РЕШЕНИЕ
№
………….
гр. София, 21.01.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на пети ноември две хиляди и осемнадесета
година в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 3997/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.
Образувано
е по искова молба с вх. № 42704/30.03.2017 г., предявена от М.М.Б., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, против З. „Л.И.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***.
Ищецът твърди, че на 21.01.2014 г., около 09.15 ч., в гр.
София, Х.А.Г., управлявал лек автомобил „Нисан
Алмера“, с рег. № ********, по ул.
„Неофит Рилски“ и на кръстовището с ул. „Г.С. Раковски“, нарушил правилата за движение по пътищата и реализирал
пътнотранспортно произшествие (ПТП) с движещия се по път с предимство мотопед
„Априля“, с рег. № ********, управляван от ищеца М.М.Б..
По
случая било образувано НАХД № 19058/2014 г. по описа на Софийски районен съд,
НО, 6 състав, по което с влязло в сила решение Х.А.Г., бил признат за виновен.
Ищецът твърди, че в резултат на описаното ПТП
са му били причинени следните травматични увреждания: лезия на минискус,
раЗ.ъсване на кръстна и колатерална връЗ.и, костнохрущялно увреждане на медиалния
кондил на дясната бедрена кост. На ищеца били извършени две оперативни
интервенции. Уврежданията на ищеца довели до трайно затрудняване на движенията
на десния долен крайник за период повече от около 4-5 месеца, като за период от
2-3 месеца, ищецът трябвало да се придвижва с патерици.
Ищецът
твърди, че в резултат на описаното ПТП е претърпял неимуществени вреди,
изразяващи се в болки и страдания. Освен това, травматичните увреждания се отразили на
физическата форма и възможности на ищеца, а също и на емоционалното му
състояние. Ищецът сочи, че е активна личност, занимаваща се от ранна
възраст с катерене, спелеология и височинен алпинизъм. Ищецът завършил Националната спортна академия и работел като планИ.ки спасител към ПланИ.ка
спасителна служба. Нанесената травма откъснала ищеца от обичайния му начин на
живот и работата му. Твърди, че след
първата операция си е мислел, че няма да може да се занимава с любимите си
занимания и да работи професията си. Поради травмата, ищецът не можел да помага
на бременната си приятелка, а бил изцяло зависим от нейната подкрепа.
Ищецът
твърди, че към датата на увреждането, ответникът е застраховал
гражданската отговорност на лицата, управляващи правомерно лек
автомобил „Нисан Алмера“, с рег. № ********
, включително и на водача Х.А.Г..
Предвид изложеното, ищецът моли да бъде постановено решение, с което ответникът да
бъде осъден да му заплати сумата от 40 000 лева,
представляваща обезщетение за причинените му
неимуществени вреди, ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 21.01.2014 г. до окончателното й изплащане. Претендира
и направените по делото разноски.
В срока за отговор на исковата молба,
ответникът З. „Л.И.“ АД е депозирал отговор на исковата
молба. Ответникът не оспорва, че към датата на процесното ПТП, по силата на
договор за застраховка „Гражданска отговорност“, е застраховал гражданска
отговорност на водача на лек автомобил „Нисан
Алмера“, с рег. № ********. Оспорва иска с възражението, че е неоснователен,
евентуално – в завишен размер. Ответникът оспорва механизма на настъпване на
ПТП и причинно - следствената връЗ.а между твърдените от ищеца телесни
увреждания и произшествието. Евентуално,
ответникът счита, че предявеният иск е със
завишен размер, който противоречи с принципа на справедливостта.
При условията на евентуалност, ответникът
прави възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна
на ищеца М.М.Б., като твърди, че
последният като водач на МПС се е движил с превишена скорост към момента на
настъпване на ПТП, в нарушение на чл. 20 ЗДвП. Счита, че пострадалият сам се е
поставил в опасност, от която за него са настъпили вредни последици. Поради
това, обезщетението за неимуществени вреди следвало да бъде намалено.
В допълнителната искова молба, ищецът оспорва
възражението за съпричиняване на вредоносния резултат, както и твърдението, че
се е движил с превишена скорост.
В допълнителния отговор на исковата молба,
ответникът поддържа направените възражения и доказателствени искания.
Съдът
приема от фактическа и правна страна следното:
Предявен е иск с правна квалификация чл. 267, ал.1 КЗ, вр. чл. 226, ал.1 КЗ–отм., но приложим съгласно § 22 о КЗ, обн., ДВ, бр. 102
от 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016 г.
Съгласно чл. 226, ал. 1, КЗ (отм.), увреденият,
спрямо който застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко
от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, който, съгласно ал.
2 на чл. 226 КЗ (отм.), може да прави възраженията, които произтичат от договора и от гражданската
отговорност на застрахования. Видно от законовата
разпоредба, за да бъде уважен иска, следва да бъде установено наличието на
валидно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” между ответника
- застраховател и делинквента относно управлявания от последния автомобил.
Наред с това, за да се ангажира отговорността на застрахователя, следва да са
налице и всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД
/деяние, вреди, противоправност, причинна връЗ.а и вина/, пораждащи основание
за отговорност на прекия причинител – застрахован за обезщетяване на
причинените вреди, тъй като отговорността на застрахователя е функционално
обусловена от отговорността на застрахования деликвент и има вторичен характер
– застрахователят дължи обезщетение за вредите, доколкото застрахованият е
отговорен спрямо увреденото лице за репатрирането им. Вината се
предполага – чл. 45, ал.2 от ЗЗД, като опровергаването на тази презумпция е в
тежест на ответника при условията на обратно пълно доказване.
В
настоящия случай не се спори по делото, че към 21.01.2014 г. (датата на
процесното ПТП), по силата на Договор за задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“, сключен на 13.02.2013 г., във формата на застрахователна полица №
22113000603924, валидна от 14.02.2013 г.
до 13.02.2014 г., З. „Л.И.“ АД е застраховало гражданската отговорност на
лицата, правомерно управляващи лек автомобил „Нисан Алмера“, с рег. № ********, включително и на водача Х.А.Г..
Този факт е приет за безспорен и ненуждаещ се от доказване в отношенията между
страните по делото (с определение от 09.01.2018 г.), а и се установява от
представената застрахователна полица и от Справка от базата данни на
Информационния център към Гаранционен фонд (л. 23 от делото).
Установяват
се и останалите правопораждащи правото на ищеца юридически факти,
представляващи елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД:
На 21.01.2014 г., около 09.15, в
гр. София, по ул. „Неофит Рилски“, с посока на движение от ул. „А. ***, в
района на кръстовището с ул. „Г.С. Раковски“, Х.А.Г., при управление на лек
автомобил „Нисан Алмера“, с рег. № ********, нарушил правилата за движение по пътищата и реализирал
пътнотранспортно произшествие с движещия се по път с предимство мотопед
„Априлия“, с рег. № ********.
Тези
факти се установяват от решение от 02.07.2015 г. по НАХД № 19058/2014 г. описа
на Софийски районен съд, НО, 6 състав, с което Х.А.Г. е бил признат за виновен
в това, че на 21.01.2014 г., около
09.15, в гр. София, по ул. „Неофит Рилски“, с посока на движение от ул. „А. ***,
в района на кръстовището с ул. „Г.С. Раковски“, Х.А.Г., при управление на МПС -
лек автомобил „Нисан Алмера“, с рег.
№ ********, при извършване на маневра
„завой наляво“ в посока към ул. „Граф Игнатиев“, нарушил правилата за движение по
пътищата, а именно: чл. 37, ал. 1 ЗДвП („При завиване наляво за
навлизане в друг път водачът на завиващото нерелсово пътно превозно средство е
длъжен да пропусне насрещно движещите се пътни превозни средства“) и чл. 50,
ал. 1 ЗДвП („На кръстовище, на което единият от пътищата е сигнализиран
като път с предимство, водачите на пътни превозни средства от другите пътища са
длъжни да пропуснат пътните превозни средства, които се движат по пътя с
предимство“),
отнел предимството на движещия се по ул. „Г.С. Раковски“ с посока на движение от ул.
„Граф Игнатиев“ към бул. „Патриарх Евтимий“ мотопед „Априлия“, с рег. № ********
и по непредпазливост причинил средна телесна повреда на водача на мотопеда М.М.Б.,
с ЕГН: **********, изразяваща се в: лезия на минискус, разкъсване на
кръстна и колатерална връзки, костнохрущялен дефект на медиалния кондил на
дясната бедрена кост, наложили две оперативни интервенции, довели до трайно
затрудняване на движенията на десен долен крайник за период повече от 30 дни
(около 4-5 месеца) - престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „б“, вр. с чл. 342, ал. 1, пр. ІІІ НК. Със същото решение, на основание чл. 78а, ал. 1 НК, Х.А.Г. е освободен от
наказателна отговорност, наложено му е административно наказание – глоба, и е
лишен от право да управлява МПС за срок от 3 месеца.
С решение № 1026/29.08.2016 г. по ВНАХД № 2506/2016 г. по описа на СГС,
НО, 16 въззивен състав, решението на СРС по НАХД № 19058/2014 г. е изменено,
като е отменено наложеното наказание „Лишаване от право да управлява МПС“ за
срок от 3 месеца. В останалата част, решението на СРС е потвърдено.
Така решението от 02.07.2015 г. по НАХД № 19058/2014 г. на
СРС е влязло в сила на 29.08.2016 г. (с изключение на
отменената от СГС част) – видно и от извършеното отбелязване
Съгласно
чл. 413, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), влезлите в сила
присъди и решения са задължителни за гражданския съд по въпросите: извършено ли
е деянието, виновен ли е деецът и
наказуемо ли е деянието. Аналогична е разпоредбата и на чл. 300 ГПК.
Постановеното от съда решение има последиците на влязла в сила присъда, тъй
като нормата на чл. 413, ал. 3 НПК изрично предвижда, че разпоредбите на ал. 2
се прилагат и за актовете по глава двадесет и осма (каквото е постановеното от Софийски районен съд
решение). Следователно и при отчитане на обективните и субективни предели на
постановеното от Софийски районен съд решение по НАХД № 19058/2014 г.,
настоящият състав следва да зачете
силата на присъдено нещо на съдебния акт и да приеме, че от него се установяват първите три от
посочените предпоставки по чл. 45 ЗЗД, а именно, че Х.А.Г. е
извършил деянието, че то е противоправно, че деянието е извършено виновно,
както и че на ищеца са причинени вреди,
изразяващи се в описаните в решението увреждания - лезия на минискус,
разкъсване на кръстна и колатерална връзки, костнохрущялен дефект на медиалния
кондил на дясната бедрена кост, наложили две оперативни интервенции, довели до
трайно затрудняване на движенията на десен долен крайник за период повече от 30
дни (около 4-5 месеца). Доколкото
това увреждане е елемент от престъпния състав на престъплението „средна телесна
повреда“, то силата на присъдено нещо на постановеното решение обхваща и установяването на техния вид и
характер, както и пряката причинна връзка с извършеното противоправно деяние, поради което и е
задължителна за гражданския съд (решение № 135 от 13.10.2014 г. по т. д. №
3945/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 22 от 05.05.2011 г. по т. д. № 368/2010
г. на ВКС, І т. о. и др.). Ето защо и съдът приема, че по делото е установено,
че в резултат на виновното и противоправно поведение на застрахования при
ответника водач, на 21.01.2014 г., на ищеца са причинени
описаните в решението на СРС увреждания.
По делото са приети основното и допълнителното заключение по извършената
съдебно – медицИ.ка експертиза, които не са оспорени от страните и които съдът
кредитира. Вещото лице по СМЕ, след като се е запознало с представената по
делото медицИ.ки документи (изследвания, епикризи и др.) и след личен преглед
на ищеца на 22.20.2018 г., е приело, че вследствие на процесното ПТП, ищецът е
получил следните увреждания: Хронична нестабилност на колянната става;
Множествена локализация; Фрактура на задната ставна повърхност на фемора с
формиране на свободен хондрален дефект. Скъсана предна кръстна връзка. Данни за
скъсан колатерален лигамент и мускулно - сухожилна увреда на поплитеалния
мускул. Проведено е оперативно лечение - минисцектомия (частично изрязване на
минискуса). Пластика с реконструкция на предна кръстна връзка. Вещото лице е
констатирало, че първоначално е било проведено консервативно лечение с шина,
след което, ищецът е бил опериран. Последиците от двете оперативни интервенции били
лек оток на дясно бедро и дясна подбедрица с ограничена флексия на дясното
коляно. Леко ограничената флексия на коляното щяла да остане за цял живот. Разликата
между двете бедра е с 1 см по-голяма обиколката от лявото бедро, а дясната
подбедрица е с 2 см по-голяма. Визуално разликата не се забелязва, а само с
измерване. Тази разлика се дължи на прекараните две оперативни интервенции на
дясното коляно. При по-голямо натоварване, походката става накуцваща.
По
делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на Б.Й.В.. Свидетелката
живее заедно с ищеца, в условията на фактическо съпружеско съжителство. През
месец януари 2014 г., ищецът се обадил на В., че го е блъснала кола, докато кара
скутера и го карат към „Пирогов“.
Свидетелката отишла в „Пирогов“, където
намерила ищеца на една количка. Състоянието му било много тежко, виел от болка,
крещял. Направили му изследвания, гипсирали му крака и му казали, да се прибере
в къщи. Ищецът не можел да се движи, да спи, приемал болкоуспокояващи. Бил му направен ядрено-магнитен резонанс (ЯМР)
и се оказало, че има много наранявания на меките тъкани, има счупени костици и
се налага да се направи операция. Такава била направена, но ищецът отново не
можел да се движи. В края на април, на ищеца била направена втора операция,
която била отново болезнена и мъчителна. Последвал дълъг период на
рехабилитация. Няколко месеца, ищецът бил с патерици. Свидетелката сочи, че
след втората операция на ищеца, е забременяла. Въпреки това, тя помагала и обгрижвала ищеца. От това той се чувствал
зле, тъй като вместо да помага на свидетелката, трябвало тя да му помага.
Свидетелката сочи, че ищецът е професионален планински спасител, работи „на
терен“, на денонощен пост в планината. Работата му била свързана с 100%
физическо присъствие на планински терен. Освен това бил и професионален
международен планински водач, както и треньор по алпинизъм. През първите 9 месеца след
инцидента, за ищеца било невъзможно да работи нито по трудовия си договор, нито
по страничните си занимания. Това за него било „отчайващо, сриващо“. В момента (свидетелката е разпитана на
21.05.2018 г.) ищецът работел, но не можел да бъде в пълна степен на нивото на
колегите си.
Съдът,
прецени със засилена критичност показанията на свидетелката В., предвид близката й фактическа връзка с
ищцата. След като взе предвид, обаче, че показанията и на разпитания свидетел
са последователни, непротиворечиви, взаимно допълващи се, почиващи на
непосредствени впечатления и кореспондиращи на събраните по делото
доказателства и доказателствени средства, съдът им даде вяра и ги кредитира
При
така установените факти, съдът приема, че се установяват всички елементи от
фактическия състав на чл. 45 ЗЗД и на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.),
застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ ЗК „Л.И.“
АД дължи да заплати обезщетение за доказаните
неимуществени вреди на увреденото лице, каквото като пострадал се явява М.М.Б. (чл. 265, ал. 2 и ал. 1 КЗ-отм.).
Що
се отнася до размера на
обезщетението за претърпените неимуществени вреди съдът намира следното:
Въпреки
липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки и страдания и
паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да
претендира парично обезщетение за
неимуществени вреди, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен
случай какъв е справедливият размер на това обезщетение – по силата на чл. 52 ЗЗД, предвиждащ, че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост. Критериите за определяне
на този размер са възрастта на пострадалия, видът, обемът и тежестта на
причинените неимуществени вреди, интензивността и продължителността на
претърпените болки и страдания,хпродължителността на възстановителния период,
общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на
обществото, което е от значение за номиналния размер на обезщетението.
Обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи съвкупно като обезвреда за цялостните последици за здравето и
претърпени от ищеца болки, в каквато насока е константната съдебна практика на
всички съдилища в Република България. В тази връзка съдът съобрази указанията,
дадени с Постановление № 4/68г. на Пленума на ВС и с Постановление № 17/63г. на
Пленума на ВС, съдебната практика по сходни случаи и отчете вида и характера на доказаните уврежданията, претърпените
болки и страдания, продължителността и интензивността на болките и страданията,
както са описани по-горе при установяване на фактическата страна на спора;
общата продължителност на лечебния и възстановителен период, ограниченията
които е търпял пострадалия, възрастта на ищеца
към датата на ПТП – 35 г., необходимостта от чужда помощ за задоволяване
на елементарни битови потребности на ищеца; прогнозата за здравословното
състояние на ищеца, начинът, по който ПТП се е отразило на живота на ищеца,
както и социално-икономическите условия към момента на настъпване на ПТП (2014
г.) и към настоящия момент.
Предвид
всички тези обстоятелства по настъпването на вредите, вида и характера на
уврежданията, претърпените болки и страдания, степента на увреждане и ефектът,
който са оказали върху начина на живот на М.М.Б., съдът намира, че
справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди възлиза общо на
сумата от 30 000 лева.
При
това положение, съдът следва да разгледа евентуалното възражение на ответника
за съпричиняване на вредоносния
резултат от пострадалия ищец.
По
обективния характер на съпричиняването е налице задължителна за съдилищата
съдебна практика – т.7 от ППВС № 17/1963г. В константната си практика по
приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а и в създадената по реда на чл. 290 ГПК
практика (решение № 45/ 15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ІІ т. о., решение
№ 159/24.11.2010г. по т. д. № 1117/2009г. на ІІ т. о., решение № 206 от
12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011г. по т.
д. № 623/2011г. на ІІ т. о., решение № 59 от 10.06.2011г. по т. д. № 286/2010г.
на І т. о., решение № 153/31.10.2011г. по т. д. № 971/2010г., решение №
169/28.02.2012г. по т. д. № 762/2010г. на ІІ т. о., решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. №
316/2011г., на ВКС, ТК, ІІ ТО и др.), Върховният касационен съд последователно
е застъпвал становище, че намаляването на обезщетението за вреди от деликт на
основание чл. 51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна връзка между
поведението на пострадалия и произлезлите вреди. За да е налице съпричиняване от пострадалия
по смисъла на чл. 51, ал.2 ЗЗД, следва неговото поведение обективно да е в
причинна връзка с настъпването на вредите, т.е. пострадалият трябва обективно
да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с
поведението си неговото настъпване, като вина на пострадалия в тази насока не
се изисква. Или, от съществено значение
е конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия, което
съставлява пряка и непосредствена причина за причинените вреди. Релевантен за
съпричиняването и за прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД е само онзи конкретно
установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с
неправомерното поведение на деликвента) до увреждането като неблагоприятен
резултат. Правните последици от съпричиняването и значението му за размера на
обезщетението, което увреденият има право да получи като паричен еквивалент на
произлезлите от деликта вреди, изключват допустимостта съдът да обосновава
изводите си за съпричиняване с вероятности или с предположения. Както в т. 7 на ППВС № 17/63
г., така и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС (решение
№ 154/10.10.2017 г. по т. д. № 2317/2016 г. на ВКС, II ТО, решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. №
286/2011 г. на ВКС, I ТО, решение
№
98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г., решение № 169 от
28.02.2012 г., по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, II ТО и мн.
други) е прието, че изводът за наличие
на съпричиняване на вредата не може да почива на предположения. Т.е. във всички
случаи на предявен иск по чл.45 ЗЗД срещу деликвента или по чл.226, ал.1 КЗ
(отм.) срещу застрахователя съпричиняването подлежи на доказване от ответника,
който с позоваване на предпоставките по чл.51, ал.2 ЗЗД цели намаляване на
отговорността си към увреденото лице.
Освен
това, според цитираната съдебна практика, дори безспорните нарушения на ЗДвП от
страна на пострадалия, имат значение при преценката на приноса му, само ако се
намират в причинна връзка и са допринесли за настъпване на вредоносните
последици, тъй като вината на увреденото лице не е елемент от фактическия
състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Т.е. във всички случаи на предявен иск по чл.45 ЗЗД срещу
деликвента или по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) срещу застрахователя съпричиняването
подлежи на доказване от ответника, който с позоваване на предпоставките по
чл.51, ал.2 ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице.
В постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение № 165/26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. на ВКС, II т.
о. и решение № 44/26.03.2013г. по т. д. № 1139/2011 г. на ВКС, ІІ ТО също е
прието, че вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51,
ал. 2 от ЗЗД и с оглед на това способността на увредения да действа разумно и
да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия
са правно ирелевантни за института на съпричиняването. Принос по смисъла на чл.
51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал
предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е
улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди.
Ответникът твърди, че при настъпване на
процесното ПТП, ищецът е управлявал мотоциклет „Априлия“, с рег. № ********, с превишена скорост в нарушение
на чл. 20 ЗДвП.
По
делото е прието заключението по извършената авто-техническа експертиза, което
не е оспорено от страните и което съдът кредитира. Вещото лице, след като е
анализирало обективните данни от Констативния протокол, Протокола за оглед
(който представлява
официален свидетелстващ документ, с обвързваща съда доказателствена сила,
съгласно чл. 179 ГПК относно установените обстоятелства при огледа на
произшествието), и скицата към протокола за оглед, е констатирало установените
по делото факти, а именно, че при настъпване на процесното ПТП, мотоциклет
„Априлия“ се е движил по път с предимство (ул. „Г.С. Раковски“), а лек автомобил „Нисан Алмера“, с рег. № ********, се е движил по път без предимство
(ул. „Неофит Рилски“). Вещото лице е посочило, че по делото няма данни, мотоциклетистът
да се е движил със скорост над допустимата за мотопеди от 45 км/ч. Вещото лице
е посочило още, че от техническа гледна точка, за водача на мотоциклета „няма
съобразена скорост“, тъй като автомобилът се е появил внезапно и неочаквано от
невидима зона зад сграда или е потеглил внезапно след спиране. Водачът на мотопеда е имал възможност да види
автомобила и да го възприеме като опасност към момента, в който навлиза в
платното за движение на ул. „Г.С.Раковски“, но спрямо този момент не е имал
възможност да спре и да предотврати удара, с изключение само при варианта, в който
л.а. „Нисан“ е бил спрян и е потеглил бавно -плавно, с ускорение под обичайното
за преминаване през кръстовище – за което не са събрани доказателства.
Възражението на ответника
за съпричиняване следва да е доказано по нетърпящ съмнение начин. В случая,
това не е така, поради което и съдът приема, че възражението е недоказано. С
оглед на това,
определеното по-горе обезщетение не следва да бъде намалявано.
Съгласно чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) отговорността на застрахователя е обусловена от
отговорността на прекия причинител на увреждането, поради което същата е
функционална и застрахователят се смята в забава с оглед привилата на
непозволеното увреждане. При задължение от непозволено увреждане длъжникът се
смята в забава и без покана, поради което върху определеното обезщетение се
дължи
лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД - от деня на увреждането (аргумент от чл. 84, ал. 3 ЗЗД). В този смисъл е
и постоянната практика на ВКС – решение № 6/28.01.2010г. по т.д. № 705/2009г.
по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 45/15.04.2009г. по т.д. № 525/08г. на
ВКС, ТК, решение № 72/30.04.09г. по т.д. № 475/08г. на ВКС, ТК, решение
№594/17.10.2006г. по т.д. № 192/2006г. на ВКС, ТК и др. Следователно
присъденото обезщетение за неимуществени вреди е дължимо от ответника, ведно
със законната лихва от датата на увреждането – 21.01.2014 г. Възражението на ответника за погасяване на вземанията
за лихва, поради изтекла погасителна давност, не е направено в преклузивния
срок, поради което и съдът не го обсъжда.
Относно
разноските:
Ищецът е направил своевременно искане за присъждане на
разноски и е представил доказателства за извършени такива в размер на 4000
лева, представляващи заплатено адвокатско
възнаграждение. В съдебно заседание на 05.11.2018 г., процесуалният представител на ответника е направил възражение за прекомерност на възнаграждението и
е поискал същото да бъде намалено на основание чл. 78, ал. 5 ГПК. Съгласно чл. 78, ал. 5
от Гражданския процесуален кодекс, ако заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да
присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от
минимално определения размер съобразно чл. 36 от
Закона за адвокатурата. Разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата
предвижда, че размерът на възнаграждението трябва да е справедлив и обоснован и
да не бъде по - нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет
размер за съответния вид работа. Съгласно задължителните
разяснения, дадени с т.3 от ТР № 6 от
6.11.2013г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012г., ОСГТК, при намаляване на
подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда
на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №
1/09.07.2004г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до
предвидения в същата наредба минимален размер. Съдът,
след като взе предвид фактическата и правна сложност на спора, броя на проведените открити съдебни
заседания, вида и обема на
събраните доказателства, и след като съобрази предвидения в чл. 7, ал. 2 Наредба № 1/09.07.2004г. минимален размер, приема, че възнаграждението следва да
се намали на 2000
лева.
При
този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да се
присъди сумата от 1500 лева от общо
направените разноски в размер на 2000 лева (2000 лв. х 0.75) - платено
адвокатско възнаграждение.
На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника следва да се
присъди сумата от 100 лева от общо
направените разноски в размер на 400 лева (400 лв. х 0.25) - депозит за АТЕ.
Сумата от 30 лв. – депозит за свидетел, не подлежи на присъждане, а на
възстановяване. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.8/2017/, вр. чл.
37, ал.1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за заплащането
на правната помощ, на ответника се дължи юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя на 300 лева. Съразмерно на отхвърлената част от иска на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, на ответника следва да се присъди
сумата от 75 лева (300
х 0.25) - юрисконсултско
възнаграждение.
На
основание чл. 78, ал. 6 ГПК и съобразно уважената
част от иска, ответникът следва да бъде осъден да
заплати в полза на Софийски градски
съд, сумата от 1537.50
лева –
държавна такса – 1200 лв. (30
000
лв.
х 4%), и депозит за СМЕ – 337.50 лв. (450 лв. х 0.75)от
внасянето на която ищецът е бил освободен, на основание чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК.
Така
мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА ЗК
„Л.И.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на М.М.Б., с ЕГН: **********,
с адрес: ***, на
основание чл. 267, ал.1, вр. чл. 226, ал.1 КЗ (отм.), сумата от 30 000
лева – главница, представляваща застрахователно
обезщетение за претърпените от М.М.Б. неимуществени вреди от ПТП,
реализирано на 21.01.2014 г., в гр. София, ведно със законната
лихва, считано от 21.01.2014 г. до
окончателното плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 1500 лева – разноски по делото, като
ОТХВЪРЛЯ
иска
по чл. 267, ал.1, вр. чл. 226, ал.1 КЗ
(отм.), за разликата над 30000
лева до пълния предявен размер от 40 000 лева, като неоснователен.
ОСЪЖДА М.М.Б., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да
заплати на ЗК „Л.И.“ АД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 100 лева –
разноски по делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, сумата от 75 лева - юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА ЗК
„Л.И.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***,
да заплати на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, на основание чл.78, ал. 6 ГПК, сумата от 1537.50 лева – разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: