Р Е Ш Е
Н И Е
гр. София, 05.07.2021 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, III-Б въззивен състав, в
закрито заседание на пети юли през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Теменужка Симеонова ЧЛЕНОВЕ
: Хрипсиме Магърдичян
Ивайло Димитров
като изслуша
докладваното от съдия Димитров ч. гр. д. №
4432 по описа за 2021 г., за да
се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 435 и сл. от ГПК.
Образувано е по частна жалба от 02.04.2021 г., подадена от „С. Г. Г.“ ЕАД срещу
Постановление за разноските от 26.02.2021 г., по и.д. № 20218400400227, по
описа на ЧСИ М.Ц., рег. № 840 в КЧСИ, с което съдебният
изпълнител е отказал да намали същите до следните размери: 200 лв. – адвокатско
възнаграждение; 110 лв., дължими по т. 26 ТТРЗЧСИ; 20 лв., дължими по т. 1
ТТРЗЧСИ за образуване на делото; и 10 лв. за изпращане на покана по пощата.
Жалбоподателят излага, че на 02.03.2021 г., е получил съобщение, с което съдебният
изпълнител го е уведомил, че се е произнесъл по молбата му с вх. №
2679/23.02.2021 по и.д. № 227/2021, в която се съдържа възражение срещу приемането
за събиране на следните разноски по изпълнителното дело : Авансови такси за горницата
над 30 лв., представляващи дължими такси по т. 1 и т. 4 от ТТРЗЧСИ; такси по т.
26 от ТТРЗЧСИ - за горницата над 110,00 лв.
Счита, че постановлението за разноски е неправилно и несъобразено с данъчното
законодателство и задължителното решение на Съда на Европейския съюз. Не се дължала
такса по т. 5 от Тарифата, а такава по т. 4, доколкото поканата за доброволно изпълнение
била изпратена по пощата, поради което същата е в размер на 10 лв., а не в размер
на 24 лв.
Възразява, че върху определените от ЧСИ такси по т. 1 от ТТРЗЧСИ в размер
на 20 лв., по т. 4 ТТРЗЧСИ в размер на 10, лв. и по т. 26 ТТРЗЧСИ, в размер на
110 лв. не следвало да се начислява ДДС, тъй като подобно задължение не
произтичало от ТТРЗЧСИ. Развити са съображения, че за разлика от §2а от ДР на Наредба
№ 1 от 09.07.2004 на Висшия адвокатски съвет за минималните адвокатски
възнаграждения, в самата ТТРЗЧСИ, в която са нормативно определени таксите на съдебния изпълнител, липсвала аналогична
разпоредба, поради което и регистрацията по ЗДДС на частния съдебен изпълнител не
е и не може да бъде основание върху нормативно установените му такси и разноски
да се начислява отделно данък добавена стойност в тежест на потребителя на услугата
„съдебно изпълнение“. Предвид липсата на специална нормативна уредба, то следвало
да се приложи разпоредбата на чл. 67, ал. 2 от ЗДДС, която изрично предвиждала,
че когато не е посочено, че данъкът се дължи отделно, то дължимият ДДС е включен
в цената. В настоящия случай съдебният изпълнител не бил договорил с длъжника, че
ДДС се дължи отделно.
Поддържа, че националната правна уредба не предвиждала възможност действащите
частни съдебни изпълнители да начисляват ДДС отделно от дължимите им се такси съгласно
ТТРЗЧСИ, а следвало да се приеме, че ДДС е включен в определените размери на такси
в Тарифата. Позовава се на решение от 10.04.2019 г. по дело С-214 от 2018 г. на
Съда на Европейския съюз, според което „Разпоредбите на Директива 2006/112/ЕО на
Съвета от 28.11.2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност,
изменена с Директива 2013/43/ЕС на Съвета от 22 юли 2013 г., както и принципите
на неутралност на данъка върху добавената стойност (ДДС) и на пропорционалност трябва
да се тълкуват в смисъл, че допускат административна практика на компетентните национални
органи като обсъжданата в главното производство, съгласно която ДДС за предоставяните
от съдебния изпълнител услуги в рамките на производство по принудително изпълнение
се смята за включен в събираните от съдебния изпълнител такси.“. Счита, че доколкото
решението е постановено по идентичен казус, касаещ такси на частен съдебен изпълнител
в Република Полша и е възприето от СЕС, че национална уредба, предвиждаща, че ДДС
се смята за включен в събираните от съдебен изпълнител, респ. нотариус такси, не
противоречи на европейското законодателство, то и следвало да се приеме, че дължимият
ДДС е вече начислен в сумата съгласно Тарифата, т.е. съдебният изпълнител е длъжен
от таксата, в размер от 20 лева за образуване на изпълнителното дело, да внесе ДДС
в бюджета, като няма право да начислява това ДДС в тежест на лицето, на което доставя
услугата. По изложените съображения моли обжалваното постановление да бъде отменено
за горепосочените суми.
Взискателят Н.В.С. оспорва
подадената жалба, като счита, че ЧСИ се явява данъчно задълженото лице и ДДС не
е включено в определените в ТТРЗЧСИ размери на таксите, а се начислява върху
тях.
В депозираните мотиви по чл. 436, ал. 3 ГПК ЧСИ М.Ц., рег. № 840 в КЧСИ поддържа, че жалбата е неоснователна,
тъй като разноските били определени законосъобразно. Оспорва поканата за доброволно
изпълнение да е изпращана по пощата, тъй като според данните по делото поканата
за доброволно изпълнение изх. № 3928/19.02.2021г. е връчена чрез призовкаря на ЧСИ.
Поддържа, че разноските са винаги за длъжника, тъй като в настоящата
хипотеза е платил след завеждане на изпълнителното дело. Таксите по съдебното изпълнение
били нормативно установени в Тарифа за таксите и разноските към Закона за ЧСИ, приета
с ПМС 92/19.04.2006 г., и не можели да се променят по усмотрение на страните или
на органа по изпълнение, като същите представляват възнаграждението за извършваната
от съдебния изпълнител дейност (услуга по терминологията на ЗДДС), като таксата
представлява цената на услугата. На основание чл. 3 ЗДДС частният съдебен изпълнител
е лице, подлежащо на задължителна регистрация по ДДС при достигане на определен
облагаем оборот, което обстоятелство за ЧСИ М.Ц. е настъпило през 2008 г., когато
и е извършена регистрация по ДДС на лицето в качеството му на частен съдебен изпълнител.
След регистрацията по ДДС частният съдебен изпълнител законосъобразно бил начислявал
данък добавена стойност върху цената на услугата, т.е. върху дължимата по Тарифата
такса. Неправилно било становището на ответника, че данъкът е включен в посочените
в ТТРЗЧСИ такси, тъй като той се начислява върху дължимата за извършената услуга
цена (такса). Да се приемело обратното, би означавало да се намали таксата с 20%.
Не било и необходимо да се уговаря с длъжника цената на услугата, тъй като тя е
нормативно установена в Тарифата.
Изтъква, че именно нееднаквата данъчна тежест при услугите, предоставени от
ДСИ и ЧСИ, възникнала след промяната на чл. 3 ЗДДС от 19.12.2007 г., когато всички
частни съдебни изпълнители са включени като адресати на ЗДДС, а същевременно уредбата
не е предвиждала същото за държавните съдебни изпълнители, е наложила намеса от
страна на Европейската комисия, Генерална дирекция „Данъчно облагане и митнически
съюз“, която е довела до изменение на Закона за ДДС (чл. 3, ал. 5, б. „О“, Нова,
ДВ.бр. 54/2012 г., в сила от 01.01.2013 г.) чрез включване и на държавните съдебни
изпълнители в системата на начисляване на ДДС.
Софийски градски съд, като съобрази становищата
на страните и данните по делото, приема частната жалба за процесуално допустима,
доколкото е подадена в законоустановения срок, от легитимирано лице и срещу подлежащ
на обжалване съдебен акт, а разгледана по същество се явява неоснователна. Съображенията
за това са следните:
Изпълнително дело № 20218400400227 на
ЧСИ М.Ц., рег. № 840 в КЧСИ, е образувано по молба от Н.В.С., чрез адв. С. Р.за
събиране на вземания по изпълнителен лист от 09.02.2021 г., издаден по гр. д. № 73989/2018
г. на СРС, 165 състав, срещу „С. Г. Г.“ ЕАД за присъдени съдебни разноски в общ
размер на 1100 лв. Претендирани са сторени от взискателя разноски за адвокатски
хонорар в размер на 200 лв.
На длъжника е връчена покана за доброволно изпълнение на 22.02.2021 г., в
която е посочено, че дължими по изпълнителното дело са следните суми: 1100 лв.
– неолихвяема сума; 48 лв.- разноски; 148 лв. с ДДС – такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ
в полза на ЧСИ, както и други суми в общ размер от 200 лв.
С молба от 23.02.2021 г. настоящият жалбоподател е възразил срещу приетите по
делото разноски по отношение на авансовите такси по съдебното изпълнение – за
горницата над 30 лв., дължими по т. 1 и т. 4 по ТТРЗЧСИ и вземането по т. 26 от
ТТРЗЧСИ за горницата над 110 лв.
По възражението е произнесено обжалваното постановление от 26.02.2021 г. за
разноските, като са приети за събиране разноски и такси, както следва: 200 лв.
– адвокатско възнаграждение; 24 лв. с ДДС – такса по т. 1 ТТРЗЧСИ; 24 лв. с ДДС
– такса по т. 5 ТТРЗЧСИ; 129,60 лв. с ДДС – пропорционална такса по т. 26
ТТРЗЧСИ, изчислена върху претендираното по изпълнителния лист вземане от 1100
лв.
С оглед изложеното в жалбата, не е спорно по делото, че за частния съдебен
изпълнител възниква задължение да начислява данък добавена стойност, когато
получава такси и разноски по ТТРЗЧСИ. Такъв извод следва и от обстоятелството,
че ЧСИ извършва независима икономическа
дейност по смисъла на чл. 3, ал. 2, изр. 2 ЗДДС, представляваща всяка дейност, осъществявана
редовно или по занятие срещу възнаграждение с цел получаване на редовен доход от
него. Аргумент в тази насока е законодателното изменение с ДВ, бр. 54 от 2012 г.,
в сила от 01.01.2013 г. и създаването на нова буква „О“ в чл. 3, ал. 5 ЗДДС,
според която макар и държавен орган, услугите, предоставяни от държавния
съдебен изпълнител също подлежат на данъчно облагане. Същевременно не са налице
изключенията на чл. 3, ал. 3 ЗДДС, поради което следва да се приеме, че частния
съдебен изпълнител е данъчно задължено лице.
Дължимите на частния съдебен изпълнител такси са частно вземане за възнаграждение
за положен труд по принудително събиране на предявените вземания, а частният съдебен
изпълнител се явява кредитор (за разлика от дължимите се на държавния съдебен изпълнител
вземания, които имат публичен характер, а държавният съдебен изпълнител е орган,
който определя и събира таксите). Правният режим, уреждащ дължимото се от
длъжника на ЧСИ възнаграждение за осъщественото принудително изпълнение (вида и
размера на таксите и разноски) се различава съществено от този на другите
субекти, които действат в свой частен интерес с цел реализиране на доходи, тъй
като възнагражденията си последните могат да уговарят свободно, докато
възмездността на изпълняваните от ЧСИ по делегация от държавата правомощия по
упражняване на държавна принуда е уредена по императивен начин - размерът на таксите
и видът на разноските по изпълнението се определят с тарифа на Министерския съвет
по предложение на министъра на правосъдието след съгласуване с камарата (чл.
78, ал. 2 ЗЧСИ), а самото задължение за длъжника възниква по силата на закона –
чл. 79, ал. 1 ГПК. В този смисъл не е налице „договаряне на доставката“ по чл.
67, ал. 2 ЗДДС, тъй като дейността (правомощията) и полагащото се
възнаграждение на ЧСИ са строго нормативно и императивно регламентирани в
закона (ЗЧСИ, ГПК) и в ТТРЗЧСИ и ЧСИ няма право да ги определя чрез
договарянето им нито с взискателя, нито с длъжника. Ето защо спрямо дължимите
на съдебния изпълнител по Тарифата такси и разноски не намира приложение чл.
67, ал. 2 ЗДДС, на която неоснователно се позовава частния жалбоподател.
Горните съображения произтичат и обстоятелството, че законодателят е уредил
отклонение от правилото на чл. 78, ал. 2 ЗЧСИ, като е създал възможност в чл.
78, ал. 3 ГПК частните съдебни изпълнители да договарят свободно допълнителни възнаграждения
(различни и с по-висок размер от предвидените в Тарифата), но за същите е
императивно предвидено, че не се смятат за разноски по изпълнението и не се дължат
от длъжника. В тази втора хипотеза дори и да намира приложение правилото на чл.
