Р Е Ш Е Н И Е
№ ............................
гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и осми януари две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от младши
съдия Малоселска в.гр.дело № 3891 по описа
за 2020 г. на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 - 273 ГПК.
С
решение
№ 281787 от 21.11.2019 г., постановено по гр. д. № 50979 по описа за 2013 г. на
СРС, 179 състав, е
признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че Ж.Б.К. дължи на „Т.С.“
ЕАД сумата 1810,26 лв. – главница за доставена в периода от м.12.2010 г. до
м.04.2013 г. топлинна енергия в имот с абонатен № 250659, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 18.09.2013 г. до изплащане на вземането, и
сумата 299,50 лв. – лихва за забава върху главното вземане за периода от
31.01.2011 г. до 27.08.2013 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК по ч. гр.д. № 15589/2013 г. на СРС, 91 с-в, като са
отхвърлени исковете за разликата над уважения до пълния предявен размер, като
неоснователни.
Решението
е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД като трето лице помагач на страната
на ищеца.
Срещу
решението в частта, с която установителните искове, предявени срещу ответника,
са уважени, е постъпила въззивна жалба. Жалбоподателят поддържа, че
постановеното решение страда от редица пороци, както и че е неправилно и
незаконосъобразно. Навежда, че не е разгледано направеното с отговора на
исковата молба възражение, че издадената заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК е невалидна. Същата противоречала на чл. 411 ГПК,
като съдът имал задължение да изследва произхода на дълга, да извърши преценка
за противоречие със закона и добрите нрави. Счита, че са нарушени
разпоредбите на чл. 101 и чл. 102 ДФЕС. Липсвал писмен договор между страните,
с оглед което страните не били обвързани от облигационно правоотношение. СРС не
взел предвид направеното от ответника възражение за погасителна давност. Обръща
внимание, че това е поредно производство между същите страни и за същия период
ищцата била вече осъдена. Съдът не взел предвид оспорванията на експертизите,
направени от ответника в хода на първоинстанционното производство. Заявява
искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и за
отхвърляне на предявените срещу нея искове.
Не
е подаден отговор на въззивната жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. С молба от 26.01.2021
г. въззиваемата страна моли за отхвърляне на въззивната жалба на ответника. Претендира
присъждането на разноски за производството.
Третото
лице-помагач не изразява становище по въззивната жалба на ответника.
Решението
в частта, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр.
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважените
с решението размери до пълните предявени такива, е влязло в сила поради
необжалването му от страна на ищеца.
Софийски градски съд, IV-Д
въззивен състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявени
са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр.
чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната от ответника част. Не са допуснати
нарушения на императивни материални норми, както и на процесуалния закон.
По
същество въззивният съд намира, че решението на СРС е правилно и следва да бъде
потвърдено, като съображенията за това са следните:
С
оглед правната квалификация на предявените искове правилно районният съд е
разпределил доказателствената тежест между страните по спора.
По
исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 149 ЗЕ в тежест на ищеца е да установи възникването на облигационно
отношение по договор за доставка на топлинни услуги между него и ответника, по
силата на което е доставил топлинна енергия в твърдяните количества и за
ответника е възникнало задължение за плащане на уговорената цена в
претендирания размер. При установяване на тези обстоятелства в тежест на
ответника е да докаже, че е погасил претендираните вземания.
Съгласно
чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ потребител, респективно битов клиент
на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател,
притежаващ вещно право на ползване, или собственик на имот, който ползва
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си.
Спорно
по делото се явява обстоятелството дали през процесния период страните са били
обвързани от облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна
енергия при общи условия, доколкото с исковата молба ищецът твърди, че ответникът
има качеството на потребител на топлинна енергия по см.на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, а
с отговора на исковата молба е оспорено да е налице валидно облигационно
правоотношение, породено от договор за доставка на топлинна енергия за битови
нужди за процесния недвижим имот.
При
извършване на собствена преценка на събрания в хода на съдебното дирене пред
първата инстанция доказателствен материал, настоящата съдебна инстанция намира,
че се установява от приетите като писмени доказателства по делото документи /а
и този факт се признава от ответника/, че притежава право на собственост върху
процесния недвижим имот по силата на договор за продажба на държавен недвижим
имот по реда на НДИ от 22.12.1990 г. Ето защо верен е изводът на първостепенния
съд за наличието на облигационно правоотношение по договор за доставка на
топлинна енергия между страните по делото, като именно ответникът е длъжник по
договорното правоотношение за цената на топлинната енергия за процесния период.
Обстоятелството,
че не е представен писмен договор между ответника и ищцовото дружество не
означава, че не е възникнало валидно облигационно отношение между тях, каквито
доводи са наведени с отговора на исковата молба и с въззивната жалба, с която
ответникът е сезирал въззивния съд. Разпоредбата на чл.149, т.3 ЗЕ
регламентира, че продажбата на топлинна енергия се извършва на основата на
писмени договори при общи условия, сключени между топлопреносното предприятие и
потребителя на топлинна енергия за стопански нужди, какъвто не е процесният
случай, тъй като претенцията на ищеца е насочена срещу ответника в качеството
му на потребител/клиент за битови, а не за стопански нужди.
Съгласно
чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие
на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
комисията /КЕВР/. Съгласно ал. 2 на същата разпоредба бщите условия влизат в
сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от клиентите. В ал. 3 на чл. 150 ЗЕ пък е предвидено особено
рекламационно производство - в срок до 30 дни след влизането в сила на общите
условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия. Предложените от клиентите и приети от топлопреносните предприятия
специални условия се отразяват в писмени допълнителни споразумения.
В
конкретния случай ответникът не твърди, а и не установява по делото по
отношение на него да се прилагат специални условия, договорени между страните,
използвайки установения в закона механизъм
С
решение № 35 от 21.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3184/2013 г., III г. о., ГК е
възприето становището, че потребител на топлинна енергия е лицето, което
получава топлинна енергия и я използва за собствени нужди като ползва
топлоснабдения имот по силата вещно или по силата на облигационно право на ползване.
По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие
възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни
общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Липсата
на подадена от потребителя молба за откриване на партида не означава, че няма
облигационни отношения между страните, тъй като тези отношения се презумират от
закона. В конкретния случай облигационното правоотношение между страните и
качеството на потребител на ответника на топлинна енергия произтича от правото
му на собственост върху процесния недвижим имот, като законът не поставя
изискване за наличието на индивидуален пимен договор, доколкото се касае за
топлинна енергия за битови нужди, а апартаментът на ответника се намира в
сграда в режим на етажна собственост.
Предвид
изложеното съдът прецени като неоснователни възраженията на въззивника-ответник
за липса на валидно облигационно правоотношение, породено от договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди.
Не
е спорно също така и се установява от приобщените по делото писмени
доказателства, че сградата, в която се намира жилището, собственост на ответника,
е с непрекъснато топлоподаване през процесния период. Неоснователни са
възраженията на ответника в тази връзка за липса на договор между дружеството,
осъществяващо услугата дялово разпределение на топлинна енергия и етажната
собственост. Съставът на въззивния съд приема, че по надлежен ред е взето
събрание от етажните собственици да бъде сключен договор за услугата топлинно
счетоводство с „Т.С.“ ЕООД, като в изпълнение на взетото решение е сключен и
представеният по делото договор № 3931/20.09.2002 г. Ето защо по силата на
сключения между етажната собственост и топлинния счетоводител договор е
извършван отчет на общия топломер в абонатната станция и на индивидуалнитте
уреди в апартаментите на отделните етажни собственици. Тези документи съдът
приема за годни да установят размера на потребеното количество топлинна
енергия, доставена на етажната собственост и на отделните собственици.
Само
в допълнение на изложеното и в отговор на доводите на въззивника-ответник въззивният
състав намира за необходимо да подчертае, че с Тълкувателно решение № 2/2017 г.
на ОСГК, ВКС се възприе становището, че присъединяването
на сградата към топлопреносната мрежа става по решение на общото събрание на
етажната собственост. Прекратяване на топлоснабдяването е уредено като възможно
само при постигнато съгласие между всички собственици и титуляри на вещно право
на ползване в сградата (чл. 153, ал. 2 ЗЕ). Отделният етажен собственик може да
прекрати топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, но остава
потребител на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от
отоплителните тела в общите части на сградата (чл. 153, ал. 6 ЗЕ).
Видно
от посочените разпоредби, с приемането на ЗЕ законодателят регламентира
доставката на топлинна енергия в сгради под режим на етажна собственост като
услуга, която се ползва от самата етажна собственост. Макар последната да не е
персонифицирана, за отношенията в енергетиката законодателят я разглежда като
колективен субект, явяващ се самостоятелен потребител на услугата
"доставка на централно отопление".
Законодателното
решение е обяснимо с оглед особеностите на етажната собственост и
невъзможността в заварените сгради централното отопление да бъде доставяно по
друг начин, освен чрез представляващата обща част на сградата отоплителна
инсталация. Ето защо като неоснователни следва да бъдат преценени доводите, че
страна по договора е етажната собтвеност, а ответницата не се явява обвързана
от същия.
Въз
основа на заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, настоящата
инстанция приема, че за процесния период количеството топлинна енергия за абонатната
станция, обслужваща процесната сграда, в която се намира топлоснабденият имот, се
измерва и отчита от общ топломер. Вещото лице е посочило, че общият топломер е
отчитан ежемесечно – в началото на всеки месец. Същият е преминал през
метрологични проверки и не са установени отклонения извън допустимите
стойности. През целия исков период са отчислявани за сметка на ищеца всичло технологични
разходи. Вещото лице е разяснило, че след приспадане на технологичните разходи
разликата се разпределя между отделните етажни собственици. Съгласно
заключението в имота на ответника през исковия период е имало 2 броя
индивидуални разпределители, монтирани на отоплителните тела, намиращи се в
хола и кухнята, както и щранг-лира в банята без техническа възможност за монтаж
на уред върху това отоплително тяло. На експерта са представени отчетите на
индивидуалните уреди в имота /същите са налични и като писмени доказателства в
кориците на делото/ от дати 25.05.2011 г., 20.05.2012 г., 21.05.2013 г. Документите
за главен отчет са подписани от потребител, с оглед което е установено, че през
периода е отчитано количеството на доставената в имота на ответника топлинна
енергия. Начислена е топлинна енергия за щранг-лирата, доколкото на същата не е
имало монтиран разпределител, по който разходът да бъде отчитан. Начислена е
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация на база отопляемия обем на
жилището – 115 куб.м., съгласно акт за разпределение на кубатурата, представен
на вещото лице. Разходът за битова гореща вода е отчитан по показанията на един
водомер. Не е начислявана енергия за отопление на общите части в сградата, тъй
като радиаторите в стълбищните помещения са били свалени през 2000 г. Не е
начислявана и такса мощност.
Съгласно
експертното изследване дружеството топлинен счетоводител е изготвило коректни
изравнителни сметки след края на всеки отоплителен сезон, като е извършило
изравняване на база реалния главен отчет на уредите, намиращи се в жилището на
ответника. В заключение е посочено, че задълженията за цена на топлинната
енергия за процесния период възлизат на 1810,26 лв., като в тази сума не са
включени просрочени задължения на минал период, както и лихви за забава.
С
оглед изложеното съдът приема, че е верен изводът на първостепенния съд, че за
процесния имот на ответника е доставяна топлинна енергия съобразно уговореното,
като количеството на доставената енергия е измервано коректно. Неоснователни в
тази връзка са доводите, съдържащи се в сезиращата настоящата инстанция
въззивна жалба, че ищецът не е доказал в производството количеството топлинна
енергия, която е доставил на адреса на процесния имот, собственост на
ответницата. Видно е от документите за главен отчет, от изравнителните сметки,
а също и от заключението на СТЕ, че начислената топлинна енергия, отдадена на отоплителните
тела в имота, ползвана за подгряване на вода, отдадена от сградната инсталация
и на щранг-лирата са изчислени в съответствие с действащите през периода
нормативни актове. Дори впоследствие да е настъпила промяна в нормативното
действие на същите, на каквато ответника в производството се позовава, то
отпадане действието на тези актове има сила занапред, с оглед което съдът
приема, че начисленията са извършени коректно.
Неоснователни
са възраженията на ответника, че задълженията са начислени без да е извършен
реален отчет на уредите в имота. Както се посочи по-горе, не е спорно, а и се
установява от доказателствата по делото и от заключението на СТЕ, че ответникът
е осигурявал достъп до жилището си за извършване на главен отчет в края на
всеки отоплителен сезон от исковия период. Начислената топлинна енергия за
отоплителното тяло щранг-лира в банята на процесния апартамент е съгласно
формула, предвидена в наредбата, доколкото от СТЕ се установява, че не е била
налице техническа възможност за монтиране на уред, по който да бъде отчитано
количеството енергия, отдадено на това отоплително тяло. Начисляването на топлинна
енергия по този начин представлява механизъм за определяне на потреблението,
който замества реалното отчитане на ползваната от абоната топлинна енергия за отопление
на това помещение /банята/. По този начин е установен способ за определяне на
цената на реално ползваната услуга, когато не е налице обективна възможност за
реалното й отчитане.
Съдът
намира за необходимо да посочи, че не се установява основателност на доводите
за нарушение на правото на ЕС във връзка с правата на ответника като потребител
и позоваването на ЗЗП в тази връзка. С Решение на СЕС от 05.12.2019 г. по
съединени дела С-708/2017 и С-735/2017 г. е даден отговор на поставените с
отправените преюдициални запитвания въпроси, като е прието, че чл.27 от
Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011
година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на
Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна
на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета във връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2005/29/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни
търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и
изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и
2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004
на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски
практики“), трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба,
която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост,
присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в
разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната
инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и
не го използват в своя апартамент. Според СЕС допустима е национална правна
уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост сметките
за топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки собственик на
апартамент в сградата пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.
Такова
становище е застъпено и с възприетото с Тълкувателно решение № 2/25.05.2017 г.
на ОСГК, ВКС.
С
оглед всичко изложено въззивният съд намира, че решението на СРС в частта, с
която искът е приет за основателен за посочената сума е правилно. Ответникът не
твърди да е погасил задълженията си, а и от заключението на допуснатата в хода
на първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че задълженията за процесния период не са погасявани.
Не
са налице основания съдът да не кредитира заключенията на вещите лица по СТЕ и
ССчЕ, доколкото същите са обективно дадени и съдържат отговор на стоящите пред
изследването и относими към предмета на делото задачи. Изготвени са от лица,
притежаващи необходимите специални знания из съответните области на науката и
техниката, като не са налице причини съдът да се съмнява в обективността и правилността
на изводите на експертите или в тяхната безпристрастност. Ето защо и доколкото
кореспондират с останалите писмени доказателства по делто правилно са ползвани
от СРС при изграждане на изводите за фактите, релевантни за разрешаване на
спора между страните.
Предвид
всичко изложено, въззивният съд намира, че в производството е установено, че
ищецът е изправна страна по договора с ответника, че е доставил в имота на
последната количество топлинни услуги, чиято стойност възлиза на сумата, за
която главният иск е уважен, с оглед което неоснователни се явяват
оплакванията, съдържащи се във въззивната жалба.
Във
връзка с доводите на въззивника, че издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, срещу която е подала възражение по чл. 414 ГПК, е невалидна въззивният съд
не констатира основание да ревизира първоинстанционното съдебно решение, като
съображенията за това са следните:
Съгласно
застъпеното в тълкувателно решение № 4/2013
г. на ВКС, ОСГТК, становище в заповедното производство по чл.410 ГПК съдът не
събира доказателства и не преценява същите /преди измененията на ГПК с ДВ бр.
100 от 20.12.2019 г., изискващи представянето на договор, ако страна по същия е
потребител, и вземането произтича от този договор/. Целта на производството е
не установяване на самото вземане, а само проверка дали същото е спорно/, и
следователно от приложените към заявлението по чл. 410 ГПК документи не могат
да се правят изводи както за съществуване на вземането, така и за основанието,
на което същото се претендира. В конкретния случай въззивният съд не намира
основание да приеме, че не са били налице предпоставките за издаване на
процесната заповед, предвидени в чл. 411 ГПК. Не се установява твърдяното
противоречие със закона, в това число и с норми от правото на ЕС, или с добрите
нрави, като морално-етични категории, установени и действащи в социума през
определен етап от развитието на обществото. Възползвайки се от правото си да
подаде възражение по реда на чл. 414 ГПК, ответникът е препятствал влизането на
заповедта в сила. Последвало е състезателно исково производство, в което
основателността на вземанията на ищеца е изследвана и е постановено решение в
съответствие с направените от съда изводи за фактите, субсумирани под
диспозициите на приложимите правни норми. Ето защо не се установяват сочените с
въззивната жалба пороци на заповедта за изпълнение, с оглед което неоснователно
се явява и това възражение на ответника.
Не
се установява основателност и на възражението, че е налице непозволена държавна
помощ и нарушение на сочените във въззивната жалба разпоредби от правото на ЕС.
След като разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ се прилага за всички топлоенергийни
предприятия в България, а освен това същата кореспондира на правилата относно
други предприятия – доставчици на енергия – чл. 98а, ал. 4 ЗЕ за крайните
снабдители с електроенергия и чл. 183б, ал. 4 ЗЕ за крайните снабдители с газ и
за всички видове енергийни предприятия, които доставят енергоносители до дома
на потребителите е предвидено одобряване на общи условия от държавен орган,
като същите общи условия обвързват потребителите, независимо дали са били
приети писмено и предварително от тях не е налице държавна помощ, както се сочи
в жалбата, която да облагодетелства топлоснабдителните предприятия спрямо
другите енергийни предприятия по отношение на начина на възникване на
задълженията на потребителите спрямо тях.
Правилно
от първия съд е преценено като неоснователно възражението за изтекла
погасителна давност за предявените от ищеца вземания. Процесният период, за
който се претендира цена на топлинна енергия, е с начало 01.12.2010 г., а
заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 18.09.2013 г.,
т.е. преди изтичането на тригодишен срок. Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът за
съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, следователно и това е
моментът, в който давността, погасяваща правото на принудително изпълнение за
вземането, е спряла да тече по арг. от чл. 115, б. „ж“ ЗЗД.
Съдът
не констатира основателност и на твърденията на въззивника за допуснати от
първия съд процесуални нарушения и превратно интерпретиране на събраните в хода
на съдебното дирене доказателства, като във връзка с тези изводи изложи
съображенията си по-горе в настоящото решение.
За
пълнота на изложението, въззивният съд намира за нужно да посочи, че не
установи основателност и на отвода за сила на пресъдено нещо между страните за
вземания на ищеца, които да са включени повторно и да се претендират за втори
път в настоящото производство. Ответната страна сама сочи, че е налице
производство между страните, което е било прекратено на 15.04.2011 г. Що се
отнася до производството по гр.д. № 19461/2011 г. по описа на СРС, въз основа
на решението по което е било образувано изпълнително дело № 20138630402074 по
описа на ЧСИ С.Х., следва да се подчертае, че главницата за топлинна енергия,
предмет на същото е за периода м.03.2008 г. – м.04.2010 г., т.е. не е налице идентичност
на предявените в двете производства вземания. Ето защо и това възражение на
страната е неоснователно.
Предвид
изложеното, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното
решение № 281787 от 21.11.2019 г., постановено по гр. д.
№ 50979 по описа за 2013 г. на СРС, 179 състав, в частта, с която е признато за
установено по реда на чл. 422 ГПК, че Ж.Б.К. дължи на „Т.С.“ ЕАД, сумата
1810,26 лв. – главница за доставена в периода от м.12.2010 г. до м.04.2013 г.
топлинна енергия в имот с абонатен № 250659, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 18.09.2013 г. до изплащане на вземането, и сумата
299,50лв. – лихва за забава върху главното вземане за периода от 31.01.2011 г.
до 27.08.2013 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
по ч. гр.д. № 15589/2013 г. на СРС, 91 с-в, следва да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно.
По разноските:
В
резултат от изводите, до които въззивният съд достигна, решението следва да се
потвърди и в частта за разноските. Неоснователността на въззивната жалба
обуславя правото на въззиваемата страна да претендира присъждането на разноски
за производството на основание чл. 78, ал.3 ГПК. В качеството си на въззиваема
страна ищецът е депозирал единствено бланкетна молба за разглеждане на делото в
негово отсъствие и за отхвърляне на въззивната жалба на ответника, без да
излага каквито и да било доводи за неоснователност на въззивната жалба на
последния. Молбата не може да се третира като отговор на въззивната жалба, какъвто
не е депозиран по делото. Доколкото „Т.С.“ ЕАД като въззиваем не е представляван
в проведеното пред настоящата инстанция единствено съдебно заседание, липсва
основание да се приложат разпоредбите на чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 8 ГПК, вр. с
НЗПП и да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение.
Така
мотивиран, Софийски градски съд, IV-Д въззивен
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 281787
от 21.11.2019 г., постановено по гр. д. № 50979 по описа за 2013 г. на СРС, 179
състав, в частта, с която е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че Ж.Б.К.
дължи на „Т.С.“ ЕАД, сумата 1810,26 лв. – главница за доставена в периода от
м.12.2010 г. до м.04.2013 г. топлинна енергия в имот с абонатен № 250659, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 18.09.2013 г. до изплащане на
вземането, и сумата 299,50лв. – лихва за забава върху главното вземане за
периода от 31.01.2011 г. до 27.08.2013 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр.д. № 15589/2013 г. на СРС, 91 с-в, както и в
частта за разноските.
Първоинстанционното
решение в частта, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл. 422 ГПК
вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата
над уважените размери до пълните предявени такива е влязло в сила поради
необжалването му.
Решението
е постановено при участието на трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД на страната на
въззиваемото дружество „Т.С.“ ЕАД.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.