Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
03.06.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на десети април две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 11703 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № № 407157 от 15.05.2018г. по гр.д. № 9205/2018г.
Софийски районен съд, 76 състав: Обявил за недействителни на основание чл. 74, ал. 1 вр. ал. 4 КТ клаузите, с които трудовото
правоотношение, възникнало вследствие на сключения трудов договор на 21.09.2016г.
между страните, е изменено, като са договорени отпуски за следните периоди: от
01.12.2016г. до 08.12.2016г. вкл.; от 09.12.2016г. до 31.12.2016г.; от
03.01.2017г. до 27.01.2017г. вкл.; от 01.03.2017г. до 08.03.2017г. вкл., и от
09.03.2017г. до 24.03.2017г. вкл., поради заобикаляне на закона и противоречие
на морала; Осъдил на основание чл. 128 КТ „В.И.“ ООД, ЕИК ******, да заплати на В.М.Б., ЕГН **********,
сумата 999 лв. /част от 6 000 лв./ за неизплатено брутно трудово възнаграждение
за периода от 21.09.2016г. до 27.03.2017г., ведно със законната лихва, считано
от 08.02.2018г. до окончателното й изплащане. На основание чл. 77 ГПК
ответникът е осъден да заплати по сметка на СРС сумата 200 лв. - дължима
държавна такса и възнаграждение за вещо лице. На основание чл. 242, ал. 1 ГПК е
допуснато предварително изпълнение на решението в частта му за сумата 999 лв.
С определение от 18.04.2018г., постановено по реда на чл.
248 ГПК, е оставено без уважение искането на ищеца за изменение на решението в
частта за разноските.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „В.И.“ ООД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за недопустимост, евентуално - за неправилност,
като постановено при неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение
на съдопроизводствените правила и необосновано. Решението било недопустимо като
постановено по нередовна искова молба. Ищецът претендирал 999 лв. /частично от
6 000 лв./ за трудови възнаграждения за периода 21.09.2016г. –
27.03.2017г., без да е конкретизирал за всеки от месеците какво трудово
възнаграждение претендира, което препятствало защитата на ответника. Решението било недопустимо и тъй като СРС служебно
обявил трудовия договор за недействителен приемайки, че заобикаля закона и
противоречи на морала, без да е бил сезиран за това с иск или с възражение от
някоя от страните, в нарушение на диспозитивното начало в процеса. Решението
било неправилно, тъй като по делото се доказало, че в периодите 01.12.2016г. -
08.12.2016г. вкл., 09.12.2016г. - 31.12.2016г., 03.01.2017г. - 27.01.2017г.
вкл., 01.03.2017г. - 08.03.2017г. вкл. и 09.03.2017г. -. 24.03.2017г. вкл.
ищецът е ползвал платен и неплатен отпуск. За периода 23.12.2016г. - 21.01.2017г. ищецът признавал факта, че не е
бил във Франция и че не е работил и в България, като по делото не били
ангажирани и никакви доказателства да е престирал труд в този период. Това не
било коментирано в атакуваното решение. Съобразно правилата за разпределение на
доказателствената тежест, в тежест на ищеца било да докаже, че е полагал труд в
процесния период, а в тежест на ответника – че е платил възнаграждение или че
работникът е бил в отпуск и възнаграждение не му се е следвало. В случая се
доказало по безспорен начин, че за посочените периоди ищецът е бил в платен и
неплатен отпуск. От СГЕ се установило, че ищецът е подписал молбите за ползване
на отпуск и никой не е повлиял или упражнил натиск при подписване на тези
молби. При това положение дали същият е ходил или не на обекта в Сен Тропе било
ирелевантно, но дори и това обстоятелство не било доказано надлежно в процеса. Изводът
на съда, че ищецът е работил през тези периоди, бил основан на предположения и
недоказани факти, а не на събраните по делото доказателства. Показанията на св.
Б., дъщеря на ищеца не следвало да се вземат предвид, тъй като тя не била пряк
свидетел на полагания от баща й труд във Франция, а и с оглед нейната
заинтересованост от изхода на делото. Св. Б., който не бил работил като шофьор
при ответника /както неправилно приел СРС/, също нямал преки впечатления за
това дали ищецът е работил или не на обекта в Сен Тропе. Дори съпоставени с
показанията на св. Б., пак не можело да се направи извод, че ищецът е полагал
труд постоянно. Доставянето на цигари, дрехи и други стоки на 150 км от обекта
не било доказателство, че ищецът е полагал труд, а само че е бил във Франция.
Неправилен бил и изводът на съда за наличие на данни за престой или спиране на
работата, което можело да обоснове ползването на отпуск от ищеца. Обясненията
на управителя Воденичаров не можели да обосноват извод за наличие на такива, след
като е имало работници на обекта, които са извършвали строителните дейности на
съответния етап от работата. Дори и да имало неритмичност на работата за
определена дейност, това не означавало, че никаква дейност не е извършвана на
обекта. След като работникът е искал да ползва отпуск и такъв е разрешен от
работодателя, ирелевантно било дали работникът е полагал труд в действителност
или не. Не се доказало ищецът да не е знаел какво подписва и защо, като
неправилно в тази връзка СРС се позовал на показанията на св. Б., че били
подписвани множество документи накуп, без обаче да е ясно какви точно документи
са подписвани. Моли съда да обезсили решението в частта, с която СРС се
произнесъл по незаявено искане по чл. 74 КТ, и да отмени решението в частта, с
която искът по чл. 128, т. 2 КТ е уважен
и вместо това постанови друго, с което да отхвърли иска. Претендира разноски съгласно
списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност на
претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна В.М.Б. с
отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва въззивната жалба и моли съда да
потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира разноски за въззивното
производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в писмена защита
от 17.04.2019г.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл.
235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ
за сумата 999 лв. – частична претенция с цял размер 6 000 лв.,
представляваща неплатени трудови възнаграждения. Съобразно уточнението във
въззивната инстанция, претенцията е за нетния размер на възнаграждението и за периода
м. 01.2017г. – 27.03.2017г., като за м. 01.2017г. се претендират частично 199
лв., за м. 02.2017г. – 400 лв., и за м. 03.2017г. – 400 лв. С молбата-уточнение
от 26.10.2018г. ищецът е описал по месеци дължимите цели размери на
възнагражденията, но за период м. 12.2016г. – 27.03.2017г. Според заявеното в
открито съдебно заседание на 10.04.2018г. уточнение, целият размер от
6 000 лв. касае периода м. 01.2017г. – 27.03.2017г.
В исковата молба ищецът твърди, че по силата на трудов
договор № 00015/21.09.2016г. изпълнявал при ответника длъжността „строител на
жилища“ срещу месечно възнаграждение в размер на 580 лв. С допълнително
споразумение от 17.10.2016г. трудовото възнаграждение било променено на
3 040 лв. Със заповед № 00027/27.03.2017г. трудовото правоотношение било
прекратено едностранно от работодателя в изпитателния срок. Въпреки че по време
на действие на договора ищецът изпълнявал надлежно трудовите си задължения,
дължимото му се възнаграждение не било изплащано редовно и в пълен размер,
поради което към завеждане на исковата молба в съда ответникът му дължал
възнаграждение за периода 21.09.2016г. – 27.03.2017г. в размер на 6 000
лв., като ищецът претендира частично 999 лв., заедно със законната лихва от
завеждане на исковата молба в съда.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявения иск по основание и размер. Не оспорва, че с ищеца са били
в трудово правоотношение в периода 21.09.2016г. – 27.03.2017г., което е
прекратено със заповед от 27.03.2017г., както и че първоначално уговореното
трудово възнаграждение е било в размер на 580 лв., а впоследствие е увеличено
на 3 040 лв., считано от 24.10.2016г. Твърди, че макар с известни
закъснения, е платил на ищеца всички дължими трудови възнаграждения за периода 21.09.2016г.
– 27.03.2017г., в общ размер 7 444.81 лв., начислени съобразно отработените
дни и ползван от работника платен и неплатен отпуск в периодите 01.12.2016г. -
08.12.2016г. вкл., 09.12.2016г. - 31.12.2016г., 03.01.2017г. - 27.01.2017г.
вкл., 01.03.2017г. - 08.03.2017г. вкл. и 09.03.2017г. -. 24.03.2017г. вкл. Сумите
били превеждани по банков път, единствено сумата 538.11 лв. била получена от
ищеца в брой през м. март 2017г. Искал е от съда да отхвърли предявения иск.
Със становище по чл. 312, ал. 2 ГПК ищецът не оспорва плащането на описаните
в отговора на ответника суми, с изключение на сумата 538.11 лв., която не бил
получавал. Оспорил е твърдението на ответника, че е ползвал платен и неплатен
отпуск, като е оспорил истинността на представените от ответника 5 бр. молби за
отпуск при твърдения, че или не са подписани от него, или са му били дадени за
подпис при прекратяване на трудовото правоотношение и ги е подписал без да е
наясно със съдържанието им. Във връзка с твърденията на ответника уточнява, че
ответното дружество осъществява строителна дейност не само в България, но и в
чужбина, където изпраща български работници да работят по реализирани от
дружеството строежи. През по-голямата част от времето, в което страните били в
трудово правоотношение, ищецът полагал труд на обекти на ответника във Франция.
Транспортът дотам и обратно бил осъществяван от „Д.К.-НА“ ООД, като бил
организиран и заплащан от работодателя. В периодите 19.10.2016г. – 23.12.2016г.
и 21.01.2017г. – 19.03.2017г. ищецът бил във Франция, Ница, като в тези периоди
е полагал труд и не е ползвал нито платен, нито неплатен отпуск.
В проведеното първо открито съдебно заседание представителят на ответника
заявява, че не оспорва твърдението, че ищецът е работил във Франция, но
отпуските били реално ползвани от същия.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно, но недопустимо в частта, с
която районният съд се е произнесъл на основание чл. 74 КТ по искане, с каквото
не е бил сезиран.
В трайната практика на ВКС /решение № 161/08.05.2015г. по
гр.д. № 4848/2014г., ІV ГО и цитираните в него решение № 117/11.04.2011г. по гр.д. № 525/2010г., ІV ГО, решение № 581/10.12.2010г. по гр.д. № 869/2009г., ІV ГО, решение
№ 650/17.11.2010г. по гр.д. № 1573/2008г., ІІІ ГО, решение № 339/22.10.2013г. по гр.д. № 2713/2013г., ІV ГО, решение № 218/05.07.2011г. по гр.д. № 775/2010г., ІІІ ГО,
както и решение № 161/08.05.2015г. по гр.д. № 4848/2014г., ІV ГО, решение № 81/25.02.2011г.
по гр.д. № 930/2010г., ІІІ ГО, решение № 305/02.12.2013г. по гр.д. № 1449/2012г.,
ІV ГО, решение № 581/10.12.2010г. по гр.д. № 869/2009г., ІV ГО и др./ се приема,
че недействителността на трудов договор /респ. на клауза от трудов договор/ може
да се предяви с отделен иск, включително инцидентен установителен иск, както и с
възражение на страните в процес по искове, чиято основателност обуславя - за
незаконно уволнение, за трудово възнаграждение или обезщетение. Следователно
съдът не може служебно, без да е сезиран по горепосочения ред /и то в
преклузивните срокове по ГПК - решение № 161/08.05.2015г. по гр.д. № 4848/2014г.,
ІV ГО, решение № 305/02.12.2013г. по гр.д. № 1449/2012г., ІV ГО/ да се
произнесе по недействителността на трудов договор или на клауза от него. Това
следва от диспозитивното начало в гражданския процес. В този смисъл и решение №
581/10.12.2010г. по гр.д. № 869/2009г., ІV ГО, с което се приема, че служебното
констатиране на недействителността на трудов договор или отделна негова клауза
е недопустимо.
В случая ищецът нито в исковата молба, нито в становището
си по чл. 312, ал. 2 ГПК /а и до даване ход на устните състезания в първата
инстанция/ е твърдял трудовият договор или отделни негови клаузи да са
недействителни, съответно не е искал от съда да се произнесе по такъв
преюдициален въпрос. Като се е произнесъл по искане, с каквото не е бил
сезиран, районният съд е постановил процесуално недопустимо в тази част
решение, което на основание чл. 270, ал. 3 ГПК следва да бъде обезсилено.
Първонистанционното решение е постановено по нередовна
искова молба – от ищеца не са били изложени твърдения каква част от
възнагражденията за всеки месец от посочения в исковата молба период
21.09.2016г. – 27.03.2017г. твърди да не е платена, респ. му се дължи от
ответника, нито е посочил съответната част, която се претендира за всеки месец
до общия размер на частичния иск от 999 лв. След дадените му от въззивния съд
указания за отстраняване нередовностите на исковата молба ищецът твърди, че
дължимите възнаграждения са за периода м. 01.2017г. – 27.03.2017г., в който
смисъл е допуснато уточнение на иска Поради това атакуваното решение се явява
процесуално недопустимо и в частта, с която СРС се е произнесъл по претенция за
периода 21.09.2016г. – 31.12.2016г., и в тази част решението също следва да
бъде обезсилено.
В допустимата му част въззивният съд намира обжалваното
решение за неправилно по следните съображения:
От фактическа страна: По делото не е било спорно и се
установява, че между страните е бил сключен трудов договор № 00015/21.09.2016г.
със срок за изпитване, по силата на който ищецът изпълнявал при ответника
длъжността „строител жилища“, при първоначално уговорено месечно трудово
възнаграждение в размер на 580 лв., увеличено с допълнително споразумение от
17.10.2016г. на 3 040 лв., считано от 24.10.2016г. Не се спори и че
трудовото правоотношение е било прекратено едностранно от работодателя със
заповед № 00027/27.03.2017г. Не се спори също че в част от периода на действие
на договора ищецът е изпълнявал трудовите си задължения във Франция, на
строителни обекти на работодателя. Спорно между страните е престирал ли е
ищецът работната си сила в периодите 03.01.2017г. - 27.01.2017г. вкл.,
01.03.2017г. - 08.03.2017г. вкл. и 09.03.2017г. -. 24.03.2017г. вкл. /съобразно
уточнението на периода, за който се твърди трудовото възнаграждение да не е
плащано в цялост/, в които периоди ответникът твърди ищецът да е бил в разрешен
отпуск /платен и неплатен/.
Приети по делото /вкл. представени в оригинал/ са 5 бр. молби
на ищеца за разрешаване на платен и неплатен отпуск и заповеди на управителя на
дружеството – работодател, с което ползването е разрешено. Молбите са оспорени
от ищеца относно тяхната автентичност в частта за положения за В.Б. подпис и е открито
производство по реда на чл. 193 ГПК. Съобразно уточнения период на претенцията,
относими за спора са молба от 27.12.2016г., въз основа на която е разрешено
ползването на неплатен отпуск за периода 03.01.2017г. - 27.01.2017г. вкл., молба
от 27.02.2017г., по която е разрешено ползването на платен годишен отпуск за
периода 01.03.2017г. - 08.03.2017г. вкл., и молба от 27.02.2017г., по която е
разрешено ползването на неплатен годишен отпуск в периода 09.03.2017г. -.
24.03.2017г. вкл.
От приетото в първоинстанционното производство заключение
на СГЕ се установява, че подписите, положени в поле „подпис“ в молбите за
разрешаване на отпуск са изпълнени от В.Б.. Съдът кредитира заключението на СГЕ
като обективно, компетентно и обосновано. Същото е оспорено от ищеца, но не са
ангажирани доказателства във връзка с оспорването.
От приетите преводни нареждания и вносни бележки /л. 22 -
27 от делото на СРС/ и неоспореното заключение на ССЕ се установява, че за
периода на действие на трудовия договор на ищеца е заплатено възнаграждение в
общ нетен размер 7 444.81 лв. Плащането на сумата 538.11 лв. в брой се
установява от неоспорения фиш за работна заплата за м. март 2017г. /л. 16/.
Съгласно показанията на свидетелката Е.П.в допустимата им част, положеният
вдясно на фиша подпис е на ищеца, положен от него пред свидетелката при плащане
на тази сума в брой. Ищецът не е оспорил автентичността на документа в частта
за положения подпис, поради което съдът приема плащането на сумата 538.11 лв.
за доказано.
От заключението на ССЕ се установява още, че при
съобразяване молбите заповедите за
ползване на неплатен и платен отпуск, през м. 01.2017г. от 21 работни дни
ищецът е отработил 2, дължимото възнаграждение в брутен размер е 289.52 лв., в
нетен 225.81 лв.; През м. 02.2017г. ищецът е отработил 20 от всичките 20
работни дни за месеца, брутното трудово възнаграждение е в размер на 3 040
лв., нетното – 2 423.84 лв.; За м. март от 17 работни дни /до
27.03.2017г./ ищецът няма отработени дни, ползвал е 5 дни платен и 12 дни
неплатен отпуск. За този месец от работодателя са начислени /за ползвания
платен отпуск/ брутно 690.91 лв., в нетен размер 538.11 лв., която сума е
платена през м. март 2017г. При съобразяване на ползваните отпуски,
работодателят е изплатил на работника всички дължими суми. В таблица към
заключението вещото лице е изчислило трудовите възнаграждения на ищеца без
отчитане на ползвания платен и неплатен отпуск, при което за м. 01.2017г.
неплатеният остатък би бил в нетен размер 979.34 лв., за м. 02.2017г. дължимото
възнаграждение е в нетен размер 2 423.84 лв. /които са платени/, и за м.
03.2017г. неплатеният остатък би бил в нетен размер 1 832.15 лв.
От показанията на свидетеля Е.Б. се установява, че
познава ищеца. Свидетелят бил шофьор във фирма, превозваща работници на
ответното дружество до Франция /страните не спорят, че фирмата, извършвала
превозите е „Д.К.-НА“ ООД/. Свидетелят извършвал превоз на работниците на
ответното дружество, вкл. ищеца, до Франция, Ница и обратно до България. Ищецът
пътувал два пъти със свидетеля, било октомври преди Коледа на 2016г., не е
сигурен. Разговарял с В. какво работи там, всяка седмица се виждали не само с В.,
но и с колегите. В. постоянно бил работил, защото свидетелят „постоянно“ ги виждал
с фургонетата, с която се извозвали за работа. Свидетелят карал „постоянно“ багаж
от семействата, цигари, идвали с колегите заедно, цялата фургонета. Бързали за
работа с работно облекло, имало моменти, когато са на работа и свидетелят ги
чакал половин – един час да дойдат да си вземат багажа, а те са със служебната
кола. Почти всяка седмица ги зареждал с цигари, свидетелят така си изкарвал
парите. Винаги когато ищецът идвал, бил с групата, с работните дрехи, с
инструментите, каски, ботуши. Свидетелят не е чувал В. да е бил в отпуск, ако е
почивал, нямало да идва с работните дрехи. Свидетелят поддържал връзка с ищеца
и друг работник на име Стоян, те бързали за работа постоянно, в чужбина било
трудно да се измъкнеш от обекта. Били там след Коледа, после от края на януари
до март, когато ищецът се прибрал. Свидетелят питал ищеца какво става, а той
отговарял „Работа, никакви почивки, взеха ни здравето, нямам време за
развлечения“. Единият път подписвали документи в автобуса, даже се забавил 10
минути автобусът, били ищецът и още двама негови колеги, от Благоевград и
Петрич. Закъснявали и по най-бързия начин подписвали. Всеки път си ги чакала
фургонетата и си ги карала във фирмата. Два пъти се подписвали на документи накуп,
закъснявали и набързо подписвали документи. Винаги виждал В. с работни дрехи.
Франция била държава, в която ако те хванат с работната кола с цивилни дрехи,
ще санкционират фирмата.
Свидетелят К.Б., дъщеря на ищеца установява, че баща й
работел при ответника от есента на 2016г. до пролетта на 2017г., около 6
месеца. Първоначално започнал работа в България, след това през м. октомври
тръгнал за Франция и се върнал м. март, около средата. Свидетелката се чувала с
баща си, докато бил във Франция, по 3-4 пъти седмично, предимно вечер след
работно време, тъй като на строежа не можело. Докато бил във Франция казвал, че
по цял ден работи. Свидетелката го питала дали е имал възможност да обиколи
някои забележителности, но той нямал никакво време да разглежда. През почивния
ден се готвел за следващата работна седмица – пране, готвене. По никакъв начин
не й показвал да има време да разглежда като човек в почивка, не й е показвал
някакви снимки. Винаги казвал на свидетелката, че е на работа. През март 2017г.
не бил в отпуск, бил във Франция, прибрал се в средата на март или към края,
когато му прекратили трудовото правоотношение. Работел, защото винаги когато се
чували след работно време казвал на свидетелката, че го смачкват от работа,
ходи по обекти, работел до момента, в който му прекратили трудовото
правоотношение. Тогава се оплакал, че не са му платили доста пари, поискал
справка от работодателя за начисленото трудово възнаграждение и оттам видял, че
са го водили в отпуск. Бил побеснял, говорил с някакъв колега от работата си и
казал, че са го прецакали, че няма да му платят и бил много ядосан когато
разбрал, че са го водели в отпуск, а той е работил.
Свидетелят Г.Б. работи в ответното дружество от 2007г..
Виждал В. на обекта в България и във Франция. Свидетелят пътувал до Франция,
където оставал за 1-2 седмици, карал различни материали там, зареждал обекти с
материали. В месеца две седмици пътувал, през седмица. В периода м. 09.2016г. –
м. 03.2017г. ходил до Франция, горе-долу един път в месеца. Като пристигнат се
настанявал в хотел. Виждал В. там, но като работа не го бил виждал какво точно
прави. Декември – януари фирмата работела, виждал В. да се явява на обекта, но
не вършел никаква работа тогава и това учудило свидетеля, било януари във
Франция, Сен Тропе. Ходил януари, виждал В. и точно това му направило
впечатление - че бил на обекта, а не работел. Понеже пътувал, свидетелят се
прибирал в работно време в хотела и виждал В. там, което малко го учудило. Може
би 4 – 5 месеца В. работел във фирмата. Свидетелят стоял на обектите за
определен период, да разтовари, ако трябва нещо да направи, понякога целия ден,
понякога и за два часа. В Сен Тропе в зависимост от това какъв период е на
обекта имало по четирима, по трима работници, по един можело да има, зависело на
какъв етап е строителството. През ноември, декември, февруари и март били трима
работници. В този период свидетелят виждал В., не винаги, но го е виждал, че не
работи, бил е на обекта, но не с работни дрехи, а с „официалните“ си дрехи.
Поне три пъти виждал В. през март, и през януари го виждал, за другите месеци
не си спомня. В. на обектите работел с колегите си кофражисти.
Съдът, след преценка по реда на чл. 172 ГПК: Кредитира
като цяло показанията на св. Б., доколкото същите установяват относими за спора
факти, като достоверни; Св. Б. няма преки впечатления относно факта полагал ли
е труд баща й докато последният е бил Франция, показанията са основани на
казаното й от ищеца, поради което нямат доказателствена стойност; Показанията
на св. Б. не кредитира като недостоверни, логически непоследователни,
пристрастни и дадени в услуга на ответника.
По реда на 176 ГПК единият от управителите на ответното
дружество – В. Воденичаров, обяснява, че молбите за отпуск на работещите във
Франция работници се изготвяли в офиса в София, изпращали се във Франция,
подписвали се и се връщали по хора. Входящ номер се попълвал в България, датата
се слагала във Франция и като пристигнат в България само се завеждали. В. в
началото работил на обект на дружеството в София, после заминал, пак се върнал,
пак работил тук, пак пътувал. Във Франция работел на обект в Сен Тропе, било
октомври - ноември, после пак заминал през януари. Той имал издадено А1, но не
могли да извадят С1, защото нямал здравни осигуровки. Управителят го попитал
дали иска да остане, а В. казал, че иска. За половин година били дадени толкова
отпуски, тъй като това се получавало от неритмичността на работата.
Документите, които се изисквали във Франция били много и когато има такъв човек
с А1, искали да го използват колкото може. И когато работата прекъсне на даден
обект не можело да направят нищо. Воденичаров казвал на ищеца, че може да си
тръгне, когато работата прекъсва, но В. казвал, че иска да остане. Когато
работата прекъсва, прекъсвали и хората. През януари имало работа, ищецът
заминал с втората група към края на януари.
От правна страна: Трудовият договор е особен вид
възмезден договор, което се обуславя от съдържанието на основните насрещни
престации по него - от страна на работника/служителя - предоставяне на
работодателя на работната си сила, от страна на работодателя - заплащане на
трудово възнаграждение, представляващо цената на работната сила.
Работникът/служителят е длъжен да изпълнява работата, за която се е уговорил,
като работодателят му дължи уговореното трудово възнаграждение за извършената
работа, т.е. за реално престиране на работна сила - чл. 128, т. 2 КТ. Съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на работника или
служителя - ищец в производството е да установи наличието на трудово
правоотношение, размера на уговореното трудово възнаграждение, както и че е
престирал труд в процесния период, а в тежест на ответника - че е заплатил
дължимото възнаграждение за същия период. При
непрестиране на работната сила право на трудово възнаграждение съществува само
в случаите, когато това не се дължи на виновно поведение на
работника/служителя, а именно при неизпълнение на трудовите норми (чл. 266, ал.
1 КТ), при престой и производствена
необходимост (чл. 267 КТ), при производство на некачествена продукция (чл. 268,
ал. 3 КТ).
В случая между страните не е спорно и се установи, че в периода
21.09.2016г. – 27.03.2017г. са били в трудово правоотношение, по което ищецът е
изпълнявал длъжността „строител жилища“; Не се спори и се установи и размера на
уговореното месечно трудово възнаграждение, което към уточнения процесен период
м. 01.2017г. – 27.03.2017г. е възлизало на 3 040 лв. Не се спори също, че
в част от периода м. 01.2017г. – 27.03.2017г. ищецът е бил изпратен от работодателя
на обект във Франция, като превозът до там и обратно до България е осъществен
от превозвача „Д.К. НА“ ООД.
Както беше посочено, спорен между страните е въпросът престирал ли е ищецът
труд в процесния период, в частност бил ли е в отпуск /платен и неплатен/ в
периодите 03.01.2017г. - 27.01.2017г. вкл., 01.03.2017г. - 08.03.2017г. вкл. и
09.03.2017г. -. 24.03.2017г. вкл.
От приетите по делото молби и заповеди за отпуск и кредитираното заключение
на СГЕ се установи, че в тези периоди на ищеца е бил разрешен поисканият от
него отпуск. Оспорването на автентичността на молбите за отпуск не е доказано,
поради което и на основание чл. 194 ГПК същите следва да се ценят като
автентични и верни. Недоказано е и твърдението на ищеца, че подписал молбите при
прекратяване на трудовото правоотношение между страните, без да е наясно със
съдържанието им. Наведените във въззивното производство фактически твърдения,
че молбите били подписани „набързо и накуп“ преди отпътуването на ищеца от
България, освен че са нови, не се установяват и от показанията на св. Б.,
доколкото свидетелят не установява какви документи са бързали да подпишат
работниците преди тръгване на автобуса.
От ищеца, чиято е доказателствената тежест, не е доказано при условията на
пълно и главно доказване да е полагал труд в периодите на разрешения му отпуск.
За периода 01.01.2017г. - 21.01.2017г., когато ищецът е бил в България, не са
изложени никакви твърдения къде е полагал труд /в становището по чл. 312, ал. 2 ГПК твърди само че от 21.01 до 27.03.2017г. работил във Франция/, а не са ангажирани и никакви доказателства в
тази насока. Не е установено и на коя дата в края на януари 2017г. ищецът е
отпътувал за Франция, а според заповедта на работодателя ищецът е бил в отпуск
до 27.01.2017г. вкл. Извод, че ищецът е заминал за Франция на 21.01.2017г., а
не след изтичане на отпуска му не може да се направи и от показанията на св. Б..
Ето защо по делото не е доказано, че през м. януари 2017г. ищецът е полагал
труд за повече от двата работни дни, за които дължимото възнаграждение му е
заплатено от работодателя.
През м. 02.2017г. ищецът е отработил всичките 20 работни дни от месеца, не
е ползвал отпуск в този период и дължимото възнаграждение му е заплатено
изцяло, съгласно неоспореното заключение на ССЕ.
През 17-те работни дни в периода 01.03.2017г. – 27.03.2017г. ищецът е бил в
разрешен отпуск /5 работни дни платен и 12 работни дни неплатен отпуск/. От
събраните по делото доказателства не може да бъде направен категоричен и
безпротиворечив извод, че в този период ищецът е полагал труд. От показанията
на св. Б., който превозвал и предавал на работниците багаж от семействата им и
им доставял цигари, съгласно които винаги когато виждал ищеца той бил с работни
дрехи, не може да бъде направен категоричен извод, че ищецът е полагал труд
конкретно в посочените 17 работни дни от м. март. Показанията на свидетеля са
общи, същият е виждал работниците „почти всяка седмица“, но дали конкретно в
тези дни е виждал ищеца не се установява. От показанията е видно още, че Б. не
се е виждал с работниците на обекта, на който те работели, а работниците идвали
при него, за да вземат багаж и цигари, т.е. свидетелят не е виждал ищеца да
полага труд, а съди за това от факта, че ищецът бил с работни дрехи. От показанията
на същия свидетел обаче се установява, че във Франция ако работник се движи в
служебната кола /фургонетата/ с цивилни дрехи, санкционират фирмата, което би
могло да бъде обяснение защо ищецът е пътувал с фургонетата в работно облекло.
Действително, житейски нелогично е работник, отишъл на работа в чужбина, да
ползва неплатен отпуск в големи периоди от време /според обясненията на
управителя Воденичаров това се дължало на неритмичността на работата/, но също
така нелогично е твърдението, поддържано от въззиваемия пред настоящата
инстанция, позовавайки се на показанията на св. Б., че работодателят
предварително, при отпътуването на работниците, им е поднасял набързо за подпис
документи, сред които и молби за отпуск с предварително посочени периоди от
време на ползване на отпуска. Нелогично е и твърдението, че грамотен човек ще
подпише 5 или 3 бр. молби за отпуск, дори и да бърза, без да види съдържанието
им, което е кратко и ясно написано. Извод, че ищецът е полагал труд през м.
март 2017г. не може да бъде направен и от показанията на св. Б., основани
изцяло на казаното й от баща й – ищеца по делото. Въз основа на съвкупната
преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд намира, че именно
предвид т.нар. „неритмичност“ на работата, работодателят е предлагал на
работниците си ползване на отпуск /платен и неплатен/ в периодите, в които не е
могъл да осигури работа за всичките си работници.
По тези съображения въззивният съд намира, че предявеният частичен иск с
правно основание чл. 128, т. 2 КТ е недоказан и като такъв – неоснователен.
Предвид несъвпадението на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното
решение следва да бъде отменено в допустимите му части, вкл. в частта, с която
ответникът е осъден да заплати по сметка на СРС държавна такса и разноски,
платени от бюджета на съда. При този изход, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника своевременно претендираните
разноски за първата инстанция в размер на 600 лв., от които 300 лв. - депозит
за СГЕ, и 300 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой
съгласно удостовереното в представения договор за правна защита и съдействие.
По разноските за въззивното производство: С оглед изхода на спора и
изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се следват на въззивника.
Основателно и доказано направените такива са в размер на 250 лв. – заплатено
адвокатско възнаграждение, и 25 лв. – дължима държавна такса по жалбата, или
общо 275 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 407157 от 15.05.2018г., постановено по гр.д. №
9205/2018г. на Софийски районен съд, 76 състав в частта, с която са обявени за недействителни на основание чл. 74, ал. 1 вр. ал. 4 КТ клаузите, с които трудовото
правоотношение, възникнало вследствие на сключения трудов договор на 21.09.2016г.
между страните, е изменено, като са договорени отпуски за следните периоди: от 01.12.2016г.
до 08.12.2016г. вкл.; от 09.12.2016г. до 31.12.2016г.; от 03.01.2017г. до
27.01.2017г. вкл.; от 01.03.2017г. до 08.03.2017г. вкл., и от 09.03.2017г. до
24.03.2017г. вкл., поради заобикаляне на закона и противоречие на морала, както и в частта, с която СРС, 76
състав се е произнесъл по иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за периода
21.09.2016г. – 31.12.2016г., като недопустимо.
ОТМЕНЯ решение № 407157 от 15.05.2018г., постановено по гр.д. № 9205/2018г. на
Софийски районен съд, 76 състав в частта, с която на основание чл. 128 КТ „В.И.“ ООД, ЕИК ******, е осъдено да заплати на В.М.Б.,
ЕГН **********, сумата 999 лв. /част от 6 000 лв./ за неизплатено брутно
трудово възнаграждение за периода от 01.01.2017г. до 27.03.2017г., ведно със
законната лихва, считано от 08.02.2018г. до окончателното ù изплащане, както и в частта, с която „В.И.“ ООД,
ЕИК ******, е осъдено да заплати по сметка на СРС сумата 200 лв. - държавна
такса и възнаграждение за вещо лице, и
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от В.М.Б., ЕГН **********, срещу „В.И.“ ООД, ЕИК ******,
частичен иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за сумата 999 лв., с цял размер
6 000 лв., представляващи нетно трудово възнаграждение за периода
01.01.2017г. - 27.03.2017г., като неоснователен.
ОСЪЖДА В.М.Б., ЕГН **********,***, да
заплати на „В.И.“ ООД, ЕИК ******, на основание чл. 78 ГПК сумата 600.00 лв. /шестстотин лева/,
представляваща разноски за първоинстанционното производство, и сумата 275.00 лв. /двеста седемдесет и пет
лева/, представляваща разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.