№ 4388
гр. София, 22.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ВА
при участието на секретаря ЙЦ
като разгледа докладваното от ВА Гражданско дело № 20221110144750 по
описа за 2022 година
РЕШЕНИЕ
22.03.2023 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав, в открито публично
заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВА
при секретаря ЙЦ, като разгледа докладваното от съдия ВА гр. дело № 44750/2022 г. по
описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от „БСКИ“ АД срещу СО, в която се твърди, че страните се
намирали в облигационни отношения по силата на Договор № РОИ19-ДИ05-9-3/15.01.2019
г. Поддържа, че по силата на договора следвало да изготвя оценка на съответствието на
инвестиционните проекти със съществени изисквания към строежите и упражняване на
строителен надзор по време на строителството на сграда, находящ се в гр. София, ..............,
съобразно изискванията на законодателството. Навежда доводи от правната страна с оглед
уговорките за срока на договора, както и че уговорената обща стойност по договора била в
размер на 13788,00 лева с ДДС. Освен това като изпълнител бил внесъл преди подписването
на договора парична гаранция за добро изпълнение в размер на 574,20 лева. Твърди, че е
изпълнил задълженията си по договора, но въпреки това ответника не бил изпълнил
1
задълженията си по договора да заплати дължимото възнаграждение и да възстанови
гаранцията за добро изпълнение. Поддържа, че ответника бил изпаднал в забава, поради
което дължал мораторна лихва – за сумата от 2707,81 лева – върху главницата за дължимото
възнаграждение за периода от 08.09.2020 г. до 17.08.2022 г., както и за сумата от 110,22 лева
– върху главницата за невъзстановената гаранция за периода от 24.09.2020 г. до 17.08.2022 г.
Иска ответника да бъде осъден да заплати претендирани суми, както и сторените деловодни
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба, като се твърди, че
претенцията била недопустима и неоснователна. Сочи, че сумите следвало да се изплатят
„Българска банка за развитие“ АД, като с ПМС № 18/02.02.2015 г., това трябвало да стане от
бюджета на МРРБ, като прави извод, че не е материално легитимирано да отговаря по
претенцията. Инвокира доводи, че плащанията не били спрени едностранно и по вина на
възложителя, тъй като МРРБ като първостепенен разпоредител с бюджетни средства било
установило несъответствие с документите. Излага подробни съображения за това как е
следвало да се извърши плащането и при какви условия, респ. какви са били задълженията
които ищецът е следвало да изпълни, като прави извод за неоснователност на претенцията.
Иска отхвърляне на претенциите
С исковата молба по обратните искове се поддържа, че ответника не го бил уведомил
за едностранното прекратяване на плащанията, като именно същият бил компетентен да
заплати претендираните суми, което обосновава. Излага съображения, че въпреки, че
главните искове са неоснователни, то ако същите бъдат уважени щяло да донесе до
неизгоден резултат за ищеца по обратните искове, поради което следвало да се ангажират
правните последици за неблагоприятното засягане на имуществени патримониум чрез
осъждането на ответника по обратните искове да възстанови съответните суми. Иска
ответника по обратните искове да бъде осъден да заплати сумите, които претендира ищеца
по главните претенции.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба от ответника по
обраните искове, като сочи, че не били налице предпоставките за конституирането му като
трето лице-помагач, тъй като липсвало конкретно изведен правен интерес, освен това
ответника не бил страна по процесния договор, въпреки правомощията с които МРРБ
разполагало. Сочи, че легитимирана да отговаря по претенцията е именно СО, поради което
искът срещу този ответник бил допустим. Прави отвод за недопустимост на предявените
обратни искове, тъй като липсвала пасивна процесуална легитимация, за което прави
подробна обосновка. Поддържа, че ако претенциите са допустими, то същите са
неоснователни, тъй като процесната сграда била обявена с административен адрес и било
налице изпълнение по НПЕЕМЖС, освен това сдружението на собствениците било
сключило договор с общината. Навежда доводи, че между кмета на района, „ББР“ АД и
Министерски съвет имало сключен договор, чийто предмет сочи, като аргументира, че се
финансирали икономически най-изгодният пакет от мерки, за да се постигне съответен клас
енергопотребление на сградата. Излага съображения, че между всички страните имало
споразумение, като било констатирано, че са извършени непредвидени разходи, за което в
договора била налице дефиниция. Сочи, че с оглед това бил информирал СО за
необходимостта да се преустановят всички плащания към дружествата по договорите.
Прави извод, че липсвало виновно поведение от страна на ответника по обратния иск.
Твърди, че освен това ищца по обратния иск не бил направил искане до „ББР“ за плащане по
договора, което също водело до неоснователност на претенцията. Развива подробни
съображения как е организирана и реализирана програмата, като сочи, че общинската
администрация следвало и била задължена да упражнява финансов контрол. Иска
отхвърляне на предявени иск.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
2
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното:
СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД, чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал.
1 ЗЗД.
С оглед твърденията на ищеца в исковата молба, за да бъде основателен иска на
изпълнителя по чл. 266, ал. 1 ЗЗД срещу възложителя, следва да са в обективната
действителност да са се осъществили и да са доказани следните материални предпоставки
(юридически факти): 1. наличието на действително правоотношение по договор за изработка
с твърдения от ищец предмет; 2. изпълнителят да е осъществил точно в качествено,
количествено и времево отношение, по проекта на възложителя, уговорените работи и да е
предал изработеното на възложителя, като ответникът да е приел изработената работа и 3. в
случай че не е уговорен срок за изпълнение, макар и уговореното възнаграждение по
договора за изработка да става изискуемо в момента на приемане на работата, възложителят
да е бил поканен да заплати изцяло уговореното възнаграждение за приетата работа – той
изпада в забава едва след получаване на покана. Тъй като изпълнителят е длъжен да приеме
извършената работата, съгласно договора и като я прегледа, да направи всички възражения
за неправилно изпълнение, като ако не ги направи работата се счита приета – арг. чл. 264
ЗЗД. Ето защо, при възражение за недостатъци тежестта за доказване е на изпълнителя.
По отношение претенцията за възстановяване на предоставената гаранция, за да бъде
основателен иска в обективната действителност следва да се проявили следните
юридически факти: 1) наличието на валиден договор по който да е налице клауза за
учредяване на гаранция за добро изпълнение; 2) гаранцията за добро изпълнение да е
предоставена на ответника; 3) с оглед уговореното да е налице основание за възстановяване
на заплатената сума.
Представен е Договор № РОК19-ДИ05-9-3/15.01.2019 г., сключен между СО от една
страна, в качеството на възложител и „БСКИ/БСК И“ АД от друга страна, в качеството на
изпълнител. По силата на договора възложителят възлага, а изпълнителят приема да
предоставя, срещу възнаграждение и при условията на договора, услуги свързани с:
обособена позиция № 5 – изготвяне оценка на съответствие и упражняване на строителен
надзор по време на строителството на „Сграда с административен адрес: гр. София,
.............., при спазване на изискванията на ЗУТ и нормативните актове по приложението му.
Между страните е уговорено заплащането на възнаграждение в размер на 13788,40 лева. В
клаузата на чл. 15, ал. 1, изр. от Договора е уговорено, че внесената гаранция за изпълнение
в размер на 5 % от стойността на услугата без ДДС, в размер на 574,50 лева се възстановява
по номинал от възложителя в 30-дневен срок след въвеждане на обекта в експлоатация.
От приложено и неспорено платежно нареждане (л. 24 в кориците на делото) се
установява, че ищецът е внесъл по сметка на ответника сумата от 574,50 лева с посочено
основание „гаранция изпълнение ОП 5“.
Договорът е частен диспозитивен документ, който е подписан от страните, поради
което, при липсата на доказателства за неговата неавтентичност, следва да се приеме, че
последният обвързва страните във връзка с обективираните в договора изявления и
произтичащите от това права и задължения – арг. чл. 180 ГПК.
Съгласно правилото на чл. 20 ЗЗД при тълкуване на договорите трябва да се търси
действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във
връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор,
с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността.
Процесният договор по правната си същност носи характеристиката на договора за
изработка. Договорът за изработка представлява едно двустранно, консенсуално,
3
неформално, комутативно, възмездно, inter vivos съглашение, по силата на което едната
страна, наречена изпълнител, се задължава да изработи нещо на свой риск и със свои
средства, съгласно уговореното (поръчаното), а другата страна, наречена възложител, се
задължава да приеме изработеното и да заплати уговореното за приетата работа
възнаграждение.
Предмет на договор за изработка по чл. 258 и сл. ЗЗД може да е както постигането на
определен резултат, така и създаването на нова вещ или изменението на вече съществуваща
такава. Като договорът за изработка е действителен, дори и в него стойността на
възложената работа да е определена ориентировъчно или да е определима.
Представено е писмо изх. № 153/27.11.2020 г., което е получен от ответника на
01.12.2020 г., с което последният е поканен да заплати дължимите по договора суми, вкл. и
да възстанови получена по договора гаранция за добро изпълнение.
Приложено и неоспорено е удостоверение за въвеждане в експлоатация №
716/28.08.2020 г. по отношение на Сграда с административен адрес: гр. София, ..............,
което е издадено от СО.
С представеното удостоверение за въвеждане в експлоатация, а така и с оглед
твърденията на ответника в отговора на исковата молба, съдът счита, че последният е
признал по смисъла на чл. 175 ГПК, че работата е действително извършена и, че е приета без
възражения. А извънсъдебното признание на факти е едно от най-сигурните
доказателствени средства, което преценено в съвкупност с останалите доказателства по
делото води до изясняване на действителното фактически и правно положение между
страните – арг. чл. 175 ГПК и чл. 10 ГПК.
При договора за изработка възложителят дължи възнаграждение за приетата работа –
чл. 266, ал. 1 ЗЗД, като възраженията му за неправилно изпълнение следва да се заявят при
приемането – арг. чл. 264, ал. 2 ЗЗД. Липсата на възражения при фактическото приемане се
приравнява на одобрение – признание, че изработеното съответства на договора – арг. чл.
264, ал. 3 ЗЗД. Ако договорът за изработка е сключен с оглед на личността на изпълнителя и
работата е изпълнена от трето лице по заместване възражението на възложителя следва да се
заяви при приемането. Предмет на договора за изработка е престирането на определен
резултат и неточното изпълнение – включително и когато работата е извършена от лице,
различно от длъжника, изработеното може да отговаря на договореното. Отказът на
възложителя на възрази презюмира одобрение на работата, независимо от несъгласуваното
заместване на изпълнителя. Тоест, след като не е уговорено друго, договорът за изработка,
какъвто е и процесният предполага поредност на престациите – възнаграждението се дължи
на изпълнителя за извършената и приета работа. С оглед на това именно изпълнителят
следва да докаже пълно и главно, че е извършил работата и че същата е приета от
възложителя. Простото разместване на фактическата власт върху работата, без
съпровождащо го изрично или мълчаливо изразено изявление на поръчващия, че възприема
същата за съобразена с договора, не съставлява приемане по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД. –
така Решение № 231 от 13.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 1056/2009 г., II т. о., ТК; Решениe
№ 1661 от 6.12.1999 г. на ВКС по гр. д. № 972/99 г., V г. о. В случая, при съвкупната
преценка на писмените доказателствени средства по делото се установява, че е налице
признание от ответника, обективирано в удостоверението за въвеждане в експлоатация и
твърденията в отговора на исковата молба, че възложената работа е извършена, приета, като
4
изрично е признато, че се дължи и възнаграждение за същата.
С оглед изложеното, съдът намира, че са налице всички материални предпоставки за
уважаване на предявените главни искове.
Искът за обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е
обусловен от изхода на делото по главния иск, поради което след като главни иск е
основателен такъв се явява и обусловения (акцесорен) иск, вкл. предвид и доказателствата за
изпадане на ответника в забава. Следователно искът следва да бъде уважен.
По делото не са сочени, респ. не са събрани доказателства, че ответника е погасил
дължимата сума чрез плащане, поради което и с оглед неблагоприятните последици на
доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказания факт за неосъществил се в
обективната действителност – арг. чл. 154 ГПК.
Съдът счита, че са изцяло неоснователни съображенията на ответника за липса на
финансиране, съответно изведени от отношенията му с МРРБ. За ищеца същите са res inter
alios acta. Тоест, отношения между трети лица, като с оглед правилото за относително
действие на облигационното отношение – арг. чл. 21, ал. 1 ЗЗД, не могат нито да се черпят
права, нито възражения от чужди правоотношения или както гласи правния принцип –
актовете между трети лица нито ни ползват, нито ни вредят – res inter alios acta aliis neque
nocet, neque prodest.
Отделно от горното трябва да се спомене и обстоятелството, че съгласно общото
правило на чл. 81, ал. 2 ЗЗД обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства
за изпълнение на задължението, не го освобождава от отговорност.
По отношение на обратния иск:
СРС, 156-ти състав е сезиран с последващо обективно съединени осъдителни
(обратни) искове с правно основание чл. 59 ЗЗД.
Спорното материално право е обусловено от проявлението в обективната
действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) ответникът
без правно основание да е ползвал през релевантния период процесния имот, т. е. липса на
годен правопораждащ юридически факт от който между страните да е възникнало валидно
правоотношение, чийто централен елемент е разместването на имуществени блага; 2)
ищецът да се е обеднил, тъй като е заплатил суми дължими не от него, а ответника; 3)
ответникът да се е обогатил – т.е. да е увеличил актива си, да е намалил пасива си или да е
спестил извършването на разноски; 4) връзка между обедняването и обогатяването, т. е.
обедняването и обогатяването да не са в пряка причинно-следствена закономерност, а да
произтичат от един общ факт или от обща група факти.
при квалификацията на настоящата претенция в светлината на правилото на чл. 59,
ал. 2 ГПК, трябва да се отбележи, че поред чл. 59, ал. 1 ЗЗД всеки, който се е обогатил без
основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, но само до
размера на обедняването. Съгласно чл. 59, ал. 2 ЗЗД така посоченото право на иск по ал. 1
възниква само тогава, когато обеднилият се не разполага с друг иск за защита. Това
отрицателно формулирано изискване за „липса на друг иск“ се използва, за да бъде
закрепена по нормативен път т.нар. субсидиарност на общата претенция за неоснователно
обогатяване. В материята на неоснователното обогатяване субсидиарността традиционно се
разглежда като концепция, описваща връзката между два иска, която връзка е от такова
5
естество, че едната претенция ограничава другата, дори да са налице изискванията за
прилагане на последната. На концептуално ниво субсидиарността се определя и като теория,
обозначаваща случаите, в които определен принцип или доктрина ограничават
съществуването на други или бива отречена възможната конкуренция между два определени
правни института, защото съществуването на единия прави другия нежелан или ненужен.
Отсъствието или наличието на друг иск по смисъла на чл. 59, ал. 2 ЗЗД следва да се
преценява само и единствено по отношение на обогатилото се лице застава и ВС. В т. 11 от
Постановление 1 от 1979 г. на Пленума на ВС е указано, че възможността на ищеца да се
защити с иск на известно основание (непозволено увреждане, договорно отношение) спрямо
друго лице, не го лишава от правото да иска от неоснователно обогатилия се връщане на
полученото от него до размера на обедняването – така Решение № 129 от 16.02.2010 г. на
ВКС по гр. д. № 406/2009 г., III г. о., ГК, Решение № 272 от 17.10.2012 г. по гр. д. № 49 /
2012 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение., Решение № 531 от 01.07.2013 г.
по гр. д. № 1350/2010 г. на Върховен касационен съд . В случая е налице друг иск – такъв
основан на другите отношения между СО и МРРБ, поради което непряката кондикция
следва да бъде отхвърлена. Отделен е въпроса, че с плащането на задължението по основния
иск, ответникът – ищец по обратния иск изпълнява собственото си задължение. Въпросът,
че ответника по обратния иск би могъл да му дължи суми не може да се основава на
института на неоснователното обогатяване, а на други облигационно-правни фигури.
Нормата на чл. 59, ал. 2 ЗЗД, доколкото касае материалното право не касае допустимост на
претенция, освен в определени хипотези, когато се касае по-скоро за редовност на исковата
молба. Разпоредбата на чл. 59, ал. 2 ЗЗД касае правният спор по същество, като пряката й
цел е да предотврати възможността на едно лице да претендира суми от две различни лица
на различно основание – едното непрестативната кондикция, а другото въз основа на
договорен или извъндоговорен източник на облигационно отношение, доколкото по този
начин практически би се достигнало не само до хипотеза на неистинска солидарност –
когато две лица дължат една и съща сума на различни основания, но може да се достигне и
ще се достигне до дължимост на парична сума за едно и също нещо, но на различни
основания, която теоретично длъжниците следва да заплатят, за удовлетворяването на един
и същи кредиторов интерес.
Следователно, обратният иск следва да бъде отхвърлен изцяло, тъй като е
неоснователен.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендират разноски
разполагат ищеца по първоначалния иск и ответника по обратния иск.
Ищецът е поискал присъждането на деловодни разноски, като е доказал, че
действително е сторил такива, поради което и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да му се
присъди сумата от 3878,08 лева, представляващи дължима държавна такса и адвокатско
възнаграждение за първоинстанционното производство.
Ответникът по обратният иск е поискал присъждането на деловодни разноски, поради
което и на основание чл. 78, ал. 3, във вр. ал. 8 ГПК, във вр. чл. 37 ЗПр.Пом., във вр. чл. 25,
ал. 1 НЗПП следва да му се присъди сумата от 100,00 лева, представляващи юрисконсултско
възнаграждение за първоинстанционното производство.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
РЕШИ:
ОСЪЖДА СО, с адрес: гр. София, ................., чрез СО, РАЙОН „ОВЧА КУПЕЛ“, с
адрес: гр. София бул. „.................. III“ № ............... да заплати на „БСК И“ АД, ЕИК:
6
...................., със седалище и адрес на управление: гр. .................., на основание чл. 266, ал. 1
ЗЗД, чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 13788,00 лева, представляващи
незаплатено възнаграждение по Договор № РОК19-ДИ05-9-3/15.01.2019 г., ведно със
законната лихва от 18.08.2022 г. (датата на подаване на исковата молба) до окончателното
плащане, както и сумата от 574,20 лева, представляващи невъзстановена гаранция за добро
изпълнение по чл. 15, ал. 1 от Договор № РОК19-ДИ05-9-3/15.01.2019 г., ведно със
законната лихва от 18.08.2022 г. (датата на подаване на исковата молба) до окончателното
плащане, както и сумата от 2707,81 лева, представляващи мораторна лихва върху
главницата за незаплатеното възнаграждение за периода от 08.09.2020 г. до 17.08.2022 г.,
както и сумата от 110,22 лева, представляващи мораторна лихва върху главницата за
невъзстановената гаранция за периода от 24.09.2020 г. до 17.08.2022 г.
ОТХВЪРЛЯ предявения иск от СО, с адрес: гр. София, ................., чрез СО, РАЙОН
„ОВЧА КУПЕЛ“, с адрес: гр. София бул. „.................. III“ № ............... срещу МРРБ, с адрес:
гр. София, ул. .................., с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД , за заплащане на сумата от
13788,00 лева, представляващи платена без основание за сметка на ответника сума, с която
последния неоснователно се е обогатил във връзка с изпълнението на Договор № РОК19-
ДИ05-9-3/15.01.2019 г., както и сумата от 574,20 лева, представляващи платена без
основание за сметка на ответника сума, с която последния неоснователно се е обогатил във
връзка с изпълнението за връщане на гаранция по Договор № РОК19-ДИ05-9-3/15.01.2019 г.,
както и сумата от 2707,81 лева, представляващи платена без основание мораторна лихва
върху главницата за незаплатеното възнаграждение за периода от 08.09.2020 г. до 17.08.2022
г., както и сумата от 110,22 лева, представляващи платена без основание мораторна лихва
върху главницата за невъзстановената гаранция за периода от 24.09.2020 г. до 17.08.2022 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ОСЪЖДА СО, с адрес: гр. София,
................., чрез СО, РАЙОН „ОВЧА КУПЕЛ“, с адрес: гр. София бул. „.................. III“ №
............... да заплати на „БСК И“ АД, ЕИК: ...................., сумата от 3878,08 лева,
представляващи дължима държавна такса и адвокатско възнаграждение за
първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3, във вр. ал. 8 ГПК, във вр. чл. 37 ЗПр.Пом., във
вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП СО, с адрес: гр. София, ................., чрез СО, РАЙОН „ОВЧА КУПЕЛ“,
с адрес: гр. София бул. „.................. III“ № ............... да заплати на МРРБ, с адрес: гр. София,
ул. .................., сумата от 100,00 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение за
първоинстанционното производство.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач МРРБ на
страната на ответника СО.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщението до страните
пред Софийският градски съд с въззивна жалба.
Препис от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7