бил могъл да отговарял за това дали третото лице щяло да сключи договора за
поръчителство с кредитора. Видно от съдържанието на договора е, че
неустойката е уговорена не за несключването на договор за поръчителство с
трето лице, а за неосигуряване на такова, с което кредиторът да преговаря.
Твърди, че не е налице нарушение на разпоредбата на чл. 143, ал.1 от ЗЗП.
Ищцата твърди, че е налице противоречие между сключеният договор за заем
и чл.143, ал. 2, т.5 от ЗЗП. Доколкото най-вероятно става въпрос за ал. 2 на
посочената разпоредба, счита че такова противоречие липсва, доколкото
ищцата е напълно наясно с икономическият ефект от сключения договор за
заем, а именно - получаване на сума в заем, с ясно дефиниран срок за
връщане, вноски, ГПР, и санкции при неизпъление. Видно от текста на
договорът е, че същият е изготвен на общоупотребимия български език, а
посочените реквизити присъстват в него - чл. 3-5. На следващо място счита,
че липсва противоречие с уредбата за защита на потребителите, доколкото
неустоечното задължение не е обезщетение. То има санкционен характер,
доколкото възникването му е свързано изцяло с неизпълнение на конкретно
договорно задължение. Затова и липсва нарушаване на баланса между правата
и задълженията на страните по договора. Ищцата твърди, че неустойката е
нищожна поради заобикаляне на изискванията на закона — чл. 21, ал.1 от
ЗПК, във вр. с чл. 143, ал.1 от ЗЗП. Оспорва посоченото възражение. Видно
от съдържанието на чл. 143, ал.1 от ЗЗащ.П. е, че уговорката, за да е
неравноправна следва да води до нарушаване на баланса между правата и
задълженията на страните в полза на търговеца или доставчика. Твърди, че
уговарянето на неустойка за неизпълнение на договорно задължение не води
по никакъв начин до заобикаляне или нарушаване на изискванията на Закона
за защита на потребителите. Оспорва да е било налице несправедливо
облагодетелстване на ответника. Оспорвам това твърдение, доколкото
предвидената неустойка е обвързана само и единствено с неизпълнение на
конкретно договорно задължение. Твърди, че ако ищцата предостави
обезпечение съобразно изискванията на договора, неустойка няма да се
начислява за остатъчния срок на изпълнението на договора. Моли
претенцията да бъде отхвърлена.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено
14
следното:
Не е спорно по делото и се установява от представените Индивидуален
договор за заем, Договор за допълнителни услуги, погасителен план,
Стандартен европейски формуляр и разписка за получена сума /л.53-63 от
делото/, че ищцата е сключила с ответното дружество индивидуален договор
за заем № 61349 от 21.12.2021 г. Съгласно чл. 3 от посоченият договор са
уговорени всички изискуеми параметри на заема: размерът на заема е 357,90
евро или тяхната левова равностойност съгласно официалния курс на БНБ за
евро спрямо лева, срокът на заема е определен на 9 месеца, като заемателят
следва да изплаща заемната сума на равни вноски всеки месец от по 170,07
лв.- 9 вноски. Уговорен е годишен процент на разходи в размер на 40,42 % и
годишен лихвен процент в размер на 39.99 %. Твърди, че с чл. 12, ал.1 от
процесния Договор, страните са уговорили, че на основание чл. 23 от Закона
за задълженията и договорите, кредитополучателят следва в тридневен срок
от сключването на договора, да осигури действието на трето лице, изразяващо
се в поемане на солидарно задължение в полза на Заемодателя за връщане на
всички дължими вноски, лихви, разноски и неустойки по заема. В ал. 2 и 3 на
посочената разпоредба е уговорено, че третото лице следва да отговаря на
определени критерии за кредитоспособност, както и че Заемодателят следва
да извърши предварителна проверка на възможността на третото лице да
поеме солидарното задължение. С ал. 4 страните по договора за заем
предвиждат, че самото неизпълнение на това задължение води до вреди за
Заемателя, които страните са оценили на 708,84 лв.
По делото е изслушано заключението по допусната съдебно-счетоводна
експертиза, което съдът възприема като обективно, обосновано, компетентно
и безпристрастно. От същото се установява, че на ищецът е заплатил в полза
на ответника сума в размер на 1530,63лв.,както следва: 700 лв. главница,
121,78 лева договорна лихва и 708,85 лева Неустойка по чл.12 ал.4 от
договора. Видно е също така от експертното заключение, че от
предоставеният договор при проверката при ответника, се установява, че е
посочен лихвен процент в размер на 40.01%, а ГПР - 40,42%. Експертизата
изчислява, че при сума за плащане на заема за 9 месеца на главница 700 лв. и
лихва 121,79 лв., годишният лихвен процент не е 40.01%, а 39.99%, както е
посочено и в отговора на ответното дружество по делото.Годишният процент
на разходите обаче, включващ главница 700 лв., платима за 9 месеца при
15
лихвен процент от 39,99% ще е 48,18%. Това е при условие, че ГПР се
изчислява, без да се включва неустойка към задължението и погасителните
вноски. При включването на неустойката за непредставяне на обезпечение
към главницата от 700 лв. и договорната лихва от 121.78 лв., която се
разпредели към всяка погасителна вноска, ще се установи ГПР над 50% или
735%.
При така установеното от фактическа страна, съдът приема следното от
правна страна:
Според задължителната практика в т. 1 от ППВС № 1/1979 г.,
фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД предполага преминаване на имуществени блага от една правна сфера в
друга и начална липса на основание за разместване на благата. В тежест на
ищеца по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е да докаже
разместването на благата - напр. даване на вещ или плащане на определена
сума пари, довело до намаляване на патримониума му, т.е. наличието на
обедняване, а съществуването на основание за разместването подлежи на
доказване от ответника. В настоящия случай, при съобразяване фактическите
твърдения на страните по делото, в тежест на ответника е да докаже, че
получената от ищеца сума в размер на 186,87 лв. е получена на правно
основание.
Не е спорно между страните, че ищеца е платил на ответника сумата от
1530,63 лв. за изцяло и отчасти предсрочно погасяване по договор за заем №
61349 от 21.12.2021 г. Ответника се позовава на уговорките в договора за
връщане на предоставената по договора за заем главница, възнаградителна
лихва и неустойка.
Недоказано е възражението на ищеца за нищожност на договора като
сключен в нарушение на правилата на чл. чл. 10, ал. 1 от ЗПК, поради това,
че е с размер на шрифта по-малък от 12. Носещия доказателствената тежест
ищец по делото не ангажира доказателства в този смисъл.
Неотносимо е възражението, че процесният договор е сключен в разрез
с правилата за форма на договора за кредит, в същия липсват
волеизявленията на страните, като същият не отговаря и на изискванията на
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), Закона
за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ)
16
и Закона за потребителския кредит). Видно е, че договора не сключен от
разстояние и за него не са приложими нормите на ЗПФУР.
В клаузата на чл.12 от Договора е уговорено, че на основание чл. 23 от
Закона за задълженията и договорите, кредитополучателят следва в тридневен
срок от сключването на договора, да осигури действието на трето лице,
изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на Заемодателя за
връщане на всички дължими вноски, лихви, разноски и неустойки по заема.
Третото лице следва да отговаря на следните критерии за кредитоспособност:
1.1. Да бъде дееспособно физическо лице; 2. Навършена възраст: 25 години;
3. Минимален осигурителен брутен доход през последните шест месеца,
предхождащи сключването на този договор: 1 500/хиляда и петстотин/ лева на
месец; 4. Валидно трудово правоотношение от поне 6 /шест/ календарни
месеца преди сключването на този договор; 5. Стабилна кредитна история; 6.
Предложеният поръчител не е активен потребител на заемните продукти на
Дружеството и/или не поръчител по друг активен паричен заем, предоставен
от Заемодателя, т.2.1. Да бъде търговско юридическо лице, съгласно
Търговския закон и регистрирано, съгласно Закона за търговския регистър; 2.
Да е с изцяло внесен капитал; 3. Да има минимална печалба от 10 000/десет
хиляди/ лева за последните 3 години, съгласно годишните финансови отчети;
4. Да не е обявено в несъстоятелност и/или ликвидация; 5. Да няма
задължения към държавата и/ или общината.
Съдът намира, че клаузата за неустойка поради неизпълнение на
договорно задължение противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал.
1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Така, както е
уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за точно изпълнение.
Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито
оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба
за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Може да
бъде направен извод, че основната цел на така уредената такса/неустойка в
Тарифата е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка
на заемополучателя, до увеличаване на подлежащата на връщане сума. Тъй
17
като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице
още при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай
не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на
чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил
правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на
задължение за неустойка по чл. 12 от договора. Поради изложеното,
заплатената на основание нищожната клауза за неустойка сума в размер на
708,85 лв. се явява платена при начална липса на основание и подлежи на
връщане на основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД.
Съдът намира за неоснователни възраженията на ищеца за
недействителност на договора поради неспазване на разпоредбите на чл.11,
ал. 1, т.9 ЗПК, доколкото това условие е приложимо при променливи лихвени
проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено, че се касае за
фиксиран годишен лихвен процент-40,01%, съобразно посоченото в договора.
Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като
изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на
всяка една погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница
и каква част- за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в
Решение по дело С-42/15, което е задължително за националните съдилища на
основание чл. 633 от ГПК. Не е налице нарушение на разпоредбата на чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК, съобразно практиката на СЕС.
Възнаградителната лихва има характер на цена на предоставената
услуга, като нейната стойност, следва да се съизмерява, както със стойността
на отпуснатия заем, така и със срока, за които се уговоря връщането, както и с
обстоятелството дали е обезпечен. Съдът приема, че клаузата не противоречи
на добрите нрави, по следните съображения: Към датата на сключване на
договора е налице законово ограничение на максималния размер на разходите
по кредита, по реда на чл.19 ал.4 от ЗПК /ДВ бр. 35/2014г в сила от
23.07.2014г./, където е посочено, че годишният процент на разходите, не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Към датата на сключване на
договора - законовата лихва е била 10,01%/основния лихвен процент на БНБ и
10 пункта/, а петкратния размер се явява 50,05% . Както бе посочено по- горе,
18
ГЛП е в 40,01%. Отделно от това свободата на договаряне е дала възможност
при съвпадение на волите на съконтрахентите да уговарят лихва по
предоставените в заем парични средства, в какъвто намерят за удачен размер,
стига да не нарушават изискването на чл.19, ал.4 на ЗПК. Ако законодателят е
искал да постави граница до която може да се договаря размер на договорна
лихва, то е щял да го направи отделно от разпоредбата на чл.19, ал.4 на ЗПК.
Несонователно е съпоставянето на договорната лихва със законовата такава,
която и да бъде критерий за максималния й размер. Това е така, тъй като в
случая се касае за особен вид договор за заем, който се представя от
небанкова финансова институция, която не набира средствата от влогове.
Вземането на заемателя е рисково, тъй като не е гарантирано, при което и то
начислява по-висок процент на договорната лихва, тъй като тя служи не само
като форма на възнаграждение за ползване на предоставения от него в заем
финансов ресурс, но и като цена на предоставяната от него услуга. В този
смисъл не бива да се съпоставят договорните лихви с държавно определения
размер на законовата лихва, която се дължи при неизпълнение или забавено
изпълнение на задължение, тъй като правната им природа е различна. По
отношение на договорите за потребителски кредит е налице прието
европейско законодателство, доколкото защитата на потребителите е една от
целите на Съюза, за изпълнението на която държавите членки са
предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО
/сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са
транспонирани в българското законодателство съответно в ЗЗП и ЗПК.
Условията, при които следва да се предоставят кредити на потребители, са
предмет на специално регулиране от 1.10.2006 г. със ЗПК (отм.), като на този
начален етап законодателят е въвел само изисквания за ясно оповестяване на
волята на договарящите се относно икономическата тежест, поемана от
потребителя, чрез изискването за посочване на ГПР като задължителен
реквизит на договора и забраната за търсене от потребителя на каквито и да е
суми над ясно обозначените разходи. Този закон е заместен от 12.05.2010 г. с
нов акт със същото наименование, който до изменението му с ДВ, бр. 35 от
2014 г., в сила от 23.07.2014 г., също не е уреждал изрично размера на
разходите, възлагани на кредитополучателя. След посочените изменения са
приети нови три алинеи на чл. 19 ЗПК, като са обявени за нищожни уговорки
за размер на годишни разходи, надхвърлящи пет пъти размера на законната
19
лихва и съответно извършените плащания от потребителите на вноски,
определени по прекомерно договорен размер, се приемат за дължимо платени
редуцирани по размер задължения. Според нормата на чл. 19 ЗПК годишният
процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. До тази законодателна промяна,
предоставянето на тази услуга на потребителите не е било регулирано с
императивен лимит на възнаграждението на кредитора, но поради
злоупотреба с договорната свобода, несъвместима с обществения морал,
съдът намира, че като несъвместими с добрите нрави следва да се считат
сделки на търговци, договарящи с потребителите ГПР, съществено
надвишаващ възприетия по-късно горен праг на петкратен размер на
законната лихва. Договорната лихва е възнаграждението /печалбата/ на
кредитодателя за това, че е предоставил определена сума в заем. За да защити
потребителя и за да се избегне неоснователното обогатяване на финансови
институции, предоставящи потребителски кредити чрез определяне на висок
лихвен процент, законодателят е предвидил същият да е компонента, която се
включва при формирането на ГПР и съответно е определил максимален
размер на последния. В тази връзка, преценката за противоречие със закона
следва да се прави на плоскостта дали сборът на договорната лихва, ведно с
другите разходи, не надвишава фиксирания от законодателя максимален
размер на ГПР. Процесният договор за кредит е сключен след изменението на
чл.19 ЗПК /обн.ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./, поради което по
отношение на същия е приложимо изискването алинея четвърта на същата
разпоредба ГПР да не надвишава пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Към датата на сключване на
договора за потребителски кредит, размерът на законната лихва е 10%, при
основен лихвен процент, определен от БНБ 0% плюс десет пункта отгоре. В
случая, определеният в договора размер на ГПР от 40,42 % не надвишава пет
пъти размера на законната лихва, а договореният ГЛП е 40.01%, следователно
посочената клауза не е нищожна поради противоречие със закона - чл.19, ал.5
ЗПК. Не може да се приеме, че клаузата е нищожна и поради противоречие с
добрите нрави. Както бе посочено, законодателят е предвидил ГЛП да е
20
компонент от ГПР и съответно е определил максимален размер на последния
именно, за да защити потребителя и да се избегне неоснователното
обогатяване на финансовите институции. В тази връзка, след като сборът на
договорната лихва и другите разходи не надвишава фиксирания от
законодателя максимален размер на ГПР, то с определянето на лихвен
процент от 40.01% кредиторът не е целял да се обогати неоснователно за
сметка на кредитополучателя. Практиката на ВКС, според която
противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва е постановена
преди с разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК да бъде въведен законово установен
императивен лимит на възнаграждението на кредитора.
При тези изводи, съдът приема, че процесният договор за заем е
действителен и не намира приложение разпоредбата на чл.22 ЗПК.
Предвид гореизложеното искът се явява основателен и доказан за
сумата от 708,85 лв., за която сума следва да бъде уважен, а за разликата до
предявения размер от 830,63 лв. следва да бъде отхвърлен като неоснователен
и недоказан.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК, ответника следва да бъде осъден да
заплати на ищеца, направените от него разноски в настоящото производство
за държавна такса и депозит за ВЛ /50 лв.+200лв./съразмерно с уважената
част на исковата претенция в размер на 213,35 лева.
На основание чл.78, ал.3 ГПК ищеца следва да бъде осъден да плати на
ответника направените разноски за адвокатско възнаграждение /300 лв./
съразмерно с отхвърлената част на иска в размер на 43,98 лева.
На адв.П. С. П., който е осъществил безплатна правна помощ на ищеца,
дължимото адвокатско възнаграждение в минималния размер по Наредба
№1/2004 се изчислява на 300лв. Съразмерно уважената част от иска следва да
се присъди такова в размер на 256,02 лв.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД ***,
ЕИК***, със седалище и адрес на управление: **** ДА ПЛАТИ на М. Т. Д.,
21
ЕГН**********, *** сумата от 708,85 лева, представляваща недължимо
платена сума, а за разликата до предявения размер от 830,63 лв. отхвърля
иска като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК ***, ЕИК***, със седалище и
адрес на управление: **** ДА ПЛАТИ на М. Т. Д., ЕГН**********, ***
сумата от 213,35 лв. направени по делото разноски.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК М. Т. Д., ЕГН**********, ***
ДА ПЛАТИ на ***, ЕИК***, със седалище и адрес на управление: ****
сумата от 43,98 лв. направени по делото разноски.
ОСЪЖДА ***, ЕИК***, със седалище и адрес на управление: **** на
основание чл. 38, ал.2 от ЗА, вр. с чл.78, ал.1 от ГПК, ДА ЗАПЛАТИ на
адвокат П. С. П., БУЛСТАТ***, вписан в САК под № ***, като процесуален
представител на М. Т. Д., сумата от 256,02 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за оказаната по производството безплатна правна помощ,
дължима съразмерно уважената част
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Плевенския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
22