Р
Е Ш Е
Н И Е
гр. Плевен,06.10.2020г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Плевенският районен съд, ХI граждански състав, в публичното
заседание на втори октомври през две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АСЯ ШИРКОВА
при секретаря Петя Иванова като разгледа
докладваното от съдията Ширкова гр. д. № 526 по описа за 2020 година, и на основание
данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:
Обективно кумулативно съединени искове
с правна квалификация по чл.422 от ГПК, вр. с чл.415, ал. 1 от ГПК вр. чл.240,
ал.1 ЗЗД, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, чл.92, ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
Делото
е образувано по искова молба н. „А.з.к.н.п.з.” ООД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление:*** е предявил против Ф.Е.М. за признаване за установено
спрямо ответника, че дължи на ищеца следните суми, за които е издадена заповед
за изпълнение по ч.гр.д. № 7324/2019г. по описа на РС Плевен:
главница по
договор за паричен заем № 5453946 от 13.07.2018 г. в размер на 900.00 лв., договорна лихва в
размер на 157.77 лв. за
периода от 12.08.2018 г. до 09.04.2019г.; такса за експресно
разглеждане на документи в размер на 397.71
лв.; неустойка за неизпълнение на задължение в размер на 397.71 лв.; разходи и такси за
извънсъдебно събиране в размер на
145.00 лв.; законна лихва в размер на 35.65 лв. за периода от 19.04.2019г.
до 05.11.2019г.
Ищецът твърди, че подал заявление по чл.410 от ГПК за
процесните суми. Издадената заповед за изпълнение била връчена на длъжника при
условията на чл.47, ал.5 от ГПК, в резултат на което и съгласно чл.415, ал.1,
т.2 от ГПК, за ищецът възниквал правен интерес от предявяване на установителен
иск за вземанията по заповедта.
Ищецът
твърди, че между „***и ответника, на 13.07.2018г. бил сключен договор за
паричен заем № 5453946, по който му била предоставена сумата от 900 лева,
платима на 9 месечни погасителни вноски, всяка в размер на 161,72 лв. При
попълване на документите за отпускане на заема, длъжникът се възползвал от
допълнителната услуга за експресно разглеждане на заявката, при което се
съгласил и да заплати определената такса за това в размер на 397,71 лева.
Поради неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, на
длъжника била начислена еднократно и неустойка в размер на 397,71 лв.
Така
погасителната вноска станала в размер на 205,91 лв.
Съгласно
договора, длъжникът дължал разходи и такси за извънсъдебно събиране на
просрочени задължения в размер на 145 лева. Длъжникът не е извършил плащания по
договора. Срокът на договора е изтекъл с настъпване на падежа – 09.04.2019г.
Ищецът
твърди, че на 01.07.2019 г. било подписано Приложение 1 към Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземанията /цесия/ от 01.12.2016 г. между „***и „А.з.к.н.п.з.”
ООД, с което били изкупени дължимите вземания, ведно с всички привилегии и
обезпечения, за което длъжникът бил уведомен. Претендира разноски.
В законоустановения срок ответникът чрез особения си
представител депозирал отговор на
исковата молба, с който взема становище за неоснователност на иска по основание
и размер. Твърди, че договорът е нищожен поради противоречие със закона.
Като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди възраженията на страните, намира за установено следното:
По
допустимостта и предмета на производството
От приетото ч.гр.д. № 7324/2019г. на ПлРС, се установява, че ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК за следните суми: 900 лева -
главница, дължима по договор за паричен заем № 5453946 от 13.07.2018г., сключен
с „***, вземанията по който са прехвърлени на 01.07.2019г. с приложение № 1 към
рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 01.12.2016 г. н.
„А.з.к.н.п.з.” ООД;
договорна лихва
в размер на 157.77 лв. за
периода от 12.08.2018 г. до 09.04.2019г.; такса за експресно
разглеждане на документи в размер на 397.71
лв.; неустойка за неизпълнение на задължение в размер на 397.71 лв.; разходи и такси за
извънсъдебно събиране в размер на
145.00 лв.; законна лихва в размер на 35.65 лв. за периода от 19.04.2019г.
до 05.11.2019г.
Заповедта за изпълнение е била връчена
на ответника по реда на чл.47, ал.5 ГПК и съдът е указал на кредитора да
предяви иск за установяване на вземането си. Искът е предявен в преклузивния
едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.
Претенциите, предмет на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №7324 по описа за
2019 г. на ПлРС, и предмет на настоящата искова молба са напълно идентични,
поради което и производството се явява допустимо.
В
определението за насрочване съдът е указал на ищеца да докаже наличие на
облигационно отношение между страните, възникнало от сключен договор за заем,
предаването на сумата на ответника, уговорения падеж на погасителните вноски,
изтичането на срока на договора, прехвърлянето му на вземанията по договора с
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ между „***, уведомяването
на длъжника. Следва да установи и наличието на валидно постигната договореност
между страните за връщане на кредита с надбавка (лихва), уговарянето на такса
за експресно разглеждане на документите за отпускане на кредита, уговарянето на такса
разходи за събиране на просрочени вземания и на такса разходи за дейност на
служител, уговарянето на валидна неустоечна клауза за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение, забавата на длъжника, както и да
установи всяко едно от вземанията си по размер, като в доклада съдът е указал
на ищеца, че това може да стане и с назначаване на съдебно-счетоводна
експертиза. Ответникът следва да докаже, че е изпълнил задълженията си по
договора, както и възраженията си.
От
представения по делото договор за паричен заем е видно, че между „***в
качеството на кредитодател и ответника, като заемател е възникнало заемно
правоотношение, по силата на което кредиторът е предоставил заемна сума в
размер на 900 лева, която сума заемателят, съгласно чл.2, ал.2 от договора удостоверява,
че е получил с подписването на договора. Уговорен е между страните фиксиран
годишен лихвен процент по заема 40.30 %, като договорна лихва е в размер на 157,77
лв. В договора е предвидено, че заемателя се е съгласил да ползва услуга
експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредита, за която услуга се
заплаща такса в общ размер на 397,71 лева, разпределена в месечните погасителни
вноски. Така месечната вноска е в размер на 205,91 лева и общо дължимата сума
по кредита, включваща главница, възнаградителна лихва и такса експресно
разглеждане е в размер на 1455,48 лева.
В договора в чл.4, ал.1 е предвидено в 3-дневен срок от подписването му да представи на
заемодателя обезпечение на задълженията му по договора – поръчител /отговарящ
на определени условия в договора/ или банкова гаранция, която да е валидна за
целия срок на договора, като при неизпълнение на това задължение се начислявала
неустойка в размер на 397,71 лева, разпределена в месечните погасителни вноски.
В съдебната практика (Решение № 23/07.07.2016г. по т.д.№ 3686/2014г. на ВКС, Iт.о. и др) се приема, че за
неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива
възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка
дали клаузите на договора са нищожни ( т.1 и т.3 от Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по т.д. №
1/2013г. на ОСГТК на ВКС). Договорът за заем е сключен в писмена
форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, с необходимия шрифт.
Липсват нарушения на формата, съгласно специалния ЗПК. Посочена е чистата
стойност на кредита, годишният процент на разходите, фиксираният годишен лихвен
процент по кредитът, общият размер на всички плащания по договора, условията за
издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата стойност на
кредита, денят на плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата
погасителна вноска, предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно
кредита (чл.5 т.3 от Договора). Всяка
страница от договора е подписана от кредитополучателя. Липсват общи условия
като отделно обективиран документ, като същите се съдържат в договора. При
така изложеното съдът приема, че договорът е валидно сключен.
Заемодателят
„***представлява финансова институции по смисъла на чл.3, ал. 1, т. 3 ЗКИ,
поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Това означава,
че дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла
на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Видно от
представения по делото договор за прехвърляне на вземания от 01.12.2016г. и
приложение № 1 от 01.07.2019г. към него,
вземанията по процесния договор
срещу ответника са цедирани н. "***. В приложение № 1 е
индивидуализирано вземането, което се прехвърля по основание, размер и кой е
задълженото лице. В договора за цесия е посочено, че приложение № 1 от договора
е неразделна част от него. Представено е пълномощно от цедента (лист 26), с което
се упълномощава цесионерът да изпълни задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Предишният кредитор има правото да упълномощи новия
кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник съгласно
утвърдената практика на ВКС (решение №156/30.11.2015г.,
т.д.№2639/2014г. на II т.о., решение №137 от 02.06.2015г. на ВКС по гр.д.№5759/2014г.,
III г.о.). За цесията ответникът е уведомен с писмо.
С исковата молба се претендира главница в размер на 900 лева. В тежест на ответника е да докаже плащане на
претендираната сума. Неблагоприятните последици от недоказването на факта на
погасяване на задълженията са за ответника, поради което съдът приема, че
ищецът има вземане срещу ответника за главница по договора за заем в размер на 900
лева. Падежът и на последната вноска за главница е изтекъл на 09.04.2019г.,
поради което и цялата сума е изискуема. По делото ответникът не е възразил
срещу дължимостта на това вземане. Искът се явява основателен до пълния предявен
размер. От така дължимата сума, съдът счита, че следва да се приспадне
платената при сключване на договора сума от 100 лева, с която ищецът е погасил
дължима такса. С оглед на така изложеното, съдът счита, че претенцията за
главница е основателна до сумата от 800 лева.
Претендира се договорна
лихва в размер на 157,77 лева за периода от 12.08.2018г. до последната
погасителна вноска 09.04.2019г. По договора е предвиден фиксиран годишен лихвен
процент от 40.30 %. Няма пречка страните да уговорят договорна надбавка в
размер по-голям от законната лихва. В случая съдът намира, че уговорената
възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави, до който извод достигна
след преценка на конкретните данни по производството - срока на договора,
размерът на кредита, размера на възнаградителната лихва спрямо размера на
кредита и рискът от сделката, който носи кредитора, както и автономията на
волята. Размерът на договорнота лихва за целия период на договора е в размер на
157,77 лева, който размер съответен на насрещната престация на кредитора. В
тежест на ответника е да докаже плащане на претендираната сума. Подобни
твърдения и доказателства не са ангажирани от ответника. Неблагоприятните
последици от недоказването на факта на погасяване на задълженията са за
ответника, поради което съдът приема, че ответникът дължи лихва в общ размер на
157,77 лева за периода от 12.08.2018г. до последната погасителна вноска 09.04.2019г.
По отношение на неустойката следва да се прецени
дали не се касае за неравноправна клауза в договора, която да противоречи на
добрите нрави. За такива клаузи, съдът следи служебно съобразно утвърдената
съдебна практика. (решение
№229 от 21.01.2013г., по т.д.№ 1050/2011г. на II т.о. на ВКС, т.3 от ТР №
1/15.06.2010г. на ОСТК на ВКС).
Съдът счита, че
предвидена в договора клауза за неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение, противоречи на добрите нрави: Критериите
дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се
съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС,
а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Приема, че преценката за
нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи
факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като
естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на
поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на
самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението /Р. № 107/25.06.2010г.
на ВКС по т.д.№ 818/2009г., IIт.о./. Установява се от договора, че
страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури
надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора,
като при неизпълнение са предвидели неустойка във фиксиран размер от 397,71 лв.
Тази клауза за неустойка поради неизпълнение на договорно задължение за
представяне на обезпечение противоречи на чл.21, ал.1 ЗПК, съгласно който всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
на изискванията на закона, е нищожна. Предвидената клауза е и неравноправна и по
смисъла на чл.143, т.5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока, макар, че
отношенията между страните са по силата на сключен индивидуален договор, а не
Общи условия. Неустойката, както е уговорена между страните, е предназначена да
санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Неустойката по съществото си е допълнение към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за
заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел
на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване
на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на
връщане сума.
Тъй като противоречието между клаузата за
неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва
извода, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и
съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част
договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е
пречка за възникване на задължение за неустойка по чл.4 от договора. Поради
изложеното, съдът приема, че претенцията за неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за предоставяне на обезпечение в размер на 397,71 следва
се отхвърли изцяло, поради противоречието на клаузите от процесния договор на
добрите нрави.
В
чл.1, ал. 3 от договора, е уговорено, че
заемателят дължи плащане на такса за експресно разглеждане на документите за
отпускане на заема в размер на 397,71 лв. Освен тази такса ищецът претендира и
145 лева -
разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземания. В чл.11 от договора, длъжникът се е съгласил, че е
запознат с Тарифата на събираните такси от заемодателя. В тарифата – лист 11,
при кредити, платими на месечни вноски, какъвто е настоящия случай, е
предвидено че при забава на плащане на погасителните вноски е предвидено
заплащане на допълнителни суми, като максималният размер за заемни суми от 500
до 1500 лева не може да бъде повече от 175 лева.
От приетата по делото ССЕ, която съдът кредитира изцяло като
безпристрастно и компетентно изготвено, се установява, че в сумата от 145 лв.
разходи, се включват 75 лева – разходи за събиране на просрочени вземания и 70
лв. такса прекратяване на договор. Съгласно
чл.33, ал.2 ЗПК, когато потребителят забави дължимите от него плащания по
кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Съдът
намира, че тези разпоредби, предвидени в Тарифата на заемодателя се явяват в
пряко противоречие с чл.33 от ЗПК. В договора е уговорено при неизпълнение или
забавено изпълнение, заемополучателят да заплаща предварително определени
разходи за действия по събиране на задължението като едновременно са начислени
и двете максимални такси от 75 лева и 70 лева еднократна такса. Съдът намира,
че отговорността за разноски, въведена в Тарифата на кредитора, представлява по
същество неустойка, дължима при забава на изпълнението за заплащане на текущи
задължения по кредита, а не плащане за покриване разходи по събиране на
вземането. С предвиждане и начисляване на тези такси по същество се цели
заобикаляне на ограничението на чл.33 ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е
изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. Съгласно чл.21,
ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел
или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. С оглед
изложеното съдът приема за нищожни клаузите, предвидени в Тарифата на ***Тези
клаузи не са включени в договора, а в тарифа, която не е подписана от длъжника
и макар в чл.12 от договора да е посочено, че се съгласява с Тарифата, съдът не
може да приеме, че е поел задължение да заплаща тези разходи. Отделно от това с
предвиждането на такива разходи се заобикаля и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.
Съдът приема, че събирането на тези разходи е част от дейността по управление
на кредита и следва да са включени в годишния процент на разходите – чл. 19, ал.1 от ЗПК, като уговаряне им като отделен разход, основан на тарифа
на кредитора има за цел заобикаляне разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, касаеща
ограничение в размера на ГПР, поради което и на това основание тези такси не се
дължат. Предвид изложеното претенциите за заплащане на сумата в размер на 145
лева представляваща такса разходи за извънсъдебно събиране на просрочени
вземания следва да бъдат отхвърлени, като неоснователни.
Съдът счита за нищожна като противоречаща на добрите нрави и
клаузата по договора в чл.1, ал.3, в който е уговорено, че заемателят дължи
плащане на такса за експресно разглеждане на документите за отпускане на заема
в размер на 397,71 лева. Тази такса е уговорена
в договора, едва след като е направена заявката, като потребителят преди
подписване на договора се задължава да плати такса, за която не му е известно в
какъв размер ще бъде и как ще бъде платена.
Таксата е във фиксиран размер –приблизително 1/3 от размера на получения
заем. Липсва каквато и да е еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя. С
оглед изложеното съдът намира, че така предвидената клауза противоречи на
добрите нрави и с нея се цели неоснователно обогатяване на кредитора за сметка
на длъжника, без реално да е извършена конкретна услуга, представлява скрит
разход по договора за кредит, който привидно е уговорен като такса преди
отпускането и усвояването на кредита и с нея се цели реално заобикаляне на
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.
С оглед изложеното претенцията за заплащане на
този разход е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
По отношение на разноските, съдът приема,
че следва да се вземе предвид, че предявените искове са в общ размер на 2033,84
лева, а се явяват основателни до сумата от 993,42 лева, от които 800 лева
главница, 157,77 лева договорна лихва за периода 12.08.2018г. – 09.04.2019г. и
35,65 лева лихва за забава за периода 10.04.2019г. –до 05.11.2019г.
Разноските на ищеца са в размер на 109,32
лева за държавна такса, 372 лева за назначен особен представител на ответника,
220 лева за вещо лице. За юрк. възнаграждение, съдът приема, че на ищеца се
дължи сумата от 150 лева съобразно фактическата и правна сложност на делото.
Така разноските на ищеца в настоящето производство са в общ размер на 851,32
лева. Съобразно уважената част на претенциите, на ищеца следва да бъдат
присъдени разноски в размер на 415,82 лева.
За заповедното производство, разноските на
заявителя са в размер на 90,68 лева. Съобразно изхода на делото, ответникът
дължи разноски за заповедното производство в размер на 44,29 лева.
По изложените съображения, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Ф.Е.М. с
ЕГН **********,***, че
дължи н. ***ООД,
с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***7, представлявано от законния
си представител ***- управител следните суми: 800.00
лв - главница по договор за паричен заем № 5453946
от 13.07.2018г. сключен
с „***, вземанията по който са прехвърлени на 01.07.2019г. с приложение № 1 към
рамков договор за продажба и прехвърляне н.вземания /цесия/ от 01.12.2016 г. н.
***;;
157.77 лв. - договорна лихва
в размер на за периода от 12.08.2018
г. до 09.04.2019 г.; 35.65 лв. - законна лихва в размер на
за периода от 19.04.2019 г.
до 05.11.2019 г. ведно със законната лихва върху главницата, считано от 13.11.2019г. до
окончателното й погасяване, които суми са присъдени по ч.гр.д. № 7324/19г. по
описа на ПлРС със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, КАТО ОТХВЪРЛЯ предявените
искове за признаване за установено по отношение н.Ф.Е.М., че дължи н. ***следните суми: 397,71 - такса за експресно разглеждане на документи; 397,71 лева - неустойка за неизпълнение
на договорно задължение; 145 лева -
разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземания и остатък за главница в
размер на 100 лева, за разликата от 800 до 900 лева.
ОСЪЖДА Ф.Е.М. с
ЕГН **********,***, да
заплати н. ***ООД,
с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***7, представлявано от законния
си представител ***- управител
сумата от 415,82 лева,
представляващи съдебно деловодни разноски за исковото производство и сумата от 44,29 лева,
представляващи съдебно деловодни разноски за заповедното производство, на
основание чл. 78, ал.1 ГПК.
Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок
от връчването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Плевен.
РАЙОНЕН СЪДИЯ :