РЕШЕНИЕ
№ 352
гр. Велико Търново, 14.12.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд Велико Търново – Втори състав, в съдебно заседание
на тридесети ноември две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Г.
ЧЕМШИРОВ
при участието на секретаря П.И. и прокурора ………….,
изслуша докладваното от СЪДИЯ ЧЕМШИРОВ Адм.
д. №303 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 156 и сл. от ДОПК.
Образувано е по
жалба на *** М. И., в качеството му на пълномощник на Г.Н.А. от гр. В. Търново
срещу ревизионен акт №Р-04000419005520-091-001/04.02.2020г. на ТД на НАП – В. Търново,
потвърден с Решение №66/28.04.2020г. на и.д. директор на Дирекция “ОДОП” – гр.
В. Търново. Жалбоподателят твърди, че при извършвани на ревизията и издаването на обжалвания
ревизионен акт са били допуснати съществени процесуални нарушения, като
неправилно ревизията е извършена по особените правила на чл. 122 от ДОПК, тъй
като е изтекъл срокът за образуване на ревизионно производство съгласно чл.
109, ал. 1 от ДОПК. Счита, че неправилно органите по приходите са определили
данъчната основа за облагане по ЗДДФЛ. Моли ревизионния акт да бъде отменен,
като претендира за присъждане на разноски по производството.
Ответникът по
жалбата, директора на Дирекция „ОДОП” – В. Търново, чрез процесуалния си
представител заема становище за неоснователност на жалбата, по съображения,
изложени в съдебно заседание. Претендира за разноски, представляващи ***ско възнаграждение
и депозит за експертиза в общ размер на 3 559,85 лв.
Съдът, като взе предвид констатациите в обжалвания ревизионен акт, становищата на страните и
представените по делото доказателства, приема за установено следното:
Жалбата е
подадена в срока по чл. 156, ал. 1 от ДОПК, след изчерпване на фазата на
административния контрол. Ревизионния акт, който се обжалва пред
административния съд, е потвърден с Решение №66/28.04.2020г. на и.д. директор
на Дирекция ”ОДОП” – В. Търново/вж. Заповед №ЗЦУ-ОПР-19/08.10.2019г. на изп.
директор на НАП, стр. 17 от адм. преписка от делото/. При това положение
жалбата е процесуално допустима за разглеждане по същество.
Обжалваният
Ревизионен акт №Р-04000419005520-091-001/04.02.2020г. е издаден от орган по
приходите при ТД на НАП – В. Търново след извършена ревизия на Г.Н.А. от гр. В.
Търново, възложена със Заповед за възлагане на ревизия /ЗВР/ №Р-04000419005520-020-001/23.08.2019г.
Ревизията е във връзка с Решение №101/02.08.2019г. на директора на Дирекция
„ОДОП“ – В. Търново, с което е отменен РА №Р-04-1101299-091-001/08.05.2019г. в
обжалваната му част, като на основание чл. 155, ал. 4 от ДОПК преписката е
върната на ТД на НАП – В. Търново за възлагане на нова ревизия за определяне на
данъчните задължения на жалбоподателя за данък по чл. 35 от ЗОДФЛ/отм./ за
2006г. и по чл. 48 от ЗДДФЛ за 2007г., 2008г., 2009г. и 2010г.
Ревизионен акт
№Р-04000419005520-091-001/04.02.2020г. е издаден от компетентен орган,
определен на основание чл. 119, ал. 2 от ДОПК, съгласно Заповед за определяне
на компетентен орган №Р-04000419005520-019-001/20.01.2020г., отговаря на
изискванията на чл. 120 от ДОПК и при спазване на процедурата по Глава ХV, чл. 113
– чл. 120 от ДОПК/ред. ДВ бр. 105/2005г./, поради което е валиден акт.
Възраженията на жалбоподателя в обратната насока съдът намира за неоснователни.
Производството по издаване на РА започва с възлагане
на ревизия, следователно актът, с който се задвижва това производство, е
заповед за възлагане на ревизия. Със заповедта за възлагане на ревизия не се
създават права или задължения и не се засягат законни интереси на ревизираните
субекти, а само се поставя началото на ревизионните действия, след приключването
на които се издава ревизионен акт. Въз основа на нея, обаче, започват действия
по ревизиране и издаване на ревизионен акт.
В конкретния случай ревизионното производство е било
образувано с издаването на ЗВР №1101299/18.04.2011г. , като е бил издаден РА №Р-04-1101299-091-001/08.05.2019г. на ТД на НАП – В. Търново. След
отмяната на този РА с Решение №101/02.08.2019г. на директора на Дирекция „ОДОП“
– В. Търново, производството, което към този момент е висящо в своята
административна фаза, продължава от онова незаконосъобразно действие, послужило
като основание за отмяна на акта – чл. 155, ал. 6 от ДОПК.
До 01.01.2013г. разпоредбата на чл. 119, ал. 2
от ДОПК има редакция, съгласно която след получаване на уведомлението органът,
възложил ревизията, определя със заповед компетентния да издаде ревизионния акт
орган по приходите. Със ЗИД на ДОПК обн.
ДВ, бр.82/2012г., в сила от 01.01.2013г., разпоредбата на чл. 119, ал. 2 от ДОПК има друга редакция, според която ревизионният акт се издава от органа,
възложил ревизията, и ръководителя на ревизията в 14-дневен срок от подаването
на възражение или от изтичането на срока за подаване на възражение. За разлика
от други закони, при това изменение на ДОПК законодателят е уредил реда за
довършване на висящите производства. С нормата на § 35, ал. 1
от ПЗР на ЗИДДОПК е прието, че всички образувани и висящи ревизионни
производства към деня на влизането в сила на този закон се довършват по
досегашния ред. Тълкуването на тази разпоредба налага извода, че за да бъде
довършено едно производство по досегашния ред, в това число и относно органа,
компетентен да издаде ревизионния акт, същото следва да е образувано и висящо
към деня на влизането в сила на този закон. Изискването на нормата е
кумулативно – производство да е едновременно „образувано” и „висящо”. Съгласно
чл. 112, ал. 1 от ДОПК ревизионното производство се образува със заповедта за
възлагане на ревизията. В закона няма легална дефиниция кое производство е
висящо, но предвид общите принципи на административния и данъчния процес в общ
план под „висящо производство” следва да се разбира онова производство, при
което няма издаден такъв акт /в случая ревизионен акт или заповед за прекратяване
на производството в предвидените в ДОПК случаи/, към издаването на който е
насочено самото производство като динамичен фактически състав. При това
положение към датата на издаване на обжалвания ревизионен акт е налице
„образувано и висящо производство” по смисъла на § 35, ал. 1 от ПЗР на
ЗИДДОПК/това, възложено посредством ЗВР №1101299/18.04.2011г. и актът следва да се
издаде по реда, действащ до 01.01.2013г. Това означава, че и компетентният за
издаването му орган е следвало да бъде определен по реда на чл. 119, ал. 2 от ДОПК в редакцията преди 01.01.2013г., а не актът да бъде издаван по реда на
сега действаща редакция на нормата. След като е процедирано по този ред, не е
допуснато процесулано нарушение.
Следващото
оплакване за нищожност на РА, което се поддържа, поради липса на обективирано
волеизявление на органа по чл. 119, ал. 2 от ДОПК/ред. ДВ бр. 105/2005г./, а
именно липса на подпис от това лице, каквото е изискването по чл. 120, ал. 1,
т. 8 от ДОПК/ред. Дв бр. 105/2005г./, съдът приема за неоснователно. Издаденият
РА е подписан с квалифициран електронен подпис от лицето по чл. 119, ал. 2 от ДОПК в цитираната по-горе редакция, каквото е изискването по чл. 13, ал. 4, вр.
с ал. 3 от Закона за електронния документ и електронните удостоверителни
услуги/загл. изм. ДВ бр. 85/2017г./.
В заключение по
отношение на твърдяните процесуални настоящия състав съдът намира за нужно да
посочи, че по арг. от разпоредбата на чл. 160, ал. 1 от ДОПК съдът е инстанция
по същество и следва да отговори на
въпроса дължи ли се определения с РА данък и ако да, дали в посочения размер, а
не да отменя акта въз основа само на твърдяни формални нарушения.
При
извършването на ревизията, органите по приходите са приели, че имуществото и
направените разходи от Г.А. за ревизираните периоди надвишават получените от
него доходи, както и че са налице други доходи от източници, които не са
декларирани и съответно обложени по предвидения от закона ред, като за
процесните данъчни периоди 2006г., 2007г., 2008г. и 2009г. от жалбоподателя не
е подавана годишна данъчна декларация по чл. 41 от ЗОДФЛ/отм./ и по чл. 50 от ЗДДФЛ.
Същевременно ревизиращите органи са ползвали данните, установени в хода на образувано
срещу жалбоподателя и други лица наказателно производство, съгласно които
жалбоподателят е предоставял на други физически лица парични средства по
договори за заеми, в които е била уговаряна лихва. Тази лихва са приели като
недеклариран доход, подлежащ на облагане. Поради това са приели ,че по
отношение на Г.А. са налице обстоятелства по чл. 122, ал. 1, т. 2 и т. 7 от ДОПК, а именно – налице
са данни за укрити доходи и декларираните и/или получените приходи, доходи,
източници на формиране на собствения капитал или на безвъзмездно финансиране на
стопанската дейност на ревизираното лице не съответстват на имущественото и
финансовото му състояние за ревизирания период. Ето защо са пристъпили към
определяне на данъчната основа на жалбоподателя за ревизираните периоди по реда
на чл. 122, ал. 2 от ДОПК.
Така направените констатации и изведените въз основа
на тях задължения се оспорват от жалбоподателя по съображения, че РА е издаден
в противоречие с разпоредбата на чл. 109, ал. 1 от ДОПК, тъй като е изтекъл
петгодишният срок за започване на ревизията и задълженията са погасени по
давност; неправилно е прието наличие на разходи над приходи и неправилно е определен
техният размер и оттам данъчната основа за облагане; при установени
обстоятелства по чл. 122, ал. 1 от ДОПК не е спазена процедурата за извършване
на ревизия по този ред. Направените възражения съдът приема за неоснователни.
За неоснователно съдът намира основното възражение на
жалбоподателя за неспазване на срока по чл. 109, ал. 1 от ДОПК за образуване на
ревизионното производство. Цитираната разпоредба в приложимата редакция към
момента на образуване на производството – ДВ бр. 105/2005г., въвежда процесуална
пречка за образуване на производство за установяване на задължения за данъци,
когато са изтекли 5 години от изтичането на годината, в която е подадена
декларация или е следвало да бъде подадена декларация. Този срок по своя характер е
преклузивен, а не давностен, тъй като с изтичането на визирания в разпоредбата
срок се погасява самата възможност на приходната администрация да образува
административно производство/ревизия/ за установяване и събиране на публични
вземания по реда, установен в ДОПК. Сроковете, с изтичането на които се
погасяват материални, процесуални права или правомощия/компетентности на
административни органи са преклузивни, а не давностни. В случая задължението за
подаване на декларация за задълженията по ЗОДФЛ/отм./ за 2006г. е до 15.04.2007г.,
съгласно чл. 41, ал. 1 от ЗОДФЛ/отм./. Задължението за подаване на декларация
по чл. 53, ал. 1 от ЗДДФЛ за 2007г. е до 30.04.2008г.
Следователно срокът по чл. 109, ал. 1 от ДОПК по
отношение на задълженията по ЗОДФЛ/отм./ за 2006г. започва да тече считано от
01.01.2008г. и изтича на 31.12.2012г. По отношение на задълженията по ЗДДФЛ за
2007г. срокът по чл. 109, ал. 1 от ДОПК започва да тече считано от 01.01.2009г.
и изтича на 31.12.2013г. Към момента на издаването на ЗВР №1101299/18.04.2011г. очевидно този срок не е бил изтекъл. Както вече се
посочи, тази ЗВР е актът, който поставя началото на производството, а
последващите такива заповеди, вкл. и ЗВР №Р-04000419005520-020-001/23.08.2019г.
не образуват ново, отделно производство и няма самостоятелно правно значение. Всяка промяна в обстоятелствата,
визирани в чл. 113, ал. 1 от ДОПК, се извършва с нова заповед за възлагане на
ревизия, при съобразяване разпоредбите на чл. 113 и чл.114 от ДОПК, поради
което последващите ЗВР не поставят началото на нови производства по чл. 108 и
сл. от ДОПК и не новират сроковете.
В същите период изтича и давностния срок по чл. 171,
ал. 1 от ДОПК, тъй като той е петгодишен и започва да тече от следващата
година, през която е следвало да се заплати данъчното задължение. Данъкът по
чл. 41 от ЗОДФЛ/отм./ се внася в 30-дневен срок след подаване на
декларацията/чл. 54, ал. 1 от ЗОДФЛ/отм./, а в конкретния случай за 2006г. –
най-късно до 15.05.2007г. Задължението за плащане на данъка за 2007г. е до
30.04.2010г., съгласно чл. 67, ал. 4 от ЗДДФЛ. Следователно срокът по чл. 171,
ал. 1 от ДОПК изтича на 31.12.2012г. за данък по чл. 35 от ЗОДФЛ/отм./ и на
31.12.2013г. за данък по чл. 48 от ЗДДФЛ за 2007г. Ревизионното производство се
образува с издаването на заповедта
за възлагане на ревизията, съгласно чл. 112, ал. 1 от ДОПК, а според правилото
на чл. 114, ал. 1 от ДОПК срокът за извършване на ревизията е до три месеца и
започва да тече от датата на връчването на заповедта за възлагане. Видно от
данните по делото, ЗВР №1101299/18.04.2011г. е издадена и връчена на посочената
дата. Към момента на приключване на ревизионното производство с издаването на
обжалвания РА несъмнено е бил изтекъл и срокът по чл. 171, ал. 2 от ДОПК за
задълженията по чл. 35 от ЗОДФЛ/отм./ за 2006г., за данък по чл. 48 от ЗДДФЛ за
2007г. и 2008г. Този срок е 10-годишен и
започва да тече от посочените вече начални моменти. Срокът по чл. 171, ал. 2 от ДОПК не е изтекъл за ревизираните периоди 2009г. и 2010г. и към настоящия
момент/изтича съответно на 31.12.2020г. и на 31.12.2021г./.
Независимо от това, че давностният срок по
чл. 171, ал. 2 от ДОПК е изтекъл за данъчните задължения по ЗОДФЛ/отм./ и по
ЗДДФЛ за 2007г. и 2008г., съдът намира, че предвид разпоредбата на чл. 160, ал.
4 от ДОПК следва да се произнесе досежно законосъобразността на РА и в тази му част.
По отношение на установените обстоятелства по
чл. 122, ал. 1 от ДОПК жалбоподателят излага възражения в насока, че изводите
на органите по приходите, които се базират изцяло на събраните в хода на
наказателното производство доказателства не са надлежно установени по реда,
визиран в ДОПК; не се подкрепят от представени по делото доказателства, тъй
като със свидетелски показания не могат да се установяват надлежно сделки,
свързани с предоставяне на парични средства в определен размер; не са събрани
годни доказателства в подкрепа на приетите за установени обстоятелства и в този
смисъл РА е лишен от мотиви. Така направените възражения настоящият състав
приема за частично основателни.
По отношение на приетите за установени
обстоятелства за наличие на укрити приходи, представляващи доходи от лихви по
предоставени парични средства по договори за заеми с физически лица, съдът
намира, че изводите на ревизиращите органи са необосновани, както и че РА е
незаконосъобразен в тази му част.
Констатациите за наличието на приходи от
сключени договори за заеми се базират изцяло на свидетелските показания, които
не са събрани в хода на ревизионното производство, а са доказателства в хода на
образувано срещу Г.А. и други лица наказателно производство за престъпления по
чл. 252 от НК.
На първо място следва да се има предвид, че
срещу жалбоподателя и към настоящия момент не е налице влязла в сила присъда,
която да установи надлежно обстоятелства, които да послужат като основание за
определяне на данъчната основа по реда на чл. 122 от ДОПК. Отделно следва да се
посочи, че жалбоподателят е привлечен към наказателна отговорност за посоченото
деяние в съучастие като съизвършител с други лица. В ревизионното производство
обаче следва да се определи само дохода/прихода, получен от него конкретно, а
не съвместно с други лица, поради което обстоятелствата, свързани с данъчната
основа на жалбоподателя следва да се прецизират и установят отделно от
установените факти в наказателното производство.
На второ място настоящият състав счита, че парични средства, вещи, права със
стойностен характер, придобити чрез престъпление, не представляват доход,
съгласно чл. 10 и чл. 11 от ЗОДФЛ/отм./, респ. чл. 12, ал. 1, вр. с чл. 10 от ЗДДФЛ. Придобиването на имущество и парични средства от извършване на
престъпления, не са източници на доходи, тъй като такова разбиране противоречи
на основната правна логика на данъчното облагане. Полученото по този начин
имущество подлежи на отнемане в полза на държавата, а не на данъчно облагане,
независимо, че не е сред изрично посочените необлагаеми доходи в чл. 12 от
ЗОДФЛ/отм./ и чл. 13 от ЗДДФЛ. Това е така, тъй като придобитото чрез
престъпление имущество не е предмет на правно регулиране от страна на данъчните
закони. Производствата, които се развива по реда на Раздел ІІ от Глава четвърта
на ЗОПДИППД/отм./ и ЗОПДИППН/отм./ и Раздел IV от Глава дванадесета от
ЗПКОНПИ са отделни от това по реда на
чл. 110 и сл. от ДОПК. Съотношението между тях са уредени с разпоредбата на чл.
31 от ЗОПДИППД/отм./, съответно чл. 61, ал.2, т. 1, пр. последно от
ЗОПДИППН/отм./ и чл. 140, ал. 2, т. 1, пр. посл. от ЗПКОНПИ. Съгласно
цитираните разпоредби когато производството завърши без решение за отнемане на
имуществото, комисията може да сезира изпълнителния директор на Националната
агенция за приходите, като събраните в производството по този закон
доказателства запазват процесуалната си стойност в данъчното производство.
Следователно ревизионно производство по отношение на лице за доходи, придобити
от пристъпна дейност е допустимо само след неуспешно проведено производство по
реда на посочените закони, като тази законова разпоредба е израз на
разбирането, че на облагане подлежи само имущество, което е получено по начин,
извън тези, визирани в съставите на Специалната част на НК.
Ето защо съдът приема, че данъчната основа за
облагане на жалбоподателя с преки данъци, обоснована с включването на доходи от
лихви по предоставени кредити е неправилно определена. По делото е допусната
съдебно-счетоводна експертиза с поставени от съда задачи да определи начина на
изчисление на данъчната основа с включване на различни приходи/доходи. В
приетото от съда и неоспорено от страните заключение на СИЕ са посочени
периодите, в които в данъчната основа са били включени доходи от лихви, като е
даден вариант на изчисление на данъчната основа без включването им. Този
вариант предвид на изложените по-горе съображения съдът кредитира като
законосъобразен такъв за определянето на данъчните задължения на
жалбоподателя.
По отношение на останалите приети за
установени обстоятелства – надвишение на разходите над установените/декларирани
доходи, съдът приема, че същите са надлежно установени в хода на ревизионното
производство.
Конкретни възражения по отношение на тези
констатации жалбоподателят не изтъква, нито посочва други източници на доходи,
които да покриват нужните разходи.
В този смисъл основателни са
направените изводи от ревизиращите органи, че след като има установени
извършени разходи от едно лице, което като факт не се спори, а няма посочени
източници на доходи/средства за издръжка,
то е налице посочената хипотеза на чл. 122, ал. 1 от ДОПК. След като не е доказано по отношение на тези разходвани средства, че
попадат в хипотезите на чл. 13 от ЗДДФЛ, то същите по аргумент за противното представляват
облагаеми доходи, които следва да участват при формирането на данъчната основа
на лицето през периода на придобиването им. От своя страна това косвено може да
потвърди направеният извод за наличие на разполагаем доход за ревизираните
периоди, който подлежи на облагане по реда на ЗДДФЛ. С оглед на установените при
ревизията факти и обстоятелства, по отношение на размера на декларирани доходи
и извършването на разходи, съдът приема, че за процесните периоди са били
налице обстоятелства, посочени в хипотезите на чл. 122, ал. 1, т. 2 от ДОПК,
доколкото извършване на разходи от ревизираното лице, дори и в размер на
обичайните такива за живот и издръжка, както и предоставяне на парични средства
на юридическо лице, несвързани с обичайните разходи, не се обяснява по друг
начин, освен с наличието на недекларирани доходи.
С оглед на
приетите по делото и неоспорени от жалбоподателя доказателства, събрани в хода
на ревизията, настоящият състав счита, че правилно са определени относимите към
жалбоподателя критерии, които са послужили при определянето на данъчната основа
за облагане. Следва да се има предвид и действието на презумпцията по чл. 124,
ал. 2 от ДОПК, съгласно която в производството по обжалването на ревизионния
акт при извършена ревизия по реда на чл. 122 от ДОПК фактическите констатации в
него се смятат за верни до доказване на противното, когато наличието на
основанията по чл. 122, ал. 1 от ДОПК е подкрепено със събраните доказателства.
По възприетите
от съда критерии досежно обстоятелствата, релевантни за данъчното облагане на
жалбоподателя и съобразно посоченият вариант от експертизата, съдът приема, че
по отношение на процесния период 2007г. не са налице основания за определяне на
данъчна основа за облагане по реда на чл. 122 от ДОПК и оттам на допълнителни
данъчни задължения по ЗДДФЛ, както и задължения за лихви.
За данъчен
период 2008г. се определя данъчна основа за облагане в размер на 96 9802,78
лв., на която се следва данък в размер на 9 690,28 лв. и лихви в размер на
10 413 лв.
За данъчен
период 2009г. се определя данъчна основа за облагане в размер на 29 621,11
лв., на която се следва данък в размер на 2 962,11 лв. и лихви в размер на
2 596,79 лв./вж. заключение на СИЕ, стр. 132 и 133 от делото/.
В тази си част
жалбата е частично основателна.
Предвид на изложените по-горе съображения за
начина на определяне на данъчната основа и липсата на възражения по конкретния
размер на задълженията, съдът приема, че данъчните задължения и задълженията за
лихви са правилно определени за процесните 2006г. и 2010г. Правилно са
определени и задълженията за лихви върху деклариран, но невнесен в срока по чл.
67, ал. 4 от ЗДДФЛ данък по чл. 48 от с.з. за 2010г.
Жалбата е
неоснователна в тази си част.
С второто
изречение на чл. 160, ал. 4 ДОПК сила от 04.08.2017 г. е въведено изменение
в правомощията на съда, по отношение на погасените по давност задължения.
Нормата предвижда, че когато давностният срок е изтекъл в хода на ревизионното
производство и е уважено възражение за изтекла давност, съдът се произнася по
основанието и размера на задължението, като изрично посочва, че ревизионният
акт не подлежи на принудително изпълнение. Поради това, независимо, че
задълженията, установени с РА, търпят посочените по-горе корекции, съдът следва
да посочи изрично, че определените публични задължения за 2006г., 2007г. и
2008г. са погасени по давност и РА в тази му част не подлежи на принудително
изпълнение.
При този изход
на делото и с оглед направените искания от страните за присъждане на разноски
по делото, съдът следва да присъди такива по компенсация съобразно размера на
уважената, респ. отхвърлена част от жалбата. Разноските следва да се определят
като разлика между направените такива от жалбоподателя за държавна такса,
възнаграждение на вещото лице, както и договорено и внесено адвокатско
възнаграждение в претендирания размер, а разноските на ответника по Наредба
№1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения съобразно
размера на определените с РА задължения и депозит за СИЕ. Съдът намира за неоснователно
направеното възражение от ответната страна за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на жалбоподателя, предвид на огромния обем от писмени
доказателства по делото, изслушването на СИЕ и събирането на гласни
доказателства, броя на съдебните заседания,
които съвкупно не водят до извод за ниска фактическа и правна сложност
на спора.
За неоснователна съдът счита претенцията на
жалбоподателя за присъждане на разноски за производството по административното
обжалване на РА по реда на чл. 152 и сл. от ДОПК. Съответните разпоредби на ДОПК или
АПК не предвиждат друга законова възможност за присъждане в полза на граждани
или техни организации направените от тях разноски в хода на административните
производства, вкл. и адвокатски хонорар по защитата им пред администрацията при
обжалване на административните актове по административен ред. Последното е
предпоставка по чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ за приложението на чл. 1, ал. 1 от този
закон, но същото би се обосновало от крайният изход на производството по
обжалване на РА, което не е приключило.
По компенсация
съдът следва да осъди ответната страна да заплати на жалбоподателя разноски в
размер на 933,81лв.
разноски по
делото в размер на лв.
Водим от
горното и на основание чл. 160, ал. 1 от ДОПК, Административният съд – В.
Търново, ІІ-ри състав
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ
ревизионен акт №Р-04000419005520-091-001/04.02.2020г. на ТД на НАП – В. Търново,
потвърден с Решение №66/28.04.2020г. на и.д. директор на Дирекция “ОДОП” – гр.
В. Търново в обжалваната му част, в която са определени данъчни задължения по
чл. 48 от ЗДДФЛ за 2007г. в размер на 21 050,24 лв. и лихви върху тях в
размер над 26 529,37 лв.; задължения по чл. 48 от ЗДДФЛ за 2008г. в размер
над 9 690,28 лв. и лихви в размер на 10 413 лв. и задължения по чл.
48 от ЗДДФЛ над 2 962,11 лв. и лихви в размер над 2 596,79 лв. или
общо отменен размер на задълженията от 56 122,75 лв.
ОТХВЪРЛЯ
жалбата на Г.Н.А. от гр. В. Търново срещу ревизионен акт
№Р-04000419005520-091-001/04.02.2020г. на ТД на НАП – В. Търново, потвърден с
Решение №66/28.04.2020г. на и.д. директор на Дирекция “ОДОП” – гр. В. Търново
като неоснователна в останалата й част, в която са определени данъчни
задължения по ЗДДФЛ и лихви върху тях в общ размер на 27 054,11 лв.
Определените
данъчни задължения за
2006г., 2007г. и 2008г. са погасени
по давност и ревизионния акт в тази му част не подлежи на принудително
изпълнение.
ОСЪЖДА Дирекция
“ОДОП” – В. Търново при ЦУ на НАП да заплати на Г.Н.А. от гр. В. Търново разноски
по делото по компенсация в размер на 933,81лв./деветстотин тридесет и три лева
и осемдесет и една стотинки/.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред Върховен административен съд на Република България в
14-дневен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: