Решение по дело №1039/2023 на Административен съд - Плевен

Производството по делото е по реда на глава Х от АПК, във вр. с чл.118, ал.1 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/.

Образувано е по жалба на С. Й. Ц. от гр. Плевен, ул. „Стоян Войвода“ № 9, ет.4, ап. 15 чрез адв. А. А. – САК със съдебен адрес гр. София, бул. „Драган Цанков“ №31А, ет.2, офис 5 срещу Решение № 2153-14-77/23.11.2023 г. на директора на ТП на НОИ - Плевен, с което е отхвърлена жалба с вх. №1012-14-230/06.11.2023г. по описа на ТП на НОИ – Плевен, като е потвърдено разпореждане №141-00-1228-3/18.10.2023г. на ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Плевен, с което на оспорващия е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

В жалбата се сочи, че обжалва Решение № 2153-14-77/23.11.2023 г. на директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт- Плевен, с което е отхвърлена жалба с вх. № 1012-14-230/06.11.2023 г. и е потвърдено Разпореждане № 141-00-1228-3/18.10.2023 г. на Ръководителя на осигуряване и безработица при Териториално поделение на Национален осигурителен институт- Плевен, като изцяло незаконосъобразно и неоснователно, издадено при съществени нарушения на материалноправните и процесуалноправните разпоредби, като излага съображения. Посочва се, че в настоящия случай са приложими разпоредбите на Регламент 883/2004 г. за координиране на системите за социална сигурност („Регламента"), както и тези на Регламент 987/2009 г. за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност. В чл. 11, § 3, б. „а" от Регламента е предвидено правилото, касаещо наетите лица, какъвто е и оспорващия.

В чл. 65 от Регламента са въведени изключения от общия принцип, че държавата- членка по последна заетост е компетентна да отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица - „Напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава- членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава- членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено".

Посочва се, че според чл. 1, § 3, б. „т" от Регламента „компетентна държава-членка" е държавата-членка, в която се намира компетентната институция, а в чл. 1, § 3, б. „р" от Регламента е дадена легална дефиниция на „компетентна институция", като е посочено, че това е институцията, в която заинтересованото лице има или би имало право на обезщетения, ако то, член или членове на неговото семейство пребивават в държавата-членка, в която се намира институцията. Съответно в чл. 1, § 3, б. „с" е посочено, че „институция по място на пребиваване" и „институция по място на престой" е съответно институцията, която е компетентна да предоставя обезщетения в мястото, където пребивава заинтересованото лице и институцията, която е компетентна да предоставя обезщетения в мястото, където съответното лице има престой съгласно законодателството, прилагано от тази институция, или ако не съществува такава институция - институцията, определена от компетентния орган на съответната държава-членка. Също така се сочи, че според чл. 1, § 3, б. „й" от Регламента, „пребиваване" означава мястото, където лицето обичайно пребивава, а съгласно б. „к" „престой" означава временно пребиваване.

Според оспорващия, с оглед на изложеното, е налице изключение от общото правило, че държавата- членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица. Според действащото законодателство, мястото на последната заетост може да съвпада с държавата по пребиваване, но също така държавата по произход е възможно, но не винаги, да се определи като държава по пребиваване. С оглед изясняване на понятието „държава по пребиваване" в Регламента е предвидено, че при спор между държави- членки относно това, коя е държавата по пребиваване се следва оценка на това къде е центърът на интересите на лицето, като се вземат предвид конкретни релевантни факти, изброени неизчерпателно и примерно по целесъобразност, като в потвърждение на това е и Практически наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, Европейското икономическо пространство и Конфедерация Швейцария, изготвен и одобрен от Административната комисия по чл. 71 от Регламента за координация на системите за социална сигурност.

В жалбата се сочи, че при разглеждане на заявлението на лицето от съществено значение е определяне на пребиваването му. При оценка наличието на основанията на чл. 65, § 2 от Регламента и по-специално коя е държавата на пребиваване, прилагането на елементите, залегнали в Регламента за определяне на пребиваването е необходимо. Това становище се потвърждава и от трайната практика на ВАС. Винаги следва да се даде конкретна оценка, а не само да се изброяват декларираните от страна на жалбоподателя обстоятелства. Посочва се, че в част трета от посочения Наръчник е указано изключително подробно как се дефинира понятието „пребиваване" и какви са критериите за определянето му, а в случая административният орган не е извършил самостоятелно дължимата оценка на всички обстоятелства, въпреки че е бил длъжен да стори това и изобщо не е приложил въпросните насочващи оценката критерии, които биха могли да го доведат до различен извод, с което на практика не е приложил правилно законът.

В жалбата се сочи още, че към момента оспорващият се е установил трайно на територията на Република България, като вкл. тук е регистриран по постоянен и настоящ адрес, като това се потвърждава и от адреса, посочен в обжалвания акт. Видно от Удостоверение за сключен граждански брак от 06.02.2002 г., приложено като доказателство към жалбата, оспорващия е сключил граждански брак на 17.04.1993 г., а след това, по силата на Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 110, том III, per. № 3590, дело № 342 от 2010 г. на нотариус Д. И. с район на действие РС- Плевен и Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 81, том III, per. № 1841, дело № 143 от 2010 г. на нотариус Б. М. с район на действие РС Плевен, също приложени към жалбата, в режим на семейна имуществена общност, заедно със своята съпруга, оспорващият е придобил недвижима собственост в гр. Плевен и в с. Бежаново, общ. Луковит, която и обитава. С. Й. Ц. е съсобственик и на придобито по време на брака моторно превозно средство, лек автомобил, подробно описано в Свидетелство за регистрация на моторно превозно средство, част I-ва, приложено към жалбата. Посочва се, че в България е семейство, близки и приятели на оспорващия, а според утвърдената практика на съда на ЕС, държава- членка по пребиваване е „държавата, в която съответните лица пребивават обичайно и в която се намира обичайният център на техните интереси“ и в този контекст следва при тази оценка да се вземе предвид по-специално положението на семейството на заетото лице, причините, които са го принудили да се премести, продължителността и непрекъснатостта на пребиваване, фактът (когато е уместно), че е на постоянно работно място, и намеренията му, които са видни от всички тези обстоятелства. Обичайният център на интересите трябва да се определя въз основа на фактите, като се отчетат всички обстоятелства, указващи държавата, която лицето действително е избрало като своя държава по пребиваване.

В жалбата се посочва, че в случая, макар и да е била продължителна, то е била налице временна по своя характер заетост в чужбина, тъй като през цялото време на престой, извън Република България, С. Ц. е имал постоянен адрес в същата, където се връщал при своите родственици и е прекарвал свободното от трудовите си ангажименти време, поради това следва да се приеме при общата преценка на всички факти и обстоятелства, че за периода на последната заетост на Ц., макар в действителност да е пребивавал в по-голямата част от времето в чужбина, където е полагал труд, на практика е избрал страна по пребиваване да е Република България. Посочва се, че икономически и социално е обвързан с България, вкл. притежава недвижима собственост и тук са неговите родственици и лица от приятелския кръг. Според оспорващия, липсата на намерение да се живее, извън територията на България се потвърждава и от факта, че Ц. е вложил всичките си средства тук и не е предприел действия по закупуване на имоти в други държави, вкл. не се е регистрирал там, като при безспорно наличие на завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната държава- членка на ЕС и намерение за пребиваване в Република България, заявлението за отпускане на обезщетение за безработица следва да бъде разгледано по същество по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти.

Посочва се, че следва да се има предвид, че като източник на вторичното право на ЕС регламентите се прилагат пряко, т.е съдържащите се в тях правила, като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави- членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства.

Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени Решение № 2153-14-77 от 23.11.2023 г. на Директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт- Плевен, като незаконосъобразно и неоснователно, като и да се присъдят сторените разноски, вкл. за адвокатско възнаграждение.

В съдебно заседание оспорващият - С. Й. Ц. се явява лично, като заявява, че поддържа жалбата, моли за отмяна на решението на директора на ТП на НОИ – Плевен.

В съдебно заседание ответникът - директорът на ТП на НОИ – Плевен, не се явява, представлява се от ст. юрисконсулт З. С., която оспорва жалбата. Изразява становище за неоснователност на жалбата като поддържа доводите, изложени в решението.Посочва, че в случая лицето не е лишено от право на обезщетение за безработица, но компетентен орган се явява Кипърският такъв, тъй като последния период на полагане на труд от лицето е именно в Кипър, поради което счита, че постановеното решение на директора на ТП на НОИ-Плевен е правилно и законосъобразно и моли да бъде потвърдено.

Административен съд-Плевен, осми състав, като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съобрази доводите на страните и извърши проверка на оспорения акт във връзка с правомощията си по чл.168 от АПК, намира за установено от фактическа страна следното:

Със заявление вх. №411-4055/12.05.2023 г. /л.л.24-25/ оспорващият е поискал отпускане на парично обезщетение за безработица на основание КСО, като е посочил, че е упражнявал трудова дейност в друга държава – Кипър за периода от 02.05.2001г. до 08.05.2023г. Представена е и декларация от 17.05.2023г. /л.л.26-27/ относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) №883/2004 г., както и заявление от 17.05.2023г. /л.л.33-34/ за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава - членка на ЕС/ЕИП или Швейцария. В заявлението е посочено, че е необходимо да бъде удостоверен осигурителен период в Кипър от 02.05.2001 г. до 08.05.2023 г.

С оглед подаденото заявление, административният орган по служебен път е изискал информация от компетентната институция на Кипър за осигурителните периоди/доход на лицето, както и информация за пребиваване.

С разпореждане №141-00-1228-1/26.05.2023 г. на ръководител на осигуряването за безработица /л.35/, на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО, е спряно производството по отпускане на ПОБ на оспорващия до постъпване на изисканата информация.

Във връзка със служебно изисканата информация от НОИ са постъпили: формуляр U017 - Осигурително досие трансграничен работник /л.л.37-39/, с отразен период на заетост от 02.05.2001 г. до 08.05.2023 г. и формуляр U004 – информация за заплата /л.40/, с отразен осигурителен доход на лицето за периода от 01.05.2021 г. до 08.05.2023 г. – 46 888 евро, както и формуляр Н006 – отговор на искане за информация за пребиваване /л.л.41-44/, относно информация за пребиваване, като е посочено, че „няма тип жителство според записите“.

С оглед постъпилата информация от компетентната институция на Кипър, с разпореждане №141-00-1228-2/12.10.2023 г. на ръководител на осигуряването за безработица /л.45/, е възобновено производството по заявлението за отпускане на ПОБ на С. Ц..

Постановено е разпореждане №141-00-1228-3/18.10.2023 г. на ръководител на осигуряването за безработица /л.46/, с което е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица на С. Ц., като в разпореждането са изложени следните мотиви: „Съгласно чл. 65, ал. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност, обезщетенията за безработица се предоставят от институцията в държавата по пребиваване на лицето по време на последната заетост. Правило е, че обезщетението за безработица може да бъде търсено само в държавата на последната заетост, която е и компетентната държава. Основен критерий при определяне държавата на пребиваване за трудово активните лица е трудово правната връзка със съответната държава, характерът й и нейната продължителност. В случая, продължителността на заетостта е от 02.05.2001 г. до 08.05.2023 г. вкл. Европейското законодателство е възприело 5-годишен период като срок с достатъчно голяма продължителност, след изтичане на който дадено лице има право да придобие статут на постоянно пребиваващо в дадена държава, т.е. този период от време се счита за достатъчно продължителен, за да обоснове стабилна връзка между лицето и съответната държава. От събраните доказателства и данни се обосновава извод, че държавата по пребиваване съвпада с държавата по последна заетост. Следователно, на основание чл. 61 и по аргумент от чл. 65, ал. 2 и ал. 5, б.„а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, България не е компетентна държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка правото на обезщетение за безработица по българското законодателство“.

Разпореждане №141-00-1228-3/18.10.2023 г. е връчено на С. Ц. на 30.10.2023г. /съгласно известие за доставяне на л.47/, като на 06.11.2023г. Ц. е подал жалба срещу разпореждането до директора на ТП на НОИ – Плевен, в която е изразено несъгласие с постановеното разпореждане. Моли се директор на ТП на НОИ - Плевен да постанови решение, с което да отмени разпореждането като незаконосъобразно и нецелесъобразно.

По жалбата е постановено оспореното в настоящото производство Решение № 2153-14-77/23.11.2023 г. на директора на ТП на НОИ - Плевен, с което е отхвърлена жалба с вх. №1012-14-230/06.11.2023г. по описа на ТП на НОИ – Плевен, като е потвърдено разпореждане №141-00-1228-3/18.10.2023г. на ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Плевен.

Директорът на ТП на НОИ-Плевен е посочил, че със заявление с вх. №411-4055/12.05.2023 г. г-н Ц. е поискал отпускане на парично обезщетение за безработица. В заявлението лицето е декларирало, че е упражнявал дейност в друга държава - Кипър за периода от 02.05.2001 г. до 08.05.2023 г. Попълнена е и декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) №883/2004 г., както и заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава - членка на ЕС/ЕИП или Швейцария.

В оспореното решение органът приема, че: „Република България, като държава-членка на ЕС, е обвързана от европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) №883/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в регламент (ЕО) №987/2009 г. на Европейския парламент и на съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) №883/2004 г. В случая, тъй като лицето е упражнявало трудова дейност в друга държава - Кипър, приложение намират разпоредбите именно на посочените документи.

Регламент (ЕО) №883/2004 г. намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл. 3, §1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и обезщетенията за безработица (чл. 3, §1, б. „з“). Персоналният обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, § 1, която предвижда, че регламентът се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица.

В случая, г-н Ц. е гражданин на Република България и е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) №883/2004 г. Общото правило за определяне на приложимото законодателство е формулирано в чл. 11, §3, буква „а“ на разпоредбата, където е формулирано правилото, касаещо наетите лица (какъвто е и г-н Ц.), което правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава- членка, се прилага законодателството на тази държава - членка. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата - членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) №883/2004 г.

Съгласно чл. 65, §2 напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга чл. 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата- членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава- членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата- членка, на чието законодателство за последно е било подчинено.

Спорният въпрос в настоящия случай е коя е компетентната държава, която следва да отпусне парично обезщетение за безработица на г-н Ц., след като последната заетост на лицето е била на територията на Кипър.

В случая, продължителността на заетостта на г-н Ц. в Кипър е дълъг период от време (от 05.2001 г. до 05.2023 г.). Европейското законодателство е възприело, че изтичането на период по-дълъг от 5 години е срок с достатъчно голяма продължителност, след изтичането на който дадено лице има право да придобие статут на постоянно пребиваващо в дадена държава, т. е. този период от време се счита за достатъчно продължителен, за да обоснове стабилна връзка между лицето и съответната държава и се явява индикатор за връзката с тази държава. В този смисъл е и становището на Европейската комисия по дело С- 30/22, ч. III, т. 11.

В случая не може да се приеме, че жалбоподателят попада в обхвата на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) №883/2004 г., според който отговорността за изплащане на обезщетение за безработица се прехвърля от държавата по заетостта (компетентна по правилата на чл. 11, §3, б. „а“ от същия регламент) върху държавата по пребиваване. За да е налице такава хипотеза, текстът на нормата изисква напълно безработното лице, какъвто е г-н Ц., по време на последната си дейност, като заето или като самостоятелно заето лице, да е пребивавал в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, като в случая компетентната държава е Кипър, и да продължава да пребивава в тази различна държава-членка или да се е завърнал в нея.

От събраните доказателства и наличните данни се обосновава извод, че държавата по пребиваване съвпада с държавата по последна заетост, т.е. Кипър.

Следователно на основание чл. 61 и по аргумент от чл. 65. ал. 2 и ал. 5, б. „а“ от Регламент (ЕО) №883/2004 г., България не е компетентната държава, нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство.

В случая, според административния орган, следва да се съобрази и тълкуването на чл. 65, §2 от регламент №883/2004 г., което е направено в определение по дело С-30/22 на Съдът на ЕС. С оглед тълкуването, дадено в определението на съда за приложението на чл. 65, §2 от регламента, положението на г-н Ц. е несъответно, тъй като е налице завръщане в държавата му на произход след прекратяване на трудовата дейност в Кипър, където е пребивавал във връзка с дейността си.“.

С оглед гореизложеното, директорът на ТП на НОИ- Плевен е приел за правилно и законосъобразно, постановеното разпореждане №141-00-1228-3/18.10.2023г. на ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Плевен, като е отхвърлил жалбата на С. Й. Ц. с вх. №1012-14-230/06.11.2023г. по описа на ТП на НОИ – Плевен, като е постановил Решение № 2153-14-77/23.11.2023 г.

Решението е връчено на оспорващия на 29.11.2023 год. /л.55/, а жалбата против него е подадена на 12.12.2023 год., видно от пощенското клеймо на пощенския плик на л.23 и е заведена с вх. №1012-14-230#3/15.12.2023г. по описа на ТД на НОИ- Плевен.

При тази фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:

Жалбата е подадена от активно легитимирано лице, при наличието на правен интерес от търсената защита, срещу годен за обжалване административен акт, в законоустановения срок за обжалване, пред компетентния съд и е процесуално допустима, поради което подлежи на разглеждане, а разгледана по същество, е неоснователна.

Съгласно чл.117, ал.1, т.2, б.”б” от КСО, пред ръководителя на съответното ТП на НОИ се подават жалби срещу Разпореждания за отказ или неправилно определяне, изменяне и прекратяване на обезщетенията за безработица, като ал. 3 от същата норма регламентира, че ръководителят на ТП на НОИ се произнася по жалбите с мотивирано решение в едномесечен срок от получаването им. Решение № 2153-14-77/23.11.2023 г. е издадено от Директора на ТП на НОИ – Плевен.

Ето защо съдът намира, че оспореното решение е издадено от компетентен орган по чл.117, ал.3 от КСО.

Потвърденото с него разпореждане също е издадено от компетентен по материя, време и място орган – по делото е представена и заповед №1015-14-143/25.11.2022г. на Директора на ТП на НОИ – Плевен /л.л.65-66/, като съгласно т.3 от заповедта, на Ц. Д., която е издала разпореждането, е възложено да подписва разпореждания по чл.54ж, ал.1 от КСО за отпускане, изменение, отказ, спиране, прекратяване, възобновяване и възстановяване на парични обезщетения за безработица.

Оспореното Решение е писмено, издадено в рамките на едномесечния срок за произнасяне по чл.117, ал.3 от КСО, като изискуемата писмена форма е спазена, изложени са мотиви.

Спазени са административно производствените правила, правилно е приложен материалният закон и целта на закона.

Следва да се има предвид, че безспорно в случая, предвид установените данни за наличен осигурителен период на оспорващия Ц. в държава-членка, различна от България, който е от значение за определяне правото на ПОБ, е приложим Регламент 883/2004 г. за координиране на системите за социална сигурност /по-надолу в решението само Регламента/, както и Регламент № 987/2009 г. за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност /по-надолу в решението само Регламента по прилагането/.

В чл. 11, § 1 от Регламента се сочи, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава – членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3, като в буква "а" от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, каквото безспорно е бил и Ц., а именно, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава – членка се прилага законодателството на тази държава - членка.

Специални правила, представляващи изключения от този общ принцип, че държавата – членка по последна заетост е компетентна да отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламента. Така, съгласно чл. 65, § 2 от същия, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.

С. Р. предвижда и хипотези, в които дадено лице обичайно осъществява дейност като наето лице в две или повече държави-членки, при което, тогава, когато работодателите са различни и са в различни-държави членки, то съгласно чл. 13, § 1, б. "а" от Регламента се прилага законодателството на държавата по пребиваване.

Във връзка с приложението на горецитираните норми, от съществено значение се явява определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване.

Тези понятия имат своята легална дефиниция в Регламента, като в чл. 1, § 3, б. р) е посочено, че "компетентна институция" е: i) институцията, в която заинтересованото лице е осигурено към момента на искането за обезщетение; или ii) институцията, от която заинтересованото лице има или би имало право на обезщетения, ако то, член или членове на неговото семейство пребиваваха в държавата-членка, в която се намира институцията; или iii) институцията, определена от компетентния орган на съответната държава; или iv) в случая на схема, свързана със задълженията на работодателя във връзка с обезщетенията, определени в член 3, параграф 1 – или съответния работодател или осигурител, или вместо него, орган или институция, определен от компетентния орган на съответната държава-членка.

Съответно според посоченото в чл. 1, § 3, б. с) "институция по място на пребиваване" и "институция по място на престой" е съответно институцията, която е компетентна да предоставя обезщетения в мястото, където пребивава заинтересованото лице и институцията, която е компетентна да предоставя обезщетения в мястото, където съответното лице има престой съгласно законодателството, прилагано от тази институция, или ако не съществува такава институция – институцията, определена от компетентния орган на съответната държава-членка. Според чл. 1, § 3, б. т) "компетентна държава-членка" е държавата-членка, в която се намира компетентната институция. Съответно, пак в определенията по чл. 1, § 3 от Регламента в т. й) "пребиваване" означава мястото, където лицето обичайно пребивава, а съгласно т. к) "престой" означава временно пребиваване.

В случая, С. Ц. твърди, че последната му заетост, въпреки че е била в Кипър, неправилно е прието от органа, че обичайното му пребиваване е било в Кипър, вместо в България, въпреки че от събраните по преписката доказателства се установява, че по отношение на Ц. след проведена процедура по електронен обмен на социално-осигурителна информация между България и Кипър, кипърската институция е удостоверила и че за целия период от 02.05.2001 г. до 08.05.2023 г. е осигурителен период в Кипър. Това не се отрича от оспорващия, като с подаване на заявление вх. №411-4055/12.05.2023 г., с което е поискал отпускане на парично обезщетение за безработица на основание КСО, самият той е посочил, че е упражнявал трудова дейност в друга държава – Кипър за периода от 02.05.2001 г. до 08.05.2023г., а в последствие със заявление от 17.05.2023г. за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава - членка на ЕС/ЕИП или Швейцария е посочено, че е необходимо да бъдат удостоверени осигурителни периоди в Кипър, от 02.05.2001 г. до 08.05.2023 г.

По делото няма спор, че Ц. има стаж, придобит в Р Кипър до 08.05.2023 година и след завръщане в България подава заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица, като няма период на осигуряване след завръщането му в България.

Спорният въпрос е, коя държава е компетентната институция за отпускане на парично обезщетение за безработица – в България, където Ц. не се е осигурявал или в Кипър, където е пребивавал и където се е осигурявал до 08.05.2023 година.

Право на парично обезщетение за безработица съгласно чл. 54а от КСО имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването и които: 1. имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; 2. нямат отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст или професионална пенсия за ранно пенсиониране; 3. не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл. 114а, ал. 1 от Кодекса на труда.

Съгласно член 11, параграф 3, буква в) от Регламент № 883/2004 "спрямо лице, получаващо обезщетения за безработица в съответствие с член 65 съгласно законодателството на държавата членка по пребиваване, се прилага законодателството на тази държава членка, а в чл. 1, б. „й“ от Регламент № 883/2004 дефинира понятието "пребиваване“ - мястото, където лицето обичайно пребивава.

Съгласно член 11 от Регламент № 987/2009 г. при различия в становищата на институциите на две или повече държави членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави членки; б) положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянния характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi) държавата членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане.

С определение по дело С-30/22, СЕС е приема, че чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 /Е0 на ЕП и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност трябва да се тълкува, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава – членка, в която не е завършило периода на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава – членка, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период.

С оглед горепосоченото съдът намира, че правилно е приложен законът – Регламент №883/2004 г. и не може да се приеме, че България е компетентна държава по пребиваване, тъй като Ц. през последните 22 години е работил в Кипър, където е живял със семейството си, с оглед декларираното от него в декларация от 17.05.2023г. относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) №883/2004 г., и центърът на интересите му е бил в Кипър, като разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламента е неотносима предвид определение по дело С-30/22, СЕС, тъй като по време на последна заетост от 22 години, Ц. е пребивавал в Кипър и няма периоди на заетост в България, то той не може да претендира на основание на чл. 54а, ал. 1 от КСО обезщетение за безработица, тъй като България не е компетентна държава по пребиваване, а в случая компетентна държава се явява Р Кипър.

Това, че оспорващият е придобил недвижими имоти, в режим СИО, в гр. Плевен и в село Бежаново, общ. Луковит, съгласно представените по делото нотариални актове /Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 110, том III, per. № 3590, дело № 342 от 2010 г. на нотариус Д. И. с район на действие РС- Плевен и Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 81, том III, per. № 1841, дело № 143 от 2010 г. на нотариус Б. М. с район на действие РС Плевен/, както и моторно превозно средство, в режим СИО, а именно Ауди А4 с рег. № [рег. номер] /съгласно представено свидетелство за регистрация №********* част I/, не може да промени извода, че оспорващият е пребивавал в Р Кипър и именно там е мястото му на пребиваване, тъй като центърът на интересите му през последните 22 години е в Кипър, където работи и живее със семейството си, поради което компетентна държава пред която да се претендира изплащане на обезщетение за безработица, е именно Р Кипър. Поддържането на социални контакти с роднини в България, наличието на недвижими имоти, не обосновава извод, че държава по пребиваване е Р България, тъй като тази преценка се извършва обвързано с осъществявана трудова дейност и при данни, че лицето работи постоянно в последните 22 години в Кипър, то не може да се приеме, че държава по пребиваване е Р България.

В случая, следва да се има предвид, че Ц. не е лишен от право на обезщетение за безработица, но компетентната държава е държавата по последна заетост – Р Кипър, която е и държава по пребиваване, тъй като центърът на интересите на лицето е бил именно там, каквато е и целта на КСО – предоставяне на плащания на правоимащи лица при наличие на основание за това и съблюдаване на европейските регламенти.

Предвид гореизложеното съдът намира, че оспореното решение и потвърденото с него разпореждане на Ръководител на осигуряването за безработица, с което е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО, са законосъобразни, а така депозираната жалба е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.

Воден от горните мотиви и на основание чл.172, ал. 2, предл. последно от АПК, Административен съд-Плевен, осми състав

РЕШИ:

Отхвърля жалба на С. Й. Ц. от гр. Плевен, ул. „Стоян Войвода“ № 9, ет.4, ап. 15 чрез адв. А. А. – САК със съдебен адрес гр. София, бул. „Драган Цанков“ №31А, ет.2, офис 5 срещу Решение № 2153-14-77/23.11.2023 г. на директора на ТП на НОИ - Плевен, с което е отхвърлена жалба с вх. №1012-14-230/06.11.2023г. по описа на ТП на НОИ – Плевен, като е потвърдено разпореждане №141-00-1228-3/18.10.2023г. на ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Плевен, с което на оспорващия е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

Преписи от решението да се изпратят на страните.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 119 вр. чл.117, ал.1, т. 2, буква „б“ от КСО.