№ 340
гр. Стара Загора, 24.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Димитър М. Христов
Членове:Анна Т. Трифонова
Иванела Ат. Караджова
при участието на секретаря Антонина Д. Динева Н.
като разгледа докладваното от Димитър М. Христов Въззивно търговско
дело № 20225501000414 по описа за 2022 година
Обжалвано е решение № 302/30.06.2022 г., постановено по гр.д №
957/2022 г. по описа на Районен съд – Казанлък в частта, с която е отхвърлен
предявеният установителен иск от „П.К.Б.“ ЕООД против К. М. Н. над
присъдената сума в размера над 100,20 лв. до 110,70 лв. и неизплатено
договорно възнаграждение в размер на 36,75 лв., ведно със законна лихва.
Въззивникът излага доводи за неправилност на решението в
обжалваната част и моли въззивният съд да го отмени и да бъде признато за
установено, че К. М. Н. следва да заплати на „П.К.Б.“ ЕООД размера над
присъдения главница в размер над присъдената сума в размер над 100,20 лв.
до 110,70 лв., или за сумата в размер на 10,54 лв. и неизплатено договорно
възнаграждение в размер на 36,75 лв., ведно със законна лихва. Няма искане
за събиране на доказателства. Претендират се разноските по делото.
В законоустановения срок е постъпил отговор от въззиваемата К. М. Н.,
с който се взема становище, че обжалваното решение е законосъобразно,
мотивирано и обосновано съгласно разпоредбите на българското
законодателство. Няма искания за събиране на доказателства.
1
Окръжен съд – гр. Стара Загора, в настоящият състав, след като обсъди
данните по първоинстанционното и въззивното производства, намира за
установено следното:
Пред първоинстанционния съд са предявени искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 и т.3 и ал. 3 от ГПК.
Ищецът „П.К.Б.“ ЕООД моли съда да постанови решение, с което да
установи съществуването на вземане в полза на „П.К.Б." ЕООД срещу
длъжника К. М. Н. за главница в размер на 206.48 лв., договорно
възнаграждение в размер на 36.75 лв. ведно със законна лихва до изплащане
на вземането, представляващо неизплатено задължение по Договор за
потребителски кредит № 40001069329.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор от К. М.
Н., която моли съда да отхвърли предявените искове.
По делото не е спорно, че между „П.К.Б.“ ЕООД и К. М. Н. е сключен
договор за потребителски кредит № 40001069329/21.08.2020 г., по силата на
който „П.К.Б.“ ЕООД е предоставило на К. М. Н. заемна сума в размер на 250
лв., при годишен процент на разходите 48,22%, годишен лихвен процент
40,90 %, лихвен процент на ден 0,11 %, като общо задължение, включващо
главница и договорна лихва, е посочена сумата от 297,29лв.
Кредитополучателят се е задължил да върне сумата по кредита на 11 месечни
погасителни вноски. В договора е посочено още, че по поискана
допълнителна услуга „Фаст“ и „Флекси“ К. М. Н. дължи и възнаграждение в
общ размер на 275,00 лева, като размерът на вноската възлиза на 25,00 лева
или общо посочената в договора като дължима месечна вноска, включваща
главница, договорна лихва и възнаграждение за допълнителни услуги е 52,03
лева. В договорът за потребителски кредит и общите условия към него са
описани характеристиките на закупените допълнителни услуги.
По делото е представено и извлечение по сметка по договор за
потребителски кредит № 40001069329/21.08.2020 г., съгласно което
изплатената от ответника сума по договора възлиза общо на 149,80 лева.
Видно от приложеното ч. гр. д. № 225/2022 г. по описа на Районен съд -
Казанлък, съдът е издал в полза на „П.К.Б." ЕООД срещу К. М. Н. заповед №
2
159/01.02.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК за
претендираните суми. В законоустановения срок е постъпило възражение по
чл. 414 от ГПК, поради което „П.К.Б.“ ЕООД е предявил установителни
искове за вземанията предмет на издадената заповед за изпълнение. С
разпореждане № 494/01.02.2022 г. съдът е отхвърлил претенциите за
възнаграждение за закупена услуга Фаст в размер на 55, 83 лв. и за закупена
услуга Флекси в размер на 163, 64 лв., за които ищецът е предявил
осъдителни искове.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните
правни изводи:
Сключеният между страните договор има характеристиките на договор
за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, спрямо който са
приложими особените изисквания за действителност на ЗПК. За да бъде
валидно сключен договорът, е необходимо да отговаря на разпоредбите на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК. Тези
условия следва да са налице кумулативно, за да породи договорът валидна
облигационна връзка между страните. Липсата на което и да е от тях прави
договорът недействителен съгласно императивната норма на чл. 22 от ЗПК.
Съгласно императивната разпоредба на чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не може
да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване
и управление на кредита.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит
трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин.
Уговореното възнаграждение за услуги "Фаст" и "Флекси", се дължи за
приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит,
възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, възможност
за намаляване на определен брой погасителни вноски, възможност за смяна
на дата на падеж. Тези разпоредби от договора противоречат на посочената
норма на закона – чл. 10а ЗПК, което означава, че са неравноправни по
смисъла на ЗЗП, тъй като облагодетелстват кредитора, като предвиждат
3
получаването на такса, която не се допуска от закона, без да е гарантирано
изпълнението на насрещно задължение. Няма и доказателства услугите, за
които да се дължи допълнителна такса, да са предоставени. Ето защо тази
клауза е нищожна поради липса на основание и съгласие на страните. Ако
въобще става дума за предоставяне на каквито и да било допълнителни
услуги, то те следва да бъдат включени в ГПР, тъй като това са
възнаграждения по самия договор за кредит – чл. 19, ал. 1 ЗПК. В случая това
не е сторено и по този начин, заобикаляйки закона, се постига ГПР, по-голям
от петкратния размер на законната лихва. В договора трябва да се посочи
размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент
трябва да е включена и таксата за услуги, която е сигурна печалба за
кредитора.
С оглед изложеното, съдът приема, че при сключването на договора
всъщност не се дава възможност на длъжника да избегне плащането на
възнаграждение за услуги "Фаст" и "Флекси", доколкото същите са
неразделна част от договора, от погасителния план и от общите условия на
дружеството. След като това е така, във всички случаи вземането за
възнаграждение за тези услуги ще възникне в сферата на кредитора. То затова
е уговорено и като сигурна част от дълга, като следва да се заплаща
разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска.
След като това е така, налага се извод, че договорът за заем противоречи
на част от императивните постановки на ЗПК. В случая следва да се приложи
чл. 21, ал. 1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна.
Следователно годишният лихвен процент няма да е 40. 90%, както е
записано, а следва да е по-голяма число, ако в него участва и вземането от
общо 275 лв., формално уговорено като допълнително възнаграждение/ 75 лв.
за услуга "Фаст" и 200 лв. за услуга "Флекси"/. Нарушен е чл. 11, ал. 1, т. 9
ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент. Освен това,
доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на
ГПР, различен от този в договора. В този размер следва да участва и сумата
от 275 лева, изразена като процент. Това не е сторено, поради което е
нарушена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК.
4
В допълнение към горното, въззивният съд относно възнаградителната
лихва следва да се посочи, че към датата на сключване на договора за кредит
липсват императивни разпоредби на закона по отношение размера на
възнаградителната лихва. При положение обаче, че се касае за потребителски
договор, при който едната страна е по-слаба икономически, поради което се
ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че
максималният размер на лихвата (било възнаградителна, било за забава) е
ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби участници в
оборота да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални
средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг. Поради
това в съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите
нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва /а за обезпечени кредити – двукратния
размер на законната лихва/. В този смисъл е Решение № 378 от 18.05.2006 г.
на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., Решение № 906 от 30.12.2004 г. на
ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр.
д. гр. дело № 6295 по описа за 2014 г на ВКС. Следователно при преценка
съответствието на спорната договорна клауза с добрите нрави, следва да се
вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на
възнаградителна лихва и законната лихва. Размерът на последната е
общоизвестен – към основния лихвен процент на БНБ се прибавят десет
пункта. Следователно, уговорената с процесния договор възнаградителна
лихва в размер на 40, 90 % годишно е повече от три пъти по-висока от
размера на законната лихва.
С оглед изложеното, съдът намира, че уговорката противоречи на
добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в обществото/ и
се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат
никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между
страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за
ответника. Следователно предявения иск за възнаградителна лихва е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Съгласно нормата на чл. 23 ЗПК, при недействителност на договора за
кредит, длъжникът дължи да възстанови на кредитора чистата стойност на
предоставения кредит. Видно от представените доказателства, К. М. Н. е
5
заплатила по сключения с „П.К.Б.“ ЕООД договор за кредит сума в размер на
149, 80 лв. Чистата стойност на кредита е 250 лв., поради което дължимата от
К. М. Н. главница е в размер на 100, 20 лв.
Предвид гореизложеното въззивният съд намира, че решението в
обжалваната част е правилно и следва да бъде потвърдено.
Водим от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 302/30.06.2022 г., постановено по гр.д №
957/2022 г. по описа на Районен съд – Казанлък в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6