РЕШЕНИЕ
гр. София, 08.12.2017 г.
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І ГО, 11-ти с-в, в открито заседание на
тридесет и първи октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Съдия
Вергиния Мичева-Русева
при секретаря Диана Борисова като
разгледа докладваното от съдията гр. д. № 1577 по описа за 2016 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124 ГПК вр. с чл. 430 ТЗ
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „Ю.Б.“ АД твърди, че на 10.03.2008 г. бил сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот
с № HL33813,
между „Ю.И Е.Д.Б.“ АД ( с ново наименование „Ю.Б.“ АД ) и С.П.К. – ответник по делото. Кредитът
според ищцовата банка бил усвояван чрез няколко плащания. В исковата молба се
излага още, че условията по кредита, включително и лихвата, били променяни
неколкократно като по този начин било постигнато индивидуално договаряне. Сочи,
че между банката и кредитополучателят С.К. били сключени няколко допълнителни
споразумения с цел постигане на облекчено погасяване на кредита от страна на
ответника, който според банката имал затруднения при изплащането му. Освен
усвоените главници ответникът К. дължал на банката и такси, които били
договорени между страните в чл. 4 от договора за банков кредит. С последния
била уредена и имуществена застраховка на апартамент № 2, който представлява
обезпечение по договора за кредит. Ищцовата банка твърди, че просрочието по
главницата и лихвата било възникнало на 10.06.2014г., във връзка с което
банката обявила кредита за изцяло предсрочно изискуем на 12.06.2015г. чрез
уведомление на което кредитополучателят собственоръчно бил положил дата, три
имена и подпис. Съобразно с изложеното моли съда да осъди ответника С.К. да
заплати на „Ю.Б.“ АД следните суми: сума
в размер на 174 394.95 евро –
главница, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
депозиране на исковата молба в съда – 08.02.2016 г. до окончателното изплащане;
сума в размер на 13 810.91 евро –
лихви ( възнаградителна и мораторна ) за периода 11.08.2014 г. до
09.12.2015 г., сума в размер на 600.58
евро – такси за периода 09.07.2014 г. до 28.03.2015 г. и 213.49 евро – имуществена
застраховка, дължима за 26.09.2011 г. Претендира присъждане на разноски за
настоящото производство.
Ответникът С.К. е депозирал писмен отговор на
исковата молба, с който оспорва исковете
по основание и размер. Твърди на първо място, че не дължи сумата от
24 894.95 евро, тъй като никога не бил усвоявал същата. Твърди още, че представената
от ищеца Тарифа за таксите и комисионните, които банката прилагала по
извършвани услуги на клиента – физически лица и Методология за промени условия
по договора за кредит от 2014 г., никога не били представяни на ответника, той
не бил потвърждавал писмено, че ги
приема, каквото било изискването на чл. 16 ЗЗД и чл. 298 ТЗ. Излага, че е
извършвал погасителни плащания, които следва да бъдат прихванати от размера на
претендираните от банката суми. Заявява възражение за нищожност на клаузи от договора за кредит – чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и
чл. 12 основано на твърдения за неравноправност на сочените клаузи.
Поддържа, че е налице хипотезата на чл. 143, т. 10 от Закон за защита на
потребителите (ЗЗП). Излага подробни съображения в тази насока, свързани с
недобросъвестното поведение на ищцовата банка, която според ответника е
вдигнала едностранно дължимата лихва ( БЛП = базисен лихвен процент ) без да е
налице ясна и конкретна уговорка при какви предпоставки става това. Сочи, че в
договора липсвало обяснение на използваното в него понятие БЛП, а за ответника
като кредитополучател не ставало ясно кои компоненти го образуват, какви
изменения в размера му можело да настъпят и вследствие на какви фактори –
зависещи или независещи от банката.В резултат на неколкократно вдигнатата лихва, заплатените от ответника вноски в
размера установен с погасителния план, били отишли в погашение на лихвите
върху главниците. Релевирано е и възражение за нищожност на клаузи от
сключваните допълнителни споразумения – чл. I, чл. IV, чл. V и чл. X от Допълнително споразумение от
24.03.2009 г.; чл. III, чл.
IV и чл.X от Допълнително споразумение от
28.05.2010 г. и чл. 2, чл. 5, чл. 6 и чл. 10 от Допълнително споразумение от
13.06.2011 г., поради
противоречие със закона и неравноправност.
Твърди на следващо място, че след настъпване на
предсрочната изискуемост на 10.06.2014 г., нямало основание за начисляване на
договорни лихви. Единствено следвало да се начислява законна лихва. Оспорва
акцесорната претенция за лихва върху главницата с доводи за неоснователност на
главното вземане. Претендира присъждане на сторените в производството разноски.
С допълнителна искова молба „Ю.Б.“
АД излага становище за неоснователност
на наведените възражения за нищожност на посочените по – горе клаузи, като
излага в тази връзка, че същите са индивидуално уговорени – ответникът се бил
съгласил с тях, като ги е одобрил с подписване на договора за банков кредит.
Същото становище заявява и по отношение на оспорените клаузи от допълнителните
споразумения, с които лихвата по кредита била вдигана. Сочи, че банката не
разполагала с общи условия за нивата на лихвата, поради което те се договаряли
индивидуално. По процесния кредит според заявеното с допълнителната искова молба
се прилагал БЛП на „Ю.Б.“ АД за жилищни
кредити в евро, който към датата на сключване на договора – 10.03.2008 г. бил в
размер на 6.35 %. БЛП бил променян на няколко пъти. Ищцовата банка твърди, че
чл. 3, ал. 3 от договора за банков кредит не съставлявал неравноправна клауза,
тъй като същата съдържала обективен факт – преустановяване на плащанията, а
последиците от това били ясни и недвусмислени за страните. Оспорва да е налице
нищожност на чл. 18 от договора, тъй като предсрочната изискуемост възниквала
при наличието на две предпоставки – обективна – фактът на неплащане от страна
на ответника, и субективна – кредитополучателят е уведомен лично за това, че
банката е обявила целия дълг за предсрочно изискуем.
Ответникът К. по реда на чл. 373 ГПК е подал писмен отговор на допълнителната искова молба, с който е оспорил
същата.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, установи
следното от фактическа страна:
Между страните не е спорно, че се
намират в облигационно правоотношение, породено от договор за кредит за покупка на недвижим имот,
сключен на 10.03.2008 г. с № HL33813,
между „Ю.И Е.Д.Б.“ АД, ЕИК *******( сегашно наименование „Ю.Б.“ АД ) - кредитодател, и С.П.К., ЕГН **********,
кредитополучател. Банката предоставила на кредитополучателя кредит в размер на
149 500 евро, от които 141 750 евро за покупка на недвижим имот, представляващ апартамент
№ 2, находящ се в гр. София, местност „Витоша – ВЕЦ – Симеоново“ заедно с
подземен гараж № 4, и 7750 евро за други разплащания. Кредитополучателят по
силата на договора за кредит се задължил да върне ползвания кредит, заедно с
дължимите лихви, в сроковете и при условията на договора. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора
за усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер
на базовия лихвен процент на „Ю.И Е.Д.Б.“ АД за жилищни кредити в евро ( БЛП ),
валиден за съответния период за начисляване на лихвата. Посочено е в договора,
че към момента на сключването му БЛП е в размер на 6.35 %. Според ал. 2 на
същия член, дължимите лихви се начисляват от датата на първото усвояване на
кредита. По силата на оспорената от ответника ал. 5 на чл. 3 „ действащия БЛП
на „Ю.И Е.Д.Б.“ АД не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно
задължителни за страните. Банката уведомява кредитополучателя за новия размер
на БЛП и датата от която той е в сила, чрез обявяването им на видно място в
банковите салони. Договорените в настоящия договор надбавки не се променят“. Съгласно
чл. 6, ал. 1 кредитополучателят погасява кредита на равни месечни анюитетни
вноски, включващи лихва и главница, с размер на всяка вноска 902.77 евро. От
своя страна оспорената ал. 3 предвижда, че в случай по време на действието
договора банката промени БЛП за жилищни кредити, размерът на погасителните
вноски, определени с ал.1, се променя автоматично, в съответствие с промяната,
за което кредитополучателят с подписването на договора дава своето
неотменяемо и безусловно съгласие. По силата на чл. 12 – също оспорена
клауза от процесния договор за кредит, банката запазва правото си по време на
действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и
комисионните, които „Ю.И Е.Д.Б.“ АД прилага при операциите си. Измененията в
Тарифата влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи
са задължителни за страните по договора. По силата на чл. 18 при неиздължаване
на три последователни месечни погасителни вноски, изцяло или частично , целият
остатък от кредита се превръща в изцяло и предсрочно изискуем, считано от
датата на падежа на последната вноска. Изискуемостта настъпва без да е
необходимо каквото и да е изявление на страните. Кредитополучателят се е
съгласил и по силата на чл. 14, ал. 3 от договора, за което е и упълномощил
банката от негово име и за негова сметка
да застрахова описания по – горе недвижим имот, даден като обезпечение на
ищцовата банка, както и да подновява сключената от името и за сметка на кредитополучателя
С.К. имуществена застраховка на имота за срока на действие на договора.
В
полза на банката ответникът учредил договорна ипотека върху закупеното с
кредита жилище и гараж.
От представено на л. 16 от делото
бордеро по референция № 872547 от 28.03.2008 г. се установява, че на сочената
дата сумата по кредита в размер на 149 500 евро е усвоена по откритата
заемна сметка на името на С.П.К..
С договор за цесия от 15.08.2008 г. „Ю.И
Е.Д.Б.“ АД е прехвърлила на „Б.Р.С.“ АД всички свои вземания по потребителски и
жилищни кредити, които са обезпечени с ипотека, като длъжниците са подробно
описани в Приложение № 1 към цесионния договор. Посоченото приложение е
представено заедно с договора за цесия и видно от същото вземанията на банката
срещу С.К., породени от процесния договор за покупка на недвижим имот № HL33813, също са прехвърлени с горния
договор за цесия. С договор за цесия от 26.11.2009г. „Б.Р.С.“ АД е прехвърлил
обратно на „Ю.И Е.Д.Б.“ АД свой вземания, между които и вземането срещу
ответника. Ответникът е уведомен писмено за двете сделки по прехвърляния на
вземания едва на 12.05.2015г.
Независимо от това, още на
24.03.2009г. „Б.Р.С.“ АД и ответника са сключили допълнително споразумение към
договора за кредит. От текста на същото може да се заключи, че
кредитополучателят е имал затруднения за погасяване на вноските по кредита. Страните
са се съгласили, че задължението на ответника към банката е в размер на
149 318,40 евро. Уговорен е и 12
месечен период на облекчено погасяване на дълга.
Поради затруднения на ответника да
обслужва кредита, на 28.05.2010г. страните са сключили допълнително
споразумение към договора за кредит. Договорено е, че задълженията на ответника
по договора за кредит са следните: 95,53 евро просрочена главница, 2 565,92
евро просрочена лихва, 188,08 евро просрочени такси, 209,20 евро просрочени
плащания по застраховки и 153 662,32
евро редовна главница. Договорен е нов 12 месечен период на облекчено
погасяване на дълга. Договорена е фиксирана
лихва в размер на 4,29% за периода на облекчено погасяване с равни
месечни вноски в размер на 560 евро.
Поради
затруднения на ответника да обслужва кредита, на 13.06.2011г. страните са сключили
ново споразумение, с което се съгласили с размера на дължимата главница и лихва
по договора / 157 182,52 евро
редовна главница, 1297 евро просрочена лихва и 26,07 евро просрочени такси/ ,
уговарят нов размер фиксирана годишна лихва от 4,54% и месечна вноска в размер
на 600 евро.
На
16.12.2011г. страните са сключили ново споразумение, по силата на което са
решили да се прекрати облекченото погасяване на дълга. Съгласили са се
начислената но непогасена през периода на облекчено погасяване лихва да се натрупа
към размера на дълга.
На
21.12.2011г. страните са сключили поредно споразумение към договора за кредит,
в което са се съгласили за размера на дълга – 159 168,91 евро редовна главница, 1128 евро просрочена
главница, 3002,74 евро просрочена лихва и 33,74 евро просрочени такси. Договорен е 6 месечен период на облекчено
погасяване на дълга и фиксиран размер на годишна лихва от 2,89%, като размера
на равните месечни вноски за този период е 390 евро.
На
24.07.02012г. е сключено ново споразумение между страните, с което същите са
приели следния размер на дълг по договора за кредит: 163 073,09 евро редовна главница, 1560 евро просрочена лихва,
248,15 евро просрочени такси и 213,49 евро просрочени плащания по застраховки.
Договорен е 6 месечен облекчен режим на погасяване на задълженията като е
уговорена лихва равна на действащия към момента БЛП на банката за жилищни
кредити /8,45%/ , намален с 5,51 пункта. Погасителната месечна вноска за този
период е уговорена на 405 евро. Едва в това споразумение за първи път е вписано
как се определя и изменя размера на БЛП.
На
28.02.2014г. е сключено ново споразумение между страните, в което същите са се
съгласили за размера на дължимата по договора за кредит сума : 168 368,93 евро редовна главница,
424,52 евро просрочена главница, 4 636,44 евро просрочена лихва, 35,80 евро
просрочени такси. Договорен е нов размер на лихвата по кредита по време на
облекчения за погасяване 12 месечен период равен на действащия към момента
референтен лихвен процент ПРАЙМ на банката
/5,2%/, намален с 2,16 пункта и месечна фиксирана вноска от 440 евро. В
споразумението е уточнено как се формира РЛП Прайм и как се променя, като се
рефирира към методология на банката.
И
двете страни посочват, че ответникът е преустановил плащания към банката по
договора за кредит на 10.06.2014г.
На
12.06.2015г. ответникът е бил
уведомен от ищеца, че към 9.06.2015г. задължението му към банката е в размер на
182 317,83 евро, от които 174 394,95 евро главница, 7 108,81 евро
лихви, 600,58 евро такси и 213,49 евро застраховка, както и че банката обявява
кредита за предсрочно изискуем, тъй като
формираните просрочения са в размер на 7 880,14 евро.
Назначената
по делото ССЕ установява следното:
На
28.03.2008г. е усвоен кредит в размер на 149 500 евро по сметка на
ответника, открита при ищеца. За периода от 28.03.2008г. до 10.03.2015г.
главницата по кредита е увеличавана няколкократно със сума от 26 784,25 евро.
До
26.11.2014г. главницата е погасена с 1889,50 евро, като остатъкът по усвоената
главница възлиза на 174 394,95 евро.
За
периода 28.04.2008г. до 9.12.2015г. банката е начислила лихви общо в размер на
69 517,35 евро, от които 55 706,44 евро са погасени. Или остатъкът по
лихви възлиза на 13 810,91 евро.
За
периода 31.08.2009г. до 28.03.2015г. банката е начислила такси в общ размер на
3 505,07 евро – такси за управление и такси за просрочен кредит.Погасени
са такси в общ размер на 2 904,49 евро , или остатъкът непогасени такси е
в размер на 600,58 евро.
За
периода 28.05.2012г. – 23.04.2015г. са начислен имуществени застраховки за
имота в размер на 853,96 евро /за 4 години по 213,49 евро /. Погасени са 640,47
евро. Непогасена е една застраховка в
размер на 213,49 евро.
Според
вещото лице, последното плащане е било на 26.11.2014г.
Вещото
лице е установило 16 промени на лихвения процент по договора за кредит, от
които 9 са повишавания на лихвените нива.
За
периода 10.03.2008г. – 10.06.2014г. ответникът е извършил погасителни вноски по
договора за кредит в размер на 31 029,28
евро.
За
същия период, в случай че ответникът беше плащал уговорената месечна анюитетна
вноска от 902,77 евро, той е следвало да плати 66 804,98 евро.
Според
вещото лице, към датите на вземане на решенията за увеличаване на БЛП са били
налице предпоставките за промяна на лихвите и разноските, тъй като е установил
наличие на изменения в компонентите , участващи в образуване на БЛП.
При
така установеното от фактическа страна съдът достигна до следните правни
изводи:
Страните са сключили договор за банков
кредит по см. на чл.430 от ТЗ. Банката е изпълнила задължените си и е
предоставила на заемателя уговорената парична сума. Ответникът в качеството на
кредитополучател не е изпълнил задължението си да върне в цялост сумата
съобразно уговорения срок. След
26.11.2014г. ответникът е преустановил плащанията към банката, поради което
последната се е възползвала от правото си да обяви кредита за предсрочно
изискуем. Банката е изпратила извънсъдебно уведомление до ответника, че обявява
кредита за предсрочно изискуем. Предсрочната изискуемост има действие от
момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора – 12.06.2015г., ако към този момент са
настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й /така ТР №4/14г., ОСГТК,
т.18/. Ето защо съдът приема, че банката надлежно е упражнила потестативното
право да измени договора и го обяви за предсрочно изискуем, като това
волеизявление е достигнало до ответника.
За да се установи дали ответникът има
задължения към банката и в какъв размер, преюдициално следва да се прецени
твърдяната нищожност на клаузи от договора и от споразуменията към него, поради
неравноправност по смисъла на чл. 143 и чл.
146 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/.
Съдът счита, че ответникът има качеството на потребител по смисъла на §
13 т.1 от ДР на ЗЗП и съответно може да се ползва от
защитата на ЗЗП, респективно Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори. Липсват доказателства
кредита да е получен, респ. закупеното с получените от него средства жилище да
е ползвано във връзка с професионална или търговска дейност на ответника. Ответникът
сочи, че чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и
чл. 12, и чл. I,
чл. IV,
чл. V и чл. X от Допълнително споразумение от
24.03.2009 г.; чл. III, чл.
IV и чл.X от Допълнително споразумение от
28.05.2010 г. и чл. 2, чл. 5, чл. 6 и чл. 10 от Допълнително споразумение от
13.06.2011 г., са неравноправни клаузи, и
следователно нищожни. Независимо от посоченото от ответника, съдът е длъжен
служебно да прецени неравноправният характер на договорните клаузи, попадащи в
приложното поле на Директива 93/13 и по този начин да компенсира
неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика
(така и решения по дело С-240/98 – С-244/98, дело С-168/05, дело С-40/08, дело
С-137/08 на СЕС).
Съгласно чл. 143 от ЗЗП неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В
посочената разпоредба е налице изброяване на хипотезите, при които една
уговорка в договора се явява неравноправна, което не е изчерпателно, поради
което и съдът във всеки един случай следва да прецени дали не са налице общите
критерии, дадени в чл. 143 от ЗЗП, дори и клаузата да не
попада в нито един от примерно посочените случаи на т.1 до т.17 на цитираната
норма. При формиране на крайния извод следва да бъдат отчетени също и всички
обстоятелства, свързани със сключването на договора към датата на сключването
му, както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който
той зависи.
С оспорените разпоредби е уговорено
промяната на лихвения процент, на погасителните вноски , на Тарифата за
условията , лихвите , таксите и комисионните да се решава еднолично от банката,
за което кредитополучателя бива само уведомяван. Чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП допуска
клаузи за едностранно изменение на цената на договора – в случая
възнаградителната лихва и таксите поради външни причини, които не зависят от
търговеца, а са породени от въздействието на свободния пазар и/ или от
държавния регулатор. Тези договорни клаузи следва да бъдат формулирани по ясен
и недвусмислен начин, като потребителят следва предварително да е получил
достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може
едностранно да промени цената, за да може той на своя ред на реагира по
най-уместния начин / така и редица решения на ВКС, постановени по реда на
чл.290 от ГПК – по гр.д.№ 1899/15г. на ІVг.о., гр.д.№ 4452/14г. на ІІІ г.о., т.д.№
240/2015г. ІІ т.о./. В договора не е записано кое точно налага
едностранната промяна на ГЛП и как е определен този размер от банката. „Когато потребителят не е получил
предварително достатъчно конкретна информация, как кредитодателят може
едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, за да може на
свой ред да реагира по най- уместния начин, както и когато методологията,
създадена от Банката- кредитора, като нейни вътрешни правила не са част от
кредитния договор, последният не може да се счита за добросъвестен по см. на
общата дефиниция за неравноправната клауза по чл.143 ЗЗП, за да е приложимо
правилото на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП“ – решение № 95/13.09.2016г. по т.д.№
240/2015г., на ІІ т.о.,ВКС.
Уместно е да се напомни и разбирането на
СЕС, изразено в постоянната съдебна практика по Директива 93/13, че въведената
с директивата система за защита се основава на идеята, че потребителят е в
положението на по-слабата страна в отношенията с продавача или доставчика от
гледна точка на информираност - положение, което го принуждава да се съгласява
с установените предварително от продавача или доставчика условия , без да може
да повлияе на съдържанието им /така решения по делата С-240/98, С-168/05,
С-484/08 и др./. В случаите, в които
търговецът използва това и се стига до приемането от потребителя на
предварително установени условия, които в негова вреда създават
неравновесие между правата и
задълженията на страните, безспорно се нарушават изискванията за добросъвестност
при сключване на договорите. Спазване на принципа на добросъвестност изисква в
облигационните отношения да бъде осигурена
защитата на всеки признат от нормите на правото интерес, а не само на
индивидуалният такъв на някоя от договарящите страни. Тези изисквания са
нарушени с включване на процесните три клаузи в договора, доколкото в тях се
предвижда ограничаване възможностите на потребителя, с което се стига не просто
до липса на защита, но и до незачитане на неговите интереси.
Следва да се обсъди и въпроса дали
клаузата за лихва, като възнаграждение за ползване на кредита, и на такса, като
възнаграждение за предоставена услуга, се отнася до основния предмет на
договора и така да попада под изключенията на чл.145 ал.2 от ЗЗП -
„Преценяването на неравноправната клауза в договора не включва определянето на
основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението,
от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в
замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и
разбираеми“, респективно чл.4 пар.2 от Директива 93/13 – „преценката на
неравноправния характер на клаузите не се свързва нито с основния предмет на
договора, нито със съответствието между цената и възнаграждението от една
страна и доставените стоки или предоставените услуги от друга, при условие че
тази клаузи са изразени на ясен и разбираем език“. Действително лихвата е
възнаграждението на банката за ползвания кредит, и в този смисъл тя попада в
основния предмет на договора. Таксите - също, в случай, че услугата, за която
се плаща е действително предоставена. Предмет на делото не е преценка на
размера на лихвата /като съотношение цена-възнаграждение/, а механизма, по
който тя се формира. Клаузата за този механизъм не се включва в основния
предмет на договора и в този смисъл не попада под изключението на чл.145 ал.2
от ЗЗД. В този смисъл се е произнесъл и СЕС в решение по делото С-472/10, т.23
/“ В съответствие с член 4,
параграф 2 от Директивата преценката за неравноправния характер на
клаузите не се свързва нито с основния предмет на договора, нито със
съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и доставените
стоки или предоставените услуги, от друга, при условие че тези клаузи са
изразени на ясен и разбираем език. Това изключение обаче не би могло да се
приложи за клауза, отнасяща се до механизъм за промяна на разходите във връзка
с предоставяни на потребителя услуги“/. В договора
липсва обяснение какъв е механизма за изменение на лихвата и таксите, поради
което ответникът ,като потребител не може да предвиди въз основа на ясни и
разбираеми критерии, произтичащите за него икономически последици.
По
изложените съображения се налага извода, че оспорените от ответника три клаузи
в договора за кредит не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до
значително неравновесие между правата и задълженията за търговеца и потребителя
и то във вреда на последния. Следователно тези клаузи покриват общите критерии,
дадени в нормата на чл.143 ЗЗП, което ги прави неравноправни. Ето защо и на
основание чл.146, ал.1 ЗЗП процесните
договорни клаузи чл.
3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, са нищожни. Като нищожни, същите не следва да
се прилагат и нямат задължителна сила за потребителя.
Решаващ
по делото е отговора на следния въпрос – дали със сключването на последвалите
седем допълнителни споразумения, с които се преструктурира кредитното
задължение, е налице индивидуално договаряне на клаузите в договора досежно
лихвата и таксите. По този въпрос има постановена противоречива практика на ВКС
/с оглед на новата редакция на чл.290 ал.3 от ГПК, следва да се има предвид, че
решенията на ВКС по чл.290 от ГПК не представляват задължителна съдебна
практика/. В решение № 146/01.11.2017г. , ВКС, ТК, т.о. по т.д.№ 2615/2016г. е приел, че когато
отделна клауза от договор сключен с потребител, е неравноправна и поради това
нищожна съгласно чл.146 ал.1 от ЗЗП, спогодбата, основана на такава клауза, е
нищожна по см. на чл.366 от ЗЗД. Пак по сходни случаи, ВКС в няколко определения
/напр. определение №27/18.01.2017г. по т.д.№ 1550/16г., ТК, І т.о., определение
№ 557/13.11.2017г. по т.д.№ 1504/2017г.,
ВКС, ТК, І т.о./ е отказал да допусне до касационно обжалване решения на
въззивни съдилища, в които е прието, че с подписване на анексите дългът е
преструктуриран и кредитополучателят е договорил индивидуално дълга си.
Настоящият
състав намира, че с оглед на спецификата на настоящия казус, и с оглед на липсата
на ангажирани от ответника доказателства за натиск или крайна нужда при сключване
на споразуменията, следва да се приеме, че със сключването на всяко от седемте
споразумения, клаузите за изменение на лихвата и таксите са индивидуално
договорени. В споразуменията ответникът се е съгласил каква сума дължи на
банката –главница, лихви, такси, вкл. и по отношение на капитализиране на
лихвите. В действалата към момента на допълнителните споразумения Наредба
№9/03.04.2008г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и
за установяване на специфични провизии за кредитен риск /отменена на
24.04.2014г., след сключване на последното споразумение от 28.02.2014г./
капитализиране на лихвите не е забранено. Напротив чл.13 от Наредбата позволява преструктуриране
на рисковите експозиции, вкл. и чрез намаляване на лихвата по кредита, каквото е
уговорено в допълнителните споразумения - за определен период е договарян
по-нисък фиксиран годишен лихвен процент от БЛП на банката, респ. по- нисък
размер месечна анюитетна вноска. Ако ответникът не е бил съгласен с посочената
дължима сума в споразуменията, той не е следвало да ги подписва. Следвало е да
се отнесе до КЗП или до съда. И не се касае за едно, две или три споразумения,
а за седем споразумения, поради което е трудно защитима тезата, че като
икономически по-слаба страна ответникът не е имал реален избор да подпише или
не тези споразумения. Всъщност с тях са договаряни по-леки условия за изплащане
на задълженията по кредита, поради което съдът не е убеден в твърдението на
ответника, че банката е действала недобросъвестно. Като стопански субект
банката има интерес да получи обратно сумата по кредита и възнаграждението си ,
и е видно че е положила усилия да даде възможност на ответника да стабилизира финансовото
си положение, за да може да плаща кредита. Плащаните от него вноски по
споразуменията са по-ниски от първоначално договорените по договора – между 600
евро и 390 евро при договорена вноска от 902,77
евро. Лихвата също е договаряна в по-нисък размер
от първоначално договорения от 6,35%. В крайна сметка ответникът е заплатил по
кредита сума двойно по-ниска по размер от тази, която щеше да плати, ако се
прилагаше първоначалния размер на договорена лихва и месечна анюитетна вноска
от 902,77 евро.
Оспорените
в споразуменията клаузи са индивидуално договорени и в този смисъл не попадат
под закрилата на ЗЗП, респ.Директива 13/93. Последната възлага задължение на
държавите членки да предвидят механизъм,
който да гарантира, че всяка договорна клауза, която не е индивидуално
договорена, подлежи на контрол относно евентуалния й неравноправен характер
/така и в решение по делото С-96/14 на СЕС/. Посочените в споразуменията клаузи
не са такива от общи условия или стандартни клаузи. Налице е постигнато
съгласие за нов размер на дълга, който след като е преструктуриран, се дължи от
кредитополучателя. Съгласно изслушаната и приета съдебно счетоводна експертиза дължимата
главница е в размер на 174 394,95 евро. Изискуемостта на
задължението по договора е настъпило с уведомяването за обявяването му за
предсрочно изискуем. На основание чл.79 от ЗЗД банката има право да иска
изпълнението заедно с обезщетението за забава, а именно връщане на усвоената от
ответника главница ведно с възнаградителната и наказателната лихва.
Възнаградителната лихва има характер на възнаграждение, което
кредитополучателят дължи на банката за ползване на предоставените му парични
средства. Наказателната лихва е обезщетението за забавено плащане. Размерът им
е уговорен при подписване на договора и анексите към него. Уговорената от
страните лихва се дължи до обявяване на кредита за предсрочно изискуем -
12.06.2015г. Ищецът претендира лихва до
завеждане на исковата молба. Претенцията му за лихва за периода 12.06.2015г. –
9.12.2015г. следва да се отхвърли. Видно от ССЕ начислената от банката лихва за
този период е 6661,83 евро. След приспадане на изчислената от вещото лице
неплатена сума за лихви с този размер недължима лихва, ответникът дължи на
ищеца сумата 7149,08 евро възнаградителна и мораторна лихва. Дължи такси в
размер на 600,58 евро и застраховка за имота за 2011г. в размер на 213,49 евро.
По разноските
Ищецът претендира разноските по делото,
вкл. и юрисконсултско възнаграждение по представен списък в общ размер на
15 323,95лв.
Ответникът претендира разноските по
делото. Не е представил списък с разноски. Направил е такива за 200лв., депозит
на ССЕ.
С оглед изхода на делото на основание
чл.78 ал.1 от ГПК на ищеца се следват разноските по делото съобразно уважената
част от исковете /96,22%/, или 14744,70лв. На ответника се следват разноски съобразно
отхъврлената част от исковете /3,78%/ в размер на 7,56лв. След компенсация на
двете насрещни задължения за разноски, ответникът остава да дължи на ищеца разноски
в размер на 14737,14лв.
Така мотивиран Софийски
градски съд
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА С.П.К., ЕГН **********,***
да заплати на „Ю.Б.” АД, ЕИК *******по договор за кредит за покупка на недвижим
имот от 10.03.2008г. и анекси към него от 24.03.2009г., 28.05.2010г., 13.06.2011г.,
16.12.2011г., 21.12.2011г., 24.07.2012 и
28.02.2014г. следните суми: сумата от 174 394,95
евро ведно със законната лихва от 08.02.2016г.
до изплащане на вземането, представляваща неплатена главница, сумата от 7149,08 евро представляващи изискуема
договорна лихва за периода от 11.08.2014г. до 12.06.2015г., сумата от 660,58 евро такси за периода
09.07.2014г. – 28.03.2015г. , 213,49 евро
имуществена застраховка за 2011г. и разноски за настоящото производство в
размер на 14737,14лв. , като
ОТХВЪРЛЯ претенцията на банката за
присъждане на лихва в размер на 6661,83 евро за периода 13.06.2015г. –
09.12.2015г.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните пред САС.
Съдия: