Р А З П О Р Е Ж Д А Н Е № 12809
10.07.2020
г., гр. Пловдив
Божидар
Кърпачев- районен съдия при
Пловдивски районен съд, като съдия-докладчик по НЧХД № 3658/2020г. по описа на ПРС, I н.с., след
като се запознах с материалите по делото и в изпълнение на правомощията
си по чл. 250-252 НПК намирам, че към настоящия момент не са налице условията
за разглеждане на делото от районен съд, доколкото е налице забраната не бис им идем, въведена в чл. 4
на Протокол 7 към ЕКЗПЧОС и имплементирана във вътрешното право в нормата на
чл. 24, ал.1, т.6 НПК.
Съгласно чл.4 от Протокол 7 към ЕКЗПЧОС никой
не може да бъде съден или наказан от съда на една и съща държава за
престъпление, за което вече е бил оправдан или окончателно осъден съгласно
закона и наказателното производство на тази държава.
Според чл. 24, ал.1, т.6 НПК не се образува
наказателно производство, а образуваното се прекратява, ако спрямо същото лице
за същото престъпление има незавършено наказателно производство, влязла в сила присъда, постановление или влязло в сила
определение или разпореждане за
прекратяване на делото.
От съпоставката на текстовете на двете норми
е видно, че българският законодател с нормата
на чл. 24, ал.1, т.6 НПК, не
само изцяло е имплементирал принципа не бис ин идем, въведен в международните актове, но и е уредил
по-високо ниво на защита на подсъдимите
лица. Разпоредбата на чл.4 от Протокол 7 към ЕСПЧ въплъщава класическия
принцип ne bis in idem, забраняващ
повторното осъждане за
същото деяние, когато спрямо същото лице за същото деяние има приключило производство с окончателен
/влязъл в сила/ акт
От своя страна нормата на чл. 24, ал.1, т.6 НПК съдържа както класическия принцип, така
и процесуалната гаранция, че няма да се стигне до неговото нарушаване, въплътена
в задължението при две висящи
наказателни процедури за едно и също деяние, насочени срещу едно и също
лице да се прекратява тази която е
образувана по –късно, макар нито
една от процедурите все още да не е приключила с влязъл в сила акт.
От съпоставката на двете норми е видно, че
принципът ne bis in idem и
процесуалната гаранция за неговото спазване следва да се прилагат по следния
механизъм:
Когато спрямо едно и също лице за едно и също
деяние са налице две висящи процедури
с наказателен характер, като никоя от тях не е все още приключила с влязъл в
сила акт- следва на основание чл. 24, ал.1, т.6, предл.1 НПК да
бъде прекратена по-късно образуваната процедура, поради наличие на незавършило наказателно
производство.
Ако по
някаква причина обаче двете производства продължат паралелното си развитие и
едно от тях приключи с влязъл в сила акт, следва на основание класическия
принцип ne bis in idem да бъде
прекратено производството, което все още е висящо, независимо кое производство
е образувано първо /така ТР 3/2015 ОСНК на ВКС/.
В конкретния случай производството по делото
е образувано по внесена тъжба от В.Н.Ц. против Н.С.С. за това, че на
29.12.2019г. около 13:22 часа в град
Пловдив е причинил на В.Ц. лека телесна повреда
с нож, изразяваща се в прободно- порезна рана в лявата коремна област, с което е причинено
разстройство на здравето извън случаите
на чл. 128 и 129 НК.
В самата тъжба са изложени твърдения, че по
случая е образувана прокурорска преписка № 11191/2019г. по описа на РП-Пловдив.
С оглед преценката за допустимостта на
тъжбата прокурорската преписка е изискана и постъпила в цялост.
Видно е, че по нея е постановен отказ за образуване на досъдебно
производство на основание чл. 24, ал.1, т.1 НК за абсолютно същото деяние.
В същото време в съдебната практика- Решение
№38/13.05.2019 по дело №13/2019 на Върховен касационен съд е
прието следното:
„…В чл. 24, ал. 1, т. 6 НПК е предвидено, че
не се образува наказателно производство, а образуваното се прекратява, когато
спрямо същото лице за същото престъпление има незавършено наказателно
производство, влязла в сила присъда, постановление или влязло в сила
определение или разпореждане за прекратяване на делото”. Смисълът на посочената
разпоредба е подчинен на принципа „ne bis in idem” / „не два пъти за същото /,
който е основополагащ във вътрешното ни право и в приложимото международно
право. По въпросите за обхвата на този принцип е постановено Тълкувателно
решение № 3/2015 на ОСНК ВКС, по т. д. № 3/15. По настоящето дело е налице
нарушение на правилото„ne bis in idem”, тъй като срещу едно и също лице са
водени две производства с наказателен характер, с един и същи предмет, а
именно: Първо е водена наказателна
процедура от полицейски орган, целяща събиране на сведения за евентуално
извършено престъпление от общ характер. По този повод е образувана
полицейска преписка, регистрирана и в прокуратурата, където е заведена съответна прокурорска преписка. Проведената
полицейска проверка е изпратена в прокуратурата за произнасяне по същество, тъй
като само прокурорът разполага с
правомощие да изрази задължително становище относно наличието или липсата на
престъпление от общ характер.
Когато прокурорът счете, че липсва
престъпление от общ характер, той се произнася с постановлението за отказ да се образува наказателно производство.
Това постановление е приравнен случай
на постановление за прекратяване на наказателно производство, тъй като,
и в двете хипотези, се касае до
обвързващо становище на прокурора по въпрос от неговата изключителна компетентност.
Налице е различие между двата акта,
което не се отнася до съществото на
направената преценка, а до момента, в който тя е направена,
респективно, до извършените преди това действия на компетентните органи,
предшестващи преценката на прокурора, а именно: в единия случай е проведена
„предварителна проверка” / полицейска проверка /, при която са събрани
сведения, които впоследствие прокурорът анализира, за да се произнесе по
въпроса има или извършено престъпление от общ характер. Когато приеме, че
такова липсва, прокурорът се произнася с постановление за отказ да се образува
наказателно производство. В другия случай, е образувано и водено досъдебно
производство, а след приключване на разследването и изпращане на делото на
прокурора, той изразява становище, че наказателното производство подлежи на
прекратяване. В тези случаи се произнася с постановление за прекратяване на
наказателното производство. Становището
на прокурора, изразено в съответното постановление, има обвързващо действие до
момента, в който актът на прокурора съществува в правния мир. Друго би
било положението, ако този акт бъде
отменен. Тогава неговото обвързващо действие се преустановява с всички
произтичащи от това последици. Когато обаче е налице постановление за отказ да се образува наказателно производство
срещу определено лице за определено деяние, което е действащо / не е отменено /, воденето на наказателно
производство срещу същото лице, за същото деяние, би било в нарушение на
принципа „ne bis in idem”, откъдето следва, че второто производство е недопустимо и като такова подлежи на
прекратяване.“
Изводите на върховната съдебна инстанция,
поради тяхната мотивираност и изчерпателност бяха цитирани в цялост, а поради пълното им съответствие с
нормите от националното и наднационалното право по въпросите за не бис ин идем и
със задължителната тълкувателна практика на ОСНК, намерила израз в ТР 3/2015 и
ТР 4/2017 няма как да не бъдат възприети.
Само като допълнение следва да се изложи, че
не може да бъде аргумент за неприлагане на принципа не бис ин идем и към
постановлението за отказ да се образува ДП, обстоятелството, че то не е предшествано от уредена в НПК
процесуална дейност.
От една страна предварителната проверка е изрично предвидена в чл. 196, ал.1, т.6 НПК, поради което и не може да се възприеме за извънпроцесуална
дейност.
От друга страна видно от чл. 12 ЗАНН
санкциите налагани по реда на ЗАНН целят както санкциониране на нарушителя,
така и индивидуална и генерална
превенция, т.е преследват същите цели като наказанието в наказателния процес
/чл. 36 НК/. В същото време практиката на Европейския съд по правата на човека
е категорична, че национални
процедури, които преследват цели сходни с целите на наказателния процес имат
наказателен характер по смисъла на ЕКЗПЧОС и за тях следва да намери
пълно проявление принципа за ne bis in idem, въплътен чл.4 от Протокол 7 към ЕСПЧ
Така изрично решение по делото „Ц.Ц.срещу България“, Решение от
2.09.1998 г. на ЕСПЧ по делото Л. срещу Словакия, (Lauko v. Slovakia), Решение от
21.02.1984 г. на ЕСПЧ по дело Й. срещу Федерална Република Германия (Ozturk v.
Federal Republic of Germany), дело С.З. срещу Русия.
След като практиката на ЕСПЧ приема за
наказателна процедура по автономния смисъл, който конвенцията влага в това
понятие производство, което цели да реализира административната отговорност на дееца, то на още по-силно основание такъв
характер следва да се признае и на производство,
чиято цел е да се установи дали деецът е извършил престъпление по
смисъла на националното законодателство, каквото се явява предварителната проверка по чл. 196, ал.1, т.6 НПК.
В случая обаче от значение е не производството,
което предшества акта, към който се
прилага принципа не бис ин идем , а характера на този акт и последиците, които
закона свързва с него.
В случая, както вече се отбеляза, постановлението за отказ по смисъла на чл. 213 НПК, представлява волеизявление, на единствения орган, компетентен да образува
досъдебно производство, с което той се ангажира със становище по смисъла на чл. 24, ал.1, т.1 от НПК, че престъпление от
това лице не е извършено. Поради това и този акт, създава забрана за
пререшаване на разрешените с него въпроси до отмяната му надлежния ред.
В този смисъл е и изрично предвидената в чл.
213, изр.2 НПК възможност за обжалване на отказа да се образува досъдебно
производство пред по- горестоящ прокурор .
Ако постановлението за отказ не създаваше своеобразна сила на „пресъдено
нещо“ по въпроса дали лицето е извършило престъпление, то не би била предвидена
възможност за обжалване на същото и пострадалият би разполагал с възможност
след получен отказ да подава нов сигнал до друг прокурор, който би могъл да
стигне до различни фактически и правни изводи.
Не може да се поддържа, че постановеният
отказ да се образува досъдебно производство не препятствал последващо
разглеждане на дело от частен характер за същите факти и въз основа на
обстоятелство, че в прокурорското
постановление е посочено не че липсва
престъпление въобще, а само престъпление от общ характер.
На първо място следва да се отбележи, че такова основание за отказ да се образува
наказателно производство- липса
на престъпление от общ характер
в действащото законодателство няма, доколкото, както чл. 24, ал.1, т.1,
така и чл. 243 НПК говорят за липса
на престъпление въобще, а не за липса на престъпление от общ характер.
Което е по важно обаче е , че съгласно трайната практика на ЕСПЧ, при
преценка за приложение на принципа не
бис ин идем от значение са само
фактите, но не и възможната правна квалификация на деянието или защитаван интерес.
В този изричен смисъл са и задължителните
указания, дадени с ТР 3/2015 ОСНК на ВКС, в което се сочи, че в трайната
практика на ЕСПЧ се разглежда като съвкупност
от конкретни фактически обстоятелства, които се отнасят до един и същи извършител и са неразделно свързани
помежду си във времето и в пространството. Според Европейския съд
отправната точка за преценка на понятието „същото деяние” е „конкретното
незаконно поведение”, „идентичността на фактическите актове”.
С основополагащо в този смисъл значение е
решението по дело С.З. срещу Русия, в което е въведен хармонизиран подход при
преценка дали се касае за същото деяние, като е прието, че принципа ne bis in
idem въвежда забрана за провеждане на втори процес с наказателен характер срещу
едно и също лице въз основа на идентични факти или факти, които по същностните си елементи са едни и
същи, като от значение за извода дали се касае за идентични факти е
съпоставката конкретните условия на време, място, обстановка при осъществяване
на деянието и единството на решението,
въз основа на което е предприето поведението на дееца.
Пак според задължителните указания на ТР
3/2015 ОСНК на ВКС за преценка дали е нарушен принципа не бис ин идем е без значение обстоятелството, че в отделните
процеси деянието е получило различна правна квалификация.
В същия смисъл са и указанията дадени в практиката
на ВКС по отделни дела, в която се приема, че без значение за преценката дали лицето е съдено два пъти за
едно и също деяние е обстоятелството, че в двата отделни процеса с наказателен
характер при едни и същи факти лицето
е наказано за нарушение на две различни
правни норми, охраняващи различен кръг обществени отношения.
Така изрично Решение № 227/ 06 януари 2017 г., трето наказателно
отделение, наказателно дело № 617/2016 г. на ВКС, Решение № 71 от 17.06.2015 г.
по н. д. № 1958 / 2014 г. на Върховен касационен съд, 2-ро нак. отделение на
ВКС, Решение № 97 от 11.04.2017 г. по н. д. № 238 / 2017 г. на Върховен
касационен съд, 2-ро нак. отделение на ВКС,
В идентичен смисъл е и трайната практика на
ЕСПЧ, която приема, че принципа ne bis in idem се прилага при тъждество на деянието („историческият
акт”), разбирано като съвкупност от неразривно свързани помежду си
факти, независимо от правната му
квалификация или от защитавания правен интерес.
В конкретния случай е налице произнасяне на компетентен
орган, че престъпление при изложените
факти не е извършено, като за преценка дали се нарушава принципа не бис
ин идем е без значение дали
престъплението е от общ или частен характер и какъв е реда за неговото
преследване.
Действително в прокурорското постановление
изрично е посочено, че то не създава пречка за тъжителя да подаде тъжба до съда
за същото деяние. Подобни указания са дадени и на сайта на Главна прокуратура в
раздел полезно за гражданите. Тези указания обаче са изцяло незаконосъобразни и не държат сметка, както за
трайната практика на ЕСПЧ, така и за
актуалната редакция на процесуалния закон след измененията с ДВ
бр.44/2018 и ДВ бр.7/2019г., поради което нито могат да обвържат съда, нито да
създадат за правните субекти права, които те нямат.
В този смисъл са и мотивите към законопроекта за изменение и допълнение на НПК,
обнародван с ДВ. бр.7/2019г., в които изрично е посочено, че новите редакции на чл. 25, ал.1, т.6,
чл. 50 НПК и чл. 81, ал.3 НПК се въвеждат, за да се избегне конфликта между принципа не бис ин идем и
съществуващата до този момент практика да се прекратяват досъдебни
производства поради липса на престъпление от общ характер и след това за същите
факти да се водят дела от частен характер по тъжба на пострадалия до съда.
В този смисъл именно поради обстоятелството,
че постановленията за прекратяване на досъдебното производство или за отказ за
образуване на досъдебно производство на основание чл. 24, ал.1,т.1 поради липса
на престъпление от общ характер препятстват последващо провеждане на
производство от частен характер за същите факти, то след законодателните изменения в НПК
с дв. 7/2019г. за прокуратурата
въобще не съществува процесуално основание да откаже да образува досъдебно
производство, ако се констатира извършено престъпление от частен
характер.
Това е видно от истерическото тълкуване на
нормата на чл. 81, ал.3 НПК.
Така в редакцията на нормата до измененията с
ДВ бр. 7/2019г. е предвидено, че тъжбата трябва да бъде подадена в шестмесечен срок от деня,
когато пострадалият е узнал за извършване на престъплението, или от деня, в
който пострадалият е получил съобщение
за прекратяване на досъдебното производство, на основание че престъплението се
преследва по тъжба на пострадалия.
От друга страна актуалната редакция гласи: тъжбата
трябва да бъде подадена в шестмесечен
срок от деня, когато пострадалият е узнал за извършване на
престъплението, или от деня, в който пострадалият е получил съобщение за спиране на наказателното производство на
основание чл. 25, ал. 1, т. 6 НПК.
В тази връзка следва да се съобрази и че
нормата на чл. 24, вр. чл. 243, ал.9 НПК
не предвижда възможност за частично
необразуване или частично прекратяване на наказателно производство само
по дадена правна квалификация
или само за даден вид престъпление (от общ характер).
Във всички случаи постановлението за отказ да
се образува наказателно производство или за прекратяване на такова обхваща деянието, очертано от
съответните фактически положения, независимо
от неговата квалификация, защитаван интерес и реда, по който се преследва-публичен или частен.
От всичко гореизложено следва, че законосъобразното
процедиране на прокуратурата, съгласно действащата процесуална уредба, в случай
че съществуват данни за престъпление (независимо дали от общ или частен
характер) е да образува досъдебно
производство.
След извършване на съответните процесуални
действия в рамките на вече образуваното досъдебно производство, ако прокурорът счете, че престъплението е от
частен характер, той следва да
спре наказателното производство на основание чл. 25, ал.1, т.6 НПК и да
уведоми пострадалия по смисъла на чл. 50 НПК, че може да подаде тъжба. В този
случай шестмесечния срок за пострадалото лице започва на основание чл. 81, ал.3 НПК да тече от връчване на постановлението за спиране на наказателното
производство.
Важно е в тази връзка да се отбележи, че
постановлението за спиране на
наказателното производство по чл. 25, ал.1, т.6 НПК подлежи на
основание чл. 244, ал.5 НПК на
съдебен контрол за законосъобразност, докато отказът да се образува ДП
по 213 НПК подлежи само на вътрешно прокурорски йерархичен контрол.
От изложеното следва, че неправомерно
отказвайки да образува досъдебно производство, в случая прокурора не само прегражда пътя на по-нататъшно
разглеждане на делото по тъжба на пострадалия, но и напрактика осуетява правото на пострадалия да
получи съдебна преценка дали престъплението, за което е подаден сигнал
до прокуратурата е от общ или частен характер.
В случая това преграждане на правото на
съдебна преценка е особено съществено, доколкото от данните събрани по прокурорската
преписка не може да се направи еднозначен извод , че деянието, за което е подаден сигнала, всъщност не е извършено по хулигански подбуди, в който
случай би представлявало престъпление от
общ характер.
Това е така особено на фона на трайната съдебна практика че
хулиганските мотиви са налице и когато деецът причинява телесна повреда,
мотивиран от стремежа си по всякакъв начин, включително и чрез насилие, да
отстои собственото си чувство за обществен ред и справедливост или пък да демонстрира превъзходството
си над пострадалия.
Така изрично Решение 96/2017 по н.д 278/2017
на ВКС, Решение № 264 от 26.06.2014 г. по нак. д. № 361/2014 г. на Върховен
касационен съд, Решение № 177 от 10.04.2018 г. по н. д. № 709 / 2017 г. на
Върховен касационен съд, 3-то нак. отделение, Решение № 252/11 юни 2015 г., първо наказателно
отделение, наказателно дело № 520/2015 година.
Във всички случаи тази преценка изисква
надлежно събиране на доказателства по делото и внимателна оценка на релевантните
факти, което може да стане само в рамките на образувано досъдебно производство.
С оглед всичко гореизложено ПЪТЯТ НА ЗАЩИТА ТЪЖИТЕЛЯ в
конкретния случай е следният:
По делото няма доказателства прокурорското
постановление да е връчено, поради което и тъжителят
би могъл да го обжалва пред по-горестоящия прокурор.
В случай, че прокурорското постановление е
връчено и срокът за обжалване е изтекъл, тъжителят запазва правото си да иска
отмяната на прокурорското постановление за отказ по реда на вътрешно прокурорския надзор,
като се сезира горестоящата прокуратура по йерархията, включително и до ВКП служебно да отмени незаконосъобразния отказ да се образува
ДП, което след това да бъде спряно.
В случай, че спази разпоредбите на актуалната
редакция на НПК /чл. 25, ал.1, т.6, чл. 50 и чл. 81, ал.3/ горестоящата
прокуратура е обвързана да отмени незаконосъобразното постановление на
РП-Пловдив и да даде указания за
образуване на досъдебно производство.
След събиране на надлежния доказателствен
материал в рамките на досъдебното производство в случай, че прокурорът отново
счете, че е налице престъпление от частен характер той следва да спре наказателното производство,
като този акт подлежи на обжалване по реда на чл. 244 НПК.
Едва след стабилизиране на спирането на
наказателното производство ЩЕ ЗАПОЧНЕ
ДА ТЕЧЕ ШЕСТМЕСЕЧНИЯ СРОК ЗА ТЪЖИТЕЛЯ ДА ПОДАДЕ НОВА ТЪЖБА, за която не
би била налице забраната не бис ин идем.
Действително би могло да се възрази, че така
очертания ред не е целесъобразен за прокуратурата с оглед необходимостта да се
извършват действия по разследване за престъпление, което може да се окаже, че е
жот частен характер. Към настоящия момент обаче, това е единствения предвиден в закона механизъм за разрешаване на колизията
с принципа не бис ин идем, поради което и съображенията за
целесъобразност не могат да надделеят над изискванията за законност.
Така мотивиран
Р А З П О Р Е Ж Д А М:
ПРЕКРАТЯВАМ
производството по НЧХД №
3658/2020г. по описа на ПРС, образувано по тъжба вх. № 35122/ 24.06.2020 подадена от В.Н.Ц.
против Н.С.С..
УКАЗВАМ
НА ТЪЖИТЕЛЯ, че пътят му
на защита е по механизма изложен на стр. 8 и 9 от настоящото разпореждане.
Разпореждането подлежи на обжалване по
реда на глава 21 НПК в петнадесет дневен срок от връчване на препис от него
пред ПОС.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Вярно с оригинала!
МК