67, ал. 2 ЗДДС, договарянето на допълнителното възнаграждение не се осъществява
между ЧСИ и длъжника, а последният дължи такси и разноски на основание чл. 79 ГПК и при приложението на ТТРЗЧСИ, върху чиито нормативно установени размери се
начислява ДДС от 20 %. Аргумент да се приеме обратното не може да бъде изведен
от соченото в частната жалба решение от 10.04.2019 г. по дело С-214 от 2018 г.
на СЕС, тъй като с него се приема за допустима административна практика на компетентните
национални (полски) органи като обсъжданата в главното производство, съгласно която
ДДС за предоставяните от съдебния изпълнител услуги в рамките на производство по
принудително изпълнение се смята за включен в събираните от съдебния изпълнител
такси. Предмет на разглеждане обаче са били не норми на българското, а на
полското данъчно законодателство и практиката на полския Върховния съд, който е
постановил, че съдебният изпълнител не може да увеличи със сумата на ДДС
размера на събираните от него такси. Този краен правен извод обаче е резултат
от тълкуване на конкретната полска нормативна уредба, поради което не може да
се приеме, че е налице идентичност на настоящия спор с този, разгледан от СЕС.
Още повече, видно и от т. 38 от решението на СЕС, съдебният състав е приел като
отправна точка на своите изводи обстоятелството, че самото полско
законодателство не предвижда възможност размерът на изпълнителните такси да се
увеличава с дължимото се ДДС, каквото ограничение не се съдържа в националното
ни законодателство по вече изложените съображения за неприложимост на чл. 67,
ал. 2 ЗДДС.
Отделно от гореизложеното, следва да се има предвид че Тарифа за таксите и разноските
към закона за частните съдебни изпълнители е приета с ПМС № 92 от 19.04.2006 г.,
към който момент е действал Закон за данъка върху добавената стойност, в сила
от 01.01.1999 г. и отменен с ДВ. бр. 63 от 04.08.2006 г., регламентиращ като освободени
от облагане с ДДС правните услуги, осъществявани от частните съдебни изпълнители.
Действащият ЗДДС, в сила от 01.01.2007 г., в първоначалната си редакция регламентира
дейността на свободните професии, в т. ч. и частните съдебни изпълнители, за облагаема
с ДДС по смисъла на чл. 3, ал. 2 от същия закон, като не предвижда освобождаването
им. Следователно, приемането на ТТРЗЧСИ в условията на данъчно законодателство,
освобождаващо ЧСИ от задължението да начислява и внася ДДС върху получаваните
такси и разноски ясно показва, че волята на законодателя не е била в размера на
посочените такси и разноски да се включва ДДС, което обяснява и липсата на изрична
разпоредба в Тарифата, предвиждаща ДДС да се начислява отделно от посочените
такси и разноски.
Фактически неверни са твърденията в жалбата, че съдебният изпълнител е
връчил поканата за доброволно изпълнение по пощата, тъй като, видно от
съдържанието на същата с № 3928/19.02.2021 г. (л. 8 от изпълнителното дело), тя
е връчена на длъжника на 22.02.2021 г. чрез призовкар – служител на ЧСИ М.Ц..
Ето защо и правилно съдебният изпълнител е определил таксата по т. 5, а не по
т. 4 от ТТРЗЧСИ, в размер от 20 лв. или 24 лв. с ДДС.
Законосъобразно е и начисляването на такса по т. 1 от ТТРЗЧСИ, както и правилно
е определен размерът на пропорционалната такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ от 129,60
лв. с ДДС (108 лв. без ДДС), изчислено върху размера на вземането по
изпълнителния лист от 1100 лв. По отношение на адвокатското възнаграждение, същото
е прието за събиране в минималния предвиден в НМРАВ и претендиран от взискателя
размер от 200 лв., поради което е в съответствие с разпоредбата на чл. 10, т. 1
НМРАВ.
С оглед горните съображения законосъобразно съдебният изпълнител е изчислил
таксите, посочени в обжалваното постановление и върху тях е начислил дължимия
ДДС, поради което частната жалба се явява неоснователна, а постановление за разноските
от 26.02.2021 г., по и.д. № 20218400400227, по описа на ЧСИ М.Ц., рег. № 840 в КЧСИ,
следва да бъде изцяло потвърдено.
Мотивиран
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА постановление за разноските от 26.02.2021 г., постановено
по и.д. № 20218400400227, по описа на ЧСИ М.Ц., рег. № 840 в КЧСИ.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.