Решение по дело №462/2021 на Окръжен съд - Пазарджик

Номер на акта: 10
Дата: 13 януари 2022 г.
Съдия: Елеонора Петрова Серафимова
Дело: 20215200500462
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 24 юни 2021 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 10
гр. П., 13.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – П. в публично заседание на шести декември през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Елеонора П. Серафимова
Членове:Илиана Г. Димитрова Васева

Десислава Анг. Ралинова
при участието на секретаря Виолета Сл. Боева
като разгледа докладваното от Елеонора П. Серафимова Въззивно
гражданско дело № 20215200500462 по описа за 2021 година
Настоящето производство е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Н. Т. Ж. и АТ. Т. Г. против решение
№155/17.08.2020 г. постановено по гр.д.№179/2019 г. по описа на В.ския
районен съд в частта, с която е прието за установено по отношение на тях, че
Общината гр.В. е собственик на 2/3 ид.ч. (съобразно правата им) от следния
недвижим имот: поземлен имот с идентификатор № 10450.502.322, по КККР
на гр. В., одобрени със Заповед РД-18-1214/06.06.2018 г. на Изпълнителния
директор на АГКК, находящ се в гр. В., общ. В., обл. П., ул. „Св. Св. Кирил и
Методи“ № 12, с площ от 128 кв.м., трайно предназначение на територията -
урбанизирана, начин на трайно ползване - за търговски обект, комплекс, стар
идентификатор - няма, номер по предходен план - 3127, квартал 134, парцел
XI, при съседи: 10450.502.324, 10450.502.3331, 10450.502.321,
10450.502.1299, който е идентичен с имот, находящ се в гр. В., кв. Л., ул. „Св.
св. К.ИМ.“ № 8, представляващ ДВОРНО МЯСТО, съставляващо ПИ № 3127
в кв. 134 по регулационния план на гр. В., одобрен с Решение №
91/16.04.2004 г. на ОбС В., с площ по акт за собственост 150 кв.м., на осн.
чл.2, ал.1, т.4 от ЗОбС / редакцията от 21.05.1996г./., както и по въззивната
частна жалба с вх.№261051/03.11.2020 г.по рег. На ВРС, подадена от същите
жалбоподатели срещу определение №260114/19.10.2020 г. постановено по
гр.д.№179/2019 г. по описа на ВРС по реда на чл.248 от ГПК, с което
решението е изменено в частта за разноските.
Жалбоподателите подържат във въззивната си жалба, че решението в
обжалваната му част е недопустимо, тъй като е постановено по непредявен
1
установителен иск за собственост на Общината В. против ответниците и
затова считат, че решението в тази му част следва да бъде обезсилено, а
производството прекратено. Наред с това подържат и че решението в
обжалваната му част е неправилно предвид липсата на доказателства
легитимиращи Общината В. като собственик на процесния имот по силата на
закона – чл.2 ал.1 т.4 от ЗОбС, евентуално §42 от ЗИД на ЗОбС от 1999г.
Възразяват и още, че същата не може да е собственик предвид влязлото в сила
реституционно решение на Кмета на Общината от 1998 г., с което е
възстановено правото им на собственост върху процесния имот. От този
момент до настоящия въззивниците твърдят, че са го завладели и са
извършвали и действия по управление на имота – деактуван е като частна
общинска собственост, деклариран е от реституираните собственици по реда
на ЗМДТ, през годините са го отдавали под наем и др. Твърдят и още, че
неправилно първоинстанционния съд е приел, че е налице влязъл в сила отказ
на Кмета на Община В. за възстановяване правото им на собственост
постановен през 1992 г.поради липса на доказателства в този смисъл.
Неправилни били изводите на съда и относно липсата на урегулиране на
процесния имот като маломерен такъв, като не е съобразил решение на ОбщС
от 1993 г.отнасящо се до всички имоти в централната част на града, вкл. и за
процесния. Развити са подробни съображения в този смисъл.
Във въззивната си частна жалба, стояща също на разглеждане в
настоящето производство, жалбоподателите твърдят, че обжалваното
определение №260114/19.10.2020 г. е недопустимо на няколко основания, а
именно, че е постановено в производството по чл.248 от ГПК при липса на
сезиране от тяхна страна на съда с такова искане. Наред с това, че е
постановено и в нарушение разпоредбата на чл.252 от ГПК във връзка с
чл.246 от ГПК, тъй като с обжалваното определение първоинстанционния съд
отново се бил произнесъл по съществото на спора, като за първи път цитирал
нова съдебна практика, което било недопустимо. Относно основателността на
тези им доводи жалбоподателите са развили подробни съображения.
Въззиваемата Община гр.В. чрез процесулания си пълномощник оспорва
въззивната жалба и въззивната частна жалба като неоснователни. Възразява
се първоинстанционния съд да се е произнесъл по непредявен иск предвид
заявеният в исковата молба петитум – установяване правото на собственост
на Общината В. върху процесния имот съединен с иск за неговата
ревандикация от владеещите несобственици. Следователно с обжалваното
решение, съставът на ВРС постановил обжалваното решение, се е произнесъл
съответно на заявеното искане, като е уважил установителния иск за
собственост и е отхвърлил искането ответниците да предадат владението
върху процесния имот при съобразяване установените по категоричен начин
факти в процеса. Подържа се тезата, че при постановяване на съдебния си акт
съдията – докладчик е съобразил обективните и субективни предели на СПН
на влязлото в сила съдебно решение, с което са отречени правата на
собственици на ответниците – жалбоподатели в настоящето производство,
2
които са основани на нищожното решение за реституция от 1998 г.
Неоснователни са твърденията на жалбоподателите и за наличие на
предпоставките за придобиване правото на собственост от същите въз основа
на изтекла в тяхна полза давност – обстоятелства, които били подробно
анализирани, а изводите на съда съобразени с разпореденото в чл.59 ЗТСУ
(отм.). Развити са подробни съображения в този смисъл и въз основа на тях
въззиваемата община прави искане решението в обжалваната му част като
правилно и законосъобразно да се потвърди.
Относно въззивната частна жалба становището на въззиваемата община
е, че правилно първоинстанционния съд се е произнесъл досежно дължимите
разноски след като е съобразил изхода на спора.
Въззиваемият ответник И.Т. не е изразил становище по въззивната жалба
и въззивната частна жалба.
Настоящият съдебен състав като съобрази доводите на страните в
процеса и при спазване разпоредбата на чл.259 и следващите от ГПК приема
следното:
Жалбите са подадени в срока по чл.259 и чл.248 от ГПК, изхождат от
легитимирани страни – ответници, останали недоволни от постановеното
съдебно решение в обжалваната му част, като откъм съдържание жалбите са
редовни и затова и се явяват процесуално допустими.
Съгласно разпореденото в чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно само относно валидността на решението и допустимостта му в
обжалваната част. Правилността му се проверява с оглед наведените доводи
във въззивната жалба.
Съобразно горното съдът след проверка на решението постановено от
първоинстанционни съд в обжалваната му част приема, че същото е валидно
и допустимо като постановено от родово и местно компетентен съд, по иск,
който му е подсъден, произнесъл се е и в законен състав. Що се касае до
възражението на въззивниците, че решението в обжалваната му част е
недопустимо, тъй като е постановено по непредявен установителен иск за
собственост от Общината В., съдебния състав счита за неоснователно.
Произнасянето на първоинстанционния съд с отделен диспозитив относно
принадлежността на правото на собственост е изцяло в съгласие с приетото от
ВКС в негово Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. постановено по
тълк. д. № 4/2014 г., ОСГК и по конкретно в т. 2А, а именно, че когато съдът
е сезиран с осъдителен иск по чл.108 от ЗС, следва да се произнесе с отделен
установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към
патримониума на ищеца.
Относно правилността на решението на първоинстанционния съд при
съобразяване наведените във въззивната жалба доводи, които очертават
предмета на въззивния контрол, настоящият съдебен състав приема следното:
Пред районния съд са предявени са обективно и субективно пасивно
съединени осъдителни искове по чл.108 от ЗС за признаване за установено по
3
отношение на ответниците Н. Т. Ж., АТ. Т. Г. и ИВ. ЮЛ. Т., че Община В. ,
ЕИК ********* е собственик на ПИ с идентификатор № 10450.502.322, по
КККР на гр. В., одобрени със Заповед РД-18-1214/06.06.2018 г. на
Изпълнителния директор на АГКК, находящ се в гр. В., общ. В., обл. П., ул.
„Св. св. Кирил и Методи“ № 12, с площ от 128 кв.м., трайно предназначение
на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - за търговски
обект, комплекс, стар идентификатор - няма, номер по предходен план - 3127,
квартал 134, парцел XI, при съседи: имоти 10450.502.324, 10450.502.3331,
10450.502.321, 10450.502.1299, който е идентичен с имот, находящ се в гр. В.,
кв. Л., ул. „Св. св. К.ИМ.“ № 8, представляващ дворно място, съставляващо
ПИ № 3127 в кв. 134 по регулационния план на гр. В., одобрен с Решение №
91/16.04.2004 г. на ОбС В., с площ по акт за собственост 150 кв.м., на осн.
чл.2, ал.1, т.4 от ЗОбС /редакцията от 21.05.1996г./, евентуално на основание §
42 ПЗР на ЗОС обн. ДВ бр. 96 от 05.11.1999г. и за осъждане на ответниците-
да предадат фактическата власт върху имота, владян без основание.
Твърденията на ищцовата Община гр. В. в производството пред РС-В., че
е собственик на процесния недвижим имот, са се основавали на две
алтернативни основания: След отчуждаването на имота със Заповед №
1399/09.11.1980 г., изм. със заповед № 932/18.05.1982 г. от наследниците на
А.П., починал през 1974г. (негов собственик, съгл. записванията в разписната
книга на Община В.)- С.П.-съпруга и низходящите - Д.П. М.Д. и И. Г.а на осн.
чл. 98 от ЗТСУ (в сила от 01.06.1973 г. отм. с § 20 от ПЗР на ЗУТ - ДВ, бр. 1
от 2.02.2001 г., в сила от 31.03.2001г.) за обществени нужди - разширение на
улица и строителство на универмаг и имотът, с влизане в сила на заповедта за
отчуждаване е станал държавна собственост. С разделяне на собствеността
между държавата и общините през 1996г. бил преминал в патримониума на
Общината по силата на чл. 2, ал., т. 4 ЗОбС (ред. От 21.05.1996г.).
Алтернативно е твърдяно, че на основание § 42 от ПЗР на ЗОбС приет със
ЗИДЗОбС, обн. ДВ, бр.96 от 05.11.1999 г. процесния имот е станал общинска
собственост.
Относно отчуждителното производство са изложени твърдения от ищеца,
че имот пл. № 3127, заснет по плана на гр. В. от 1978 г. е бил с по-голяма
площ, като с регулационен план е бил отреден за обществени мероприятия -
разширение на улица „Св. св. К.ИМ.“ и парцел VI - за универмаг, комунално-
битови услуги и жилищно строителство в кв.104. По- голямата част от имота
е попаднала в разширението на улицата, докато западната му част, която
представлявала процесния имот останала незасегната от мероприятието.
Строителство на универмаг не било започнало. По предходният план тази
част на имота съставлявала УПИ XI-3127, като била урегулирана и отредена
„за търговски дейности“ с частично изменение на регулацията одобрено със
Заповед № 657/14.07.2003 г. на Кмета на Община - В..
Твърдяло се е, че през 1984 г. върху имота бил изграден комплексен
приемателен пункт на „Торгус“ ЕООД (общинско предприятие на Община -
П.), като към момента на изграждането сградата е имала статут на временен
4
строеж, поради липса на отреждане в регулационния план. Самостоятелен
статут сградата била придобила едва към момента на отреждането на парцел
за нея през 2003 г., предвиден за търговска дейност.
Ответниците били заявили собственически права върху процесния имот
на основание два нотариални акта: 1. НА № 82, том 2, peг. № 3709, дело №
274/2018 г. за право на собственост върху недвижим имот, съставен Нотариус
С.Д., с който Н. Т. Ж. и АТ. Т. Г., били признати за собственици на основание
наследство по закон от общите им наследодатели Т.А. Г. и И. А. Г.а на по 1/3
ид.ч. за всеки един от тях върху процесния имот и 2. НА № 59, том 2, per. №
1539, дело № 255/21.09.2016 г. за дарение на недвижим имот, съставен от
Нотариус Г.Х., с който М.А.Д., чрез пълномощника си ИВ. ЮЛ. Т. дарила на
ИВ. ЮЛ. Т. 1/3 ид. ч. от процесния имот.
В тази връзка е подържано от ищеца, че с влизане в сила на ЗВСНОИ по
ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ, ЗС отчуждените собственици Д.П. М.Д. и И. Г.а
били подали молба с вх.№42-04-1107/25.03.1992 г. по реда на чл. 4 от Закона,
за възстановяване на останалата, незасегната от благоустройственото
мероприятие част от процесния имот. С Решение № 130/24.04.1992 г. Кмета
на Общината бил постановил отказ за възстановяване, поради реализиране на
мероприятието, като същото било влязло в законна сила. Ето защо
постановеното по-късно Решение № 40 от 11.06.1998 г. от Кмета на Община
В., с което правото им на собственост било възстановено, на основание
отново подадена молба за възстановяване на собствеността след изменението
на ЗВСНОИ с ДВ бр.№107/18.11.1997г., с което преклузивните срокове по
чл. 4 се възстановяват и започват да текат от деня на влизане на закона в сила,
било нищожно и не е произвело правно действие, предвид че не били налице
законовите предпоставки за подаване на повторна молба.
Правото на собственост на ответниците върху процесния имот било
отречено и със сила на пресъдено нещо на основание влязло в сила на
18.05.2018г. Решение № 70 от 21.02.2017 г., постановено по в. гр. д. №
475/2016 г. на Окръжен съд П.. В това производство, образувано по иск с
правно основание чл. 108 от ЗС и с предмет правото на собственост върху
същия имот, на основание реституция по ЗВСОНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ,
ЗДИ, ЗС и наследствено правоприемство, ищци били Н. Т. Ж., М.А.Д. и Т.А.
Г., настоящи ответници, а ответници по него А.В.М. и И.В.М., като на тяхна
страна Общината В. била участвала като трето лице помагач в производство,
имало действие и по отношение на нея. А в мотивите на посоченото решение
било прието, че именно общината е собственик на процесния имот. От друга
страна с оглед действието на СПН по отношение на А.Г. и Н.Ж., като
наследници на претендиращия реституент И. Г.а, правата им по наследство и
реституция са отречени, поради което и съставеният констативен нотариален
акт не ги легитимирал като собственици. По същите тези съображения и
правата на правоприемника на М.А.Д. - ИВ. ЮЛ. Т. на осн. чл. 298 от ГПК
също не били възникнали.
5
Поради изложеното до тук Общината – В. е твърдяла, че е собственик на
процесния имот и заявила претенция да се установят правата й.
Ответниците Н. Т. Ж. и АТ. Т. Г., сега въззивници, в срока по чл.131
ГПК, са оспорили иска като са възразили ищцовата община да е придобила
имота по силата на чл.2, ал.1, т.4 от ЗОбС в първоначалната му редакция, с
доводи, че не били налице законовите предпоставки за това, тъй като
процесния имот е бил застроен с масивно строителство още от 1984 г. Макар
редакцията на разпоредбата да била изменена през 1999 г. и изискването
имотът да е незастроен да е отпаднало, то към този момент ответниците вече
били придобили собствеността върху имота. Наред с това оспорват
твърденията на ищеца относно придобивното му основание и с довод, че след
като е построената върху имота масивна сграда през 1984г. от КСПП гр.П. и
същата е предадена през 1985г. на кооперативна организация, която след това
се е преобразувала в общинска фирма „Търговия и услуги- гр. П.“, а после на
28.06.1991 г. в ОФ „Торгус", след това в ЕООД, е налице хипотезата на чл. 2,
ал. 3 от ЗОбС, а именно към датата на влизане на закона в сила сградите са
били собственост на кооперативна организация, поради което не е станал
общинска собственост и прилежащият терен. Дори и да се приемело, че
КСПП и следващите организации не били кооперативни, а търговски
дружества, то от 198 4г. до 1998г. имотът бил предоставен на общинско
предприятие, впоследствие преобразувано в търговско дружество, ползвал се
е от него, а в последствие изградените върху имота сгради били продадени на
други търговци, като върху тях ответниците установили владение. Предвид
че имотът се е ползвал от търговски дружества, придобиването му от
Общината било изключено по силата на чл.2 ал.4 от ЗОбС, действащ от
приемане на закона до настоящия момент.
След като имотът не бил с общински или държавен статут било
допустимо придобиването му по давност и са заявили, че са го придобили с
кратката 5-годишна давност, евентуално с обикновената 10-годишна, считано
от възстановяване на собствеността с приложеното от ищеца Решение на
кмета на Община-В. от 1998 г., до завеждане на иска по чл.108 от ЗС срещу
трети лица А.В.М. и И.В.М., визирани в приложените от ищеца съдебни
решения.
Отделно са възразили, че представеното от ищеца Решение № 130 от
24.04.1992 г. на Кмета на Община В. да е влязло в сила, респективно за тях да
били преклудирани правата им за повторно разглеждане на реституционната
им претенция.
Ответникът ИВ. ЮЛ. Т. се е присъединил към доводите на ответниците.
Съдебният състав съобразно наведените от ищеца доводи и направените
от ответниците възражения от фактическа страна приема следното:
Установява се от събраните по делото писмени и гласни доказателства,
както и от приетата от първоинстанционния съд СТЕ, която като неоспорена
от страните и компетентно изготвена съдът изцяло кредитира, че процесният
6
имот е отчужден със заповед № 1399 от 09.11.1980 г., изменена със заповед №
932/18.05.1982 г. относно дължимото обезщетение, на осн. чл.98 от ЗТСУ
(отм.), за разширение на улица „К.ИМ.“ и построяване на „Универмаг“, като
от показанията на свидетелите Б. Г.а и И.Ж. имотът е бил застроен, като
съществувалата в имота сграда е съборена за реализиране на мероприятието.
От заключението на СТЕ разширението на улица „К.ИМ.“ е
реализирано, като не е изпълнена цялата ширина на улицата, както е
предвидено по регулационния план на гр. В. от 1978 г. По регулационните
планове на гр. В. от 1978 г., респективно от 1983 г., имот пл. № 3127 в кв. 134
е с по-голяма площ. Източната част на имота е попаднала изцяло в
разширението на улицата, а западната с площ от около 150 кв. м. по
документи и 128 кв. по графика и скица от СГКК, е останала незасегната от
улицата и за тази част, означена също с пл. № 3127, по-късно във времето е
направено изменение на регулацията и със зелен цвят на плана от 1983г. е
нанесено отреждане: парцел XI-3127, за търговска дейност. Това изменение е
одобрено със Заповед № 657/14.07.2003 г. на кмета на Община В.. В
последващия план за регулация на централната градска част на гр. В.,
одобрена с Решение № 91/16.004.2004 г. имотът е нанесен със същия
планоснимачен номер, като е отбелязано същото отреждане.
Изграждането на „Универмаг“ не е започвало и не е реализирано.
Установява се и още, че след разширението на улица „Св, св. К.ИМ.“,
върху оставащата незасегната част от имота е взето решение за изграждане на
комплексно приемателен пункт, който да се предостави за стопанисване на
КПСС-гр. П.. Същият е изграден на 16.05.1984 г. и е приет от приемателна
комисия с протокол от 21.05.1984 г., което е видно от приетия по делото
протокол на приемателната комисия (л. 104 от първоинстанционното дело),
от СТЕ и от показанията на свидетелите, които са непротиворечиви, че преди
1989г. на мястото е имало изградени павилиони за магазин „Кореком“ и
химическо чистене, както и съществуват в този им вид и към момента.
Върху имота понастоящем попадат четири сгради с идентификатори
10450.502.322.1, 10450.502.322.2, 10450.502.322.3 и 10450.502.322.4 без
вписвания на данни за собственост. От СТЕ се установява, че постройките
имат временен характер, тъй като по време на изграждането им и
въвеждането в експлоатация като обект: „Комплекнно-приемателен пункт“ на
основание чл.67 от ПКС, за остатъчната част от имот пл. № 3127, кв. 134
няма обособяване на самостоятелен парцел, както и отреждане за него. Това е
станало едва през 2003 г., когато се записва частта, останала след
разширението на улицата със същият пл. № 3127 и за нея се отрежда парцел
XI-3127 за търговска дейност. Според заключението на вещото лице сградите
са масивни: изградени са на ивична бетонова основа, върху бетонова плоча с
тухлени носещи стени, плосък покрив с покривни плоскости и стъклена
масивна витрина, т.е. постройките са здраво прикрепени към земята и
отделянето им е невъзможно без да се повредят, при което ползването според
7
основното им предназначение би било невъзможно.
Пак от писмените доказателства се установява, че с решение № 130 от
24.04.1992 г. на Кмета на Община В. постановено по реда на ЗВСНОИ по
ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС на наследниците на А. и С.П. е отказано да
се възстанови правото им на собственост. Данни за обжалване на това
решение в законоустановения 14 – дневен срок не са събрани в процеса и
затова следва да се приеме, че същото се е стабилизирало.
Установява се и още, че след изменението на ЗВСНОИ с ДВ
бр.107/18.11.1997 г., на 11.06.1998 г. е издадено Решение № 40 на Кмета на
Община В., с което по искане на М. А. Д., Д.А.П. и И. А. Г.а правото им на
собственост, върху имот № 3127 в кв. 141 от ЗРП на гр.В., бивша собственост
на техните наследодатели А. и С.П. е възстановено.
От приложеното към първоинстанционното гр. д. № 179/2019г. по описа
на РС - В., гр.д. № 82/2015 г. по описа на същия съд, се установява, че
последното е приключило с Решение № 49 от 18.05.2018 г. постановено по
гр.д. № 1957/2017 г. по описа на ВКС,II г.о., с което е отменено Решение № 70
от 21.02.2017 г. по в.гр.д. № 475/20196 г. по описа на Окръжен съд - П.,
единствено в частта, с която въззивният съд е отменил Нотариален акт от
17.07.2018г. № 82, том II, рег. № 3709, н.д. № 277/2018г. по регистъра на
нотариус С.Д. с район на действие РС - В. и Нотариален акт за дарение на
недвижим имот от 21.09.2016г., № 59, том II, рег. № 1539, н.д. №
255/21.09.2016г. по регистъра на нотариус Г.Х., с район на действие РС - В., с
които наследниците на А. и С.П. се легитимират като собственици на
процесния имот. В останалата му част, с която въззивният съд се е произнесъл
по предявения иск с правно основание чл. 108 от ЗС за установяване правото
на собственост на ищците Н.Ж., А.Г. и М.Д. ( праводателка на И.Т.) и
предаване на владението върху имот пл.№3127, за който е образуван УПИ ХІ
в кв.134 по плана на гр.В., ведно с построените в него две сгради, като е
потвърдил решението на ВРС, който е отхвърлил иска като неоснователен,
решението не е допуснато до касация и е влязло в законна сила. В това
производство, Общината гр.В. е участвала като трето лице – помагач на
страна на ответниците, като иска си по чл.108 от ЗС ищците – ответници в
настоящето първоинстанционното производство, основават на два
правнорелевантни факта - право си на собственост върху процесния имот
придобито на основание реституция и наследствено правоприемство и право
на собственост придобито въз основа на давностно владение като
добросъвестни владелци от 1998 г. Административният акт, от който същите
черпят реституционните си права - Решение № 40/ 11.06.21998 г. на Кмета на
Община В., в мотивите на решението е прието да е нищожен такъв, тъй като е
постановен при наличие на влязло в сила предходно решение от 1992 г., с
което е отказано възстановяване на правото на собственост.
Относно твърденията на ответниците за установено от тях владение
върху процесния имот са събрани гласни доказателства, както и писмени
8
такива. От същите не се установява праводателите на ответниците и самите
ответници да са установили фактическата власт върху имота с намерението да
го своят, което да е категорично манифестирано по отношение на Общината
В.. Като такъв акт не може да се приеме отдаването под наем на сградите
построени в процесния имот още повече, че под наем може да бъде отдавана
и чужда вещ.
Снабдяването с констативни нотариални актове също не може да се счита за
установяване на владение и манифестиране на намерение за своене, макар и
същите да са вписани. Инициирането на нотариалното производство за
снабдяване с констативен нотариален акт за собственост не е израз на
намерението за своене, тъй като последното следва да бъде винаги насочено и
демонстрирано спрямо собственика на владяната вещта, а не спрямо трети
лица в т.ч. и Нотариуса.
Не може да се счита, че такова действие е декларирането на имота като
собствен, след снабдяване с констативните нотариални актове пред
общинските власти и плащането на данъци за него, предвид че тези действия
са в изпълнение на административни задължение.
Предвид така установеното по делото от фактическа страна настоящият
съдебен състав приема въззивната жалба за неоснователна по следните
съображения:
Въззивният съд, като инстанция по същество на правния спор, при
съобразяване с предвидените в процесуалния закон преклузии и при
съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели, е длъжен да извърши
съвкупна преценка на събраните по делото относими и допустими
доказателства, да разгледа релевантните доводи и възражения на страните и
да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на
първоинстанционното решение. В случая, както бе посочено три са
релевираните оплаквания по съществото на спора по чл.108 от ЗС. Първото и
най - общо е че въззиваемата община не е доказала правата си на собственост
възникнали по силата на закона – чл.2 ал.1 т.4 от ЗОбС в редакцията му от
21.05.1996 г., а при условията на евентулност – на основание §42 от ПЗР на
ЗИД на ЗОбС. На второ място се твърди, че Общината гр.В. не е собственик
на процесния имот предвид влязлото в сила решение от 1998 г. за
възстановяване правото на собственост на наследодателите на ответниците по
реда на ЗВСОНИ. И третото оплакване, също отричащо правото на
собственост на Общината гр.В. е, че ответниците са придобили собствеността
върху процесния имот въз основа на изтекла в тяхна полза придобивна
давност започнала да тече още от 1998 г.
По първото от оплакванията съдът съобрази разпоредбата на чл. 77 от
ЗС, съгласно която правото на собственост се придобива въз основа на правна
сделка, по давност или по други начини, определени в закона. Ето защо за да
се даде отговор на въпроса относно собствеността на общината върху
процесния имот, възникнала по силата на закона, от значение е уредбата на
9
общинската собственост, която се съдържа в чл.2 от ЗОбС в редакцията му
от 1996 г. и въз основа, на която същата претендира да е придобила правото
си на собственост.
Съгласно чл.2 ал.1 т.4 от ЗОбС общинска собственост са незастроените
парцели и имотите в селищните територии, предназначени за жилищно
строителство, обществени, благоустройствени и комунални мероприятия,
придобити чрез отчуждително производство. В случаят визираните в
цитираната разпоредба предпоставки са налице. Безспорно е установено в
процеса, че процесния имот през 1980 г. е отчужден за благоустройствени
мероприятия по реда на чл. 98 от ЗТСУ (отм). Процедурата по отчуждаване
не се оспорва от ответниците, поради което отчуждителното производство е
породило своя ефект и към момента на влизане в сила на ЗОбС имотът е бил
държавен. Установено е и, че в процесния имот не е застроен, тъй като
намиращите се в него четири павилиона, макар и същите според
заключението на вещото лице да са масивни сгради, изградени на ивична
бетонова основа, предвид че в застроителния план не са предвидени като
сгради с постоянен статут и за тях не са издавани строителни книжа същите
имат характера на временни постройки по смисъла на чл. 120, ал.4 от
ППЗТСУ (отм.) Трайното прикрепване на постройките към терена не
променят характера им на временни постройки и не създава за тях постоянен
градоустройствен статут, тъй като законът – ЗТСУ ( отм.), ППЗТСУ ( отм.) и
ЗУТ, не предвижда такава възможност. В подкрепа на този извод е и
обстоятелството, че теренът е бил предоставен за временно строителство на
комплексно приемателен пункт на КПСС-П. до реализиране на
мероприятието по изграждане на „Универмаг“.
Не са налице и правоизключващите предпоставки визирани в чл. 2 ал. 3
от ЗОбС в първоначалната му редакция. Не се установи, че организацията,
която е извършила строителството е със статут на кооперация или
кооперативна организация. Такъв извод не следва от представените по делото
от ответника доказателства за регистрация на Общинско предприятие
„Торгус“, което според представеното Решение № 3338 от 28.06.1991 г. по гр.
д. 2730/1991 г. на Окръжен съд П. е правоприемник на поделение „Свежест“
към Общинска фирма „Търговия и услуги“ П., което е качествено различен
субект от кооперациите или кооперативните организации.
Предоставянето на постройките за стопанисване на стопанска
организация, преобразувана в последствие в общинско предприятие,
изключва придобиването на собствеността от общината единствено върху
постройките, но не и върху терена. Предвид временният им характер, имотът
10
няма обслужващо предназначение по отношение на сградите, респективно
настъпила промяна в правото на собственост върху него.
Предвид изложеното до тук настоящият съдебен състав приема, че с
влизане в сила на Закона за общинската собственост на 01.06.1996г. Община
В. е придобила собствеността върху оставащата, незасегната част от
благоустройственото мероприятие от отчуждения по реда на чл. 98 ЗТСУ
(отм.) имот пл. № 3127 в кв. 134 по РП на гр. В., одобрен със Заповед №
811/07.07.1978г., идентичен с процесния имот 10450.502.322 по КККР на гр.
В., одобрени със Заповед РД-18-1214/06.06.2018г. на ИД на АГКК, по силата
на чл.2 ал.1 т.4 от ЗОбС.
Останалите наведени от въззивниците оплаквания отричащи правото на
собственост на общината съдът приема, че не следва да бъдат разглеждани
предвид, че е налице сила на пресъдено нещо на основание влязло в сила на
18.05.2018г. Решение № 70 от 21.02.2017г., постановено по в. гр. д. №
475/2016 г. на Окръжен съд П.. В посоченото производство Общината гр.В. е
участвала като трето лице – помагач на страната на ответниците. С
окончателния съдебен акт е прието, че предявения иск с правно основание чл.
108 от ЗС за установяване правото на собственост на ищците Н.Ж., А.Г. и
М.Д. (праводателка на И.Т.) и предаване на владението върху имот пл.№3127,
за който е образуван УПИ ХІ в кв.134 по плана на гр.В., ведно с построените в
него две сгради, е неоснователен. Иска си по чл.108 от ЗС ищците –
ответници в настоящето първоинстанционното производство, основават на
два правнорелевантни факта - право си на собственост върху процесния имот
придобито на основание реституция и наследствено правоприемство и право
на собственост придобито въз основа на давностно владение като
добросъвестни владелци от 1998 г. Административният акт, от който същите
черпят реституционните си права - Решение № 40/ 11.06.21998 г. на Кмета на
Община В., в мотивите на решението е прието да е нищожен такъв, тъй като е
постановен при наличие на влязло в сила предходно решение от 1992 г., с
което е отказано възстановяване на правото на собственост по реда на
ЗВСНОНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС на наследниците на А. и
С.П.. В този смисъл и съобразно възприетото разбиране в правната теория и
установената съдебна практика (напр. Решение № 472/12.01.2012 г. на ВКС по
гр. д. № 1712/2010 г., ІV г. о.; Решение № 131 от 25.07.2019 г. на ВКС по гр. д.
№ 3102/2018 г., III г. о., ГК и множество др.), че силата на пресъдено нещо
(СПН) е най - важната правна последица на съдебното решение и затова
правоотношението, придобило качеството на "пресъдено нещо", не може да
бъде вече предмет на материалноправен спор е основание за настоящия
решаващ състав да направи горния извод. Съдебно установеното правно
положение, придобило качеството на пресъдено нещо е основа занапред за
съгласувано поведение на страните по делото, в което се проявява
регулиращото действие – арг. чл. 298 ГПК. Съгласно него, страната, чието
твърдение е признато за основателно от съда, е овластена да действа
съобразно с установеното и признато правно положение, а другата страна пък
11
(чието твърдение съдът е отхвърлил) има задължението да се съобразява с
така установеното и признато правно положение. Обхватът на СПН се
определя от нейните обективни (предметни) предели и субективните й
предели – т. е. нейните адресати. Обективните предели на СПН на съдебното
решение се разпростират върху спорното материално право с неговите
индивидуализиращи белези – юридически факт, от който е възникнало,
съдържането и субектите на правоотношението, както и правно естество.
СПН се формира по предмета на решението, който трябва да съвпада с
предмета на иска и установява съществуването или несъществуването на
твърдяното или отричано от ищеца спорно материално право (т. е.
правоотношението, предмет на делото). Субективните предели на СПН се
отнасят до нейните адресати – това са срещупоставените страни – ищците и
третите лица, които са конституирани да им помагат, от една страна и
ответниците и третите лица, които са конституирани да им помагат, от друга
страна. В същото положение са универсалните правоприемници на страните и
частните им правоприемници, когато частното правоприемство е настъпило
след предявяване на иска. Когато се разрешава правен спор и по
преюдициалното правоотношение има влязло в сила решение, съдът е длъжен
да го зачете съгласно чл.297 от ГПК и да не приема нещо различно. Това
задължение възниква само тогава, когато има пълна идентичност между
предмета на делото, по което е постановено влязлото в сила решене и
преюдициалното правоотношение, което се разглежда във висящия спор –
арг. чл. 298, ал. 1 ГПК, което безспорно в настоящия случай е така.
Съобразно изложеното до тук настоящият съдебен състав приема, че
решението на първоинстанционния съд в обжалваната му част е постановено
при пълно и точно установена фактическа обстановка и правилно приложение
на материалния закон и при липса на представени нови доказателства пред
настоящата инстанция не се налагат промени на приетите като безспорни
факти и различни правни изводи от тези направени от ВРС. Налице е
съвпадане на решаващите изводи на двете съдебни инстанции, поради което и
съдебният акт в обжалваната му част следва да бъде потвърден. За пълнота
на изложението настоящият съдебен състав препраща към мотивите,
изложени от районния съд на основание чл.272 от ГПК.
Неоснователна е и частната жалба против определение
№260114/19.10.2020 г. поради несъстоятелността на наведените от
въззивниците доводи относно неговата недопустимост. В този смисъл съдът
приема, че именно съдържащото се във въззивната жалба подадена от Н.Ж. и
А.Г. възражение относно незаконосъобразност на решението в частта му
относно размера на дължимите им се разноски, както и искането им за
отмяната му в тази му част на това основание предполага изпълнение на
процедурата по чл.248 от ГПК, което е и сторено от първоинстанционния съд.
Ето защо настоящият съдебен състав счита, че правилно и в съответствие с
законовите изисквания визирани в цитираната процесуална норма РС-В. е
постановил обжалваното определение, а наведените в обратния смисъл
12
доводи от възивниците за несъстоятелни. Необосновани са твърденията на
въззивниците и че обжалваното определение е постановено в нарушение
разпоредбата на чл.252 от ГПК във връзка с чл.246 от ГПК, тъй като със
същото първоинстанционния съд отново се бил произнесъл по съществото на
спора, като за първи път цитирал нова съдебна практика, което било
недопустимо. Цитираната от ВРС съдебна практика – т.2А от ТР № 4/2016 г.
на ВКС постановено по т.д.№ 4/2014 г. е основание за първоинстанционния
съд да определи отговорността за разноските от коя от страните в процеса
следва да се понесе, а не е израз на новоформирана воля от страна на ВРС по
съществото на спора.
Видно от данните в първоинстанционното производство ответниците
Н.Ж. и А.Г. в срока по чл. 80 от ГПК са представили списък на направените
от тях разноски при разглеждане на делото, което налага извод, че по
отношение на тях са били налице предпоставките на чл. 248 ал. 1 във връзка
с чл. 80 пр. 2 от ГПК за изменение на постановеното решение в частта за
разноските с присъждане на сторените такива съобразно изхода на спора. Ето
защо и съобразно изложеното до тук обжалваното определение е процесуално
допустимо, както е и законосъобразен отговор на претенцията на същите
поради което и следва да се потвърди.
На основание чл.78 от ГПК жалбоподателите ще следва да заплатят на
въззиваемата Община – В. направените от нея и доказани разноски във
въззивното производство, които са в размер на 1000 лева и представляват
платен адвокатски хонорар.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №155/17.08.2020 г. постановено по гр.д.
№179/2019 г. по описа на В.ския районен съд в обжалваната му част, с
която е признато за установено по отношение на Н. Т. Ж., ЕГН: ********** от
гр. П., ул. „Р.К.“ № 4А и АТ. Т. Г., ЕГН: **********, от гр. В., ул. „С.Д.“ №
20, че Община В., ЕИК: ********* е собственик на следния недвижим имот:
поземлен имот с идентификатор № 10450.502.322, по КККР на гр. В.,
одобрени със Заповед РД-18-1214/06.06.2018 г. на Изпълнителния директор
на АГКК, находящ се в гр. В., общ. В., обл. П., ул. „Св. Св. Кирил и Методи“
№ 12, с площ от 128 кв.м., трайно предназначение на територията -
урбанизирана, начин на трайно ползване - за търговски обект, комплекс, стар
идентификатор - няма, номер по предходен план - 3127, квартал 134, парцел
XI, при съседи: 10450.502.324, 10450.502.3331, 10450.502.321,
10450.502.1299, който е идентичен с имот, находящ се в гр. В., кв. Л., ул. „Св.
св. К.ИМ.“ № 8, представляващ ДВОРНО МЯСТО, съставляващо ПИ № 3127
в кв. 134 по регулационния план на гр. В., одобрен с Решение №
91/16.04.2004 г. на ОбС В., с площ по акт за собственост 150 кв.м., на осн.
13
чл.2, ал.1, т.4 от ЗОбС ( редакцията от 21.05.1996г).
ПОТВЪРЖДАВА определение №260114/19.10.2020 г. постановено
гр.д.№179/2019 г. по описа на В.ския районен съд.
ОСЪЖДА Н. Т. Ж., ЕГН: ********** от гр. П., ул. „Р.К.“ № 4А и АТ. Т.
Г., ЕГН: **********, от гр. В., ул. „С.Д.“ № 20 да заплатят на Община В.,
ЕИК: ********* разноски направени от последната пред въззивната
инстанция в размер на 1000 ( хиляда ) лева.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14