Р Е
Ш Е Н
И Е
Гр. Перник, 29.06.2017
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИ РАЙОНЕН СЪД, ХІ гр. с. в
публично съдебно заседание на втори юни две хиляди и седемнадесета година, в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
ЛОРА СТЕФАНОВА
С участието на секретаря
НАТАЛИЯ СИМЕОНОВА, като разгледа гр. д. № 4215/2016 г. по описа на съда, за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по иск с
правна квалификация чл. 415, във вр. с чл. 417 от ГПК, във вр. с чл. 92, ал. 1
от ЗЗД.
Образувано е по искова молба, предявена
от “София Комерс Кредит Груп” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. Васил Калчев, бл. 58, ат. 6, представлявано от
изпълнителния директор Адриан Димитров Станев против В.Г.К., ЕГН ********** и И.С.К.,
ЕГН **********, двамата с адрес ***.
Ищецът твърди, че между него и
ответниците на 11.04.2013 г. е сключен договор за заем, обезпечен с договорна
ипотека и обективиран в нотариален акт № ****** г. на нотариус с рег. № 200 в
РНК. Сочи, че по силата на така сключения договор е предоставил на ответниците
в заем сумата от 10225.84 евро, равняваща се на 20000 лв. по фиксинга на БНБ.
Твърди, че съгласно клаузите му ответниците са се задължили при условието на
солидарност да му я върнат ведно с договорна лихва от 2.95 % на месец, на 36
равни месечни погасителни анюитетни вноски, всяко от които в размер на 464.89
евро, дължима на 19 – то число на съответния месец. Уговорена била и неустойка
в случай на забава в размер на 92.98 евро на месец върху всяка забавена вноска,
считано от датата на падежа на съответната сума до окончателното и плащане.
Твърди, че ответниците погасили
първите четири вноски, след което преустановили плащанията. За периода
20.06.2013 г. – 20.08.2014 г. върху забавените общо 15 броя вноски се натрупала
неустойка в размер на общо 11157.60 евро. Тъй като съгласно договора общата
стойност на всички неустойки не може да надхвърля размера на главницата – 10225.84
евро, то дължимата от ответниците неустойка била в така посочения размер от
10225.84 евро. След извършени частични плащания от ответниците останала дължима
сумата от 4726.26 евро.
Сочи, че на 29.09.2015 г. е
обявил заема за предсрочно изискуем, като за това са уведомени двамата
ответници.
За исковата сума от 4726.26
евро ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК срещу ответниците, за което било образувано ЧГД №
961/2016 г. по описа на ПРС. Исканата заповед била издадена, като в срока по
чл. 414, ал. 2 от ГПК ответниците подали възражение.
Искането към съда е да признае
за установено по отношение на ответниците, че дължат на ищеца солидарно сумата
от 4726.26 евро, представляваща непогасена част от изискуема неустойка за
периода от 20.06.2013 г. до 20.08.2014 г. върху 15 броя месечни анюитетни
вноски, с падежи съответно 19.06.2013 г. , 19.07.2013 г., 19.08.2013 г.,
19.09.2013 г., 19.10.2013 г., 19.11.2013 г., 19.12.2013 г., 19.01.2014 г. ,
19.02.2014 г., 19.05.2014 г., 19.06.2014 г., 19.07.2014 г., 19.08.2014 г.,
дължима по договор за заем от 11.04.2013 г., за която сума е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по
ЧГД № 961/2016 г. по описа на ПРС. Заявена е претенция за присъждане на
направените по делото разноски.
Исковата молба е връчена на
ответниците. В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор. Искът е
оспорен по основание и размер.
Ответниците оспорват
дължимостта на исковата сума, като твърдят, че тя е погасена от стойността на
ипотекирания имот, продаден на пулбична продан по изп. д. № 1297/2014 г. по
описа на ЧСИ Р.А. с район на действие СГС.
Оспорват, че исковата сума не е
дължима, тъй като не е настъпила изискуемостта и, поради това, че ответниците
не са уведомени за обявената предсрочна изискуемост на сумите по договора за
заем от 11.04.2013 г. Твърдят, че никога не им е връчвано уведомление акт № ******
г., като оспорват верността на извършеното в него нотариално удостоверяване.
Заявява възражение с правна
квалификация чл. 26, ал. 1 от ЗЗД за нищожност на клаузите в т. 1.3 и т. 1.4 от
договора за заем, като противоречащи на закона
- чл. 146, във вр. с чл. 143 от
ЗЗП и чл. 294 от ТЗ.
Заявяват възражение с правна
квалификация чл. 92, ал. 2 от ЗЗД за прекомерност на уговорената неустойка.
Оспорена е верността на
представения по делото нотариален акт № ****** г., в частта относно уговорените
неустойки.
Искането към съда е да отхвърли
предявения иск. Заявена е претенция за присъждане на направените по делото
разноски.
Съдът, като прецени
процесуалната допустимост на предявения иск, взе предвид становищата на
страните и обсъди събраните по делото доказателства, намери следното:
Искът е предявен в преклузивния
срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК, от надлежно легитимирана страна и при наличието
на правен интерес, поради което е процесуално допустим. Правният интерес на
ищеца се установява от приложеното ЧГД № 961/2016 г. по описа на ПРС, от което
е видно, че за вземането, предмет на делото, в полза на ищеца, срещу
ответниците, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа
на документ по чл. 417 от ГПК, срещу която в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК последните
са подали възражение.
Разгледан по същество искът е частично
основателен по следните съображения:
Чл. 92, ал. 1 от ЗЗД предвижда,
че неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение
за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.
От цитираната разпоредба
следва, че неустойката е акцесорно задължение на длъжника по двустранна сделка,
целта на което е да обезпечи изпълнението, а в случай на неизпълнение – да
обезщети вредите, без да е необходимо кредиторът да ги доказва.
Затова за уважаване на
предявения иск, в тежест на ищеца е да установи наличието на валидно уговорена
с ответника клауза за неустойка, настъпване на основанието за заплащането и, вида и размера и.
От представения по делото
договор за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот, обективиран в
нотариален акт № 128, том І, рег. № 03021, дело № 111/2013 г., погасителен план
от 11.04.2013 г. и декларация – разписка от 19.04.2013 г. се установява, че
между страните, на 11.04.2013 г. е сключен договор за заем, по силата, на който
ищецът се е съгласил да предостави на ответниците сумата от 10225.84 евро,
равняваща се на 20000 лв., която същите са се задължили да върнат, ведно с месечна
лихва в размер на 2.95%, на 36 равни вноски от по 464.89 евро, с падеж 19 – то
число на всеки месец, считано от 19.05.2013 г. до 19.04.2016 г. В т. 1.3, във
вр. с т. 1.2 от договора е предвидено, че върху всяка забавена погасителна
вноска или част от нея заемателят дължи неустойка в размер на 92.98 евро за всеки
месец забава, като съгласно т. 1.5
общият размер на неустойката не може да надвишава главницата.
Спорен между страните е
въпросът за действителността на клаузата на т. 1.3, като ответниците считат, че
тя противоречи на закона и добрите нрави, поради което е нищожна.
Основанията за нищожност на
договорна клауза се преценяват към момента на сключване на договора. Твърдяното
противоречие със закона или добрите нрави следва да е било налице тогава, за да
обоснове порок на уговорката.
Противоречие на закона,
съгласно чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е налице, когато страните са постигнали съгласие,
което противоречи на императивна правна норма. Сочените от ответниците, като
нарушени разпоредби са - чл. 294 от ТЗ и
чл. 143 от ЗЗП.
Чл. 294 от ТЗ урежда правилото,
че между търговци се дължи лихва, а в случай, че е уговорено, е допустимо
начисляването на лихва върху лихва.
Твърдението на ответниците е,
че уговорената неустойка има характер на обезщетение за забава – мораторна
лихва, поради което уговорката за начисляването и върху договорната лихва
противоречи на чл. 294 от ТЗ, който допуска анатоцизъм само между търговци,
каквито ответниците не са.
В случая неустойката,
регламентирана в т. 1.3 от договора за заем, има обезщетителен характер, но договорната
лихва по т. 1 от същия, няма обезщетителна функция, а представлява цената на
предоставения заем, който е търговска
сделка по смисъла на чл. 287, във вр. с чл. 286, ал. 1 от ТЗ. Затова не е налице
уговорка за олихвяване на лихва и съответно т. 1.3 от договора не е в противоречие
с разпоредбата на чл. 294 от ГПК. Предвид това възражението за нищожност на
договорната клауза е неоснователно.
Съдът счита, че не е налице
противоречие и с разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП. В същата са посочени основните
критерии за преценка наличието на неравноправност при уговорките между страните
по сделката, като примерно са изброени случаите, при които е налице такава. Чл.
146, ал. 1 от ЗЗП урежда правилото, че нервноправните клаузи са нищожни, както
и изключението, че нищожност не е налице, ако уговорката е индивидуална. В
настоящия случай, между ищецът и ответниците е сключен договор за заем, който е
обективиран в нотариален акт № 128, том І, рег. № 03021, дело № 111/2013 г. В
него изрично е отразено от нотариуса, че текстът му е прочетен и разяснен на
страните. Те са заявили, че разбират смисъла и значението му и желаят
настъпването на неговите правни последици. Така отразеното, представлява
официално удостоверяване, извършено от длъжностно лице в кръга на службата му,
поради което обвързва съда. При доказателствена тежест на ответниците, те не са
установили, удостоверяването да е невярно. Следователно спорната клауза на чл.
1.3 от договора е индивидуално уговорена и правилото на чл. 146, ал. 1, пр.
1-во от ЗЗП по отношение на нея е неприложимо. Затова е безпредметно
обсъждането на въпроса за неравноправността и.
Неоснователно е и възражението
за нищожност на уговорката за заплащане на неустойка, поради противоречие на т.
1.3 от договора с добрите нрави. Добрите нрави са морална категория, на която
законодателят е придал правно значение, като последица от нарушаването им, е
нищожността на съответната клауза. Преценката се прави към момента на
сключването на договора, като се взема предвид вида на задължението,
изпълнението, на което се обезпечава; наличието на други обезпечения; вида на
неустойката, вида и размера на очакваните от неизпълнението вреди и др. /в този
смисъл ТР от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. по описа на ВКС/. В настоящия
случай неустойката е уговорена за обезщетяване на вредите от забавено
изпълнение на задължението. Друго обезщетение за този вид неизпълнение на
договорното задължение не е предвиден. Размерът
и е ограничен до размера на главното задължение за връщане на заетата
сума. Предвид така посоченото, съдът счита, че не е налице противоречие с
добрите нрави, тъй като своевременното изпълнение на задължението на ответника
е обезпечено единствено с клаузата за неустойка, като за размерът на същата е
предвидена горна граница. Този извод на съда не се променя от учредената в
полза на ищеца договорна ипотека върху собствения на ответниците недвижим имот
за обезпечаване изпълнението на договорното задължение и последиците от
неизпънението, тъй като нейната функция не е идентична с тази на неустойката.
Последната е уговорена с цел обезщетяване вредите от забавено изпълнение, а
ипотеката е учредена за създаване на допълнителни гаранции, че договорното
задължение ще бъде изпълнено, а в случай на несвоевременно изпълнение,
причинените на кредитора вреди ще бъдат обезщетени.
Предвид изложеното съдът
намира, че клаузата на т. 1.3 от договора, сключен между страните е действителна
и ги обвързва съгласно чл. 20а, ал. 1 от ЗЗД. Условие за пораждане на
действието и е неизпълнение на договорното задължение на ответниците за
заплащане на цяла или част от месечна вноска /1.2/ или неизплащане на всички
дължими вноски до 19.04.2016 г. /19.04.2016 г./.
Видно от представената
деклрация – разписка и основното и допълнителните заключения на вещото лице Н.И.,
ищецът е изпълнил задължението си, като на 18.04.2013 г. е предоставил на
ответниците сумата от 10225.84 евро, равняваща се на 20 000 лв. по
посочена от тях банкова сметка, *** “Интернешънъл Асет Банк” АД. Следователно,
считано от 19- то число на следващия месец – май 2013 г. ответниците са имали
задължение да връщат заетата сума, ведно с договорна лихва, като ежемесечно
заплащат анюитетни вноски в размер на по 464.89 евро. За установяване
изпълнението на договорното задължение на ответниците по делото са представени
писмени доказателства и са приети основно и допълнителни заключения на
възложената на вещото лице Н.И. съдебно – счетоводна експертиза. Съдът я
кредитира, като пълна и обоснована, изготвена след непосредствена проверка на
първичните счетоводни документ от вещо лице с необходимата квалификация и
професионален опит. Установява се, че ответниците са заплатили първите четири
вноски със закъснение, както следва – на 20.05.2013 г., на 21.06.2013 г., на
22.07.2013 г. и на 23.08.2013 г. Върху същите е начислена неустойка за срока на
забавата, която е заплатена заедно със заплащането на съответната вноска.
Съгласно разпоредбата на т.1.3 неустойката
се дължи ежемесечно върху всяка забавена вноска. Следователно върху всяка
забавена анюитетна вноска от по 464.89 евро, ответниците дължат неустойка в
размер на 92.98 евро месечно. Или върху вноската от 464.89 евро, с падеж
19.09.2013 г. се дължи неустойка за всеки от месеците септември, октомври,
ноември, декември 2013 г. и януари, февруари, март, април, май, юни, юли, август
2014 г. от по 92.98 евро, върху тази - с падеж 19.10.2013 г. – за всеки от
месеците октомври, ноември, декември 2013 г. и януари, февруари, март, април,
май, юни, юли, август 2014 г. и т. н. В този смисъл е ТР от 15.06.2010 г. по т.
д. № 1/2009 г. по описа на ВКС. Затова съдът намира, че общата дължима сума за
неустойка върху процесните 15 вноски е 11157.60 евро, равняваща се на 21822.37
лева, изчислена от вещото лице в т. 3 от допълнителното заключение, прието в с.
з. на 21.04.2017 г. След прилагане на ограничението на т.1.5 от договора
размерът на дължимата неустойка върху всички забавени вноски е 10225.84 лв.
В случая, относно размера на
неустойката е неприложимо изчислението, направено от вещото лице в т. 4 от
допълнителното заключение, тъй като към момента на начисляването и,
задължението на ответниците не е било обявено за предсрочно изискуемо. Това е
станало едва на 11.11.2015 г., след който период не е начислявана неустойка.
Съгласно т. 1.3 от договора неустойката се дължи върху всяка просрочена сума за
всеки месец просрочие. Затова когато задължението не е обявано за предсрочно
изискуемо, върху всяка вноска за всеки месец се дължи уговорения размер на
неустойката. Обратното би било, ако задължението на ответниците е станало
изцяло изискуемо по силата на т. 1.2 от договора. Тогава неустойката би била
дължима върху цялата сума, включваща главница и договорно лихва, за всеки месец
забава. / В този смисъл е ТР от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. по описа на
ВКС/.
Предвид изложеното, съдът намира, че
пълният размер на неустойката, дължима върху процесните 15 забавени вноски за спорния период,
изчислена при условията на т. 1.3 и 1.5 е 10225.84 евро.
Съдът счита за неоснователно
възражението на ответниците по чл. 92, ал. 2 от ЗЗД за прекомерност на така определената
неустойка. Преценката за прекомерност се прави към момента на настъпване
основанията за начисляването и. В конкретния случай неустойката има
обезщетителна функция за претърпените от заемодателя вреди в резултат на
забавеното изпълнение на заемателя. Договорът не предвижда друг вид
обезщетяване на кредитора за този вид неизпълнение. Ответниците не са
извършвали никакви погасявания на задълженията върху които е начислявана
неустойката общо тринадесет месеца, през които ищецът е търпял вреди от
неизпълнението. Заемателите са започнали частично да погасяват задълженията си
едва след образуване на изпълнително дело срещу тях. Предвид изложеното съдът
счита, че с оглед вида и размера на забавеното задължение и претърпените от
ищеца вреди от неизпълнението, насилената неустойка не се явява прекомерна,
поради което същата не следва да бъде намалявана.
Неоснователно е възражението на
ответниците, че не е настъпила изискуемостта на същата, тъй като не са
уведомени за предсрочното и обявяване. На първо, място от представените по
делото уведомление акт № ***** г. по описа на нотариус В.Д., два броя разписки
за връчването му и съдебно – графическа експертиза, изготвена от вещото лице Е.К.,
приета в с. з. на 21.04.2017 г. се установи, че ответниците надлежно са
уведомени за обявената от ищеца предсрочна изискуемост на задължението им,
считано от 11.11.2015 г. На второ място, това е без значение за настоящия
правен спор, тъй като изискуемостта на претендираната неустойка не е обусловена
от предсрочанта изискуемост на цялото задължение. Основанията за настъпване на
падежа и, са настъпили не по силата на т. 1.2 от договора, а по силата на т.
1.3 и преди обявяването на предсрочната изискуемост на цялото задължение, тъй като
ответниците не са заплащали дължимите месечни вноски, съгласно погасителния
план.
Частично основателно е възражението на
ответниците за погасяване на задължението за неустойка чрез плащане. Съобразно
дадените разяснения в мотивите на т. 9, т. 11 и т. 13 от ТР от 18.06.2014 г. по
т. д. № 4/2013 г. по описа на ВКС, при преценка основателността на иска по чл.
422, във вр. с чл. 415, във вр. с чл. 417 от ГПК, съдът взема предвид факти
относими към погасяването на вземането, настъпили след подаване на заявлението
за изпълнение на парично задължение, с изключение на факта на принудителното му
събиране в хода на образувано изпълнително производство, въз основа на
изпълнителен лист, издаден по силата на разпореждането за допускане на
незабавно изпълнение. Видно от приложеното ЧГД № 961/2016 г. на ПРС и копие от
ИД № 1297/2014 по описа на ЧСИ Р.А., с район на действие СГС, заповедното
производство по реда на чл. 417 от ГПК, с предмет процесното вземане е
образувано на 08.03.2016 г. Изпълнителният лист е издаден на 09.03.2016 г. По молба на ищеца от 23.06.2016 г. вземането е
присъединено за принудително събиране по образуваното по-рано ИД № 1297/2014 по
описа на ЧСИ Р.А., с район на действие СГС. Следователно при преценка на
основателността на предявения иск, съдът следва да вземе предвид, всички
плащания от ответниците за погасяване на процесното вземане, извършени преди
23.06.2016 г., включително и тези по изпълнителното дело, тъй като то не е
образувано за събиране на вземането, предмет на иска. Видно от заключението на
вещото лице Н.И., прието в с. з от 10.03.2017 г., преди посочената дата, от
ответниците, е била събрана сумата от общо 48932.40 лв., равняваща се по
фиксинга на БНБ на 25018.74 евро. Единствената платена след 23.06.2016 г. сума
е от 9061.86 лв. – постъпила на 19.07.2016 г. Видно от констативната част на
заключението - таблица на стр. 5, преди
образуване на изпълнителното производство за събиране на спорното вземане, от
него е била погасена частта, равняваща се на 18204.55 лв. и е останала дължима
сумата от 1795.44 лв. Затова основателен се явява искът за сумата от 1795.44
лв., равняваща се на 917.99 евро по фиксинга на БНБ и до този размер следва да
се уважи. За разликата от 3808.27 евро следва да се отхвърли като неоснователен.
Предвид изхода от делото и на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят разноски
за исковото и заповедното производство съразмерно с уважената част от иска, а
именно 265.33 лв. в исковото производство и 126.21 лв. – в заповедното
производство.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в
полза на ответниците следва да бъдат присъдени направените от тях разноски в
исковото производство съразмерно с отхвърлената част от исковете, а именно – 907.20
лв.
Мотивиран от горното, Съдът
Р Е
Ш И
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на
основание чл. 415, във вр. с чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, че В.Г.К., ЕГН ********** и И.С.К.,
ЕГН **********, двамата с адрес *** дължат солидарно на “София Комерс Кредит
Груп” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
Васил Калчев, бл. 58, ат. 6, представлявано от изпълнителния директор Адриан
Димитров Станев сумата от 917.99 евро/деветстотин и седемнадесет евро и
деветдесет и девет евро цента/, представляваща непогасената част от неустойка
за периода от 20.06.2013 г. до 20.08.2014 г. върху 15 броя месечни анюитетни
вноски, с падежи съответно 19.06.2013 г. , 19.07.2013 г., 19.08.2013 г.,
19.09.2013 г., 19.10.2013 г., 19.11.2013 г., 19.12.2013 г., 19.01.2014 г. ,
19.02.2014 г., 19.05.2014 г., 19.06.2014 г., 19.07.2014 г., 19.08.2014 г.,
дължима по договор за заем от 11.04.2013 г., обективиран в нотариален акт за
учредяване на ипотека върху недвижим имот № 128, том І, рег. № 03021, дело №
111/2013 г. по описа на нотариус Мариела Калоянова, с район на действие СРС, за
което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа
на документ по чл. 417 от ГПК по ЧГД № 961/2016 г. по описа на ПРС, като
ОТХВЪРЛЯ иска над тази сума до пълния предявен размер от 4726.26 евро, като
неоснователен.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.
1 от ГПК В.Г.К., ЕГН ********** и И.С.К., ЕГН **********, двамата с адрес *** да
заплатят на “София Комерс Кредит Груп” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. София, ул. Васил Калчев, бл. 58, ат. 6, представлявано от
изпълнителния директор Адриан Димитров Станев направените разноски, съразмерно
с уважената част от исковете в размер на 265.33 лв./двеста шестдесет и пет лева
и тридесет и три стотинки/- в исковото
производство и 126.21 лв./сто двадесет и шест лева и двадесет и една стотинки/
– в заповедното производство.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК“София Комерс Кредит Груп” АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, ул. Васил Калчев, бл. 58, ат. 6,
представлявано от изпълнителния директор Адриан Димитров Станев да заплати на В.Г.К.,
ЕГН ********** и И.С.К., ЕГН **********, двамата с адрес *** направените по
делото разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска в размер на 907.20
лв./деветстотин и седем лева и двадесет стотинки/.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с
въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването на страните пред Пернишки
окръжен съд.
СЛЕД влизане в сила на решението,
препис от него, ведно с ЧГД № 96182016 г. по описа на ПРС да се върне на VІІІ
гр.с.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: