Р Е
Ш Е Н
И Е № 139
25.04.2019г., гр.Исперих
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД -
ИСПЕРИХ
На двадесет и седми
март през 2019 година,
в публично
заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Димитринка
КУПРИНДЖИЙСКА
Секретар: Анна
Василева,
Прокурор:
като разгледа
докладваното от съдията гр.дело № 477 по описа за 2018 година и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е с правно основание
чл.422 от ГПК.
Производството е образувано по постъпила
искова молба на “ПК Б” ЕООД ЕИК-, адрес: гр.С, бул. „Б” №, бл., вх., чрез
пълномощник Р.И.И. – юрисконсулт, против Д.К.Д., ЕГН-**********, адрес: ***,
като моли съда да постанови решение, с което да приеме за установено, че
ответникът има парично задължение към дружеството в размер на 2 837.56
(две хиляди осемстотин тридесет и седем лева и 56ст.) лева – главница по
Договор за револвиращ заем № от 15.05.2012г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението – 10.04.2018г. до окончателното
изплащане на вземането.
Твърди, че с ответникът е сключен процесния Договор за
потребителски кредит за сумата от 1800.00 лева, като дружеството е предоставило
сумата по кредита на длъжника, който от своя страна се задължил да го ползва и
върне съгласно условията на сключения договор, като заплати сума в размер на
7325.46 лева на 48 месечни погасителни вноски на всяко 9-то число от месеца.
Длъжникът не изпълнявал задълженията си, като бил направил само 26 пълни
вноски, последната от които на 12.08.2014г. Съгласно чл.10.3.1 от Общите
условия към договора, когато длъжникът просрочи една месечна вноска с повече от
30 дни, настъпва автоматично прекратяване на договора, без да е необходимо
кредиторът да изпраща на длъжника уведомление, покана, предизвестие или други.
Ищецът прекратил договора на 02.12.2014г., като на същата дата е изпратил
уведомление за това до длъжника, с което го уведомява, че договора е прекратен
и е обявена неговата предсрочна изискуемост.
След прекратяване на договора длъжникът бил направил
доброволно още 3 пълни погасителни вноски и една непълна, но не бил изплатил
цялата дължима сума. Тъй като не последвало плащане по остатъка, ищцовото
дружество предприело постъпки и по реда на чл.410 от ГПК се снабдило със
Заповед за изпълнение на парично задължение за същото вземане по ч.гр.д.№
266/2018г. по описа на РС - И. Поради депозирано в срок възражение от длъжника
и след указания на съда, ищецът депозирал в срок настоящия иск за установяване
на вземането си.
Претендира за разноските по настоящото дело.
В съдебно заседание ищецът не
изпраща представител. Депозира молба с характер на писмени бележки, с която
моли да се уважи иска и да се отхвърлят насрещните искове. Излага подробни
съображения.
В срока за писмен отговор на исковата молба по реда на
чл.131 от ГПК, ответникът депозира такъв под формата на “молба“ и „обяснение“, като счита иска за допустим, но
неоснователен и моли да бъде отхвърлен. Възразява срещу изложените в исковата
молба обстоятелства и счита същите за лъжливи. Не отрича, че е ходил в офис на
ищеца и е обсъждал със служителка параметри на бъдещ договор за кредит, но
твърди, че е бил съставен само проекто – договор, в който по изрично негово
указание било записано, че желае да получи от ищцовото дружество кредит в
размер на 1800лв., който да заплати на 18 месечни вноски, всяка по 150.00лв.,
вносими на всяко 9-то число на месеца. В последствие по неясен за него начин и
без неговото съгласие месечните вноски били увеличени и в договора било
записано числото 48, вместо посоченото от него – 18. Освен това поради липса на
място в частта за проекто-договора, той бил принуден да положи подписа си в
долния ляв ъгъл на договора в качеството си на клиент.
Твърди, че не бил получил екземпляр от договора и освен това парите по кредита му били
приведени от ищеца още преди да му бил предоставил банковата си сметка.
Многократно бил търсил служителката на ищеца Е Й Б, при която бил подал
заявлението за отпускане на кредит, но тя се укривала от него и не му
съдействала. Въпреки това, тъй като парите му трябвали, той усвоил кредита и
започнал да внася месечните вноски съгласно погасителния план на всяко 9-то
число от месеца. Първоначално се получило забавяне за първите вноски, тъй като
ищцовото дружество не му било предоставило копие от договора и съответно
банкова сметка, ***. Месец преди да направи последната 18-та вноска от скрит
номер му се обадила служителка на ищеца и му казала, че месечните вноски се
увеличавали на 24, а след още шест месеца отново по същия начин му съобщили, че
вноските се увеличават на 26. Когато изплатил и последната 26-та вноска
служителка на ищаца му съобщила, че вноските му са общо 48. Това станало на
11.08.2014г. от телефонен номер . Ответникът бил заявил, че не дължал нищо
повече по кредита и повече от ищцовото дружество не го били търсили.
След година и два месеца ответникът получил
кореспонденция от ЧСИ М Б пакет документи, от които разбрал, че бил съден от
частен арбитражен съд, бил е осъден и от СГС му бил издаден изпълнителен лист.
Били му запорирани банковите сметки, като според запорното съобщение трябвало
да заплати по банкова сметка ***. Твърди, че до получаването на тази пратка с
документи не е знаел за воденото срещу него дело. Бил подал молба до Върховен
касационен съд гр.С за отмяна на арбитражното решение. В отговор на неговата
молба П К Б ЕООД подало писмен отговор, към който приложил и копие от процесния
договор. Едва тогава за първи път ответникът се бил запознал с неговото
съдържание, при което установил редица несъответствия с първоначално вписаното
според неговите изисквания – броя не месечните вноски, адреса му за
кореспонденция с кредитора, ГПР.
В заключение твърди, че ВКС на 26.02.216г. бил отменил
решението на арбитражния съд и върнал делото за ново разглеждане, а на
19.04.2017г. прогласил решението за нищожно.
Също в срока за писмен отговор е постъпил такъв от
адв.Д Ф от САК, процесуален представител на ответника, с който заявява, че
счита иска за допустим, но неоснователен. Твърди, че при подписването на
договора за заем доверителят й бил въведен в заблуждение в нарушение на
императивните изисквания на Закона за потребителския кредит, което обуславяло
нищожността на сделката. Освен това била използвана заблуждаваща търговска практика,
забранена от Закона за защита на потребителя, с което недобросъвестно били
накърнени правата на потребителя, поради което сделката се явявала невалидна
като нарушаваща добрите нрави. Излага подробни съображения в подкрепа на тези
си твърдения.
С
писмения отговор са предявени и два насрещни иска – за прогласяване на
нищожността на Договор за револвиращ заем № от 14.05.2012г. на основание чл. 26 ЗЗД - отрицателен установителен иск за прогласяване
нищожността на сделка, с който се цели да се докаже противоречие на същата с
императивни правни норми и с добрите нрави и иск да бъде
осъден първоначалния ищец „П К Б“ ЕООД да заплати на ответника Д.Д. сумата от
2 707.22лв., представляваща недължимо платено по нищожния договор за
револвиращ заем № ********** от 14.05.2012г., намиращ своето основание в
разпоредбата на чл. 55 ал. 1 ЗЗД - предявен осъдителен
иск за връщане на нещо, получено без основание, произтичащ от неоснователно
обогатяване.
В съдебно заседание ответникът се явява лично и
поддържа изцяло писмения отговор и насрещните искове.
Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства, приема за
установено от фактическа страна следното: На 14.05.2012г. ответникът Д.Д., в
качеството му на Кредитополучател, сключва представения по делото Договор
за револвиращ заем № с „П к Б“ ЕООД. По силата на сключения договор кредиторът предоставил на
кредитополучателя сума в размер на 1800 лева. Ответникът се задължил да изплати
кредита на 48 месечни погасителни вноски в размер от по 150 лева всяка, платими
на 9-то число от месеца, с краен срок 09.06.2016г. /, като общата сума на
плащанията възлиза на 7 325.46лв. Договорът е сключен
при ГПР 141.47%, годишен лихвен процент – 97.84 и лихвен процент на ден – 0.27.
Съгласно чл. 10.3.1 от Общите условия към Договора ако длъжникът просрочи една
месечна вноска с повече от 30 календарни дни, настъпва автоматично прекратяване
на Договора и обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо
кредиторът да изпраща на клиента уведомление, покана, предизвестие или други.
Освен това, според чл. 10.4 от
ОУ, при прекратяване на договора се начислява и неустойка, върху
целия размер на заема в размер на 50%. В Общите условия към договора е предвидена
и клауза за начисляване на лихва за забава. Договорът е
сключен при общи условия версия 01.12.2011г.
Погасителен план обаче по делото не е представен.
Приложеното на л.19 от делото „Извлечение по сметка към Договор за
потребителски кредит №“ е изготвено на
15.06.2018г. във връзка с подаването на исковата молба и отразява извършените
плащания.
Длъжникът е плащал редовно вноските по договора до 12.08.2014г. включително,
като е заплатил общо 26 вноски по 150.00лв., след което е прекратил плащанията.
Позовавайки се на разпоредбата на чл. 10.3.1 от ОУ, кредиторът е прекратил
Договора едностранно на 02.12.2014г., като на същата дата е изпратил и уведомително писмо на длъжника,
с което го е уведомил, че договора е прекратен и е обявена предсрочната му
изискуемост. По делото липсват данни ответникът да е получавал това
уведомително писмо преди подаването на исковата молба. След прекратяване на
договора длъжникът е направил доброволно още 2 пълни погасителни вноски и една
непълна в размер на 137.90лв с което е намалено задължението по кредита (л.19).
От заключението на вещото лице по
назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза е видно, че длъжникът е
усвоил изцяло предоставения му кредит и е заплатил по процесния договор общо 4487.90лв.,
от които главница в размер на 396.65лв. и договорна лихва в размер на 4 091.25лв.
Остатъчните задължения възлизат към датата на подаването на заявлението по чл.
410 ГПК на обща стойност от 2837.56лв., включително 1403.35лв. главница и
договорно възнаграждение в размер на 1434.21лв. Размерът на годишния лихвен
процент към момента на сключване на договора според ищцовото дружество бил
141.47%, но не предоставили на вещото лице информация относно начина на
изчисляване, както и не посочили стойностите на отделните компонентни на
алгоритъма за изчисляване на ГПР. Освен това заявили, че в ГПР били включени
разходи относно обработка на кредита, включващи поддръжка на кол център и
допълнителни разходи без конкретизация. Вещото лице е посочило и размера на
законната лихва – годишен и дневен за периода от сключване на заема до
предявяване на исковата молба.
Със заповед № 675 от 08.08.2013 г., издадена
от Председателя на Комисията за защита на потребителите на осн чл.
68л, ал. 1 във вр. с чл. 68в,
чл.
68г, ал. 4 и чл.
68е, ал. 2, предл. 3-то от Закона за защита на потребителите, е забранено
на ищеца да прилага заблуждаваща нелоялна търговска практика, изразяваща се в
непредоставяне своевременно на информация за крайната цена на кредитния продукт /общото задължение се
съобщава в последствие, годишния процент на разходите и на различна стойност от
първоначално отбелязване в договора за револвиращ заем, погасителния план
заедно с Общите условия се предоставени също впоследствие/, и освен това непредставяне
на информация, необходима на потребителя за сравняване на различни предложения
за потребителски кредити и вземания на
информирано решение за сключване на договор за кредит.
С окончателното Решение № 5365 от 13.05.2015
г. на ВАС по адм. д. № 6571/2014 г., VII о., е оставено в решение № 1989 от
27.03.2014 г. по адм. дело № 9251/2013 г. на Административен съд С-град, с
което е отхвърлена жалбата на ответника срещу горецитираната Заповед.
Кредиторът е образувал и водил срещу ответника арбитражно дело, по което
първоначално е бил осъден с арбитражно решение, което в последствие е отменено
по т.д. №3306/2015г. на ВКС, 1-во т.о. Едва след това ищцовото
дружество предприело постъпки и със заявление сезирало заповедно производство
по ч.гр.д.№ 266/2018г. по
описа на РС-гр.Исперих, по което и по реда на чл.410 от ГПК се снабдява със
Заповед от 12.04.2018г.
за изпълнение на парично задължение. Поради обстоятелството, че длъжникът е депозирал в законовия срок възражение срещу издадената заповед и по
указание на съда, ищецът депозирал в срок настоящия иск за установяване на
вземането си.
В производството по делото ищцовото дружество е
направило съдебни разноски в размер на 563.50 лева: дължима ДТ при подаване на
заявлението по ч.гр.д.266/2018г. в размер на 56.92лв. и при завеждане на иска –
56.58лв., 150.00 лева – юрисконсултско възнаграждение по ч.гр.д.266/2018г. и
300.00лв. за юрисконсултско възнаграждение по настоящото дело.
Ответникът от своя страна твърди, че е направил
разходи за водене на делото в общ размер на 118.85лв., като представя списък и
разходно-оправдателни документи. На основание чл. 38 ал. 2 ЗА процесуалният представител
на ответника адв.Д Ф претендира адвокатски хонорар в размер на 2000лв. /по
1000лв. за първоначалния и за насрещните искове/
Въз основа на така изложеното от
фактическа страна, съдът направи следните
правни изводи: Предявеният иск за
установяване на парично вземане е допустим и намира правното си основание в
разпоредбата на чл.422 от ГПК. Същият е предявен в срока по чл.415, ал.1 от ГПК
в спазване указанието на РС-гр.И по ч.гр.д.№ 266/2018г. по описа на съда,
дадено към заявителя и ищец в настоящото производство. При условията на чл.422,
ал.1 от ГПК искът се смята предявен от момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК – 10.04.2018г.
Разгледан по същество – искът е неоснователен.
Установените по делото фактически обстоятелства сочат, че предоставеният
заем от ищеца на ответника е за 1 800 лв. със срок за връщане от 48 месеца. Размерът на
месечната погасителна вноска е 150 лв., при което
общото задължение е 7 325.46лв. Така годишния процент на
разходите е 141,47 %,
годишния лихвен процент 97,84 %, а
дневния лихвен процент – 0, 27 %. Съответно
размера на револвинга е 1404 лв., а договорното задължение за
отпускане на всеки револвинг – 5400 лв. Сумата 4200
лв. е преведена от ищеца на ответника на 15.05.2012
г. по банкова сметка *** "А Б Б"АД.
Ищецът не е
ползвал револвинг и е заплатил по кредита сумата 4487.90лв.
според заключението на вещото лице (4 507.22лв. според приложеното извлечение по сметка) на 30
вноски, от които първата на 09.07.2012
г., а последната – на 22.01.2016
г.,
396.65 лв. от тази сума са осчетоводени като
погасена главница, а 4 091.25 лв. – като платена лихва.
Плащанията, извършени от ищеца са направени
в периода от 09.07.2012
г. до 22.01.2016
г., като в този размера на законната лихва варира
от 10. 01 % до 10. 16 % /л. 204/.
Доколкото съдът е
длъжен служебно да следи за неравноправни клаузи в потребителските договори, а
и предвид изрично направеното възражение от страна на ответника в тази насока,
включително и чрез предявяване на насрещен иск за прогласяване на нищожността
на процесния договор, следва да се отбележи следното: Съгласно чл. 11
т. 9 и т. 10 от ЗПК задължителен реквизит от всеки договор за потребителски
кредит е ГПР и ГЛП. По процесния договор
ГПР е в размер на 141,47%, а ГЛП в размер на 97.84%. При преценка
действителността на тези клаузи не могат да бъдат приложени критериите на чл.
19, ал. 4 от ЗПК, тъй като те са въведени след сключване на процесния
договор. Към датата на сключването му следва да се съобрази разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на
договора, ако то не противоречи на добрите нрави. Санкцията при несъобразяване
е в чл.
26, ал. 1 от ЗЗД, според който са нищожни договорите, които накърняват
добрите нрави. Съгласно установената съдебна практика "добри нрави"
по смисъл на чл.
26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД, е обща правна категория, приложима към конкретни
правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения
и при конкретна преценка на обстоятелствата. Във всеки отделен случай, въз
основа на доводите на страните и събраните доказателства по конкретното дело,
съдът може да прецени дали поведението на конкретния правен субект съставлява
действие, което накърнява "добрите нрави", злепоставя чужди интереси
с цел извличане на собствена изгода. С оглед тази конкретна преценка, съдът
прави извод дали договора е нищожен поради накърняване на добрите нрави. Такива
могат да бъдат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби
участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект
за облагодетелстване на друг. Ако уговорените престации са за предоставена
услуга и уговорената за това цена, ще бъде нарушен принципът на
добросъвестност, ако е налице явна нееквивалентност между двете престации.
В случая по процесния договор за
потребителски кредит на ответника е
предоставена в заем сума от 1 800 лв., при уговорен ГЛП в размер на 97.84 и ГПР
в размер на 141, 47%. Лихвата по договора е възнаградителна – за ползване на
дадената парична сума. Към датата на сключване на процесния договор обективен
критерии за преценка дали с клаузата за уговорената лихва е нарушен принципът
на справедливост и са създадени условия за неоснователно обогатяване на
ответника, е съобразяването на размера на законната лихва към този момент, без
обаче тя да се приеме като максимален размер и за възнаградителната лихва. Съгласно
установената съдебна практика по сходни казуси за договори, сключени преди
изменението на ЗПК от 2014 г., се приема, че максималният размер, до който
съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не
надвишава с повече от три пъти законната такава дори при необезпечени кредити (в този смисъл решение № 378 от
18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о. и др). В случая това
съотношение не е налице. Договорената между страните годишна лихва в размер 97.84
% надхвърля значително /почти 9 пъти!/ размерa на законната такава за периода
/максимална 10, 16% л. 204/, поради което уговорката противоречи на добрите
нрави и е нищожна. Съотнесени тези критерии и към клаузата с уговорения ГПР от
над 100 % /141.47% !!!/, също обосновават нейната нищожност. Посочените клаузи
от процесния договор нарушават принципа на справедливост и създават условия за
неоснователно обогатяване на ответника. Ищецът не е съблюдавал принципите на
добросъвестност и справедливост по чл. 9 от ЗЗД и чл.
143 и сл. от ЗЗП, при определяне на лихвен процент на възнаградителната
лихва и ГПР в размер, който да налага връщане на повече от 4 пъти по-голяма
сума от отпуснатия кредит – при заем от 1
800 лв., е договорено в края на срока на договора от 4 г. ищецът да върне
сумата от 7 325.46 лв. Налице е явна нееквивалентност между двете
престации, като данните по делото не установяват обстоятелства, които да
обосновават определянето на ГЛП и на ГПР по процесния договор в такъв висок
размер, довел до нееквивалентност на насрещните престации при установената
стойност на заема и недоказаността на значителни разходи или риск, поет от
заемодателя за срока на договора, които да оправдават договарянето на такива
високи проценти.
Съгласно чл.
26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора,
когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й
части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези – нищожните клаузи
на процесния договор относно определянето на процента възнаградителна лихва и
ГПР да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът
за потребителски кредит би бил сключен и
ако в него не са включени двете клаузи, като се изходи и от характера на този
договор, който е възмезден и включването на клаузи за договаряне на лихвен
процент по кредита и ГПР по него е
въведено като изрично изискване в чл.
11, ал. 1, т. 9 и 10
от ЗПК. Предвид на това в случая не е приложима нормата на чл.
26, ал. 4 ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на процесния
договор обуславя недействителността на целия договор. В случая следва да бъде
взета предвид и разпоредбата на чл. 22 ЗПК, която е приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма
изрично посочва, че когато не са спазени изискванята на конкретни разпоредби от
закона, то договорът за потребителски кредит
е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по чл.
11, ал. 1, т. 9 и т.
10 от ЗПК – за определяне на възнаградителна лихва и на ГПР. Предвид на
това и след като калузите в процесния договор, като нищожни не пораждат правно
действие, то договора на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл.
11, ал. 1, т. 9 и т.
10 във вр. с чл.
26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД се явява недействителен.
Съгласно чл. 23 ЗПК: "Когато договорът за потребителски кредит
е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита. " По делото са налични
безспорни доказателства, че ответникът е заплатил на ищеца сума в размер на
4 487.90лв., т.е. той е възстановил изцяло заемната сума, поради което и
претенцията на ищеца се явява неоснователна и недоказана.
С оглед нищожността на договора, платените от
ответника на ищеца суми са получени при начална липса на основание. Следователно
на осн. чл.
55, ал. 1 предл. 1 ЗЗД ищецът дължи връщане на това, което ответникът му е
престирала при такава начална липса на основание. В насрещния си иск ответникът
е поискал връщане на сумата, която представлява разлика между 4 507.22
лв., колкото твърди, че е заплатил на ищеца и 1 800 лв., каквато сума дължи да
върне на ищеца като получена без основание. В случая според заключението на
вещото лице той е заплатил не 4 507.22 лв., а 4487.90 лв. Така разликата
между платеното от ответника и това, което същият трябва да върне на ищеца
/4487.90 лв. – 1800 лв. / е 2 687.90 лв. Именно тази сума дължи ищеца на
ответника като надвнесена по нищожния договор.
При горния изход на делото ищецът следва да бъде
осъден да заплати на ответника направените от него разноски в настоящото
производство. От така представените от ответника разходнооправдателни документи
съдът счита, че следва да се уважат претенциите му само за разноските, свързани
с кореспонденцията с адв.Ф и с РС – И, общо в размер на 13.61лв./5.70лв. –
разписка на ЕКОНТ №********* от 13.04.2018г., 5.76лв. – разписка на ЕКОНТ
№5300029940130 от 24.08.2018г. и 2.15лв. – касов бон №7400012088776 от
17.08.2018г./. От останалите касови бонове не се установява по категоричен начин
същите да са относими към водене на настоящото дело.
На основание чл. 78 ал. 6 ГПК ищецът следва да бъде
осъден да заплати по сметка на РС – И сумата от 150.00лв. – възнаграждение за
вещо лице по назначената съдебно-икономическа експертиза, тъй като тази сума е
платена от бюджета на съда предвид освобождаването на ответника от заплащане на
такси и разноски на основание чл. 83 ал. 2 ГПК.
По искането по чл.
38, ал. 2 ЗА.
Съгласно формираната с определение №
163/13.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2266/2016 г. на I ГО на ВКС практика по реда
на чл.
274, ал. 3 ГПК, която се споделя от настоящия състав, преценката за наличие
на материална затрудненост при произнасяне по искане за присъждане на
адвокатско възнаграждение на основание чл.
38, ал. 2 ЗА следва да бъде направена с оглед конкретните данни по делото.
При липса на спор между страните достатъчно доказателство за осъществяването на
основанията по чл.
38, ал. 1, т. 1-3
ЗА за безплатна правна помощ представляват съвпадащите волеизявления на
страните по договора за правна помощ, респ. изявлението на представляваната
страна или нейният процесуален представител, ако такъв договор не е представен.
Противната страна в производството, която по правилата на чл. 78 ГПК следва да заплати направените по делото разноски, разполага с
процесуалната възможност да оспори твърденията за осъществяване на безплатна
правна помощ, като носи тежестта да установи, че предпоставките за представяне
на безплатна адвокатска помощ не са налице /Виж още Определение № 295 от
16.06.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 1962/2016 г., I т. о., ТК Определение № 632
от 2.12.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 2136/2016 г., II т. о., ТК/.
В настоящия случай насрещната страна не
оспори твърденията за осъществяване на безплатна правна помощ. Прави възражение
само за прекомерност по чл.
78, ал. 5 ГПК.
Процесуалния представител на ищеца е заявил
искане да му се определи възнаграждение по реда на чл.
38, ал. 2 във вр. с ал.
1, т. 2 ЗА в размер на 2 000 лв. – по
1000лв. за главния иск и общо 1000лв. за двата насрещни иска. В представените
по делото договор за правна помощ и съдействие пред настоящата инстанция е
отбелязано, че процесуалното представителство е на основание чл.
38, ал. 1, т. 2 ЗА – оказана правна помощ на материално затруднено лице /л.
68/. С оглед отхвърляне на главния иск и уважените размери на насрещните искове
и при съблюдаване Наредба 1/2004 г., минималното адвокатско възнаграждение на
процесуалния представител на ответника възлиза на сума в размер на 428.63 лв.
по установителния иск, по иска за прогласяване на нищожност – 696.27лв. и по
осъдителния иск за връщане на недължимо платеното – 419.50лв., общо 1544.40лв.
Сумата следва да се присъди на адвокат Д Л Ф, вписана в Софийска адвокатска
колегия, с личен № , с адрес на кантора: гр. С, ул. П П" №, ет. , ап. . За
разликата до претендирания размер от 2 000 лв. искането за възнаграждение
следва да се отхвърли като неоснователно.
Воден от изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ,
на основание чл.422 от ГПК, иска на “П К
Б” ЕООД ЕИК-, адрес: гр.С, бул. „Б” №
, бл. , вх., за признаване на установено по отношение на Д.К.Д., ЕГН-**********,
адрес: ***, че ответникът има парично задължение към ищцовото дружеството в
размер на 2 837.56 (две хиляди осемстотин тридесет и седем лева и 56 ст.)
лева – главница по Договор за
револвиращ заем № ********** от 15.05.2012г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението – 10.04.2018г. до окончателното
изплащане на вземането, като неоснователен и недоказан.
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на "П К Б"ЕООД, ЕИК , че Договор за револвиращ
заем № от 15.05.2012г., сключен между
"П К Б"ЕООД, ЕИК и Д.К.Д.,
ЕГН-********** е нищожен.
ОСЪЖДА, на
основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 ЗЗД, "ПК Б"ЕООД, ЕИК със седалище гр. С, бул. "Б", № ,
бл. вх., ет., представлявано от С Н Н и И Х Г – управители, ДА ЗАПЛАТИ на Д.К.Д.,
ЕГН-**********, сумата 2 687.90 лв. /две хиляди шестстотин
осемдесет и седем лв. и 90ст./ лева - недължимо платени по Договор за
револвиращ заем № от 15.05.2012г., ведно
със законната лихва от 31.08.2018г. – датата на депозиране на насрещния иск, до
окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА, на
основание чл. 78 ал. 3 ГПК, "П К Б"ЕООД, ЕИК със седалище гр. С, бул. "Б", № ,
бл., вх., ет. , представлявано от С Н Н и И Х Г – управители, ДА ЗАПЛАТИ на Д.К.Д.,
ЕГН-**********, сумата 13.61лв. /тринадесет лв. и 61ст./ лева за направените по
делото разноски.
ОСЪЖДА, на
основание чл. 78 ал. 6 ГПК "П К Б"ЕООД, ЕИК със седалище гр. С, бул.
"Б", № , бл. , вх., ет., представлявано от С Н Н и И Х Г – управители,
ДА ЗАПЛАТИ по сметка на РС И сумата 150.00 /сто и петдесет/ лева – възнаграждение
за вещо лице.
ОСЪЖДА
"П К Б" ЕООД, ЕИК със седалище
гр. С, бул. "Б", №, бл., вх. ет., представлявано от С Н Н и ИХ Г –
управители, ДА ЗАПЛАТИ в полза на адвокат Д Л Ф, вписана в Софийска адвокатска
колегия, с личен № , с адрес на кантора: гр. С, ул. П П" № , ет. , ап.1,
сумата от 1544.40 /хиляда петстотин четиридесет и четири лв. и 40ст./ лева,
представляващо адвокатско възнаграждение на осн. чл.
38, ал. 2 във вр. с ал.
1, т. 2 ЗА, като ОТХВЪРЛЯ искането за разликата до претендирания размер от
2 000 лв., като неоснователно.
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред Разградски окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването му на
страните.
След влизане в сила на съдебното решение,
препис от него да се приложи по ч.гр.д.№ 266/2018г. на РС-гр.И с оглед на
правните последици по чл.416 от ГПК.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: