Р Е Ш Е Н И Е
№
260007
гр.Пловдив, 11.09.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, първи граждански състав, в открито съдебно заседание на 24.08.2020г.,
в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА АРНАУДОВА
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕНА АРНАУЧКОВА
РУМЯНА ПАНАЙОТОВА
при участието на прокурор Иван Перпелов от АП- Пловдив
секретар:Стефка Тошева
след като разгледа
докладваното от съдия Елена Арнаучкова възз.гр.д. № 356/2020г. по описа на АС -
Пловдив, намира следното:
Въззивно
производство по реда
на чл.258 - 273 ГПК.
С Решение № 16/27.01.2020г.,
поправено с Решение № 167/19.06.2020г., постановени по гр.д.№ 687/2019г. по
описа на ОС - П., се отхвърля искът, предявен от К.А.И., ЕГН **********,***,
против П. на Р.Б./ПРБ, представлявана от Главния Прокурор, с правно основание
чл.2 ал.1 т.1 предл.последно от ЗОДОВ, във вр.с чл.5 пар.1 б.“с“ от Конвенцията
за защита на правата на човека и основните свободи, за осъждане ответника да му
заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 26 000лв., ведно
със законната лихва, считано от 22.05.2015г. до окончателното изплащане, вследствие
на наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“ по ДП № **/2015г.по
описа на ОД на МВР - Х..
Против Решение
16/27.01.2020г., постановено по гр.д.№ 687/2019г. по описа на ОС - П., е
подадена въззивна жалба, вх.№ 1501/02.02.2020г., от ищеца К.А.И., чрез пълномощник адв.Д.Р.Д., с която решението е обжалвано изцяло.Поддържаните
във въззивната жалба оплаквания са за неправилност на решението, а искането е
за неговата отмяна и за постановяване над друго, с което искът да бъде уважен.
Не е постъпил в законния
срок писмен отговор на жалбата от насрещната въззиваема страна, ПРБ.С
постъпилото в хода на въззивното производство писмено становище, както и в
откритото съдебно заседание предявеният срещу ПРБ иск се
оспорва от процесуалния му представител, прокурор от АП – П..
Постъпилата въззивна
жалба е допустима, като подадена в законния срок, от активно процесуално легитимирано
лице, имащо правен интерес от въззивно обжалване, редовна е по съдържание и
приложения и е изпълнена процедурата за изпращане на препис от жалбата до
насрещната страна за отговор, поради което се разглежда по същество.
ПЛОВДИВСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, въз основа на оплакванията във въззивната жалба и оспорванията,
след като извърши дължимата служебна проверка, на осн.чл.269 ГПК, след преценка
на събраните в хода на производството доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, намира за установено следното:
Производството, в
което е постановено обжалваното изцяло решение, е образувано въз основа на искова
молба/ИМ, вх.№ 8690/03.10.2019г., подадена от ищец К.А.И.
против ответник П. на Р.Б./ПРБ.В ИМ са въведени следните
твърдения:Ищецът бил задържан за 24 часа със Заповед № ХС-29-54/22.10.2014г. на
експерт при ТДНС - Х., на основание чл.62о, ал.2 от Правилника за прилагане на
Закона за Държавна агенция „Национална сигурност“, във връзка с чл.124а от
Закона за Държавна агенция „Национална сигурност“.В срока за задържане на ищеца
било издадено Постановление на прокурор от ОП - Х. за задържането му за 72
часа, на осн. чл.64, ал.2 НПК, считано от 17.35ч. на 23.10.2014г.Преди изтичане
на 72-часовия срок било внесено предложение от прокурор от ОП - Х. за вземане по
отношение на ищеца на МНО „задържане под стража“, което било уважено с
постановеното в образуваното ЧНД № 605/2014г.по описа на ОС - Х. Определение №
447/26.10.2014г., влязло в сила на 04.11.2014г.Наложената на ищеца МНО „задържане
под стража“ била отменена с Постановление на прокурор от ОП - Х. от
22.12.2015г. Тъй като с постановление за привличане за обвиняем от
23.10.2014г. ищецът бил привлечен за престъпление по чл.354а ал.2, изр.2, пр.2
във вр с чл.1,пр.1, във вр. чл.20, ал.3 и 4 НК, за което се предвиждало
наказание „лишаване от свобода“ от 5 до 15 години и глоба от 20 000 до
100 000лв, на осн. чл.63, ал.4 НПК,
максималният срок на прилагане по отношение на него на МНО „задържане под
стража“ бил 8 месеца, поради което, при прилагане на правилото на чл.63, ал.4 НПК, ищецът трябвало да бъде освободен на 22.06.2015г., а постановлението на
прокурор от ОП - Х. било постановено на 22.12.2015г. или 6 месеца след изтичане на максимално определения срок по чл.63, ал.4 НПК. С бездействието или по-точно с неизпълнението на
задължението на органите на ПРБ да го освободят незабавно след изтичане на определения
в чл.63, ал.4 НПК 8-месечен срок били нарушени правата на ищеца, залегнали в
чл.30, ал.1, чл.31 ал.1, чл.34 и л.35, ал.1 КРБ, на лична свобода, неприкосновеност,
свободно придвижване на територията на страната, както и правата му по чл.5, §
1 от КЗПЧОС от 1950г.и му били причинени неимуществени вреди – стрес,
неудобство, накърняване на доброто име и авторитет в обществото, загуба на
доверие в правосъдието, притеснения и страхове, понякога кошмари, съзнанието му
било обременено, отчуждил се от хората, като с много от тях загубил реален
контакт, не поддържал контакти с роднини с изключение на най -близките си, през
периода на задържането не бил в състояние да се вижда с двете си деца, да
изпълнява ангажиментите си като родител и да подсигурява необходимите финансови
средства за издръжките им.Претендирано е присъждането на обезщетение за репариране на твърдените да са претърпени от ищеца неимуществени вреди,
настъпили в пряка причинно-следствена връзка от неправомерно бездействие на
органите на ПРБ да освободят ищеца, като изменят или отменят наложената му МНО
„задържане под стража“ в ДП № **/2015г.по описа на ОД на МВР - Х. в размер на
26 000лв., ведно със законната лихва от 22.06.2015г. до окончателното изплащане
на сумата.
В подадения в срок писмен
отговор на ИМ, вх.№ 10205/11.11.2019г., от ответника ПРБ, искът се оспорва,
като неоснователен.От твърденията в ИМ и приложените към нея доказателства не
можело да се направи извод за продължителност на МНО „задържане под стража“
извън законовите срокове по чл.63, ал.4 НПК.Съгласно ТР № 1 от 25.06.2002г. по
н.д.№1/2002г. на ВКС на Р. Б., което не било изгубило значението си, сроковете
по чл.152, ал.4 НПК (отм.) се отнасят само до досъдебната фаза на наказателното производство, поради
което времето, в което делото е било в съда, не се зачита по чл.64, ал.4 НПК.Такава била волята на законодателя и при действието на разпоредбата на чл.
368, ал.1, посл. изр. НПК, ред.ЗИД НПК (ДВ бр.71/2013г.) и ред. ЗИД НПК (ДВ бр.63/2017г.)В случая, не било налице
незаконно лишаване от свобода по см. на чл.2, ал.1, т.1 изр. посл ЗОДОВ или
нарушение на чл.5, § 1 от КЗПЧОС и не били настъпили твърдените неимуществени
вреди за ищеца в пряка причинна връзка от действията на ПРБ.Претендираното
обезщетение било силно завишено, като размерът му бил несъответстващ на
описаните от ищеца вреди, на съдебната практика в подобни случаи и на
икономическия стандарт на живот в страната.От приложените към ИМ доказателства
било видно, че наказателното производство било с фактическа и правна сложност,
което обусловило по- голямата му продължителност, а 6-месечното забавяне било в
съдебната фаза.За периода от 12.06.2015г., когато бил внесен за първи път
обвинителен акт срещу ищеца в съда до 22.12.2015г., когато МНО „задържане под
стража“ е била изменена, делото се намирало в различни инстанции, респ. е било
извън органите на ПРБ, и прокурорът не е могъл за изземе правомощията на съда и
да се произнася по МНО, като в тази насока били разпоредбите на чл.67, ал.6,
чл.68, ал.7, чл.69, ал.6 и чл.69,а, ал.7, чл.63, ал.6 от НПК, чл. 73, ал.4, чл.73а,
ал.3, чл.270, ал.1 и 2 НПК, като веднага след постъпване на делото от съда органите на ПРБ изпълнили задължението си за изменение на МНО на ищеца
„задържане под стража“ в по-лека.Нямало доказателства ищецът да е упражнил
правото си на жалба за изменение на МНО „задържане под стража“ веднага след
изтичане на срока по чл.63, ал.4 НПК.За преценка основателността на иска било
релевантно и това дали е приключило наказателното производство, осъден ли е
ищецът и на какво наказание, същото изтърпявано ли е и приспаднато ли е
предварителното задържане или не.Като неоснователна, е оспорена претенцията за
законна лихва, както и, като погасена по давност за периода 3 години преди
подаване на ИМ - от 22.06.2015г. до 03.10.2016г.
За да отхвърли иска
с обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че срокът по чл.63,
ал.4 НПК е започнал тече от първоначалното задържане под стража на ищеца 22.10.2014г.,
текъл е до (първото) внасяне на обвинителен акт срещу него на 12.06.2015г., по
който е образувано НОХД № 384/2015г. по описа на ХОС, спрял е да тече от
образуването на НОХД № 384/2015г. по описа на ХОС до влизане в сила на
определението за прекратяване на наказателното дело и реалното връщане на
делото на Прокуратурата на 04.09.2015г., след което е продължил да тече до новото
внасяне в съда на 14.09.2015г., а след тази дата не е текъл, тъй като делото е
върнато на Прокуратурата на 18.11.2015г.и още на същия ден обвинителния акт е
внесен в съда и по него на следващия ден 19.11.2015г.е образувано съдебното
производство по НОХД № 782/2015г., в хода на което постановление на прокурор от
ОП - Х. от 22.12.2015г. взетата на ищеца МНО „задържане под стража“ е изменена
на „подписка“.Крайните изводи са, че задържането под стража на ищеца в
досъдебното производство не е надхвърлило максимално определения срок от 8
месеца, съгласно чл.63, ал.4 НПК, тъй като делото е било в досъдебна фаза точно
осем месеца, а през останалото време е било в съда – от образуване на делото
пред съда до влизане в сила на определението за прекратяване и реалното му
връщане в Прокуратурата, през което време компетентен да се произнесе по мярката
за неотклонение е бил съдът, пред който делото е висящо, като е съобразени с даденото тълкуване в т.3.2 от ТР №1 от 25.06.2002г.на ВКС по
т.д.№1/2002г.на ОСНК.
При служебната
проверка, на осн. чл.269 ГПК, на изцяло обжалваното решение се констатира, че същото
е валидно и допустимо.
Противно на
неоснователно поддържаното във въззивната жалба, решението е постановено точно по
въведения от ищеца предмет на делото, изведен от въведеното основание и
заявения петитум, а именно претендираното от ищеца парично вземане за
обезщетение за репариране на причинените му неимуществени вреди, настъпили в
пряка причинна връзка от задържането му под стража по ДП № 53/2015г.по описа на
ОД на МВР – Х. за периода 22.06.2015г. до 22.12.2015г., твърдяно да е след изтичане
на максимално определения в чл.63, ал.4 НПК осеммесечен срок, съобразно
тежестта на повдигнатото му обвинение, в нарушение на чл.
5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи,
съставена в Рим на 4 ноември 1950г.
Правилна е дадената
материално - правна квалификация на предмета на делото, а именно чл.2, ал.1,
т.1 предл.последно от ЗОДОВ, във вр.с чл.5 пар.1 б.“с“ от Конвенцията за защита
на правата на човека и основните свободи.
При извършване на
дължимата дейност за разрешаване на поставения материално - правен спор
въззивният съд намира следното:
Като неоспорени,
следва да се възприемат следните фактически констатации на първоинстанционния
съд, извършени въз основа на материалите на приложеното НОХД № 73/2016г. по
описа на ОС - Х. и приложените към него наказателни дела и материалите по ДП № **/2015г.на
ОД на МВР – Х., както и представената справка за съдимост (л.50-53 от първоинст. дело):
Образувано е ДП № **/2014г.
по описа на ДАНС-Н21-Х. срещу Е.Д.П.за престъпление по чл.354а,ал.2, изр.2
пр.2, вр. ал.1 пр.1 НК във връзка с открити в лек автомобил, в
който Е.П.е пътувал заедно със С.М., 11 бр. полиетиленови пликове съдържащи
ок.2,8кг таблети, реагирали като амфетамин при изпробването им с полеви наркотест,
като в хода на извършените действия по разследването е било установено, че
пренасяната пратка е била предназначена за Р.В., а посредник при
разпространението на наркотичното вещество е бил ищецът К.И.. На 22.10.2014г. ищецът К.И. е бил задържан под стража за 24 часа в
помещение за задържане към РУ „Полиция“ - Х. със Заповед за задържане №
ХС-29-54/22.10.2014г., издадена на основание чл.62о, ал.2 от Правилника за
прилагане на Закона за Държавна агенция „Национална сигурност“, във връзка с
чл.124а от Закона за държавна агенция „Национална сигурност“, след което с Постановление
на прокурор от ОП - Х. от 23.10.2014г. по отношение на ищеца К.И. е било
предявено обвинение за престъпление по чл.354а ал.2 изр.2 пр.2 вр. ал.1 пр.1
вр. чл.20, ал.3 и 4. и с Постановление на прокурор от ОП - Х. от 23.10.2014г.( копие на л.11), на основание чл. 64 ал.2 от НПК, ищецът К.И., обвиняемо лице по ДП № **/2014г. по описа на
ДАНС-Н21-Х., е задържан в следствения арест в гр.Х. за срок до 72 часа, считано
от 17.35ч. на 23.10.2014г., а с Определение № 447/26.10.2014г., постановено по
ЧНД № 607/2014г. по описа на ОС - Х., потвърдено с окончателно Определение №
434/04.11.2014г. по ВЧНД № 424/2014г. по описа на АС- Пловдив( копие на л.12-24),
на ищеца К.И. е взета постоянна мярка за неотклонение/МНО „задържане под
стража“.
По повдигнатото
обвинение за първи път против ищеца е внесен в съда обвинителен акт на 12.06.2015г.,
по който е било образувано НОХД № 384/2015г. по описа на ОС - Х., прекратено с
Разпореждане от 19.06.2015г., на основание чл.249 във вр.с чл.248 ал.1 т.3 от НПК, потвърдено с определение по ВЧНД № 397/2015г. по описа на АС - Пловдив и делото
- върнато на ОП - Х. на 04.09.2015г.
За втори път е
внесен в съда обвинителен акт срещу ищеца на 14.09.2015г., по който е било образувано
НОХД № 607/2015г.по описа на ХОС, прекратено с Разпореждане от 23.09.2015г., на
основание чл.249 във вр.с чл.248 ал.1 т.3 от НПК, потвърдено с определение на
ПАС по ВЧНД № 500/2015г. и делото - върнато на ОП - Х. на 18.11.2015г.
На същата дата на
връщане на делото на ОП - Х., на 18.11.2015г., за трети път е внесен
обвинителен акт в съда срещу ищеца, по който е било образувано НОХД № 782/2015г.по
описа на ХОС, също е било прекратено с Разпореждане от 27.11.2015г, на
основание чл.249 във вр.с чл.248 ал.1 т.3 от НПК, и делото - върнато на ОП - Х.
на 20.01.2016г.
Междувременно, с
Постановление от 22.12.2015г. на прокурор от ОП - Х. (л.138 от т.ІV от ДП № 53/2015г.
по описа на ОД на МВР - Х.) наложената на ищеца постоянна МНО „задържане под
стража“ е била изменена в „подписка“ .
Последно
образуваното по внесен срещу ищеца обвинителен акт НОХД № 73/2016г.по описа на ОС
- Х. е приключило със споразумение от 21.10.2016г.между ищеца и ОП – Х.,
одобрено от съда на същата дата, на основание чл.384 ал.1 от НПК, с което
ищецът се признава за виновен за това, че на 22.10.2014г. в с.Г.Б., общ.М.Б.,
обл.Х., в съучастие като подбудител и помагач, умишлено е склонил и улеснил С.М.
и Е.П., и двамата като извършители - престъпление по чл.354а ал.2, изр.2,
предл.второ във вр.с ал.1, предл.първо, във вр.с чл.20 ал.3 и ал.4 във вр.с
чл.18 ал.1 и чл.55 ал.1 т.1, ал.2 във вр.с чл.58 б.“а“ от НК - и му се налага наказание
„лишаване от свобода“ за срок от две години при първоначален строг режим на
изтърпяване на наказанието и глоба в размер на 10 000лв.На осн.чл.59, ал.1 от НК от наложеното наказание“лишаване от свобода“ се приспада времето, през което
подсъдимият К.И. е бил задържан и с МНО „задържане под стража“ по делото,
считано от 22.10.2014г.- 22.12.2015г.
Съгласно чл. 2,
ал.1, т.1, ЗОДОВ, (ред. след изм., бр. 98 от 2012г.) Държавата отговаря за
вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда,
при задържане под стража, включително като мярка за неотклонение, домашен
арест, когато са били отменени, ……, както и при всички други случаи на лишаване
от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на
човека и основните свободи, съставена в Рим на 4 ноември 1950 г. (ратифицирана
със закон - ДВ, бр. 66 от 1992г.) (обн., ДВ, бр. 80 от 1992г.; изм., бр. 137 от
1998г.; попр., бр. 97 от 1999г. и бр. 38 от 2010г.), наричана по-нататък „Конвенцията“.
На въведеното изменение в разпоредбата на 2, ал.1, т.1, пр.2 от ЗОДОВ,
извършено със ЗИДЗОДОВ (ДВ, бр.98 от 11.12.2012г.), за Държавата, чрез
процесуален субституент ПРБ, възниква обективна отговорност за вреди не само,
когато задържането под стража е отменено, но и тогава, когато, без да е
отменено, задържането под стража е в нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията за
защита на правата на човека и основните свободи, съставена в Рим на 4 ноември
1950г.
Съгласно чл. 5, § 1
от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, всеки има
право на свобода и сигурност и никой не може да бъде лишен от свобода освен в
изчерпателно изброените случаи и само в съответствие с процедури, предвидени от
закона, в т.ч. (т.“с“) при законен арест или лишаване от свобода на лице с цел
да се осигури явяването му пред предвидената в закона институция при обосновано
подозрение за извършване на престъпление или когато обосновано е призната
необходимостта да се предотврати извършване на престъпление или укриване след
извършване на престъпление. Съгласно чл.5, пар.4 от
Конвенцията, всяко арестувано лице има право да обжалва законността на неговото
задържане в съда, който е длъжен в кратък срок да се произнесе и в случай, че
задържането е неправомерно, е длъжен да нареди незабавното освобождаване на
задържаното лице.Така, досежно законността на задържането Конвенцията препраща
към националното законодателство, но поставя нормативна рамка всяко лишаване от
свобода да бъде в съответствие с целите й по чл.5, пар.1. Всяко несъобразено с
поставената от Конвенцията нормативна рамка лишаване от свобода попада в хипотезата
на чл. 2, ал.1, т.1, пр.2, ЗОДОВ.
В българското национално
законодателство са предвидени различни хипотези на задържане под стража, които
се постановяват от различни органи при различни предпоставки и по различен
процесуален ред: полицейско задържане за срок до 24 часа, на осн.чл.72 и чл.73
от ЗМВР, задържане от органите на ДАНС, на осн. чл.62о, ал.2 Правилника за
приложение на Закона за ДА „НС“, във вр. чл.124а ЗДАНС, прокурорското задържане
за срок до 72 часа по чл.64, ал.2 от НПК и наложена от съда мярка за
неотклонение „задържане под стража“, на осн. чл.63, ал.1 от НПК. Във всички хипотези
на задържане под стража, когато същото не
е отменено, но е в нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата
на човека и основните свободи, съставена в Рим на 4 ноември 1950г., възниква
отговорност на Държавата по чл.2, ал.1, пр.2 ЗОДОВ.
Съгласно разпоредбата
на чл.62, ал. 4 НПК (Изм. - ДВ, бр. 71 от 2013г.), аналогична на разпоредбата
на чл. 152, ал. 4 НПК(отм.), мярката за неотклонение задържане под стража в
досъдебното производство не може да продължи повече от осем месеца, ако лицето
е привлечено като обвиняем за тежко умишлено престъпление, и повече от една
година и шест месеца, ако лицето е привлечено като обвиняем за престъпление, за
което се предвижда наказание не по-малко от петнадесет години лишаване от
свобода или друго по-тежко наказание. Във всички останали случаи задържането
под стража в досъдебното производство не може да продължи повече от два месеца.
Съгласно даденото нормативно
тълкуване в т.3.1. максималният двугодишен срок за задържане под стража в
досъдебното производство по чл.152, ал.4 НПК е приложим за две отделни
хипотези, а в т.3.2. от Тълкувателно решение № 1/25.06.2002г. на ВКС по н.д.№
1/2002г., сроковете по чл. 152, ал. 4 НПК се отнасят само за досъдебната фаза
на процеса, като в мотивите към т.3.2. е прието, че, когато съдът върне делото
на разследващите органи, не започва да тече нов срок по чл.152, ал.4 НПК, а
времето, през което делото е било в съдебната фаза, не се зачита по чл.152,
ал.4 НПК.
Съгласно чл.64,
ал.5 НПК, след изтичането на сроковете по ал. 4 задържаният се освобождава
незабавно по разпореждане на прокурора.
При анализ на
посочените разпоредби и даденото нормативно тълкуване в посоченото ТРОСНК на
ВКС се налагат следните изводи:Всяко задържане под стража в досъдебното
производство, а не само наложеното от съда като МНО, следва да е съобразено със
сроковете по чл.63, ал.4 НПК, респективно сроковете по чл.63, ал.4 НПК касаят
всяка една хипотеза на задържане в досъдебното производство.Сроковете по чл.63,
ал.4 НПК текат само през времето, през което делото е извън съда, респективно
не текат по времето, когато делото е в съдебна фаза. Осъществено след влизане в сила на изменението на чл.2, ал.1, пр.2 ЗОДОВ
(ДВ, бр.98 от 11.12.2012г.) след максимално установения
срок по чл.63, ал.4 НПК задържане под стража в досъдебното производство е
основание за ангажиране на обективната отговорност на Държавата, чрез
процесуален субституент ПРБ, в хипотезата на специалния деликтен състав на
чл.2, ал.1, пр.2 ЗОДОВ( ред.след
изменението в ДВ, бр.98 от 11.12.2012г.) за заплащане на обезщетение за репариране на настъпилите в пряка причинна
връзка вреди.
В случая, по делото
е установено, че в образуваното досъдебно производство ищецът К.И. е задържан
под стража за 24ч. от органите на ДА“НС“, на осн.чл.62о, ал.2 ПП ЗДАНС първоначално, на 22.10.2014г., след което задържането му под стража е
продължено за срок до 72ч. въз основа на прокурорско постановление, на осн. чл.
чл.64, ал.2 от НПК, а на 26.10.2014г. му е взета от съда МНО“задържане под
стража“. Независимо, че задържането на ищеца под стража в досъдебното
производство е осъществено в посочените три различни хипотези, общият срок на
задържането под стража на ищеца в досъдебното производство не е следвало да
надвишава максималния 8-месечен срок по чл.63, ал.4 пр.1, а не само срокът на
задържането му под стража въз основа на определението от 26.10.2014г., когато
му е взета от съда МНО“задържане под стража“. Не следва да се включва в срока
по чл.63, ал.4 НПК времето, през което делото е било в съдебната си фаза, при
съобразяване на нормативно тълкуване в Тълкувателно
решение № 1/25.06.2002г. на ВКС по н.д.№ 1/2002г на отменената аналогична
разпоредба на чл.152, ал.4 НПК, или - времето от внасянето в съда на обвинителен
акт срещу ищеца и образуването на НОХД до влизане в сила на определението на
съда за прекратяването му и връщането му на ОП – Х..Така, срокът по чл.63, ал.4 НПК, започнал да тече от задържането на ищеца под стража на 22.10.2014г., е
текъл до първото внасяне на обвинителен акт срещу ищеца в съда на 12.06.2015г.,
по който е образувано НОХД № 384/2015г. по описа на ОС - Х., или към
12.06.2015г.е изтекъл срок от 7 месеца и 20 дни, както и е продължил е да тече
от 04.09.2015г., когато е стабилизирано разпореждането за прекратяване на
делото пред съда и реалното му връщане на ОП – Х., и е текъл до 14.09.2015г.,
когато за втори път е внесен срещу ищеца обвинителен акт в съда и е образувано
НОХД № 607/2015г.по описа на ОС – Х., или към 14.09.2015г.е изтекъл срок по
чл.63, ал.4 НПК от още 10 дни, а след това не е текъл срок по чл.63, ал.4 НПК,
тъй като веднага на 18.11.2015г., когато делото е върнато на ОП- Х., на същия
ден е внесен новият обвинителен акт срещу ищеца в съда, а междувременно, на
22.12.2015г. МНО „задържане под стража“ на ищеца е изменена с прокурорско
постановление.
Поради изложеното, са
верни крайните изводи на първостепенния съд, че не е изтекъл срок от 8 месеца
спрямо задържането на ищеца под стража в досъдебното производство въз основа на
МНО „задържане под стража“ от съда на 26.10.2014г., но същите са неверни спрямо
първоначалното задържане под стража на ищеца в досъдебното производство на
22.10.2014г.
От друга страна, противно
на неоснователно поддържаното от ищеца, максималният срок по чл.63, ал.4 НПК за ищеца не е изтекъл на 22.06.2015г., тъй като, преди това, на 12.06.2015г.,
когато за първи път е внесен обвинителен акт срещу него в съда преди да е
изтекъл, 8 - месечният срок по чл.63, ал.4 НПК е спрял да тече и не е текъл до 04.09.2015г.,
тъй като през това време делото е било в съда и органите на ПРБ са били в
невъзможност да упражнят правомощията си да освободят ищеца, на осн. чл.63,
ал.5 НПК.
Като
законосъобразни, следва да се възприемат крайните изводи на първостепенния съд,
че искът е неоснователен и следва да се отхвърли, поради липса на една от
кумулативните предпоставки за присъждане на претендираното обезщетение за
репариране на причинените на ищеца неимуществени вреди, тъй като, в съдебното
производство, по споразумение с ПРБ, ищецът се е признал за виновен по
повдигнатото му обвинение и му е наложено наказание „лишаване от свобода“, от
което е приспаднато цялото време на задържането му под стража в досъдебното производство.
Поради изложеното, жалбата
е неоснователна и се оставя без уважение, а решението, като законосъобразно, се
потвърждава.
Мотивиран от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
16/27.01.2020г., поправено с Решение № 167/19.06.2020г., постановени по гр.д.№
687/2019г. по описа на ОС - П., с което се отхвърля искът, предявен от К.А.И.,
ЕГН **********,***, против П. на Р.Б./ПРБ, представлявана от Главния Прокурор,
с правно основание чл.2 ал.1 т.1 предл.последно от ЗОДОВ, във вр.с чл.5 пар.1
б.“с“ от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, за
осъждане ответника да му заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на
сумата 26 000лв., ведно със законната лихва, считано от 22.05.2015г. до
окончателното изплащане,
поради задържането му под стража по ДП № **/2015г.по
описа на ОД на МВР – Х. за периода 22.06.2015г. до 22.12.2015г., след изтичане на максимално
определения в чл.63, ал.4 НПК осеммесечен срок, съобразно тежестта на
повдигнатото му обвинение, в нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита
на правата на човека и основните свободи, съставена в Рим на 4 ноември 1950г.,
тъй като от наложеното му наказание „лишаване от свобода“ е
приспаднато задържането му под стража в досъдебното производство, вкл. и за периода
22.06.2015г. до 22.12.2015г.
Решението може да
се обжалва, при условията на чл.280 ГПК, пред Върховния касационен съд на РБ в
едномесечен срок от връчването му на страните.7
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: