Р Е
Ш Е Н
И E
№ …… 21.11.2019 г. гр. Хасково
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Хасковският окръжен съд, на двадесет и първи октомври две хиляди и деветнадесета година, в открито съдебно заседание, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДЕЛЯНА ПЕЙКОВА
секретар: Галя Кирилова…………….…………….…….…………………………………….
прокурор…………………………………………….…………………………………………,
като разгледа докладваното от съдия Пейкова т.д. № 184 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от Д. Д.А. ***, с която са предявени против „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД – гр. София обективно съединени искове с правно основание чл. 226, ал. 1 вр. чл. 223 КЗ (отм.) за сумата от 100 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на настъпилата смърт на неговия брат А.Д. ***, починал на 22.11.2013 г. след претърпяно ПТП на 18.11.2013 г., и с правно основание чл. 86 ЗЗД за заплащане на следващата се законна лихва върху претендираната сума, считано от датата на увреждането - 18.11.2013 г. до окончателното изплащане на сумата.
В първоначалната искова молба ищецът твърди, че на 18.11.2013 г., около 06.15 часа, на път 1-5 в посока от гр. Хасково към гр. Димитровград, при достигане в непосредствена близост срещу входа на „Винпром Хасково“, на около 210 м преди разклона за Северна индустриална зона на гр. Хасково, водачът на лек автомобил марка „Киа“, модел „Спортидж“ с рег. № Х 99 59 АМ А.Н.П. поради движение с несъобразена скорост в тъмната част на денонощието на включени светлини на автомобила, на сух път, е ударил пешеходеца А.Д. П., при което той първоначално попаднал върху предния капак, а след това на земята, пред автомобила. В резултат на ПТП и на причинените увреждания, пострадалия П. починал на 22.11.2013 г. в МБАЛ Хасково. За настъпилото ПТП били съставени Протокол за ПТП № 1454543, рег.№ 127 на ОДП Хасково и констативен протокол за ПТП с пострадали лица от 18.11.2013 г. Издаден бил и акт за установяване на административно нарушение. Във връзка с произшествието било образувано ДП № 989/2013 г. по описа на РУП Хасково, което било прекратено с Постановление от 28.10.2014 г. на ОП Хасково, влязло в законна сила. Ищецът посочва, че пострадалият А. П. е негов брат, с когото израснали в едно домакинство, били силно привързани един към друг, имали изградена силна емоционална връзка по между си, били много близки и задружни. След като създали свои семейства двамата продължили контактите помежду си, прекарвали празниците, помагали си взаимно при необходимост. След ПТП на 18.11.2013 г. бил неотлъчно до брат си в болницата и се грижел за него до смъртта му, тъй като съпругата на А. през това време се грижела за сина им С. А.Д., който бил с диагноза „умствена изостаналост“ и 70 % инвалидност, определена с решение на ТЕЛК. След произшествието и смъртта на брат му, ритъмът на живот на ищеца бил изцяло подчинен на скръбта от голямата загуба. Изпитвал болки и скърбял, като тази болка нямало да отшуми. Акцентира върху факта, че А.Д. бил любящ брат. който бил неотлъчно до близките си. Моралните страдания от претърпяната загуба били огромни, психиката му била белязана завинаги с травмата от загубата, бил неспокоен, сънувал често кошмари и плачел на сън. Твърди, че към момента на настъпване на ПТП процесният лек автомобил имал валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“ в ответното дружество - застрахователна полица № 11112002962288, със срок от 31.12.2012 г. до 30.12.2013 г., с което и на основание чл.226 ал.1 от КЗ (отм.) ответникът носел отговорност за причинените от застрахования имуществени и неимуществени вреди на трети лица.
Сочи, че като брат на пострадалото лице, претърпял неимуществени вреди и с оглед на даденото разрешение в ТР № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. е налице правен интерес от предявяването на иска. Отправя искане съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата от 100 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на настъпилата смърт на неговия брат А.Д. ***, починал на 22.11.2013 г., след претърпяно ПТП на 18.11.2013 г., както и с правно основание чл. 86 ЗЗД за заплащане на следващата се законна лихва върху претендираната сума, считано от датата на увреждането - 18.11.2013 г. до окончателното изплащане на сумата. Моли да бъдат присъдени направените по делото разноски. В допълнителна искова молба се оспорват наведените от ответника доводи относно липсата на трайна и дълбока емоционална връзка между ищеца и починалия, относно вината на деликвента и относно евентуално съпричиняване от страна на пострадалия. Счита за неоснователни направеното от ответника оспорване наличието на елементите от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, като твърди, че тези въпроси били решени с влязло в сила Решение на СГС от 20.12.2017 г., постановено по гр.д. № 15666 по описа за 2015 г. Съгласно решение № 106/11.07.2017 г. на ВКС, постановено по т.д. № 60381/2016 г. при последващ процес, който има за предмет обезщетяване за неимуществени и имуществени вреди от същото ПТП, влязлото в сила решение по предходно дело следва да бъде зачетено на основание чл. 297 ГПК и е недопустимо съдът да пререшава въпроса на деликвента като правопораждащ факт за отговорността на застрахователя. Оспорва твърдението на ответника за приложимост на разпоредбата на § 96, ал. 1 от ЗИД на КЗ, обн. ДВ бр. 102/2015 г., в сила от 07.12.2018 г., съгласно който до влизането в сила на наредба за утвърждаването на методика по чл. 493а, ал.2. обезщетението за претърпените неимуществени вреди на лицата по чл. 493а, ал.4, се определя в размер до 5000 лв.
В законоустановения двуседмичен срок ответникът Застрахователно акционерно дружество „Армеец“ АД, чрез юрк. Г.С., взема отношение по допустимостта и основателността на исковите претенции. Смята исковата претенция за допустима, но неоснователна. Оспорва материалната легитимация на ищеца да получи обезщетение за неимуществени вреди от причинената смърт на брат му А.Д. П.. За получаване на обезщетение не било достатъчно само наличието на формална родствена връзка. Възможността за обезщетяване на лицата, извън изрично изброените в ППВС №4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., била предвидена само по изключение, когато болките и страданията надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Оспорва, че между ищеца и пострадалия е съществувала трайна и дълбока емоционална връзка, оспорва че са настъпили за ищеца сериозни като интензитет и продължителност морални болки и страдания, както и фактическото твърдение, че двамата братя са живели в едно домакинство. Оспорени са всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане. Относно наличието на вина у водача А.Н.П. се твърди, че същият не по своя вина бил поставен в невъзможност да избегне настъпването на ПТП и за него събитието се явявало случайно по смисъла на чл. 15 НК. Обосновава се тезата, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия А. П., който нарушил правилата за движение на пешеходците, както и поради наличието на алкохол в кръвта към момента на ПТП. Оспорва се размера на предявения иск, като в случая била приложима разпоредбата на §96, ал.1 от ЗИД на КЗ, обн. ДВ бр. 102/2015 г., в сила от 07.12.2018 г., съгласно който до влизането в сила на наредба за утвърждаването на методика по чл.493а, ал.2, обезщетението за претърпените неимуществени вреди на лицата по чл.493а, ал.4, се определя в размер до 5000 лв. Оспорва претенцията за заплащане на лихви за забава, както и при условията на евентуалност като погасена по давност претенцията за заплащане на законна лихва върху обезщетението за периода от 18.11.2013 г. до 08.11.2015 г. Не оспорва наличието на валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“ за автомобил марка ,,Киа“, модел „Спортидж“ с рег. № Х 99 59 АМ. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли изцяло предявените обективно съединени искове и присъди направените по делото разноски.
В предвидения двуседмичен срок е представен и допълнителен отговор по смисъла на чл. 373 ГПК. Изтъква се, че не е налице противоречие на § 96 ПЗР КЗ с чл. 9, ал. 1, б. „а“ от Директива 2009/103/ЕО. Нормата на чл. 493а КЗ била посветена не на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ и елементите на застрахователния договор, а на деликтната отговорност на автомобилистите, предмет на застраховането. Подкрепят се доводите, изложени в първоначалния отговор, като част от тях са обосновани с допълнителни аргументи.
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за сумата от 100 000 лв., и с правно основание чл. 86 ЗЗД за заплащане на следващата се законна лихва върху претендираната сума, считано от датата на увреждането – 18.11.2013 г. до окончателното изплащане на сумата. Исковете са допустими и следва да бъдат разгледани по същество.
По делото са приети писмените доказателства, представени с първоначалната и допълнителната искова молба, първоначалния и допълнителния отговор. Назначени са съдебна – автотехническа експертиза и съдебно – медицинска експертиза, заключението по които е прието като неоспорено от страните. Разпитани са и свидетелите В.А., Х. Д., А.П. и А.Ч..
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, прие за установено от фактическа страна следното:
На 18.11.2013 г., в ранните сутрешни часове на деня, малко след 06.00 часа свидетелят А.П. управлявал лек автомобил „Киа Спортидж“ с рег. № Х 9959 АМ по ПП I – 5. Автомобилът се движел в дясната лента на пътното платно в посока към град Димитровград и трябвало да премине покрай близо намиращата се Северна индустриална зона и „Винпром Хасково“. След извършена маневра надясно започнал да навлиза в аварийната лента, до която имало разположен залесен банкет между храсти и дървета. Точно когато преминавал срещу входа на „Винпром Хасково“ от залесения банкет внезапно изскочил пешеходеца А. П., който се озовал в непосредствена близост пред движещия се срещу него автомобил. Последвал удар, при което П. първоначално влязъл в контакт с предния контакт на превозното средство, а след това бил изхвърлен на земята на известно разстояние. Свидетелят П. не очаквал появата на пешеходец точно на това място, веднага спрял и отишъл да види какво става. П. все още бил жив, но имал кръв по главата и очевидно се намирал в лошо състояние. П. се обадил на телефон 112 и след подадения сигнал на мястото пристигнали полицейски служители и автомобил на „Бърза помощ“, който откарал пострадалия в МБАЛ – Хасково, където положили всички усилия за лечението му, но четири дни по-късно П. починал от получените травматични увреждания.
Съставен е протокол за ПТП № 1454543 от 18.11.2013 г. и е образувано ДП № 989/2013 г. по описа на РУП – Хасково, впоследствие прекратено с постановление от 28.10.2014 г. Наблюдаващият прокурор е приел, че от техническа гледна точка причините за възникване на произшествието са рязко навлизане в аварийната лента за движение от страна на пострадалия П., без да се огледа в лява пътна лента за движещи се автомобили, поради което водачът П. не е имал техническа възможност да предотврати произшествието при разрешена скорост за движение от 55,73 км/ч. Ето защо водачът обективно не е могъл своевременно да възприеме движещия се пешеходец и да съобрази действията си, като не е имал техническата възможност за аварийно спиране. На основание чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК наказателното производство е прекратено.
Към момента на осъществяване на процесното ПТП превозното средство е имало сключена валидна застраховка „Гражданска отговорност“ със срок на действие от 31.12.2012 г. до 30.12.2013 г. със „ЗАД Армеец“ АД.
Пострадалият А. П. имал брат – ищецът Д. А.. Преди инцидента двамата братя и техните семейства обитавали първи и втори етаж на жилищна сграда в град Димитровград, ул. Козлодуй № 20. Тъй като обитавали един и същи имот, двамата си помагали в различни ежедневни и битови дейности, когато това се налагало. Починалият А. П. имал съпруга – Н., и син – С., който имал особености в психическото развитие. След смъртта на пострадалия ищецът и неговата съпруга, свидетелката В.А., поддържали контакти с Н. и С., които се преместили да живеят в село Брод, община Димитровград. Ищецът посрещнал новината за смъртта на брат си тежко, известно време след това бил потиснат и угнетен.
Съгласно приетата по делото съдебна автотехническа експертиза непосредствено преди произшествието и в момента на удара с пешеходеца скоростта на лекия автомобил „Киа Спортидж“ е била около 55 км/ч, а на пострадалия при спокоен ход – около 4,8 км/ч, при бърз ход – около 6 км/ч и при спокойно бягане – около 8,6 км/ч. Мястото на удара е определено северно от град Хасково, в посока Димитровград, в непосредствена близост срещу входа на Винпром – Хасково на около 1,70 м в ляво (западно) от източния край на аварийната лента. Опасната зона за спиране при скорост от 55 км/ч е била 45 м. При конкретната пътна обстановка, времето за реакция на водача е било около 1,4 сек. Към момента на произшествието времето е било нощно, т.е. в тъмната част на денонощието, а осветеността на местопроизшествието е била от светлините на фаровете. Видимостта на водача непосредствено преди произшествието е била в степен „нормална“, при нощни условия. Ударът между автомобила и пешеходеца е иницииран в предната челна централна част на лекия автомобил, т.е. в областта на предната декоративна решетка и предния капак, и лявата страна на тялото на пешеходеца, при косо пресичане на пътното платно. От техническа гледна точка причините за възникване на произшествието са технически неправилното пресичане на платното за движение, от страна на пострадалия А. П. при движение на автомобили в участъка от платното за движение (аварийната лента) в посока към град Димитровград, в непосредствена близост до мястото му на пресичане и с изходна позиция, намираща се в зоната на невидимост на водача на лекия автомобил „Киа Спортидж“. Относно техническата възможност на водача да избегне удара са представени три варианта: при спокоен ход на пострадалия по пътното платно водачът не е имал техническа възможност да предотврати настъпването на ПТП; при бърз ход на пешеходеца водачът отново не е имал възможност да предотврати настъпването на удара чрез спиране или чрез заобикаляне; същият извод е налице и при спокойно бягане от страна на пострадалия – водачът не е имал възможност да избегне удара.
Съгласно приетата по делото съдебно-медицинска експертиза по писмени данни, изготвена от вещото лице д-р Х.Е., пострадалият П. е получил комплексни увреждания. Констатирана е съчетана травма – състояние след трепанация на черепа по повод черепно-мозъчна травма; трепанация в лявата слепоочна област с кръвонасядане на меките обвивки на черепа в същото място; травматични кръвоизливи под твърдата и мека мозъчни обвивки; оток на мозъка; кръв в мозъчните стомахчета. Допълнителни увреждания – счупване на 9-то ляво ребро; контузия на диафрагмата; контузия на дясната сърдечна камера; кръвонасядане на рехавата тъкан на гръбнака в областта на шията; контузия и разкъсване на капсулата на левия бъбрек и ретроперитонеален хематом в ляво; травматични джобове и дълбоки кръвонасядания по тялото и долните крайници; контузия на лявата лакътна става. Крайният извод на вещото лице е, че смъртта е причинена от съчетаната травма, но с водеща роля на черепно-мозъчната травма.
При така установените факти, съдът намира от правна страна следното:
Страните не спорят, че на 18.11.2013 г. около 06.15 часа, на път 1-5, в посока от гр. Хасково към гр. Димитровград, в непосредствена близост срещу входа на „Винпром Хасково“, на около 210 м преди разклона за Северна индустриална зона на гр. Хасково, е настъпило ПТП, при което е бил ударен пешеходецът А. П. от лек автомобил марка „Киа Спортидж“ с рег. № Х 99 59 АМ, управляван от свидетеля А.П.. Също така не се оспорва и наличието на валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“ с ответното дружество – застрахователна полица № 11112002962288, със срок от 31.12.2012 г. до 30.12.2013 г.
Основният спорен въпрос се свежда до наличието на останалите предпоставки за реализиране отговорността на застрахователя и най-вече за наличието на трайна и дълбока емоционална връзка между ищеца и пострадалия, който е негов брат, както и за естеството и интензитета на причинените вреди.
Прекият иск е постановен в зависимост както от правото на пострадалото лице срещу деликвента, така и от правото на застрахования деликвент по силата на застрахователния договор. Следователно, прекият иск възниква едновременно с правото на деликтното обезщетение и е функционално обусловен от него, както и от наличието на притезателно право в полза на пострадалия (респ., неговите наследници), което черпи своето основание от правото на застрахования. Деликтната отговорност на застрахованото лице обуславя отговорността на застрахователя съобразно договора за задължителна застраховка „гражданска отговорност” за репарация на претърпените от ищците неимуществени вреди. По силата на застрахователния договор ответното дружество, в качеството си на застраховател, се е задължил да покрие в границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди.
Нормата на чл. 429, ал.1 КЗ предвижда, че с договора за
застраховка „Гражданска отговорност” застрахователят се задължава да покрие в
границите на определената в договора сума, отговорността на застрахования за
причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди, които са
пряк и непосредствен резултат от
застрахователното събитие, а нормата на чл. 432, ал.1 КЗ предоставя право на
увредения, спрямо който застрахования е отговорен да иска обезщетението пряко от
застрахователя. Предпоставките за упражняването на правото да се иска
обезщетение се извличат пряко от закона: валиден застрахователен договор;
застрахователно събитие; противоправно поведение; вреда; причинна връзка между
вредите и противоправното поведение; вина. Към тях се въвеждат и специфични
процесуални предпоставки. Съгласно чл. 380 КЗ следва да има отправена писмена
претенция до застрахователя по „Гражданската отговорност”; да е изтекъл срока
за окончателно произнасяне от страна на застрахователя, визиран в срока по чл. 496,
ал.1 КЗ – 3 месеца, считано от предявяване на претенцията пред застрахователя. В
същия смисъл е правната уредба по отменения Кодекс за застраховането, с
изключение на въведеното изискване по чл. 380 вр. чл. 496, ал. 1 КЗ (нов). В
настоящия случай застрахователното събитие е осъществено при действието на
отменения Кодекс за застраховане и исковите претенции са квалифицирани по
смисъла на чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), поради което в този случай не важат
изискванията за предварително отправяне на писмена претенция до застрахователя
и изтичането на 3-месечния срок.
Налице е сключен договор
за застраховка, покриващ риска „Гражданско отговорност“, сключен между
деликвента А.П. и ответното дружество, но липсват всички останали релевантни
предпоставки - противоправно деяние на деликвента, от което са настъпили вредни
последици и вина. Съдът в доклада по делото и с определение от 17.06.2019 г. е
оставил без уважение искането на пълномощника на ищеца за събиране на
доказателства във връзка с водено предишно производство и ангажиране отговорността
на ответното дружество, като счита,че в случая е неприложима разпоредбата на
чл.297 от ГПК, т.като не е налице идентичност относно страните в процеса, при
наличието на която тази разпоредба би била приложима. Ето защо в настоящото
производство при условията на пълно и главно доказване ищецът следва да докаже
наличието на предпоставките на чл.45 от ЗЗД, за да е налице основание за
ангажиране отговорността на ответното дружество. В настоящия процес тези
предпоставки, както се посочи не се установиха.
Образуваното досъдебно производство е
прекратено на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК поради крайния извод на
държавното обвинение, че липсват данни за виновност от страна на П., а в тази
връзка и самото деяние не се явява противоправно, тъй като не са нарушени
конкретни правила за движение, следователно, то не е престъпление по смисъла на
наказателния закон. Противоправността и вината не се доказват и в настоящото
производство. Освен назначената съдебна – автотехническа експертиза, за
установяване на фактите и обстоятелствата по произшествието съдът е разпитал
свидетелите А.П. и А.Ч.. Техните показания не водят до изводи, различни от
тези, до които са достигнали и органите на досъдебното производство, що се
касае до вината и до нарушението на правилата за движение по пътищата.
Показанията на свидетеля
А.П. са еднопосочни и безпротиворечиви,
в тях не се констатират неточности или неясноти по въпроса за механизма на
пътно-транспортното произшествие. Свидетелят се явява водач на превозното
средство, с което е причинено произшествието. Неговите показания съвпадат с
констатациите на съдебно-автотехническата експертиза. Той акцентира върху
внезапната поява на пострадалия на пътното платно по начин, който не му е
позволил да реагира своевременно и да избегне удара. За да опише ситуацията,
свидетелят посочва, че пострадалият буквално е „изскочил“ върху капака на лекия
автомобил. В последния момент преди сблъсъка П. възприема излизането на П. от
залесената част покрай пътното платно, но това се случва толкова бързо и за
толкова кратко време, че при нормални условия е било невъзможно избягването на
удара. Според него пострадалият е изскочил пред автомобила на не повече от 10
метра. В автотехническата експертиза и прието, че при подобно разстояние, с
оглед скоростта на автомобила и опасната зона за спиране е било невъзможно
превозното средство да спре своевременно или да се предприеме маневра за
избягване на удара. П. е категоричен, че по време на инцидента наоколо не е
имало никакви други лица – пешеходци или водачи на леки автомобили.
Съдът изцяло не
кредитира показанията на свидетеля А.Ч., които са изключително противоречиви,
непоследователни и отличаващи се с многобройни неясноти и неточности. Основното твърдение на Ч., че е „присъствал“
на произшествието и е пряк очевидец на случилото се, всъщност при проведения
анализ на показанията му се явява разколебано и непотвърдено. Нелогично и
съмнително е обяснението, че той е присъствал на същото място, но едва сега е
решил да даде показания, а направил връзката със настоящото дело впоследствие,
когато за случая било „писано във Фейсбук“. Ако се следва собственото изложение
на свидетеля, се оказва, че той е спрял на процесното място, тъй като е искал
да се облекчи по малка нужда близо до пътя. След като си „свършил работата“,
той погледнал към „спирката срещу „Астика“ и видял един човек, който се
„разкарвал напред – назад“ и чакал автобуса да дойде. На съда е ноторно
известен факта, че на въпросното място няма спирка от тази страна на пътното
платно, а тя е разположена от другата страна на платното, по което се движат
автомобилите в посока от град Димитровград към Хасково, т.е. в обратната посока.
Докато същият този човек се „мотаел“, зад свидетеля минал джип и в „далечината“
чул удар. В този момент Ч. се намирал на разстояние около 80 – 100 метра от
мястото на удара. Налице се няколко вътрешни противоречия в тези показания.
Първоначално Ч. посочва, че си е „свършил работата“, т.е. облекчил се е по
малка нужда, след което се е обърнал и тогава е видял човек до спирката.
Веднага след това обаче свидетелят посочва, че той все още се е облекчавал по
малка нужда, докато въпросният човек се е разхождал, и това се извежда от
твърдението, че автомобилът е минал зад Ч., т.е. докато той се е намирал с гръб
към пътното платно. При това положение е съвсем неясно по какъв начин
свидетелят изобщо е имал възможност да възприеме каквото и да е било на пътното
платно. Този извод се потвърждава и от неговото собствено отбелязване, че той
всъщност не е видял нищо, а само е чул удар – следователно, тук има само
слухово възприятие и липсва каквото и да било зрително възприятие. В този
смисъл, Ч. дори не е в състояние да потвърди какво точно е възприел на това
място. Още по – необяснима е реакцията му, която той описва по следния начин:
„Когато чух, че се удариха, запалих колата и тръгнах“. Излиза, че от една
страна, свидетелят по собствените му думи е проявил изключително безразличие и
незаинтересованост веднага след удара, но от друга страна близо 6 години след
случилото се той има много подробни спомени относно обстоятелствата,
непосредствено предхождащи самия удар. Нормалната реакция в подобна ситуация би
била да се притече на помощ или най-малкото да се остане на място от чисто
любопитство, за да наблюдава случващото се. Въпреки това свидетелят очевидно не
е проявил никакъв интерес и веднага си е тръгнал, като дори не се е обърнал, за
да провери с поглед дали слуховото му възприятие от шума на удара наистина се
потвърждава и визуално. На следващо място, твърде непоследователни са опитите
на свидетеля да уточни точно къде е бил позициониран той спрямо мястото на
удара. Тъй като не е видял самия удар, той изказва предположение, че според
него същият е бил иницииран близо до спирката, от която той се намирал на
разстояние около 70-80 метра. Малко преди това отбелязва, че е спрял на около
100 метра „след детелината“. Налице е разлика от 20 -30 метра. За повече яснота
съдът се позовава на приетата по делото съдебна – автотехническа експертиза,
съгласно която за ориентир по време на извършения оглед е взета указателна
табела, сочеща за отбивка на около 200 метра. Според вещото лице П. ударът е
осъществен на около 38,15 м преди ориентира спрямо посоката на огледа. Според Ч.
отбивката е на около 200 - 300 метра от неговата позиция. Съпоставени двете
разстояния, се оказва, че разположението на Ч. остава неуточнено спрямо
спирката, за която той говори, и спрямо мястото на удара. Ако указателната
табела сочи за отбивка на около 200 метра и същата отбивка се намира на около
200 метра от позицията на свидетеля, това означава, че той самият се е намирал
до указателната табела, което не е посочено в неговите показания. П. в своите
обяснения изобщо не споменава, че ударът е станал близо до спирка.
Отбелязването на Ч., че непознатият човек се е разхождал напред – назад не
съответства на посоченото от П., който говори за внезапно изскочил човек. Ако
въпросното лице се е разхождало напред – назад, тогава то е било лесно
забележимо и водачът е щял да приведе собственото си движение в съответствие с
наличието на такъв пешеходец на пътното платно.
На следващо място,
остава неясно по какъв начин свидетелят е свързал починалия А. П. с лицето, за
което твърди, че е ударено на описаното място. Ч. не познавал починалия, а
ищецът познавал само донякъде, като
двамата понякога участвали в игра на карти. Свидетелят веднъж твърди, че
по време на една от тези игри на карти станало дума за случката и тогава казал на
ищеца, че е присъствал на инцидента, а втори път твърди, че за случая било
писано „във Фейсбук“ и той научил за пострадалия от там. Освен това Ч. не е
сигурен и кога точно е разбрал това обстоятелство – първо посочва „Три години
някъде след инцидента разговарях с Д. Д. и той ми каза, че пострадалият е негов
брат“, а едно изречение след това: „Разбрах, че загиналият е брат на Д. Д. след
време, след някой месец“. В крайна сметка, от няколко месеца до три години е
налице много голям интервал от време. В допълнение следва да се отбележи, че
свидетелят изобщо не споменава за някакви реакции от страна на ищеца, когато
двамата разговаряли за смъртта на брат му – сякаш това е била една напълно
обикновена тема за разговор, в рамките на който ищецът просто споделил, че
неговият брат е починал. Налице са
взаимоизключващи твърдения, които не позволяват да бъде кредитирано нито едно
от тях. Именно тези вътрешни противоречия водят до извода, че показанията на Ч.
не следва да бъдат ценени като достоверен доказателствен източник.
На следващо място, по
отношение на останалите предпоставки по основателността на иска, съдът намира,
че следва да се прецени наличието на трайна и дълбока емоционална връзка, което
е въведено като изискване с тълкувателен акт.
В закона няма изрично или лимитативно посочване на кръга от правоимащите лица, което от своя страна е наложило този въпрос да бъде изяснен по пътя на тълкуването – с ППВС № 4 от 1961 г., № 5 от 1969 г. и № 2 от 1984 г. Допълване на вече даденото тълкуване е извършено с ТР № 1 от 21.06.2018 г. ОСНГТК на ВКС. Във връзка с активната процесуална легитимация следва да се има предвид, че ищецът не попада в кръга на лицата, посочени в ПП №4/1961г. на ВС и ПП №5/1969г. на ВС. Ищеца ангажира отговорността на застрахователя като твърди, че е материално легитимирана да получи обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на неговия брат, с който е била създадена трайна и дълбоко емоционална връзка и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които иска да бъдат обезщетени съгласно ТР № 1 от 21.06.2018г. ОСНГТК. За да бъде реализирано правото да получи обезщетение, ищецът следва да докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди, които да бъдат обезщетени съгласно чл. 52 ЗЗД. Съгласно мотивите на ТР № 1 от 21.06.2018 г. : „От гледна точка на чл. 52 ЗЗД обаче е справедливо и други лица, извън най-близкия семеен и родствен кръг да могат да получат обезщетение за неимуществени вреди, ако са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките”. При извеждане правото на тези лица да получат обезщетение тълкувателният орган изрично е акцентирал, че това се допуска „като изключение – само за случаите... поради особена близост”.
За установяването на
тази „особена близост“ с оглед смъртта на починалото лице съдът може да изхожда
единствено от свидетелските показания по делото, доколкото писмените
доказателства и експертните заключения установяват останалите предпоставки от
фактическия състав за възникване отговорността на застрахователя. Разгледани
поотделно, както и в тяхната взаимовръзка, показанията на свидетелите очертават
наличието на обикновени, житейски взаимоотношения от роднинско естество между
ищеца и пострадалото лице. Показанията на свидетелката В.А. се кредитират само
частично, доколкото тя е единствената, която описва отношенията между двамата
братя като „изключително“ дълбоки. На няколко пъти се споменава, че ищецът
изпаднал в депресия след смъртта на брат си, но така употребеният термин
по-скоро има житейски, отколкото медицински аспект, тъй като изпадането в
подобно състояние не е установено с никакви други доказателства. При това се
изтъква наличието на не каква да е депресия, а на толкова дълбоко психично
състояние, че според думите на свидетелката ищецът само седял и „гледал в
тавана“. Според нея това продължило около 6 месеца. Не са представени обаче
каквито и да е други доказателства, включително и писмени такива (напр.
медицински документи, издадени от личен лекар, от психолог или психиатър;
предприета терапия или опит за лечение), които да установяват, че към този
момент ищецът наистина се е намирал в депресия. По-скоро в случая става дума за
естествена тъга от смъртта на близък родственик, която свидетелката описва със
свои думи като „депресия“. Също така освен посочването, че това състояние
траело около половин година, няма индикации, от които да се заключи, че то е
продължило и след това или се е разгърнало в по-широки времеви рамки. Това
обстоятелство не е без значение, като се има предвид отдалечеността във времето
на застрахователното събитие и разглеждането на въпроса за застрахователната
отговорност към настоящия момент. От изложеното в хода на разпита може да се
приеме, че наистина е съществувала близост между ищеца и починалия, която е
разбираема с оглед на факта, че двамата се обитавали двата жилищни етажа на
една и съща къща. Това се подчертава и от самата свидетелка, която заявява: „…Д.
и Н. имаха традиционни отношения, като нормални, обичайни, традиционни за
българско семейство“ (л. 146 от делото). Описанието на тази „нормалност“ и
„обичайност“ в отношенията обаче не намира своето логично обяснение в
твърденията за изключителната близост на двамата, тъй като използваният
различен описателен подход акцентира върху различен интензитет на лични
отношения между роднини от категорията на брата и сестри. Във връзка с оказваната
взаимопомощ по-скоро може да се приеме, че ищецът повече е разчитал на такава
от страна на пострадалия, отколкото обратното. В същото време от показанията на
свидетелката става ясно, че тяхното подпомагане на семейството на починалия е
имало по-скоро ежедневно-битов характер и то само до момента на настъпване на
смъртта, тъй като след това съпругата и сина на пострадалия А. П. са се
преместили да живеят в село Брод. Няма данни близостта между двете семейства да
е била толкова силна, че да е продължила и след трагичния инцидент, за което
свидетелства и отбелязването, че финансовата грижа на съпругата Н. и сина С. е
имала за източник основно пенсията, която се получава от смъртта на
пострадалия, както и поради заболяването на неговия син.
Показанията на свидетеля
Д. не са толкова описателни, но отразяват
личните впечатления на свидетеля и се свеждат до отбелязването на отделни
обстоятелства. Неговите наблюдения са преки, тъй като първоначално е бил съсед
на ищеца, който впоследствие се е преместил на друг адрес, но съвсем близо до
същия квартал. Във връзка с отношенията между двамата братя Д. отбелязва:
„…след като създадоха семейства отношенията им продължаваха да са добри… не се
караха“ и допълва: „…Те не са се разделяли и не са се карали“ (л. 146 от
делото). Тези показания не водят до извод, че отношенията между ищеца и
починалия са били по-дълбоки от традиционните за българското семейство.
Напротив, очевидно е, че става дума за отношения, при които всеки един от
двамата братя е имал спрямо другия такова поведение, което се приема за
общоприето и нормално, съобразно преобладаващите представи в българското
общество. Относно ефекта от смъртта на пострадалия А. П. свидетелят посочва, че
ищецът наистина е бил засегнат и разтърсен непосредствено след смъртта, което е
нормална реакция в подобни ситуации. Наистина е налице и друго отбелязване, че
ищецът се е променил психически след смъртта на брат си, но то остава
голословно и в крайна сметка не е допълнено с по-подробни уточнения и конкретизация
– в какво се е изразявала тази психическа промяна, кога е започнала, приключила
ли е към настоящия момент, какви са последиците от нея. В този смисъл, това
отбелязване от страна на свидетеля остава по-скоро изолирано на фона на
останалите му показания.
Разгледани в тяхната съвкупност всички горепосочени доказателства не позволяват да се приеме, че е налице онази трайно и дълбока емоционална връзка между ищеца и починалия, която да представлява достатъчно основание за уважаване на обективно съединените искове и осъждането на ответника да заплати претендираното застрахователно обезщетение. В конкретния случай ищецът в качеството му на брат на починалия, не е изключен от кръга на лицата, които имат право да бъдат обезщетени справедливо, но само при доказана особено близка връзка с починалия. Безспорно, отношенията между двама братя са близки и между тях съществува емоционална връзка. От доказателството по делото може да се приеме, че новината за смъртта на А. П. е довела до страдание у ищеца. Но от събраните по делото доказателства се установява, че макар ищеца и неговият брат да са били в близки отношения, все пак същите не излизат извън общоприетата близост между братя и обичайните роднински отношения на тази плоскост. Поради това не може да се приеме за доказано, че между тях е изградена изключително близка и емоционална връзка, различна от общоприетата. Не се установи двамата да са разчитали на взаимна грижа, помощ и подкрепа, надхвърляща обема на обичайните отношения между такъв вид близки роднини. Не се доказа по достатъчно категоричен и безпротиворечив начин ищеца и починалото лице да са имали оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, на силна емоционална подкрепа и доверие в степен, достатъчна, за да се приеме, че е налице изключението по смисъла на ТР № 1 от 21.06.2018 г., ОСНГТК.
Ето защо съдът намира, че липсва доказаност в производството както на релевантни предпоставки за ангажиране отговорността на ответника, а именно противоправно деяние на деликвента, от което са настъпили вредни последици и вина, така и на доказаност на особено близка връзка с починалия в този смисъл, който е вложен от органа по тълкуването, поради което обективно предявените искове са неоснователни и недоказани и следва да бъдат отхвърлени.
Тъй като не се доказва наличието на основната предпоставка за уважаване на иска – изключително близки отношения между ищеца и покойния А. П., които да обуславят основателност на претенцията за неимуществени вреди – съдът намира, че не следва да обсъжда останалите възражения на ответното дружество за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и за наличието на случайно събитие по смисъла на чл. 15 НК по отношение на водача А.П..
По
разноските:
С определение № 9 от 16.01.2019 г. по в.ч.т.д. № 10/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив ищецът е освободен от заплащане на държавна такса, но не и от заплащането на разноски по делото. В съдебно заседание страните са направили искане за присъждане на разноски. Ответникът е представил списък по чл. 80 ГПК, съгласно който претендира възнаграждение за юрисконсулт по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК и внесен депозит за експертиза в размер на 250 лв. Съдът намира, че съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, на ответното дружество следва да се определи възнаграждение за процесуално представителство от юрисконсулт в размер на 300 лв., тъй като делото се отличава с фактическа и правна сложност, или следва да бъдат присъдени разноски в общ размер от 550 лв., които ищецът следва да заплати на ответника.
Мотивиран така, съдът
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от Д. Д.А., ЕГН: **********,
с адрес: ***, със съдебен адрес ***, адв. Р.М., против
„Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД, ЕИК ******, седалище и
адрес на управление: град София, 1000, район Средец, ул. Стефан Караджа № 2,
представлявано от М.И. в качеството на изпълнителен директор, обективно съединени искове
с правно основание чл. 226, ал. 1 вр. чл. 223 КЗ (отм.) за сумата от 100 000 лв. (сто хиляди лева),
представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на настъпилата
смърт на А.Д. ***, починал на 22.11.2013 г. след претърпяно ПТП на 18.11.2013
г., и с правно основание чл. 86 ЗЗД за заплащане на следващата се законна лихва
върху претендираната сума, считано от датата на увреждането - 18.11.2013 г. до
окончателното изплащане на сумата, като
неоснователни.
ОСЪЖДА Д. Д.А.,
ЕГН: **********, с адрес: ***, със съдебен
адрес ***, адв. Р.М., да заплати на „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД,
ЕИК ******, седалище и адрес на управление: град София, 1000, район Средец, ул.
Стефан Караджа № 2, представлявано от М.И. в качеството на изпълнителен
директор, направените по делото разноски в размер на 550 лв. (петстотин и петдесет лева).
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от съобщаването му на страните пред Апелативен съд – Пловдив.