Р Е Ш Е Н
И Е № I -220
град Бургас
,11.08. 2020 година
Бургаският
окръжен съд , гражданска колегия ,
в публично заседание
на
.................пети август …………..през
две
хиляди и двадесета година
, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ :Мариана Карастанчева
ЧЛЕНОВЕ :Пламена Върбанова
мл.с.
Детелина Димова
при секретаря А.Цветанова като разгледа
докладваното
от.съдията М.Карастанчева.в.гр.д. № 1528 по описа
за
2020 год.,за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по повод въззивната жалба на процесуалния представител на СНЦ“Дея спорт“-гр.Бургас –ответник по гр.д. № 4062/2019 год. по описа на Бургаския районен съд против решение № 545/210.02.2020 год. постановено по същото дело в частта ,с която е признато за незаконно уволнението на ищеца М.С.Б. от гр. *** ,извършено на 09.04.2919 г. на осн.чл. 325 ал. 1 т. 1 КТ и е отменено ,като въззивникът – ответник е осъден да заплати на ищеца сумата от общо 1625 лв. –представляваща неплатено трудово възнаграждение ,дължимо за времето от 01.03.2019 г. до 09.04.2019 г. съгласно сключен трудов договор за професионален състезател по волейбол от 01.09.2018 г. ,трудов договор от 03.10.2018 г. и анекс към първия от 15.10.2018 г. ;сумата от 875 лв.-представляваща обезщетение ,дължимо на осн.чл. 225 ал. 1 КТ –поради оставане без работа заради незаконното уволнение за периода 09.04.2019 г.-30.04.2019 г. и сумата 812,50 лв.-обезщетение за 13 дни неизползван платен годишен отпуск за целиа период на трудовото правоотношение ,ведно със законната лихва върху главниците ,считано от 27.05.2019 г. до окончателното им изплащане
Въззивникът изразява недоволство от решението , като счита същото за неправилно и незаконосъобразно ,постановено в противоречие със събраните доказателства,както и със закона .
Сочи се на първо място ,че неправилно съдът е приравнил на трудов стаж сключеният между страните договор за професионален състезател по волейбол и подписания анекс към него ,като е посочил ,че уговорените суми представляват трудово възнаграждение .Видно от съдържанието му договорът е сключен на осн.чл. 17 ал. 2 от Правилника за прилагане на ЗФВС и има за предмет уреждане на отношенията между страните по повод упражняване на състезателни права на състезателя като професионален състезател по волейбол и круба срещу заплащане на месечно възнаграждение ,определено в договора .,като според чл. 3 ал. 2 от договора клубът залаща възнаграждение ,само когато състезателят се състезава от името на този клуб .В чл. 13 от договора е уговорено ,че за неуредени въпроси намират приложение правилата на действащото гражданско законодателство ,както и нормативните документи на БФС ,СЕV и FIVB.Затова се счита ,че възнаграждението по този договор няма характер на трудово ,а представлява цената на предоставените състезателни права ,като ищецът признава ,че е получил по този договор общо 7500 лв. и претендира да му бъдат заплатени 2500 лв. –като възнаграждение за м.март и м. април..В исковата молба ищецът признава ,че на 06.04.2019 г. е изиграл последния си волейболен мач с фланелката на СНЦ“Дея Спорт“-гр.Бургас и след тази дата не се е състезавал за клуба.Следователно ,при съобразяването с чл. 3 ал. 2 от договора ,клубът му дължи възнаграждение до тази дата,като изчислена по този начин пропорционално дължимата сума за периода 01-06.04.2019 г. е 250 лв.След тази дата ищецът не се е състезавал за клуба и не е предоставял и съответно клубът не е ползвал негозите състезателни права ,поради което и не му дължи възнаграждение.Затова и според въззивника задължението към ответника за заплащане на възнаграждение на ищеца за ползваните състезателни права по силата на процесния договор от 01.09.2018 г. за периода 01.03.2019-06.04.2019 г. е в размер на 1500 лв., а не 1625 лв. ,както е определил съдът .
От друга страна ,между страните е бил сключен трудов договор от 03.10.2018 г. на осн.чл. 70 ал. 1 вр.чл. 68 ал. 1 т. 1 КТ за изпълнение на длъжността „професуонален спортист“ при трудово възнаграждение от 510 лв. ,като договорът е сключен с изпитателен срок 6 месеца в полза на работодателя с краен срок до 30.04.2019 г.Трудовото правоотношение е прекратено ,считано от 09.04.2019 г. на осн.чл. 325 ал. 1 т. 1 КТ.Ищецът има претенции за отмяна на уволнението ,без да претендира заплащане на трудово възнаграждение по този договор –Неправилно съдът е уваил иска на ищеца за отмяна на уволнението и заплащане на обезщетение по чл. 225 ал. 1 КТ в размер на 875 лв. – не на базата на трудовото възнаграждение ,а на базата на гражданския договор за предоставяне на състезателни права .Всъщност размера на обезщетението на базата на възнаграждението по трудов договор за периода 09.04-30.04.2019 г. /и според заключението на вещото лице / е в размер на 392 лв.,като освен това искът не е доказат ,доколкото ищецът не е доказал ,че е останал без работа през този период ,за който му е присъдено обезщетението.
Същата грешка е допусната и приизчисляване на обезщетението за неползван платен годишен отпуск ,като отново сумата е определена на базата на договора за състезателни права ,а не на осн.чл. 228 от КТ-на базата на трудовото възнаграждение.Освен това полагащият се отпуск е бил предоставен и ползван от ищеца въз основа на заповеди от 18.12.2018 г. и от 20.03.2019 г. ,издадени на осн.чл. 173 ал. 4 КТ –като на състезателите ,които не участват в тренировъчен състезателен процес е предоставен отпуск .Ищецът признава ,че в края на декември 2018 г. поради заболяване на треньора действително целият отбор не е имал тренировъчен процес .Затова следва да се приеме ,че полагащият се отпуск за периода на трудовото правоотношение е ползван от ищеца .Евентуално , ако се приеме,че не е бил ползван, дължимата сума следва да е 336 лв. , а не ,както е приел съдът 812,50 лв.
Моли се за отмяна на решението в атакуваните части и постановяване на ново ,с което исковите претенции да бъдат изцяло отхвърлени .Не се сочат нови доказателства и няма нови доказателствени искания.
В отговора на въззивната жалба по реда на чл. 263 от ГПК ищецът – въззиваем я оспорва .Счита ,че ,доколкото отношенията при предоставяне на работна сила се уреждат само като трудови правоотношение ,то и процесните договор на професионален състезател по волейбол от 01.09.2018 г. и анекс към него по своята същност имат всички признаци и елементи на трудов договор и анекс към него,поради което следва да се квалифицира като такъв /като се излагат подробни аргументи в тази насока/.В тази връзка правилно и обосновано съдът е осъдил ответника да заплати на ищеца съответните обезщетение на базата на договореното трудово възнаграждение по договора на професионален състезател по волейбол и анекса към него ,както и предвид заключението на вещото лице .
Счита се ,че по делото не е било установено ,че процедурата по прекратяване на трудовото правотношение на основание разпоредбата на чл. 325 ал. 1 т. 1 КТ е била спазена .Липса изрична заповед на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение на соченото основание ,както и волеизявление в писмен вид на ищеца,който да се съгласява с прекратяването на това основание.Затова правилно уволнението е признато за незаконно Моли се за потвърждаване на решението изцяло.Също не се сочат нови доказателства .
Предявени са били искове с правно основание чл. 344 ал. 1 т. 1 и т. 3 КТ вр. чл.225 ал. 1 и чл. 128 т. 2 и чл. 224 КТ и чл. 17 ал. 2 от ППЗФВС.
Установено е било по делото , че между страните е подписан срочен трудов договор № 16/03.10.2018 г., , при пълно работно време за длъжност "професионален спортист", която е следвало да се изпълнява в ответното СНЦ“Дея спорт“-гр.Бургас
В същото време,малко преди това , е подписан е договор № 002/01.09.2018 г. за професионален волейболен състезател между клуба и ищеца, като предмет на този договор са състезателните права на ищеца, които според договора се притежават от клуба.По силата на последния договор ,сключен с ищеца в качеството му на професионален състезател по волейбол, на основание чл. 17, ал. 2 ППЗФВС, ответникът притежава състезателните права на ищеца за срока на договора, като последният се задължава да се състезава в клуба срещу заплащането на възнаграждение, определено в анекс към договора и социално-здравни осигуровки – арг. чл. 2 от последния. В клаузата на чл. 3 т. 2 е предвидено, че ответният клуб ще заплаща възнагражденията само когато състезателят се състезава от името на клуба, а в чл. 3 т. 3-7 задължението на ответника да осигури на необходимата материална база, екипировка и други условия, необходими за изпълнение на поставените спортно – технически цели и задачи. Уговорено, е в клаузата на чл.5, че договорът се сключва за срок от "8" месеца, считано от датата на сключването му – 01.09.2018 г. ,отнася се за спортен сезон 2018/2019 г. и приключва на 30.04.2018 г.
В клаузата на т. 3 от сключения между страните Анекс от 15-10.2018 г. към договора същите са уговорили общо възнаграждение в размер на 10 000 лв. ,като плащането да се извършва на 8 месечни заплати ,при което месечното възнаграждение на ищеца Б. в качеството му на състезател при ответното Сдружение, да бъде в размер на сумата от 1 250 лв.
Твърдяло се е от ищеца ,че считано от 09.04.2019 г. трудовото му правоотношение е било едностранно прекратено от работодателя ,но на осн.чл. 325 ал. 1 т. 1 от КТ – по взаимно съгласие ,отразено така и в трудовата му книжка .
При това положение счита се от ищцовата страна ,че уволнението му е незаконосъобразно ,тъй като не е била изпълнена процедурата по чл. 325 ал. 1 т. 1 КТ ,при което се претендира за отмяната на заповедта за уволнение.
Съгласно чл. 325, т. 1, изр. първо КТ трудовият договор се прекратява по взаимно съгласие на страните, изразено писмено. Това означава, че двете насрещни волеизявления на страните, както предложението за прекратяване на трудовото правоотношение, така и приемането на същото, е необходимо да са изразени писмено. Писмената форма е условие за действителността им. Не е възможно формиране на взаимно съгласие за прекратяване на трудов договор чрез устни волеизявления на двете страни или на едната от тях. Всяка от страните трябва да изрази волята си за прекратяването на трудовия договор ясно, категорично и безусловно. Взаимното съгласие се счита постигнато в момента, когато съвпаднат двете писмени волеизявления за прекратяване на трудовия договор. Последващото издаване на заповед за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 325, т. 1 КТ има само констативно действие. Подписването на заповедта от работника или служителя като получател удостоверява единствено получаването й, а не воля за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие. Направеното писмено изявление от работника или служителя за прекратяване на трудовия договор на някое от предвидените в КТ основания за едностранно прекратяване от негова страна с достигането му до работодателя води до прекратяване на трудовото правоотношение на съответното основание, а не е израз на воля за прекратяване по взаимно съгласие. Предложението по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ следва да изразява ясно и по безсъмнен начин волята за прекратяване на трудовия договор, без да е нужно страната да е посочила точния текст от закона - достатъчно е от изявлението и да следва, че желае трудовото правоотношение да бъде прекратено. Основание за прекратяване на трудовия договор трябва да бъде посочено или да следва от текста на изявлението, когато страната по договора упражнява потестативното си правото да го прекрати едностранно на друго основание, различно от това по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, тъй като тогава изявлението и не съставлява предложение, а уведомление за прекратяване на трудовото правоотношение и поражда правни последици от момента на достигането му до адресата. Единствената, предвидена в Кодекса на труда хипотеза, в която всяка от страните по трудовия договор може да предложи на насрещната прекратяването му без да сочи причини за това е по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, поради което нито предложителя следва да посочва изрично основанието за прекратяване на трудовия договор, нито за това е задължен приемащия предложението, ако от писменото му изявление следва ясно изразено съгласие за прекратяването. Основанието по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ за прекратяване на трудовия договор следва да бъде посочено задължително само в заповедта за уволнение, имаща констативен характер, предвид различните последици от прекратяване на трудовото правоотношение в зависимост от основанието за това. Трайната практика на ВКС по приложението на чл. 325, т. 1 КТ е в смисъл, че прекратяването настъпва в момента на съвпадане на двете волеизявления на страните. Под "съвпадане" се има пред вид волята на насрещните страни да е с едно и също съдържание. Съгласно решение № 183 от 21.12.11 г. по гр. д. № 565/10 г. на ІІІ ГО ВКС, решение № 400 от 13.05.10 г. по гр. д. № 1109/09 г. на ІV ГО на ВКС, решение № 1333/19.01.2009 г. по гр. дело № 704/2005 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и т. н., постановени по чл. 290 ГПК, взаимното съгласие се счита постигнато в момента, когато напълно и точно съвпаднат двете писмени волеизявления за прекратяване на трудовия договор. При разминаване в съдържанието на двете волеизявления или при изразяване на съгласие под условие или друго разминаване на волеизявленията, не е налице взаимно съгласие на страните за прекратяване на трудовото правоотношение. (в този смисъл решение № 346 от 14.12.2013 г. по гр. д. № 3625/2013 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, решение № 146 от 07.05.2013 г. по гр. д. № 935/2012 г., Г. К., ІV ГО на ВКС и т. н., постановени по реда на чл. 290 ГПК.)
В случая, липсва писмено волеизявление на работника преди издаване на заповедта за прекратяване на договора, че е съгласен с отправеното от работодателя предложение за прекратяване. Отделен е въпроса, че не се установява волеизявлението на работодателя за прекратяване на договора да е било прието от ищеца. Както се посочи и по - горе, практиката на ВКС приема, че издаването на заповед по чл. 325, т. 1 КТ има само констативно действие - тя не произвежда прекратяване на договора.
В настоящия случай ответникът ,който носи доказателствената тежест за провеждане на надлежната процедура за постигане на съгласие между работодателя и работник относно прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие ,не е ангажирал никакви доказателства за провеждането й и за законосъобразността на уволнението ,поради което и изводът на първоинстанционния съд ,че уволнението следва да се счете за незаконосъобразно ,е правилен .Затова и в тази част въззивната жалба се явява неоснователна и решението следва да бъде потвърдено.
По иска с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ:
В чл. 128 КТ е установено по императивен начин основното задължение на работодателя да изплаща на работника (служителя) уговореното в трудовия договор възнаграждение като насрещна престация за предоставената и използвана работна сила от страна на служителя в съответствие с уговореното по трудовото правоотношение.
Основният спорен въпрос в случая е бил дали правоотношението на ищеца с ответника е трудово, прекратено ли е от ответника при условията на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ и дължи ли ответника заплащане на трудово възнаграждение на ищеца в претендирания от него размер за положения от ищеца труд на спортист.
Съгласно Правилника за приложение на Закона за физическото възпитание и спорта (ППЗФВС), в сила към процесния период, в чл. 17, ал. 1 е предвидено, че професионалните спортисти извършват тренировъчна и състезателна дейност по договор срещу възнаграждение, като в ал. 2 е уредено задължителното съдържание на този договор. Съгласно чл. 18, ал. 1 състезателните права на спортистите професионалисти се упражняват за срока на договора, като спортист с прекратен договор или с изтекла картотека самостоятелно определя към кой спортен клуб да бъде картотекиран.Следователно, описаният договор съдържа всички основни, съществени елементи на трудов договор, поради което следва да се квалифицира като такъв (независимо от наличието и на други гражданскоправни елементи, включени в него съобразно изискванията на ЗФВС и Правилника по прилагането му).Уговореният предмет на договора не е свързан с изработването на конкретен резултат, продукт или свършване на определена работа, а включва полагането на труд (без значение, че става въпрос за упражняване на спортна дейност и състезателни права). Уговорена е организацията, при която ще се полага труда. Предвидено е, че за срока на действие на договора - многократно ще се осъществява уговорената дейност (т. е. не е налице еднократно изпълнение на определена задача). Разпределението на риска е в тежест на работодателя, съобразно уговореното в клаузите за заплащане на здравно, социално осигуряване за случаи на временна и трайна нетрудоспособност. Уговорено е място на изпълнение на договора, което е в и за клуба и изпълнението е с имущество, осигурено и организирано от работодателя. Спазено е и изискването за сключване в писмена форма.
При това въззивният съд споделя по принцип изводите на БРС, че сключеният между страните договор на професионален волейболен състезател съдържа разпоредби, свързани както с конкретното полагане на труд (трудови права, трудова дисциплина, място на полагане на труд срещу заплащане на възнаграждение), така и други права и задължения на страните специфични за работата на спортист, чийто състезателни права са собственост на определен клуб. Договорът съдържа трудово - правни и гражданско - правни елементи, понеже статутът на състезателя възниква от сложен фактически състав - договор с клуб, с който състезателят му предоставя състезателните си права и права по картотекиране. Картотекирането става чрез клуба, в лицензирана федерация по даден вид спорт - съгласно чл. 35 а ал. 1 до 4 от ЗФВС.
Действително, т. н. трудов договор е подписан 22 дни след договора за професионален волейболен състезател. Настоящият състав споделя извода на СРС, че първият договор и картотекирането на състезателя от федерацията, заедно с втория т. н. трудов договор, оформят отношенията между конкретния клуб и състезателя за полагане на труд за ответния клуб. И в двата договора основното задължение на състезателя е да "играе волейбол" - т. е. това е труда, който той полага като професионален спортист.
Както бе казано –с анекса от 15.10.2018 г. към договора за професионален състезател по волейбол страните са уговорили ,че трудовото възнаграждение ва ищеца ще е в размер на общо 10 000 лв. ,платими на 8 месечни заплати,като настоящият състав споделя извода на първоинстанционния съд ,че по този начин на практика е било дерогирано договореното по-рано трудово възнаграждение с трудовия договор от 03.10.2018 г. от по 510 лв. месечно –при липса на предпоставки за кумулативно заплащане на двете възнаграждения за престираната работна сила.Но ,доколкото възнаграждението по т.нар.трудов договор не е включено в предмета на настоящия спор ,съдът счита ,че не следва да го коментира.
Ищецът претендира заплащането на възнаграждението си за м. март и за м. април 2019 г.-общо от 2500 лв. ,като признава ,че е получил от ответника общо 7 500 лв. –по 1250 лв. за месеците от септември 2018 г.до февруари 2019 г. включително Изцяло в тежест на ответника е било да докаже ,че е заплатил дължимото на състезателя за сочения период и доколкото доказателства за извършено такова плащане не са представени ,то правилно районният съд е приел претенцията за основателна .Що се касае до размера на дължимото възнаграждение ,то същото е определено на сумата от 1625 лв. –за м. март 2019 г. и за периода от 01.до 09.2019 г.,доколкото трудовото правоотношение е била прекратено с незаконната заповед ,считано от 09.04.2019 г.Доколкото обаче ищецът се е състезавал за ответния клуб до 06.04.2019 г. /когато признава ,че е изиграл последния си волейболен мач с фланелката на ответния клуб и след тази дата не се е състезавал за ответника ,то основателно е възражението на въззивника ,че дължимото възнаграждение следва да се изчисли до 06.04.2019 г. и че общо дължимото неплатено възнаграждение е в размер на 1500 лв. , а не на 1625 лв. ,както е приел първоинстанционния съд .
Що се отнася до претендираното обезщетение по чл. 225 ал. 1 от КТ ,то същото следва да бъде присъдено за периода 07.04-30.04.2018 г. на базата на брутното трудово възнаграждение ,получено за месеца ,предхождащ месеца ,през който е възникнало основанието за съответното обезщетение. И тъй като ,имайки предвид гореизложеното за характера на договора за професионален състезател и анекса към него ,в случая това възнаграждение е в размер на 1250 лв.за месеца преди уволнението и именно на тази база правилно е било изчислено обезщетението по чл. 225 ал. 1 КТ .Затова и за този период от 07.04.2019 г. до 30.04.2019 г. дължимото обезщетение е в размер на 1000 лв. ,а не на 875 лв. – както е присъдено от първоинстанционния съд .Доколкото обаче липсва въззивна жалба от ищеца в тази част ,решението следва да бъде потвърдено в този размер
По отношение претенцията за заплащане на обезщетение по чл. 224 ал. 1 КТ първоинстанционният съд е приел ,че по делото не са представени писмени искания на ищеца до работодателя-ответник за ползване на платен годишен отпуск ,поради което е приел ,че такъв не е бил ползван и му се дължи обезщетение за неползването .
От заключението по назначената по делото счетоводна експертиза се установява обаче ,че със заповед от 18.12.2018 г. на осн.чл. 173 ал. 4 от КТ е било разпоредено от управителя на ответното дружество да се ползва платения годишен отпуск за 2018 г. от трима професионални спортисти ,като за ищеца е разпоредено ползването на 5 дни отпуск .В мотивите на заповедта се сочи ,че се издава във връзка с неучастието на професионални състезатели по волейбол в тренировъчния и състезателен процес на клуба за периода от 20.12.2018 г.до 31.12.208 г.В счетоводството е отразено ползването на отпуска,като от представените фишове за заплати на ищеца е начислен платен годишен отпуск за 5 дни през м. декември.2018 г.По същия начин начислен отпуск от 6 дне през м. март 2019 г. /като със заповед от 20.03.2019 г. със същите мотиви и на същото основание е разпоредено ползването на 8 дне платен отпуск /.При това положение ищецът е ползвал за периода на действие на договора си 13 дни платен годишен отпуск /колкото му се полагат съобразно отработеното време и съгл.чл. 6 от сключение трудов договор от 03.10.2018 г. –с който е уговорен полагащ се платен отпуск от 20 дни годишно/ .
В хипотезата на чл. 173 ал. 4 КТ работодателят има право да предостави платения годишен отпуск на работника или служителя и без негово съгласие по време на престой повече от 5 работни дни, при ползване на отпуска едновременно от всички работници и служители, както и в случаите, когато работникът или служителят след покана от работодателя не е поискал отпуска си до края на календарната година, за която се полага.В конкретния случай такива заповеди -за ползване на отпуск от всички професионални волейболисти поради неучастие в тренировъчния процес и в състезания за повече от 5 дни/т.е. в хипотеза на престой по смисъла на закона/ ,са били издадени и невярно е съждението на районния съд ,че липсвала нарочна мотивирана заповед за ползване на отпуска.За предоставяне на отпуск на това основание не е необходима писмена молба или съгласие на работника .Освен това – ищецът не отрича да е ползвал такъв отпуск ,за което му е било и платено .А и в обясненията си ,дадени в с.з. по реда на чл. 176 ГПК признава ,че в края на 2018 г. /декември /поради заболяване на треньора действително целият отбор не е имал тренировки и състезания /което навежда и на извода ,че състезателите са били уведомени ,че ще ползват отпуск /.Затова и в тази част решението следва да бъде отменено и вместо него – претенцията за заплащане на обезщетение по чл. 224 ал. 1 КТ – отхвърлена .
Така мотивиран БУРГАСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 545/10.02.2020 г. постановено по гр.д. № 4062/2019 г. по описа на Бургаския районен съд В ЧАСТТА , с която е осъдено СДРУЖЕНИЕ С НЕСТОПАНСКА ЦЕЛ „ДЕЯ СПОРТ „-гр.Бургас ,ЕИК *********,със седалище и адрес на управление гр.Бургас ,ж.к.“Зорница „,срещу бл.15 да заплати на М.С. Б. , ЕГН **********от гр. *** сума над 1500 /хиляда и петстотин /лв. – представляваща неизплатено трудово възнаграждение ,дължимо за времето от 01.03.2019 г. до 06.04.2019 г. ,съгласно сключен договор за професионален състезател по волейбол от 01.09.2018 г. и анекс към него № 1/15.10.2018 г.,както и сумата от 812,50 лв. -обезщетение за 13 дни неползван платен годишен отпуск за целия период на трудовото правоотношение ,като вместо него ПОСТАНОВИ :
ОТХВЪРЛЯ исковете на М.С. Б. , ЕГН ********** от гр.*** против СДРУЖЕНИЕ С НЕСТОПАНСКА ЦЕЛ „ДЕЯ СПОРТ „-гр.Бургас ,ЕИК *********,със седалище и адрес на управление гр.Бургас ,ж.к.“Зорница „,срещу бл.15 за разликите над сумата от 1500 лв. –възнаграждение за периода от 07.04.2019 г. до 09.04.2019 г. до присъдения размер от 1625 ,както и за и сумата от 812,50 лв. -обезщетение за 13 дни неползван платен годишен отпуск за целия период на трудовото правоотношение съгласно сключен договор за професионален състезател по волейбол от 01.09.2018 г. и анекс към него № 1/15.10.2018 г. и трудов договор № 16/03.10.2019 г.
В ОСТАНАЛАТА част – относно иска по чл. 344 ал. 1 т. 1 КТ ,както и с която са отхвърлени исковете по чл. 128 т.2 КТ ,чл. 225 ал. 1 КТ и по чл. 224 ал. 1 КТ до предявените размери от по 2500 лв. ПОТВЪРЖДАВА решението .
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 2, т. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1 .
2.