№ 4799
гр. С, 18.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:С И
при участието на секретаря П Н. А.
като разгледа докладваното от С И Гражданско дело № 20231110115909 по
описа за 2023 година
Предявени са искове от Г. А. Н., ЕГН **********, с адрес гр.С, ж.к.В-1 бл....., чрез
адв.З., със съдебен адрес гр.С, ж.к.Л 3, ул.“Г Д“ № 6, за признаване за установено по
отношение на „И А М“ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, ж.к.Л, бул.“Д
Н“ № 28, С Ц ет.2, офис 40-46, представлявано от Г Т и по отношение на „Ф Б” ЕООД, ЕИК
..., със седалище и адрес на управление гр.С, ж.к.Л, бул.“Д Н“ № 28, С Ц ет.2, ап.40-46,
представлявано от П Д, че клаузата на чл.4 от сключения между ищеца и първия ответник
договор за паричен заем № .../02.07.2020 г. е нищожна, както и че договорът за
поръчителство, сключен между ищеца и втория ответник с № .../02.07.2020 г. е нищожен.
Претендира се присъждане на направените по делото разноски.
Ищцата твърди, че на 02.07.2020 г. е сключила с „И А М“ АД договор за паричен
заем № ..., по силата на който тя е получила сумата в размер на 7000.00 лв., при ГПР от
41.87 %, при 26 седмични погасителни вноски. Във връзка с чл. 4 от договора за
предоставяне на заем, ищцата сключила с ответника договор за предоставяне на гаранция №
..., по силата на който ищцата следвало да заплати на ответника „Ф Б“ ЕООД
възнаграждение, което е разсрочено, и подлежи на заплащане заедно с погасителните
вноски по кредита.
Ищцата оспорва действителността и на двата договора. По отношение договора за
кредит сочи, че той е потребителски, но противоречи на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, която
предвижда в него да е посочен годишния процент на разходите и общата дължима сума,
като се отразят и взетите предвид допускания. Освен това се обръща внимание на
разпоредбата на чл.4 от договора, с която според ищцата се поставят неизпълними условия
1
за потребителя като икономически по-слабата страна в правоотношението. Излагат се
съображения за неравноправност на процесната клауза от договора по смисъла на чл.143 от
ЗПК.
Ищецът навежда и доводи, че възнаграждението на поръчителя на е включено в ГПР,
противно на приетото в чл.19, ал.1 от ЗПК вр. § 1, т.1 от ДР на ЗПК относно разходите,
които се включват в ГПК. Според ищцата, посочването в договора на по-нисък от
действителния ГПР представлява заблуждаваща търговска практика и подвежда
потребителя относно преценката му за съответствие на ГПР с изискванията на чл.19, ал.4 от
ЗПК.
В исковата молба се твърди, че договорът за кредит е нищожен и като противоречащ
на добрите нрави, доколкото предвидената в него лихва надхвърля обичайната такава за
обезпечени кредити. Ищцата се позовава на практика на ВКС по този въпрос, в която се
приема, че по този вид кредити противно на добрите нрави е лихвата да надхвърля
двукратния размер на законната лихва.
По отношение договора за гаранция се сочи, че той е нищожен като противоречащ на
добрите нрави доколкото с уговореното в него възнаграждение се стига до нарушаване на
нормативно определения размер на ГПР. Излага, че едноличен собственик на капитала на
ответника бил заемодателят по договора за кредит, поради което заплащането на
възнаграждение по договора за гаранция представлявало всъщност едно допълнително
възнаграждение за заемодателя, което се дължало от момента на сключване на договора за
заем, независимо дали заемателят е изправна страна по същия или не. Според ищеца,
неговата цела е не да обезпечи договора за кредит, а единствено по скрит начин да оскъпи
договора за кредит, като заобиколи забраната по чл.19, ал.4 от ЗПК и чл.10, ал.2 от ЗПК.
В срока за отговор, ответниците по делото са депозирали такива, в които се съдържат
доводи по основателността на предявените искове.
Ответникът „И А М“ АД признава, че между страните е сключен процесния договор
за кредит. Ответникът обаче оспорва изложените в исковата молба доводи за
недействителност на процесната клауза от договора, предвиждаща задължение за
кредитополучателя да осигури обезпечение.
Ответникът от една страна твърди, че поръчителството и банковата гаранция са
обезпечения, които са предвидени в българското законодателство и уговарянето им само по
себе си не е незаконосъобразно.
От друга страна се обръща внимание, че ищцата е била запозната предварително, с
предоставения й стандартен европейски формулар, за необходимостта от предоставяне на
обезпечение по процесния кредит. В този симъл се извеждат доводи, че кредиторът е
действал добросъвестно. В същото време се отбелязва, че ищцата е имала възможност да
избира измежду три вида обезпечения, които да предостави, като на кое от тях ще се спре е
оставено на нейната преценка.
Навеждат се и доводи, че ищцът е клиент на ответното дружество и за поредин път
2
използва неговите услуги, поради което не може да се приеме, че той не е могъл да разбере
икономическите последици от процесната клауза и да направи информиран избор.
Ответникът оспорва с клаузата на чл.4 от договора да се нарушава разпоредбата на
чл.19, ал.4 от ЗПК. В тази насока се позовава на § 1, т.1 от ДР на ЗПК. Според ответника,
възнаграждението на гаранта не е част от ГПР, тъй като то се дължи по акцесорно
правоотношение с трето лице и не зависи от това дали ще бъде ангажирана отговорността на
гаранта при евентуално неизпълнение от страна на длъжника. В този смисъл се аргументира
становище, че възнаграждението на поръчителя не представлява разход по кредита по
смисъла на ЗПК.
Ответникът оспорва да е налице нарушение и на изискванията на чл.11, ал.1, т.10, 11
и 12 от ЗПК, доколкото в договора е посочен ГПК и в размер, съобразно изискванията на
чл.19, ал.4 от ЗПК.
По така изложените съображения от съда се иска да отхвърли предявените искове,
като присъди на ответника направените от него разноски. В условията на евентуалност се
прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.
В законоустановеният срок, ответникът „Ф Б“ ЕООД е депозирало писмен отговор, с
който оспорва предявения иск.
Ответникът твърди, че договорът за поръчителство е извън приложното поле по ЗПК.
Излага съображения, че този договор има свой самостоятелен предмет, независим от
главното правоотношение, а именно поемането на солидарна отговорност с
кредитополучателя за изпълнение на задълженията му по договора за кредит.
Счита за неоснователно твърдението, че процесният договор бил лишен от правно
основание, доколкото същият бил сключен, за обезпечаване на задълженията на заемателя,
от една страна и от друга – поради възможността за ответника да получи договорно
възнаграждение.
Счита за неоснователно и твърдението, че договорът противоречи на добрите нрави,
доколкото съгласно чл. 9 ЗЗД в отношенията между правните субекти действа принципът на
свободно договаряне. Отделно, счита че твърденията за нищожност на договора, поради
накърняване на добрите нрави били недоказани, доколкото липсвали твърдения за
нарушаване на конкретен морален принцип.
Оспорва да е налице нееквивалентност на насрещните престации по договора,
доколкото ответникът се е задължил да отговаря солидарно със заемателя за сума, която
значително надхвърляла сумата по договора, отделно, поръчителството се простира върху
всички последици от неизпълнението на главното задължение. Твърди, че доколкото същият
е търговец няма как да извършва безвъзмездни сделки, независимо от свързаността му с
кредитора „И А М“ АД. Посочва се и че заемодателят е дал различни начини на заемателя за
обезпечаване на договора за кредит, като въпреки това ищецът е избрал именно да скючи
процесния договор за гаранция с ответника.
3
Отбелязва, че дори и при нееквивалентност на престациите, ВКС приема, че това не
води до нищожнсот на клаузата, с която са установени, а поражда само правото на
заинтересованата страна да поиска в 1-годишен срок унищожаване на договора, ако той е
сключен при крайна нужда. В тази насока се позовава на Определение № 381/14.04.2016 г.,
постановено по гр.д.№ 1275/2016 г. по описа на ВКС.
По така изложените съображения, от съда се иска да отхвърли предявения иск, като
присъди на ответника направените от него разноски по делото. В условията на евентуалност
се иска съдът да намали поради прекомерност претендираното от ищеца адвокатско
възнаграждение.
В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват, вземат писмено
становище по съществото на спора.
По делото са ангажирани писмени доказателства.
Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и
чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявените искове са с правно основание правно основание чл.26, ал.1, предл.2 ЗЗД
вр. чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4 от ЗПК вр. чл.22 от ЗПК и има за предмет прогласяване
нищожността на възникнали между страните облигационни правоотношения.
По делото не е спорно, а и от представените писмени доказателства се установява, че
ищцата и ответника „И А М“ АД са страни по договор за паричен заем № .../01.07.2020 г., а
между ищцата и „Ф Б“ ЕООД е възникнало облигационно отношение по договор за
предоставяне на поръчителство № .../01.07.2020 г.
Въз основа на договора за паричен заем, първият ответник е предоставил на ищцата в
заем сумата от 7000.00 лв., която последната следва да върне на 36 седмични погасителни
вноски от по 215.89 лв., респ. 351.00 лв. с вкл. възнаграждение на поръчителя. Заемът е
отпуснат при 30.00% годишен лихвен процент и 34.97 % ГПР.
Съгласно чл.4 от договора за заем, в срок от 3 дни, считано от датата на сключване на
договора, заемателят следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1/
две физически лица-поръчители, които да отговарят на подробно изброени изисквания
/относно месечен доход, условия, при които полагат труд, наличие на други задължения и
т.н./ или 2/банкова гаранция с бенефициент заемодателя в размер на сумата по члл.2, т.7 от
договора и със срок на валидност 30 дни след крайния срок за изплащане на задълженията
по процесния кредит.
С оглед изпълнение на това задължение ищцата е сключила с втория ответник
договор за предоставяне на на поръчителство № .../02.07.2020 г. Съгласно чл.3, ал.1 от този
договор, за поемане на задълженията по договора за кредит, потребителят дължи
възнаграждение на гаранта в размер на 4863.96 лв., като съгласно чл.3, ал.2 потребителят
заплаща възнаграждението разсрочено на 36 вноски от по 135.11 лв. В чл.3, ал.3 от договора
изрично е посочено, че гарантът овластява „И А М“ АД да приема вместо него изпълнение
4
на задължението на потребителя за плащане на това възнаграждение .
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато при сключване на договора за
потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20
и, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, като в
тези случаи потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или
други разходи по кредита - арг. чл. 23 ЗПК. С оглед твърденията в исковата молба и
задължението на съда по чл.7, ал.3 от ГПК, следва да се посочи, че процесният договор за
кредит попада в обхвата на регулация на Закона за потребителския кредит (след изм. с ДВ
бр. 17 от 26.02.2019 г.), който урежда особени изисквания за предоставяне на потребителски
кредит. В случая договорът отговаря на изискванията за форма и съдържание, предвидени в
чл.10 и чл.11 от ЗПК, в редакцията към момента на сключването му. В него са означени дата
и място на сключването, вид на предоставения кредит, извършена е индивидуализация на
страните, посочен е срока на договора, общия размер на кредита и начина на усвояването
му, размера на ГЛП, информация относно размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски. Посочен е годишният процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за
кредит както и останалите изискуеми реквизити. Бил е изготвен погасителен план,
неразделна част от договора с вписани 36 бр. седмични погасителни вноски с размер на
всяка падежна вноска, с точни дати за погасяване на отделните вноски. В същото време
клаузите на договора са написани ясно и разбираемо с четлив шрифт, който е с размер,
съобразно изискванията на чл.5, ал.4 от ЗПК. Извод в тази насока съдът прави без помощта
на експерт, притежаващ специални знания в оформлението на печатни текстове, доколкото
шрифт с размер 12 се използва ежедневно в съда при изготвяне на съдебни актове. С
клаузата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК е установено, че в договора за потребителски кредит следва
да се съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите.
В случая в чл.8 от процесния договор за паричен заем е посочен годишният процент
на разходите по кредита, който е 34.97 %.
Доколкото договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с
възмезден характер, в него следва да е уговорен в момента на сключването му годишният
процент на разходите (ГПР) по кредита - арг. чл.11, т.10 ЗПК, включващ общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит- арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният процент на разходите изразява
задълженията на потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия кредит,
като в него се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно
ползване на заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия случай.
5
Презюмира се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването на
финансовия ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват
граждански плод (възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на
разходите, се включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за
потребителлски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя - арг. чл.19,
ал.1 ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; 2. различни от
покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока
или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез
кредит и 3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит,
разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с
извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите,
свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор,
сключен с потребителя.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на
Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя,
на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по
договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и
кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде възможност
на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да
получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно
техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат
със себе си и да обмислят.
В чл.10, б. "ж" от посочената Директива е установено, че в договора следва да се
съдържа информация относно годишния процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се всички
допускания, използвани за изчисляването на този процент. Тази разпоредба е транспонирана
и съответства на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на
чл.23 от Директивата, съгласно която държавите-членки следва да установят система от
санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното
привеждане в изпълнение, в чл.22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит.
В случая съдът, в настоящия съдебен състав, не възприема доводите на ищеца,
изложени в исковата молба, че невключване на възнаграждението на поръчителя в
процентното изражение на годишния процент на разходите, така както е установен в
договора, води до недействителност на договора на основание чл.22 ЗПК във вр. с чл.11,
6
ал.1. т.10 ЗПК.
В този смисъл съдът намира, че не следва разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК да се
тълкува разширително в смисъл, че нарушение, водещо до недействителност по чл. 22 ЗПК е
налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице
такова посочване, но посочения в договора размер на ГПР не съответства на действително
прилагания между страните. Това е така, тъй като всъщност разширителното тълкуване на
посочената разпоредба, представлява тълкуване и прилагане по разширителен начин на
възприето от общностния законодател правило в разпоредбата ма чл.10, § 2, б."ж" от
Директивата, осъществено от националния съд, което е недопустимо, след като
националното законодателство е възприело и транспонирало посоченото правило по точен и
пълен начин.
Неправилното изчисляване на годишния процент на разходите по кредита, чрез
невключване в неговото процентно изражение на задължение, което е установено в глобален
размер чрез посочване на неговата стойност, не води до недействителност на договора за
кредит на соченото от ищеца основание. Макар това възнаграждение на поръчителя по
своята същност, с оглед тълкуване на разпоредбите на договора, да представлява скрито
възнаграждение за кредитодателя, което води до поголям процент на разходите по кредита,
не следва да се прилага санкцията установена в разпоредбата на чл.22 ЗПК. Това е така, тъй
като в случаите, в които годишният процент на разходите надвишава установения в закона
максимум по чл.19, ал.4 ЗПК, приложение намира специалната разпоредба на чл.19, ал.5
ЗПК установяваща, че санкция за неспазване на посоченото изискване, е недействителност
на съответната клауза от договора.
Съдът намира за необходимо да изясни, че нормативната цел, която е установена в
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. е
осигуряване на максимална информираност на потребителите, при сключване на договори
за кредит при условия, които са отнапред установени от икономически по-силната страна в
правоотношението. Следователно и при нарушение на разпоредбите, установяващи
необходимото съдържание на договора за потребителски кредит, следва да намери
приложение установената в чл.22 ЗПК санкция, единствено в случаите, когато за
потребителя би останал неясен размера на задължението по кредита и начина на неговото
формиране. В процесния казус, макар възнаграждението на поръчителя да не е включено в
процентното измерение в годишния процент на разходите по кредита, това задължение е
установено в глобален размер и като част, която се добавя към размера на седмичната
вноска по кредита /отразено в представения погасителен план към договора/, поради което
за потребителя съществува яснота относно точния размер на задължението му и общата
стойност на кредита.
По така изложените съображения съдът намира, че при сключване на договора за
кредит не е допуснато нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. С оглед на това следва да се
приеме, че процесният договор за кредит отговаря на нормативно установените изисквания
за необходимо съдържание и не следва да намери приложение разпоредбата на чл.22 ЗПК.
7
По отношение оспорената клауза на чл.4 от договора обаче съдът приема, че същата е
нищожна доколкото установява задължение, което противоречи на добрите нрави. Тук
следва да се има предвид, че в чл.9 от ЗЗД е утвърдена свободата на страните да определят
съдържанието на договорите, които сключват, за която свобода обаче има две ограничения:
съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в
равна степен и на добрите нрави /в тази насока т.3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на
ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК/. В случая страните са уговорили клауза /чл.4 от
договора/ за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на
кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем,
съобразно договора и общите условия.
Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за
представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до
степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на
заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия.
В същото време, поставените многобройни изисквания към физическите лица
поръчители, практически лишават потребителя от право на избор кое от двете посочени в
договора обезпечения да предостави и го принуждават да сключи договор за поръчителство
с предложеното от кредитора дружество.
Ето защо, съдът приема, че процесната клауза е в нарушение на изискванията за
добросъвестност, води до неравновесие между правата на страните по договора, като
накърнява правата на потребителя. Поради това тази клауза следва да бъде прогласена за
нищожна.
В същото време и за пълнота на изложението следва да се отбележи, че сама по себе
си нищожността на посочената клауза не влече нищожност на целия договор за кредит,
доколкото същият би бил сключен и без процесната уговорка. Извод в тази насока се следва
от факта, че в случай, че за кредитора предоставянето на обезпечение би било необходимо
условие за възникване на заемното правоотношение, то той би поставил това изискване към
заемателя още преди сключи договора с него.
А дори и да се приеме, че процесната нищожна клауза въвежда допълнителен резход
по кредита, който не е включен в посочения ГПР от 34.97% , то доколкото тя като
недействителна не поражда права и задължения за страните, не може да се приеме, че ГПР
по договора е в размер, надхвърлящ максималния такъв по чл.19, ал.4 от ЗЗП вр. ПМС №
426/18.12.2014 г.
По отношение действителността на договора за поръчителство следва още веднъж да
се подчертае утвърдената в чл.9 от ЗЗД свобода на страните да определят съдържанието на
8
договорите, които сключват и ограниченията й: съдържанието на договора не може да
противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави.
В случая не може да се приеме, че е налице нарушение на закона. В решение №
716 от 12.05.1955 г. по гр. д. № 2145/55 г., по описа на ВС, IV г.о., се приема, че
поръчителството е едностранен, формален, безвъзмезден, акцесорен договор, като по
начало само поръчителят поема задължение към кредитора. Според ВС, това не значи, че
поръчителството е едностранен акт. То е едностранен договор, като е необходимо
съгласието и на двете страни (поръчителя и кредитора), за да бъде договорът перфектен. В
случая не се установи кредиторът на ищеца да се е противопоставил на предоставеното
поръчителство от „Ф Б“ ЕООД, нещо повече, той е приел да събира възнагражденията на
поръчиеля. В същото време, в цитираното решение на ВС, се приема, че договорът за
поръчителство може и да придобие двустранен характер (напр. при заплащане на
възнаграждение на поръчителя), какъвто е и процесния случай.
По отношение доводите за накърняване на добрите нрави с процесния договор за
гараниця, следва да се има предвид, че тази хипотеза е налице, когато се нарушава правен
принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни
други разпоредби /в този см. Решение 4/2009 г. по т. д. № 395/2008 г. на ВКС, Решение №
1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, определение № 877 по т. д. № 662/2012 г. на
ВКС и др./. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е
да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.
Според практиката на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни
принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса
дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3
ЗЗД. При накърняването на принципа на "добрите нрави" се достига до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на
интересите на длъжника с цел извличане на собствена изгода на кредитора.
Съобразявайки гореизложените принципни съображения, съдът приема, че
процесният договор за предоставяне на поръчителство № .../01.07.2020 г. е недействителен,
поради противоречие с добрите нрави, доколкото единствената цел, поради която е сключен,
е установяване на допълнително задължение за длъжника, респ. допълнително
възнаграждение за кредитодателя. Свободата на договаряне не може да бъде използвана за
неоснователно обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка на другата или
да води до нарушаване на други правни принципи, в т.ч. този на добрите нрави –
правоотношенията следва да се сключват при спазване на общоприетите и неписани правила
на добросъвестност. До нарушаване на този принцип се стига, когато икономически по-
силната страна упражнява репресия спрямо икономически по-слабата страна, поставяйки
„допълнителни условия“ за сключване на договора, на които придава привидно доброволен
характер и привидно право на избор.
В процесния случай, от служебно извършена справка в Търговския регистър се
9
установява, че “И А М“ АД е едноличен собственик на капитала на „Ф Б“ ЕООД, като двете
дружества са с един адрес на управление. В същото време, съгласно чл.3, ал.3 от договора за
предоставяне на поръчителство, “И А М“ АД е овластено да приема вместо гаранта
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност обуславя
извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя, което се
потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства. Изискването
на кредитиращата институция на поръчител при отпускане на заема и в частност за
предоставяне на гаранция от свързаното с него юридическо лице - гарант, навежда на опит
за заобикаляне на закона и в част на въведените в него ограничения за общия размер на
разходите по кредита и вида допълнителни услуги, които могат да се предоставят от
кредитора срещу заплащане. В този смисъл настоящият състав намира, че чрез процесния
договор за гаранция се стига до допълнителното обогатяване на кредитора за сметка на
длъжника и то в значителен размер (за повече от половината от отпуснатата в заем сума),
което противоречи на добрите нрави и води до извода за нищожност на договора за
предоставяне на поръчителство.
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има
единствено ищецът, като същият претендира такива за държавна такса от 474.56 лв., и за
адвокатско възнаграждение от общо 1980.00 лв. с ДДС по двата иска, определено по реда на
чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
Заплатената от ищцата държавна такса следва да бъда поставена в тежест на
ответниците, както следва: 295.44 лв. за ответника „И А М“ АД и 179.12 лв. за ответника „Ф
Б“ ЕООД.
В същото време, съдът като констатира, че неправилно е опредилил държавната такса
по иска срещу „И А М“ АД, доколкото ищецът е представил нечетливо копие на договора за
паричен заем, и съдът не е съобразил размера на обезпечението, което с оспорената клауза
на чл.4 от цитирания договор, е задължен ищецът да предостави на кредитора и което е
релевнто за определяне цената на иска /сбора от предоставената в заем сума и
възнаградителната лихва/, намира, че на основание чл.77 от ГПК следва да събере остатъка
до пълния дължим размер на държавната такса от 30.88 лв. от ищеца.
Видно от приложения на л.148 от делото договор за правна защита и съдействие,
представителството на ищеца е договорено по реда на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
С оглед на това и на диспозитивното начало в гражданския процес, на адвокатско дружество
„Д. М.“ се дължат посочените в списъка по чл.80 от ГПК възнаграждения от 1200 лв. с вкл
ДДС по първия иск и 780 лв. с вкл. ДДС по втория иск, доколкото определените такива въз
основа на материалния интерес по делото и предвиденото в чл.7, ал.2, т.2 Наребда № 1 на
Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнагарждения,
надвишават заявените в списъка на ищеца.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
10
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА по иска на Г. А. Н., ЕГН **********, с адрес гр.С,
ж.к.В-1 бл....., срещу „И А М“ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, ж.к.Л,
бул.“Д Н“ № 28, С Ц ет.2, офис 40-46, представлявано от Г Т, клаузата на чл.4 от
сключеният между страните договор за паричен заем № .../01.07.2020 г.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН сключения между Г. А. Н., ЕГН **********, с
адрес гр.С, ж.к.В-1 бл..... и „Ф Б” ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С,
ж.к.Л, бул.“Д Н“ № 28, С Ц ет.2, ап.40-46, представлявано от П Д, договор за предоставяне
на поръчителство № .../01.07.2020 г.
ОСЪЖДА „И А М" АД, с ЕИК: ..., със седалище и адрес на управление: гр.С, бул.”Д
Н" № 28, ет. 2, ап. 40- 46, представлявано от Г Т Т, да заплати на Г. А. Н., ЕГН **********, с
адрес гр.С, ж.к.В-1 бл....., сумата от 295.44 лв., представляваща направени от ищеца
разноски по делото, съобразно имхода му.
ОСЪЖДА „Ф Б” ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, ж.к.Л,
бул.“Д Н“ № 28, С Ц ет.2, ап.40-46, представлявано от П Д, да заплати на Г. А. Н., ЕГН
**********, с адрес гр.С, ж.к.В-1 бл....., сумата от 179.12 лв., представляваща направени от
ищцата разноски по делото, съобразно изхода му.
ОСЪЖДА И А М" АД, с ЕИК: ..., със седалище и адрес на управление: гр.С, бул.”Д
Н" № 28, ет. 2, ап. 40- 46, представлявано от Г Т Т, да заплати на основание чл.38, ал.2 вр.
чл.38, ал.1,, т.2 от Закона за адвокатурата, на еднолично адвокатско дружество „Д. М.“,
БУЛСТАТ ..., сумата от 1200.00 лв., представляваща възнаграждение за осъществено
процесуално представителство и защита на ищцата Г. А. Н., ЕГН **********, по
настоящето гр.д.№ 15909/2023 г. по описа на СРС.
ОСЪЖДА „Ф Б“ ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, бул.“Д Н“
№ 28, ет.2, ап.40-46, представлявано от П Б Д, да заплати на основание чл.38, ал.2 вр. чл.38,
ал.1,, т.2 от Закона за адвокатурата, на еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ
..., сумата от 780.00 лв., представляваща възнаграждение за осъществено процесуално
представителство и защита на ищцата Г. А. Н., ЕГН **********, по настоящето гр.д.№
15909/2023 г. по описа на СРС.
ОСЪЖДА Г. А. Н., ЕГН **********, с адрес гр.С, ж.к.В-1 бл....., на основание чл.77
от ГПК, за заплати по сметка на Софийски районен съд сумата от 30.88 лв., представляваща
дължима за производството държавна такса.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11