Мотиви по ВНОХД
№734/19 г. по описа на СГС, но, 15 въззивен състав
Производството е по реда на глава XXI НПК.
С присъда от
06.07.2016 г. по НОХД №9598/15 г., СРС, НО, 14 състав е признал подсъдимия Л.Ц.Т.
за виновен в извършено престъпление по чл.209, ал.1 от НК, за което му е
наложил наказание лишаване от свобода за срок от 6 месеца , чието изпълнение е
отложил по реда на чл.66, ал.1 от НК за срок от 3 години, считано от влизане на
присъдата в сила. Предвид изхода на делото е възложил на подсъдимия и
направените по делото разноски. С присъдата подсъдимият е осъден на основание
чл.45 от ЗЗД да заплати в полза на ГИ- А.Г. сумата от 1176 лв., представляваща
обезщетение за причинени му с деянието имуществени вреди ведно със законната
лихва върху тази сума от датата на деянието- 15.10.2012 г. до окончателното
изплащане на сумите, ведно със сумата от 550 лв.- разноски за адвокат.
Подсъдимият е осъден да заплати в полза на държавата и по сметка на СРС и
сумата от 50 лв.- държавна такса върху уважения граждански иск.
Срещу присъдата в законоустановения срок е постъпила въззивна
жалба от упълномощения защитник на подсъдимия Т.- адв.В.П.,
в която твърди, че присъдата е неправилна и незаконосъобразна. Твърди, че с
оглед събраните по делото доказателства не може да се приеме, че подсъдимият е
осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по
чл.209, ал.1 от НК. Заявява, че след запознаване с мотивите на СРС ще допълни
жалбата си и евентуално ще направи искания по доказателствата, което не е
сторено.
Иска от въззивния съда да отмени присъдата на СРС и да постанови
нова, с която да признае подсъдимия за невиновен по повдигнатото му обвинение.
В жалбата не се
правят искания за събиране на нови доказателства.
Въззивният съд по реда на
чл.327 от НПК е преценил, че за изясняване на обстоятелствата по делото се
налага разпит на подсъдимия, както и
допълнителен разпит на пострадалия А.Г..
Приел е още, че следва да се изиска справка от НАП за дружество Е.М.ЕООД, дали има данни същото да
е развивало дейност в периода 2011- 2013 г. , подавани ли са декларации за данък
печалба за тези години, както и дали дружеството е имало служители за този
период, респ. имало ли е подадени данни за сключени трудови договори, ако- да,
на колко и на кои лица, както и справка
от счетоводството на СРС дали по номера на делото, образувано пред
СРС- НОХД №9598/2015 г. по описа на СРС, НО, 14 с-в или от името на подсъдимия Л.Ц.Т.
ЕГН ********** е била внасяна по сметка на СРС за обезпечаване на имуществени
вреди някаква сума, кога, на какво основание и в какъв размер.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция защитникът на подс.Т.-
адв.П. твърди, че обвинението срещу подсъдимия Т. се
основа единствено на показанията на свидетеля А.Г., които намира за
недостатъчни, за да може да се приеме категорично, че свидетелят Г. е бил
въведен в заблуждение. Сочи, че към инкриминираната дата подсъдимият е бил
управител и едноличен собственик на две търговски дружества, чиято основна
дейност е била именно внос и продажба на автомобили. На практика той е имал
обективна възможност да достави лек автомобил от Италия в Република България
към този момент – 2012 г.Сочи
още, че именно свидетелят Г. е проявил
интерес по обява в сайта на дружеството и той е направил връзка с подсъдимия с
желание да закупи автомобила, обявен в сайта. Подчертава, че според обвинението
на прокуратурата подсъдимият възбудил заблуждение у А.Г., че ще закупи от
Италия лек автомобил Фолксваген, ще го внесе на територията на България, след
което автомобилът ще бъде регистриран на името на Г.. Твърди обаче, че от
обясненията на подсъдимия, а и от другите доказателства по делото се установява,
че уговорката между двамата е била този автомобил само да бъде докаран в
Република България, като А.Г. за това е превел по сметка на подсъдимия
съответната парична сума за доставянето му. Първоначална уговорка за продажба
на автомобила за конкретна цена не е имало и не е имало такава уговорка за
регистрация на автомобила на Г. първоначално. Това е било подусловие, само в
случай, че след извършен оглед на автомобила подсъдимият ще потвърди, че този
автомобил отговаря на изискванията на Г.. Подчертава, че дори в
обстоятелствената част на ОА е посочено, че Г. е трябвало да преведе сумата от
600 евро, за да бъде доставен този автомобил от Италия, т.е. тази сума не е
продажната цена, както сочи в обясненията си и подсъдимият. Тази сума включва
само разходите по транспорта и капарирането му, доколкото същият не е бил
собственост на представляваното от подсъдимия дружество. В тази връзка са и
показанията на свидетеля Г., дадени от него на ДП, приобщени по съответния
процесуален ред по делото, където заявява, че подсъдимият е поискал 600 евро
само, за да докара автомобила. Във вносната бележка също не е посочено какво е
основанието за плащане. Никъде не е отразено, че това е цена за лек автомобил. Счита,
че е установена и причината, поради която този автомобил не е доставен в
България и която според защитата е обективна и независеща от неговата воля. Твърди,
че дадените от него обяснения не се
опровергават от останалите доказателства по делото и всъщност тази причина е
състоянието на лекия автомобил, неговите недостатъци, които той е открил при
огледа, извършен след като е получил сумата и след първоначалния разговор с Г..
Следва да се приеме, че към този момент подсъдимият е имал намерение да достави
автомобила и не е въвел в заблуждение частния обвинител и граждански ищец А.Г..
Намира за несериозно твърдението на Г., че не е открил подсъдимия на три
телефона, а както заявява на разпита му в ДП и на два имейла. Единият от
посочените в разпита му телефони е активен и сега - това е телефон на „А-1“, на
който твърди, подсъдимият да е уведомен и за настоящото дело, а другият телефон
– *******, който е цитиран от свидетеля Г. в разпита на ДП и на който той
твърди, че го е търсил е бил закрит още на 23.01.2012 г. – т.е. много преди
инкриминираната дата, което се установява от справката на „Виваком“,
приложена по делото. Няма никакви категорични доказателства, които да подкрепят
твърденията на частния обвинител, че не е можел да открие подсъдимия. Напротив,
твърди, че с оглед обясненията на подсъдимия се установява, че такива разговори
след това е имало. Следва да се обърне внимание на това, че и преди този случай
през 2009 г.
двамата са имали други договорни отношения и съвсем акуратно изпълнени задължения
от страна на подсъдимия във връзка с тези сключени договори. Алтернативно
пледира, ако съдът приеме все пак, че подсъдимият е извършил престъпление, намира,
че същото следва да бъде преквалифицирано като такова по чл. 209, ал. 3 от НК,
т.е. че се касае за маловажен случай по смисъла на цитираната разпоредба. Това
се обуславя от обстоятелството, че подсъдимият не е осъждан, възстановил е
доброволно имуществените вреди, не са налице никакви отегчаващи обстоятелства.
Счита, че съда следва да вземе предвид и обстоятелството, че първостепенният
такъв съд не се е произнесъл по възражението на защитата, направено в първото
съдебно заседание за погасителна давност и е уважил претенциите на гражданския
ищец за лихва изцяло, въпреки че за част от претендираната
лихва е била изтекла вече 3-годишната давност. С оглед изложеното, моли съда да отмени присъдата на СРС, да
постанови нова, с която да признае подсъдимия Т. за невиновен по така
повдигнатото му обвинение и евентуално да измени съдебния акт като преквалифицирате
деянието като такова по чл. 209, ал. 3 от НК. В първия случай моли съда да
отхвърли изцяло предявения граждански иск, а във втория – да измени присъдата и
в гражданската й част с оглед направеното възражение за погасителна давност.
Подсъдимият Л.Т. дава подробни обяснения по
повдигнатото му обвинение пред въззивния съд. не се
признава за виновен. Заявява, че няма какво да добави към казаното от неговия
защитник. В последната си дума твърди, че не се намира за виновен.
Прокурорът
при СГП счита, че
от събраните и изследвани в хода на проведеното съдебно следствие доказателствени материали се установява поведение на
подсъдимото лице, което покрива по обективните и субективните признаци състава на
престъплението по чл. 209 от НК и като не се установява нарушение на
процесуалния и материални закон намира, че следва да бъде потвърден първоинстанционния съдебен акт.
Повереникът на частния обвинител и граждански ищец- адв.П. моли въззивния съд да постанови
решение, с което да потвърди първоинстанционната
присъда изцяло като правилна и законосъобразна. Счита, че на база всички
събрани по делото доказателства се установява, че подс.Т.
е извършил от субективна страна състава на престъплението по чл. 209, ал. 1,
пр. 1 от НК, като в подкрепа на това сочи показанията на свидетеля Г., на
свидетелката В.М.Т.и на свидетеля С.М., от които става ясно, че подсъдимият се
е занимавал през процесния период 2011-2012 г. с продажба на леки
автомобили втора употреба, внос от Италия. Познавал е от дълги години свидетеля
Г., като и двамата са имали облигационни отношения по между си, тъй като още
през м. юни 2009 г.
подсъдимият е продал на Г. лек автомобил Опел „Астра“.,
а през м. октомври 2011 г.
Г. е оставил своя лек автомобил Опел „Астра“ с ДК № *******в
автокъщата на Т. с цел същият да го продаде. Подчертава,
че по делото е установено, от разпита на свидетелите Н.Я.и В.А., че Т. е продал
без знанието на ЧО въпросния автомобил. По-късно на 15.10.2012 гЧО е харесал и поръчал на подсъдимия предлаган от него лек
автомобил на сайта на неговата автокъща „Е.М.“ .
Сочи, че са налице безспорни доказателства за преведената сума, която е поискал
подсъдимият от ЧО, а именно- вносна бележка от 15.10.2012 г. от „Пиреос Банк“, клон „Сливница“. Твърди,
че причината да няма сключен договор за покупко-продажба на лекия автомобил Фолксваген
между доверителя й и подсъдимия е била, че Т. се е намирал в Италия, както и процесния автомобил, който е харесал. Подчертава, че от проведения
пред въззивния съд разпит на Г. се установява, че
подсъдимият не е изпратил нито предварителен договор за продажба на автомобил,
нито фактура за получената сума като капаро за автомобила. Ето защо счита, че подсъдимият
е осъществил и от обективна страна състава на престъплението по чл. 209, ал. 1,
пр. 1 от НК, тъй като през м. октомври 2012 г. с цел да набави за себе си имотна
облага е възбудил у пострадалия заблуждение, че ще закупи от Италия харесания
от Г. лек автомобил, ще го внесе на територията на Република България до една
седмица, след което автомобилът ще бъде регистриран на името на доверителя й,
като за целта Т. е накарал Г. незабавно да му преведе сумата от 1176 лева, като
предоставил айбан на банкова сметка, ***. Твърди, че
по делото се установява, че Т. не е имал намерение да изпълни поетото
задължение за доставка на лекия автомобил, нито същият е успял да докаже, че е
извършил някакви конкретни действия в тази насока. Още повече, че след като е
получил по сметката си паричната сума, се е укрил умишлено от Г. и е прекъснал
всякакви контакти с него, като не му е изпратил и снимки или оферта за друг
автомобил, след като не е одобрил въпросния.
Счита, че подсъдимият е извършил престъплението при
форма на вината пряк умисъл, като е съзнавал противоправния
му характер, целял е настъпването на общественоопасните
последици и е искал да се облагодетелства неправомерно с процесната
сума, като е имал достатъчно дълго време възможност да възстанови сумата, както
лично, така и по банков път, тъй като е имал банковата сметка на ЧО, по която
са му постъпили парите. Твърди, че доказателство за неговите користни цели е
приложената по делото справка от НАП, от която става ясно, че за периода
01.01.2011- 31.12.2013 г. представляваното от подсъдимия дружество „Е.М.с“ ЕООД
не е декларирало никакви годишни данъчни декларации за получени приходи по чл.
92 от ЗКПО, както и че само той се е осигурявал на трудов договор от процесното дружество, който бил сключен едва една седмица
преди да получи парите от ЧО на
08.10.2012 г. Също така твърденията на подсъдимия, че всичките му телефони са
били включени през 2012-2013
г. е невярно, тъй като видно от събраните справки на
мобилните оператори в България към тази дата на това лице не излиза да е
ползвал мобилни услуги.
Ето защо моли съда да потвърди първоинстанционната
присъда като правилна и да уважи изцяло предявения граждански иск за
причинените имуществени вреди, които доверителят й е претърпял и са били причинени
от страна на подсъдимия.
Частният
обвинител и граждански ищец Г. заявява, че няма какво да добави.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, обжалвания съдебен
акт, изложеното във въззивната жалба, както и
доводите и възражения, направени в съдебното заседание и след като въз основа
на императивно вмененото му задължение извърши цялостна служебна проверка на
обжалвания съдебен акт, по отношение на неговата законосъобразност, обоснованост
и справедливост, съобразно изискванията на чл. 314 от НПК, намира за установено
следното :
Жалбата
е подадена в срока по чл. 319 от НПК и от процесуално легитимирано лице,
отговаря на изискванията на чл. 320 от НПК, поради което се явява процесуално
допустима и следва да бъде разгледана.
Производството
пред СРС е протекло по реда на гл.27, чл.371, т.1 от НПК във връзка с
показанията на всички разпитани на ДП свидетели и заключението на изготвената
на ДП СОцЕ, които както и писмените такива, съдът е приобщил
към доказателствения материал по делото чрез
прочитането им, а след това е посочил в своите мотиви, но е коментирал същите
твърде фрагментарно, незадълбочено и повърхностно, като на практика не е
отговорил на нито един довод на защитата по доказателствата и във връзка с
правото. На база на този непрецизен доказателствен
анализ, първостепенният съд е достигнал и до неправилни крайни правни изводи. От
мотивите към присъдата не става ясно по какви съображения и на база на какво
първостепенният съд е приел, че подсъдимият Т. е имал изначално намерение да не
изпълни поетия от него ангажимент спрямо св.Ал.Г., както и защо е приел, че по
делото не се установява основанието, на което св.Г. е превел по сметка на
подсъдимия Т. инкриминираната сума, като най- вероятно тези съждения на съда
почиват на неправилна и неразбрана интерпретация на тезата на защитата по
делото.
Всичко
това е станало причина първостепенният съд да направи и неправилни правни
изводи досежно съставомерността
на инкриминираното деяние и то най- вече от субективна страна, като и правните
изводи на първостепенният съд са също толкова фрагментарни, шаблонни и лишени
от конкретно съдържание.
Ето
защо въззивният съд прецени, че следва да направи
самостоятелен анализ на така събрания по делото доказателствен
материал, като счете също така, че следва да събере и допълнително
доказателства по делото с оглед изясняване на обективната истина по делото и
най- вече с оглед изясняване липсата или наличието на изначално намерение на подсъдимия
Т. да не изпълни поетото от него задължение спрямо св.Г..
На база
така събрания пред първата и въззивната съдебна
инстанция доказателствен материал, въззивният съд прие за установена фактическа обстановка,
която само в известна степен кореспондира с тази възприета от първата
инстанция, като се различава изцяло по въпроса за изначалните намерения на
подсъдимия Т. във връзка с конкретния инкриминиран случай.
Приетото
за установено откъм фактическа страна от въззивния
съд е в следния смисъл:
Подсъдимият
Л.Ц.Т. е роден на *** ***, българин, български гражданин, с висше образование,
неосъждан, ЕГН **********.
Към 2012 г. подсъдимият Т. би
управител и едноличен собственик на капитала на две дружества- Е.М.ЕООД и Е.ЕООД,
като и двете били с предмет на дейност включително и закупуване, внос и
продажба на употребявани автомобили от чужбина. Към онзи период държал и автокъща на територията на ж.к.****. Дружество Е.ЕООД било регистрирано
първоначално като ООД, като в него съдружници били
подсъдимият Т. и св.С.М. като идеята била да се занимават с Еврофутбол.
Дружеството така и не започнало да развива такава дейност, като впоследствие
св.М.продал на подсъдимия Т. своите дялове от дружеството и същото било
трансформирано на ЕООД /регистрирано под тази форма на 06.06.2011 г./, като
идеята на подсъдимия била да се занимава чрез това дружество основно с внос и
продажба на употребявани автомобили.
Дружество
Е.М.ЕООД, подсъдимият регистрирал на 27.09.12 г.
Св.А.Г.
познавал подсъдимия Т. от 2009
г., когато купил от него и по- точно от дружество Е.ООД,
на което към онзи момент подсъдимият Т. бил управител, лек автомобил Опел Астра с ДК № ****. Св.Г. знаел с какво се занимава
подсъдимия, знаел също така, че държи и автокъща,
като познавал и други хора от квартала, които имали бизнес отношения с него.
През 2011 г. – октомври- ноември
месец 2011 г.
св.Г. решил да обяви за продажба въпросния автомобил, чрез сайта на
дружеството, управлявано от подсъдимия Т.- Е.ЕООД, като в тази връзка закарал
автомобила на паркинга, на който подсъдимият Т. държал обявените за продажба
автомобили- автопарк в Горубляне. Искал с парите от
продажбата на този автомобил да си купи друг- немски автомобил, но друга марка.
Докато
автомобилът все още се намирал на територията на автопарк
Горубляне при подсъдимия Т., съпругата на подсъдимия- св.В.М.- Т.ползвала автомобила,
за да отиде с него да се види с приятелки на кафе, като смятала, че това е един
от многото оборотни автомобили на подсъдимия Т..
През
месец август 2012 г.
подсъдимият Т. поискал от св.Г. малкия и големия талон на автомобила под
предлог, че има сериозен клиент, но до сделка така и не се стигнало, а няколко
месеца преди това подсъдимият от своя страна помолил св.Г. да ползва автомобила
му, докато си купи той нов, на което Г. се съгласил.
Междувременно
към края на 2012 г.–
неустановено кога и как точно, въпросният автомобил бил предоставен на
свидетеля В.А. от неустановено по делото лице с малко име Г., който също както
подсъдимият и св.В.А. се занимавал с продажба на автомобили. Въпросният Г.
казал на св.А., че продава автомобила, като срещу бартер св.А.взел автомобила
от Г. и го обявил за продажба оставяйки го на паркинг, ползван като автокъща за продажба на автомобили, находящ
се на ул.*****, кв.Суходол. Няколко дена по- късно автомобилът бил харесан от
св.Н.Я., който го взел от св.А.срещу бартер с л.а.Ауди А3 и доплащане. Нито св.А.,
нито св.Я.били сключвали договор за замяната на автомобилите. Идеята на св.Я.била
на по- късен етап след като св.А.продаде лекия автомобил Ауди А3, който св.Я.бил
оставил за продажба на св.А., да бъдат
изповядани и двете сделки за двата автомобила. Това така и не се случило, а на
настояванията на св.Я.пред св.А., последният да му прехвърли на негово име лекия
автомобил Опел Астра, св.А.му отговарял, че
собственикът на лекия автомобил се казва Л. и той в момента е извън пределите
на страната, поради което и няма как да стане прехвърлянето на автомобила.
Информация, която той имал от лицето с малко име Г., който му казал, че
собственикът на автомобила в момента е в Италия.
Междувременно
и от края на 2011 г.
подсъдимият Т. отишъл да живее и да работи в Италия, като продължил оттам да
осъществява бизнес с покупка, внос и продажба на МПС. Периодът труден за
подсъдимия, който по това време бил в развод със съпругата си.
През
месец октомври 2012 г.
св.Г. видял на сайта на дружество Е.М.ЕООД със същото име, обява за продажба на
лек автомобил марка Фолксваген Бора, който харесал много. Тази обява
подсъдимият бил качил без предварително да е бил виждал самия автомобил. На
въпросния сайт били обявени и номера на мобилни телефони ползвани от подсъдимия
на български оператори, на които той могъл да бъде намерен, включително и един
такъв на италиански оператор, както и имейл адреси за контакт по електронен
път. Единият от тези телефонни номера бил обслужван от Мтел
(сега А1)- *****и се водил на чуждо име, а не на това на подсъдимия. Св.Г.
знаел за още един мобилен телефонен номер на Виваком,
регистриран на името на подсъдимия, а именно: *******, който обаче бил спрян
/закрит/ още на 23.01.2012 г. Третият номер, който св.Г. знаел, че се ползва от
подсъдимия бил на Глобул (сега Теленор)
и бил *****, който подсъдимият също бил спрял някъде през 2012 г. Към този период
подсъдимият ползвал единствено номера на Мтел, както
и един номер на италиански оператор. Имейл адресите, ползвани от подсъдимия към
онзи момент били ******.
Св.Г.
се свързал с подсъдимия на мобилния телефонен номер на Мтел,
който последният ползвал, при което подсъдимият му казал, че в този момент се
намира в Италия и работи там, като му заявил, че за да капарира автомобила и за
да го докара в България /за транспорт/ му трябват предварително пари, които св.Г.
да му преведе по банков път. Разбрали се подсъдимият да отиде и да види на
място въпросния автомобил и ако го хареса да го капарира и докара в България, а
след това и ако св.Г. хареса автомобила да го вземе, ако- не го хареса- да
остане за подсъдимия да я продава. Преди да качи обявата на сайта, подсъдимият
не бил виждал „на живо” автомобила и нямал представа какво било състоянието му,
поради което се уговорили след като подсъдимият види автомобила, да каже на св.Г.
какво е положението и дали автомобилът си заслужава.
Във
връзка с всичко това, на 15.10.2012 г. св.Ал.Г. превел по банкова сметка, ***а негово име,
открита в Пиреос Банк
България АД- а именно по сметка с IBAN ***в., представляваща левовата равностойност на 600 евро, за
които подсъдимият и св.Г. се били договорили. Във вносната бележа, чрез която
св.Ал.Г. наредил превода той не посочил конкретно основание за така извършения
превод. По въпросната сметка, която била открита на 15.11.2011 г. имало и други
налични суми, като видно от справката за движението по сметката, от същата през
следващите няколко дена в периода 17.10- 23.10.2012 г., били извършвани тегления на ръка от АТМ
устройства в POP BARI GALLIPOLI, както и плащания он-
лайн на закупени стоки чрез сайта S..COM. Същевременно за същия период били извършвани и други
преводи на парични суми в лева от други лица. Не се установява кой е извършвал
въпросните тегления и плащания он- лайн, като се установява, че сумата на извършените такива
надхвърля сумата, приведена по сметката от св.Ал.Г..
Въпреки
извършения превод на парите от страна на св.Г. по сметка на подсъдимия Т., до
сделка между двамата във връзка с въпросния автомобил така и не се стигнало-
подсъдимият не харесал автомобила, съответно не го докарал в България, като
обаче и не върнал парите на св.Г.. По това време подсъдимият бил в процес на
развод със съпругата си и имал редица проблеми, поради което и не проявил повече
особена инициатива във връзка с този случай. От своя страна св.Ал.Г. не могъл
да открие подсъдимия на активния към този момент мобилен телефонен номер на Мтел (сега А1), който ползвал подсъдимия.
Междувременно
и през месец декември 2012 г.
св.Г. видял автомобила, който бил дал на подсъдимия Т. ***- Западен парк. Автомобилът бил
управляван от св.Н.Я., който св.Г. не познавал. Ето защо и доколкото в началото
на 2012 г.
получил фиш за автомобила на негово име за извършено нарушение по ЗДвП, решил,
че подсъдимият е дал същия на трето лице без да му каже, поради което и на
09.01.2013 г. подал жалба до СРП във връзка с двата случая срещу подсъдимия, по
който повод подсъдимият бил дирен на заявения от него адрес в страната, но не
бил установен, тъй като по това време бил в Италия. Автомобилът на св.Г. бил
обявен за издирване. Същият бил открит във владение на св.Н.Я., който с
протокол за доброволно предаване от 06.10.2013 г. го предал доброволно, ведно с
документите за същия, като обяснил от къде и как го е „придобил”.
Били
изискани справки от мобилните оператори за мобилните телефонни номера, които
св.Г. посочил, че ползва подсъдимия и за които заявил, че няма връзка чрез тях
с подсъдимия, тъй като са изключени. Справките обаче касаели единствено кой е
титулярят на съответния мобилен номер, но не и справка относно трафика
(входящи, изходящи повиквания, смс-и и други) относно
тези мобилни номера. В тази връзка от справката на Мтел не се установява бил ли е включен или
изключен мобилен телефонен номер *****към периода октомври- декември 2012 г.,респ. ползван ли е
бил този номер. Видно е само, че към този период мобилният телефонен номер е
бил активен – т.е. не е бил закрит, като същият е бил активен и към момента на изготвяне на справката от Мтел- декември 2013 г. Същевременно изобщо не е била получена
информация досежно мобилен телефонен номер *****, тъй
като не е било получено и представено предварително разрешение от председателя
на компетентния за това съд- в случая на
СРС, като и независимо от изричното уточнение от страна на Глобул
(към онзи момент), че такава справка ще бъде предоставена след представяне на
разрешение, същото не е изискано, респ. не е получена и справката от Глобул.
В хода
на ДП образувано по повод жалбата на св.Г., разследващите органи продължили да
издирват подсъдимия на известните по делото адреси, на които той бил
регистриран в България, без да успеят да го намерят, тъй като през това време
той продължавал да живее в Италия. През ноември 2013 г. с постановление за
възлагане на ОИР било възложено да се събере и изиска информация във връзка с
двата имейл адреса, посочени от св.Г. като такива, ползвани от подсъдимия, но
тази информация, така и не била събрана.
Подсъдимият
бил обявен за издирване, като едва през месец май 2014 г. след проведен
разговор с бившата съпруга на подсъдимия В.М.а и опит подсъдимият отново да
бъде призован на адреса в ж.к.Света троица е осъществен контакт по телефона с
него- видно от докладна на л.194 от ДП- нам мобилния телефонен номер, обслужван
от Мтел – *****, на който подсъдимият не е отговорил,
но след това е „върнал” обаждането от италиански мобилен номер, заявявайки, че
е в Италия и ще се върне след около 2 месеца.
Междувременно
и още през месец октомври 2013
г. след като св.Я.вече бил предал лекия автомобил Опел Атра- собственост на св.Г. на разследващите органи,
подсъдимият Т. се свързал със св.Г. по телефона като му се обадил от италиански
мобилен номер и го уверил, че „мтелският” номер му е
активен. По време на разговора подсъдимият изразил готовност да предостави на св.Г. друг
автомобил в замяна на неговия- лек автомобил Опел Астра,
тъй като някакъв човек щял да го съди по повод на този автомобил, като поискал
пострадалият да оттегли и жалбата си срещу него в полицията, на което предложение
св.Г. отказал. Настоял само да му върне парите, които бил привел на подсъдимия
по сметката му в Пиреос
Банк България АД.
След
като подсъдимият Т. се върнал в България по повод на образуваното спрямо него
дело, той предложил на св.Г. да му върне пратите, но последният отказал с
аргумента, че иска да го съди и че ще се разберат за това в съда. Тогава и след
образуване на делото пред СРС, по съвет на адвоката си, подсъдимият Т. превел на
06.07.2016 г. по депозитна сметка на СРС във връзка с образуваното дело сумата
от 1176 лв с основание :възстановяване на вреди по
НОХД №9598/15 г. на СРС, НО, 14 с-в на името на св.А.Г..
Видно
от изисканата справка за управляваното от подсъдимия дружество Е.М.ЕООД същото
няма подадени ГДД по чл.32 от ЗКПО за периода 01.01.2011 г.- 31.12.2013 г.,
като единственият сключен трудов договор
дружеството е този на подсъдимия в качеството му на управител на
дружеството от 08.10.2012 г., актуален и към настоящия момент.
Междувременно
лек автомобил Опел Астра бил върнат на св.Г. с
постановление на прокурор при СРП, като във връзка с него обвинение не е
повдигано на подсъдимия.
Така
възприетата от въззивния съд фактическа обстановка се
извежда от събраните пред първата и пред въззивната
инстанция гласни и писмени доказателства. Както вече бе отбелязано анализът на
тези събрани пред първата инстанция е твърде фрагментарен и незадълбочен в
мотивите на СРС, особено и най- вече що се касае до анализа на показанията на
пострадалия Г., които първостепенният съд не е имал основание като цяло да не
кредитира, но е могъл най- малкото да подложи на по-задълбочен анализ, респ. е
следвало да прецени до каква степен същите сочат на измамливо поведение от
страна на подсъдимия Т. във връзка с конкретния инкриминиран случай. Правилно
първостепенният съд е приел, че голяма част от показанията на разпитаните на ДП
свидетели, както и писмените доказателства събрани на тази фаза от
производството касаят случай, който не е инкриминиран и не е предмет на
настоящето дело, а именно- случая с лек автомобил Опел Астра,
който св.Г. предоставил на подсъдимия за да го продаде. Независимо обаче, че
показанията на тези свидетели- В.А., Н.Я., Г. Г. са във връзка с този автомобил,
те съпоставени помежду им и с показанията на св.Г. сочат на достоверност на
показанията на св.Г. във връзка с този лек автомобил. Те също така сочат и на
това, че са били извършени нередни действия във връзка с ползването и
фактическото разпореждане с този автомобил, но на база на същите не може да се
установи пряката връзка на подсъдимия с тези нерегламентирани и незаконни
действия касаещи въпросния автомобил, тъй като в един момент връзката м/у подсъдимия
и автомобила „се къса” и не става ясно кога и как автомобилът е попаднал във
фактическата власт на лице с малко име Г., което е това лице и от къде същият е
получил въпросния автомобил. Впоследствие доколкото автомобилът е бил намерен и
върнат на пострадалия, разследващите повече не са се занимавали с този
автомобил и не са продължили с разследването по повод на същия. Ето защо и
събраните във връзка с него писмени доказателства, както и двете изготвени
експертизи касаещи този автомобил, както е отбелязал и първостепенният съд се
явяват неотносими към предмета на настоящето
производство, поради което и не ги е коментирал. Всички тези гласни
доказателства обаче сочат на това, че подсъдимият като търговец не е бил
особено коректен в отношенията с клиентите си и не е проявявал нужната грижа на
добър търговец, след като е позволил да се стигне до това автомобилът да
попадне по неясен начин в ръцете на лица, които не са имали право да го ползват
и да се разпореждат с него.
По
отношение показанията на св.В.М.и св.М.както е посочил и първостепенния съд
няма основание да не бъдат кредитирани, макар и с известна условност досежно показанията на св.М.- Т.по въпроса кога и колко
пъти е ползвала лек автомобил Опел Астра и какво е
знаела за него от бившия си съпруг- подсъдимия Т., тъй като логично е, тя да е
заинтересована да прикрие неизгодни за себе си факти и да твърди, че е ползвала
автомобила само веднъж, респ. да твърди, да не е знаела статута на автомобила. Всичко
това обаче няма никакво значение, тъй като обвинението не касае този автомобил.
На база обаче показанията на св.М.- Т.и тези на св.М., съпоставени и с
обясненията на подсъдимия Т., респ. с показанията на св.Г. по един несъмнен и
категоричен начин се установява по делото, че към инкриминирания период
подсъдимият Т. действително се е занимавал с внос и продажба на употребявани
автомобили, чрез две дружества, които е имал регистрирани на свое име- едното Е.ЕООД
и другото Е.М.ЕООД. По несъмнен и категоричен начин също така се установява и
това, че към инкриминирания период подсъдимият действително се е намирал в
Италия и се е бил установил да живее там, както и че е продължил да се занимава
с този бизнес и от Италия, както и че към този период е бил в процес на развод
със св.М.- Т., поради което и достоверни според съда са и самите обяснения на
подсъдимия дадени пред въззивния съд в тази връзка,
респ. твърденията му, че се е намирал в труден период. Наличието на две
дружества на името на подсъдимия, занимаващи се именно с такава търговска
дейност, както твърди той в своите обяснения пред съда, се потвърждава и от
справките от търговския регистър за дружества Е.ЕООД и дружество Е.М.ЕООД,
независимо, че и според справката от НАП, според която за периода 2011-2013 г., дружество Е.М.ЕООД
няма подавани ГДД п ЗКПО. Прикриването на данъчни задължения не сочи
задължително на липса на дейност развивана от съответния търговец. От друга
страна данни за това, че подсъдимият действително е развивал търговия и внос с
употребявани автомобили се съдържат и в самите показания на св.Г., който сочи,
че е купил въпросния лек автомобил Опел Астра от едно
от управляваните от подсъдимия дружества- Е.ООД (към онзи момент), както и че
подсъдимият е поддържал автокъща, че е имал паркинг в
Горубляне, където е излагал автомобилите, които е приемал за продажба, а така
също че именно на него е предоставил отново лек автомобил Опел Атра, като го е откарал на паркинга в Горубляне, за да го
изложи подсъдимия за продажба. Всичко това сочи на реално осъществяван от
подсъдимия бизнес с употребявани
автомобили, а не на голословни твърдения от негова страна. От друга
страна заявеното от пострадалия пред въззивния съд,
че когато е ходил до паркинга в Горубляне и до автокъщата,
която подсъдимият е държал в Люлин след инкриминираната дата, за да дири
подсъдимия и не го е намерил, съответно че не е видял там никакви автомобили,
съдът прие за достоверно, но счете, че то не сочи по категоричен и несъмнен
начин на това подсъдимият Т. съзнателно и целенасочено да се е укрил от св.Г.
след като последният му е превел по сметка в банката инкриминираната сума. Напротив-
тез показания на св.Г. са в синхрон с обясненията на подсъдимия, както и с
показанията на бившата му съпруга- св.М.- Т., според които към този период,
подсъдимият е бил уседнал вече и устроил се в Италия, от където е продължил да
развива бизнеса си с автомобили, поради което и логично не е имало никакви
такива в автокъщата в Люлин и на паркинга в
Горубляне. Освен това видно и от справката от НАП в едно от дружествата му не е
имало други работници и служители освен той самия, като и по твърдения на св.М.такива
не е имало и в дружество Е.ЕООД, освен самия подсъдим. При това положение
логично е, когато св.Г. е отишъл да
търси подсъдимия в Горубляне и Люлин да не е могъл да го намери, респ. да не е
могъл да установи други лица, чрез които да се свърже с него. А и самият
подсъдим по твърдения и на пострадалия е казал на последния, още когато двамата
са разговаряли по телефона за автомобила, който св.Г. е искал да му бъде
докаран от Италия, че се намира в Италия- т.е. подсъдимият не е заблудил
пострадалия относно местонахождението си. Ето защо и няма как да се приеме, че
подсъдимият съзнателно и целенасочено се е скрил от пострадалия след като
последният му е превел парите по негова сметка в банката. По това време
подсъдимият се е намирал в Италия и е работел оттам, а не е отишъл с цел да се
скрие от пострадалия, респ. не се установява да е предприел някакви действия да
заличи „следите” си тук в България- да преустанови бизнеса си в България
единствено и само, за да преустанови всякакви контакти с пострадалия и да се
скрие от него. Ето защо и с приетото в тази връзка от първостепенния съд на
база показанията на пострадалия, въззивният съд не се
съгласява, като счита, че съпоставяйки показанията на пострадалия с тези на св.М.и
на св.М., както и с обясненията на самия подсъдим, дадени пред въззивния съд, не може да се стигне до такъв извод. Точно
обратното- установява се, че подсъдимият не е предприел никакви конкретни и
целенасочени действия в тази насока след получаването на парите по сметката от
пострадалия. Освен това, въпросната сметка не е била открита от подсъдимия
непосредствено преди инкриминирания случай, нито има данни веднага след това да
е закрита, а парите от нея изтеглени изцяло. С други думи касае се за ползвана
по принцип от подсъдимия сметка, а не такава, която той да е открил, за да
получи само парите от пострадалия. От справката от банката не се установява кой
точно е извършил тегленията на банкомат на парични
суми от тази сметка след извършения превод от страна на св.Г. (което е
безспорен факт по делото с оглед събраните в тази връзка писмени
доказателства), но подсъдимият не отрича той да е получил парите, респ. не
отрича той да ги е ползвал, както и не отрича да ги е връщал на пострадалия,
поради което и без значение е дали той лично или някой друг е извършвал
тегления от тази сметка. Важното е, че те са били на негово разположение и той
е бил този, който е могъл да се разпорежда
с тях- нещо, което не се отрича и от подсъдимия.
Що се
отнася до въпроса дали подсъдимият е изключил ползваните от него мобилни
телефони и дали е било възможно да бъде открит на тях, така както твърди в
показанията си пострадалия и както е заявил в жалбата си срещу подсъдимия до
СРП, въззивният съд за разлика от първостепенния
такъв, бе доста по- резервиран и прие, че по делото тези твърдения на
пострадалия не се установяват по несъмнен и категоричен начин. На първо място в
показанията си на ДП (приобщени към доказателствения
материал по делото по реда на чл.371, т.1 вр. чл.283
от НПК) пострадалият сочи 3 номера на мобилни телефони, ползвани от подсъдимия,
като и за трите твърди, че още на следващия ден след като е превел по сметка на
подсъдимия сумата от 600 евро и трите са били изключени и той не е могъл да
осъществи контакт с подсъдимия на нито един от тях. Тези негови показания обаче
не кореспондират със справката от Виваком, от която
се установява, че единият от тези мобилни номера на името на подсъдимия Т.- *******,
не е бил активен още от месец януари 2012 г. (23.1.2012 г.), тъй като е бил закрит-
т.е. близо 10 месеца по- рано и в този смисъл няма как да е бил изключен и
неработещ от 16.10.2012 г., както твърди св.Г.. Ето защо логично е било, св.Г.
да не е могъл да се свърже с подсъдимия чрез този мобилен номер, което обаче по
никакъв начин не сочи на това, подсъдимият съзнателно да е прекъснал връзката и
контактите с пострадалия, така както твърди последния. По отношение на другия
мобилен номер- този на Глобул, за когото пострадалият
твърди, че също не е могъл да се свърже чрез него с подсъдимия, неговите
показания не се опровергават от други събрани по делото доказателства, даже
напротив- подкрепят се от обясненията на подсъдимия, който пред въззивния съд заяви, че е бил закрил същия горе- долу по
същото време, когато е закрил и номера на Виваков.
Това означава, че към инкриминирания период пострадалият действително не е
имало как да се свърже с подсъдимия на този номер, но по никакъв начин не сочи
на съзнателно предприети от подсъдимия действия насочени към изключване на
мобилния номер, за да се укрие от пострадалия. Същевременно и поради немърливата дейност на разследващите на ДП и поради това,
че не са изискали своевременно и по надлежния за това ред справка за този
мобилен номер (*****) от съответния мобилен оператор, няма как да бъде
установено към настоящия момент дали това което твърди подсъдимия в своите
обяснения пред съда е вярно или не- дали номерът е бил закрит още отнапред
както твърди той или е бил изключен след като подсъдимият е получил парите от
пострадалия, както твърди последният. Единственото, което по несъмнен начин се
установява, доколкото не се отрича и от подсъдимия, че към и след
инкриминираната дата, въпросният номер е бил неактивен.
По
отношение на последния мобилен номер- този на Мтел
(сега А1) от справката от Мтел се установява, че
номерът е бил активен към инкриминирания период, като са налице единствено
твърденията на пострадалия, че не е могъл да се свърже на него с подсъдимия,
тъй като телефонът е бил изключен. Точно в обратния смисъл са обясненията на
подсъдимия пред въззивния съд, който твърди номерът
да е бил активен, респ. от него да се е обадил на пострадалия след като
последният му е превел парите, за да му каже, че не е одобрил автомобила, респ.
да му предложи да търси друг автомобил вместо този. Налице са две
противоположни твърдения две заинтересовани страни по делото по този въпрос,
всяка една от които без съмнение има интерес от крайния изход на делото.
Същевременно изисканите по делото справки нито потвърждават, нито опровергават
която и да е било от тези версии, тъй като органите на ДП са изискали справка
само по отношение на това кой е собственика- т.е. на чие име се води мобилния
номер и дали е активен или не, а не и справка за трафика на обажданията и
изпращаните съобщения от и на този номер (*****). Ето защо и твърденията на повереника на ЧО и ГИ, че от справката било видно, че към
този период подсъдимият не е ползвал изобщо нито един от мобилните номера, не
са верни и се базират на невярна и неточна интерпретация на въпросните справки.
Същевременно и по делото се установява, че впоследствие след образуване на ДП
във връзка с жалбата на пострадалия, подсъдимият е бил дирен на този мобилен
номер, но не е бил открит /не е установен контакт с него/, но не се установява
мобилният номер да е бил изключен или неактивен. В тази връзка са данните, отразени
в постановление за възлагане извършването на ОИМ за установяване на адрес по
отношение на подсъдимия Т. от 16.12.2013 г., както и докладна записка на л.194
от ДП от 29.05.2014 г. Това обаче не сочи, че подсъдимият се е укрил и че
изключил ползвания от него мобилен номер, за да избегне всякакъв контакт с
пострадалия. Същевременно противоречиви са твърденията на пострадалия и на
подсъдимия дали са се чували след инкриминираната дата и дали са обсъждали
въпроса с автомобила, както и твърденията им дали е имало уговорки за друг
автомобил вместо за този. Ето защо и доколкото всеки един от тях се явява
заинтересован от крайния изход на делото, въззивният
съд, за разлика от първостепенният прие, че по делото не може да се установи по
категоричен и несъмнен начин кой от
двамата казва истината по този въпрос, още повече, че въпреки всичко и след известно време именно и след
позвъняване на въпросния мобилен телефон , ползван от подсъдимия от
полицейските органи, е била осъществена връзка с него, като той е върнал
обаждането, ползвайки италиански номер. За това, че подсъдимият е осъществил
контакт и с пострадалия чрез италиански номер, макар и близо 1 година по-
късно, сочи в показанията си от ДП и самият пострадал. От друга страна в показанията си на ДП пострадалия не дава
никаква информация по въпроса дали е успял да се свърже с подсъдимия на
ползваните от него имейли или не, като единствено сочи същите без повече
подробности. Въпреки желанието на органите на ДП да проверят дали тези имейли
са активни и дали е имало някаква кореспонденция чрез тях, те така и не са
изискали съответните справки и поради това и няма как да се установи верни ли
са твърденията на пострадалия, че не е могъл да осъществи с подсъдимия какъвто
и да е било контакт по какъвто и да е било начин. Същевременно и по време на
допълнителния разпит на същия пред въззивния съд,
пострадалият отрече да е знаел имейли, ползвани от подсъдимия при това
категорично отрече това. Съдът не даде вяра на показанията му в тази част, тъй
като те са в пълно противоречие с показанията му от ДП, където не само сочи, че
знае такива имейли, но дори е посочил и точният адрес на същите. Причината за
тази промяна в показанията на пострадалия може да се дължи на изминалия период
от време или на други обстоятелства. Но всичко това не дава основание на съда
да приеме изцяло и напълно твърденията на пострадалия, че не е могъл да
осъществи какъвто и да е било контакт с подсъдимия след инкриминираната дата.
От друга страна съдът прие, че няма как да кредитира и обясненията на
подсъдимия по този въпрос изцяло, тъй като е напълно логично той да твърди да
не е преустановявал контакта си с подсъдимия, тъй като това е изцяло в негова
полза. Не се опровергават обаче, а даже напротив- подкрепят се твърденията на
подсъдимия пред въззивния съд, че към онзи момент е
бил в процес на развод и е имал други проблеми, поради което и не е бил особено
активен в комуникацията си с пострадалия. Същевременно той не отрича, че не е върнал
парите, които пострадалият му е превел по сметката, макар и да не дава смислени
обяснения поради какви причини не е сторил това. Не отрича също така, че не е
докарал и не е предоставил на
пострадалия въпросния автомобил, който последният си е бил харесал на неговия
сайт. Не се опровергават обаче твърденията му за причините, поради които не е
капарирал и не е докарал автомобила в страната, доколкото липсва други
конкретни доказателства за обратното. Ето защо съдът прие, че няма основание да
не даде вяра на обясненията на подсъдимия в тази им част, като същевременно не
даде вяра нито на неговите обяснения, нито на показанията на св.Г. по въпроса
била ли е осъществена комуникация между двамата след инкриминираната дата във
връзка с този автомобил, как кога и в каква насока, доколкото счита, че нито
един от двамата не дава пълни и точни данни по този въпрос, тъй като са крайно
заинтересовани от крайния изход на делото.
Що се
отнася до другия спорен въпрос, станал такъв след допълнителния разпит на св.Г.
пред въззивния съд и след обясненията, дадени от подсъдимия
отново пред въззивния съд, а именно- за какво са били
предназначени въпросните 600 евро – т.е. сумата от 1176 лв., която пострадалият
е превел по сметка на подсъдимия, съдът прие, че следва да даде вяра на
обясненията на подсъдимия, а не на показанията на св.Г. пред съда. Това е така,
тъй като на ДП той самият също твърди, че тези пари са били, за да докара
подсъдимия автомобила в страната, а не като покупна цена на същия и едва пред
съда за първи път заяви нещо друго, различно- че парите са били като цена за
покупката на автомобила, твърдейки, че е следвало да плати разноски за
транспорта на автомобила след това. Тези негови твърдения са и житейски
нелогични като се има предвид, че подсъдимият не е имало как да закупи на името
на св.Г. автомобила, тъй като не е разполагал с пълномощно от него за това,
поради което и много по- логично е това, което той твърди в обясненията си досежно това как е трябвало да се случат нещата и за какво
е трябвало да бъдат използвани парите от него. Според въззивния
съд този въпрос- какво е било предназначението на парите не е от особено
значение в конкретния случай, доколкото няма спор, че парите са били преведени
от пострадалия на подсъдимия, респ. че той ги е получил, имал е достъп до тях и
възможност да се разпорежда със същите, както и че парите са били изпратени във
връзка с лек автомобил, който подсъдимият е обещал най- малкото да докара в
България по искане на пострадалия (нещо, което не се отрича и от двамата),
както и че автомобилът е не докаран, респ. парите не са върнати от подсъдимия
на пострадалия своевременно.
Този
въпрос би бил от значение в случай и ако
се приеме, че подсъдимият е въвел в заблуждение пострадалия във връзка с тези
пари и най- вече във връзка с конкретно формулираното спрямо него обвинение с
ОА, в каквато връзка са и възраженията на защитника на подсъдимия. Действително
пострадалият, превеждайки парите по сметката на подсъдимия, не е отбелязал
основанието за превода, но не е спорно и не се отрича нито от подсъдимия, нито
от пострадалия, че те са били предназначени за лек автомобил, който подсъдимият
е трябвало да докара в България за пострадалия. В тази връзка правилно
първостепенният съд е приел, че задължение във връзка с тези пари е поел
единствено и само подсъдимият, без значение на какво основание точно са му били
преведени парите и без значение дали това основание е било отбелязано във
вносната бележка, респ. без значение дали е бил сключен формален договор за
това между подсъдимия и пострадалия или не.
Не се
опровергават също така твърденията на подсъдимия, че е предложил да възстанови
въпросната сума на пострадалия, но едва след като вече делото срещу него е било
образувано и дори постъпило за разглеждане в съда. Според съда е абсолютно ирелевантно причините поради които подсъдимият е предприел
тези действия едва към този момент. От значение е само дали изначално още преди
да получи парите е имал намерение да не ги връща, респ. да не изпълни поетото
от него задължение към пострадалия, да му докара лек автомобил от Италия, който
той е бил харесал и е поискал от подсъдимия да му докара от Италия. От значение
е разбира се дали е предприел някакви конкретни действия, за да изпълни така
поетото задължение, като в тази връзка следва да се отбележи, че по делото не
са налице доказателства, които да опровергават дадените от подсъдимия обяснения
пред въззивния съд, че е ходил да огледа автомобила,
че се е опитал да договори цената му и да я намали, тъй като е имал проблеми,
но не е успял и поради това и е отказал капарирането му и съответно не го е
докарал в България. Разбира се възможно е това да е негова защитна версия,
която е и непроверима,
но тя не звучи нелогично, поради което и няма основание да не бъде кредитирана
от съда.
В
заключение съдът намира за необходимо да отбележи, че кредитира отчасти както
обясненията на подсъдимия, така и показанията на пострадалия дадени пред въззивната инстанция, като не възприе същите досежно конкретни факти и обстоятелства, които коментира
по- горе. На база обаче на тези показания и обяснения, съдът прие, че не може
да се изведе извод за това подсъдимият да е осъществил най- вече от субективна
страна състава на инкриминираното престъпление, за което е предаден на съд.
Нито от показанията на пострадалия- както тези дадени на ДП, така и тези дадени
пред настоящия съдебен състав, нито от обясненията на подсъдимия, нито от
събраните по делото други гласни и писмени доказателства не може да се направи
извод, че подсъдимият е имал изначална намерение да не изпълни поетото от него
задължение към пострадалия, респ., че не е имал обективна възможност да стори
това, както и че съзнателно след като е получил парите от пострадалия се е
укрил от него и е преустановил всякакъв контакт със същия, с цел и намерение да
му причини имотна вреда, респ. да набави за себе си имотна облага чрез
инкриминираната сума. Не са в подкрепа на тези изводи, които е направил
първостепенния съд, и които правят прокурорът и повереникът
на ЧО и ГИ, събраните пред въззивната инстанция
писмени доказателства- справката от НАП. Съдът кредитира изцяло така събраните
пред въззивната инстанция писмени доказателства, но
счита, че те нито оборват версията на подсъдимия, нито подкрепят тезата на
пострадалия. Факта, че подсъдимият не е декларирал дейност на едно от
дружествата си и не е подавал ГДД за същото не сочи, че не е развивал никаква
дейност чрез това дружество, респ. не значи, че изначално не е могъл и не е
имал никакво намерение да не изпълни поетото задължение спрямо пострадалия. Това
би било вярно, ако не бяха налице множество гласни доказателства, включително и
показанията на пострадалия, от които се установява, че независимо дали е
декларирал някаква дейност и независимо дали е подавал ГДД за дружество Е.М.ЕООД,
подсъдимият действително е осъществявал търговска дейност, свързана с внос и
продажба на употребявани автомобили. Факта, че дружеството не е имало сключени
трудови договори с други лица, освен със самия подсъдим, също не сочи на
фиктивно създадено дружество с цел осъществяване на измами от страна на
подсъдимия чрез същото. А и не може да се правят изводи в тази насока само на
база факта, че трудовият договор между дружеството и подсъдимият е бил сключен
само няколко дена преди инкриминираната дата, тъй като от една страна самото
дружество е било учредено малко преди това- на 27.09.2012 г., а договорът е от
08.10.2012 г. От друга страна както сочи и защитникът на подсъдимия, не той, а
пострадалият се е свързал с него във връзка с обявата на сайта, като освен
всичко друго към този момент вече е имал търговски отношения с него по повод на
друг автомобил и е бил напълно наясно с какво се занимава подсъдимия- т.е. той
не се е обадил на случаен номер и на случайна обява, а на човек, за когото е
имал предварителна информация с какво се занимава и с когото твърди и преди
този случай да е имал отношения във връзка със същата дейност.
В
заключение и независимо, че кредитира като цяло показанията на св.Г., дадени на
ДП и пред съда, въззивният съд, за разлика от първостепенния такъв, не счита, че
на база на същите съпоставени с останалия събран по делото доказателствен
материал може да се изведе категоричен и несъмнен извод за това подсъдимият да
е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението, за
което е предаден на съд. Без съмнение установява се по делото, че на
инкриминираната дата пострадалият е превел по сметка на подсъдимия в Пиреос Банк България АД
инкриминираната сума от 1176 лв. Тази
сума е била предназначена, за да може подсъдимият да докара от Италия лек
автомобил, който пострадалият преди това бил харесал по обява, качена от
подсъдимия на сайта на едно от дружествата представлявани и управлявани от
подсъдимия- Е.М.ЕООД. Както от обясненията на подсъдимия, така и от показанията
на пострадалия по несъмнен начин се установява, че пострадалият е потърсил
контакт с подсъдимия, а не обратното и той е искал от него да му внесе
въпросния автомобил, като от своя страна подсъдимият е поел задължение да стори
това, след като и ако хареса на място автомобила, който до този момент не бил
виждал на „живо”. Дали парите са били предназначени за заплащане цената на
автомобила или за транспортирането му е ирелевантно,
доколкото от всички събрани по делото доказателства се установява, че подсъдимият
не е разполагал с пълномощно от името на пострадалия и не е имало как да закупи
автомобила на негово име, плащайки от името на пострадалия цената му. От
значение е, според съда, че подсъдимият е заявил на пострадалия, че може да му
докара този автомобил и след това да го регистрира на негово име, ако той го
хареса след като го докара в България,
както и че именно и в тази връзка пострадалият му е превел инкриминираната
сума.
От
друга страна по делото няма спор, че подсъдимият е имал обективна възможност да
стори това, тъй като по принцип е извършвал такава дейност, като и преди този
случай е имал търговски отношения с пострадалия във връзка с продажба на
автомобили. Не се установява обявата да е била фиктивна, нито се установява
такъв автомобил да не е съществувал- доказателства, които опровергават
обясненията на подсъдимия по този въпрос липсват, а и не се твърди дори от
пострадалият той да е имал някакво съмнение във връзка с тази обява, както и
във връзка с възможността на подсъдимия да изпълни поетото пред него
задължение.
Категорично
също така се установява, че именно и бидейки уверен, че подсъдимият може да
закупи и да докара в страната въпросния автомобил, пострадалият му е превел
инкриминираната сума по негова сметка на инкриминираната дата- т.е. извършил е
акт на имуществено разпореждане със свое имущество в резултат на това свое
убеждение.
По
категоричен начин се установява още, че подсъдимият не е закупил автомобила, не
го е докарал в България и не го е представил на пострадалия, за да прецени той
дали го харесва и дали иска да бъде регистриран на негово име. Не се
опровергават обаче и обясненията на подсъдимия, че е предприел действия във
връзка поетото задължение и е отишъл да
види автомобила на място, но не го е харесал, не е успял да спазари намаляване
на цената му и поради това съответно не го е капарирал, купил и докарал в
страната.
Подсъдимият
не е върнал своевременно обаче след това парите на пострадалия, нито му е
предложил за продажба друг автомобил, нито е поддържал активно контакт с него,
нито е проявил инициатива за уреждане на финансовите въпроси възникнали между
тях по повод на така преведената от пострадалия по негова сметка парична сума,
като по този начин е причинил на пострадалия имотна вреда в размер на
инкриминираната сума. Касае се обаче за неизпълнени поети договорни задължения,
а не за измамливи действия от страна на подсъдимия. Не може всяко неизпълнение
на договорно задължение да се приравнява на измама, особено, и в случаите
когато една от страните по този договор по принцип се занимава с търговска
дейност и то именно такава, във връзка, с която е сключен и съответния договор-
макар и неформално в конкретния случай, поради липса на писмен договор за това.
Причините за неизпълнение на едно такова задължение могат да бъдат всякакви,
включително и финансови затруднения по повод на други сделки, за каквито твърди
в показанията си св.Г., че е чувал, че има подсъдимия. Причините могат и да са
свързани със семейни проблеми, каквито твърди да е имал към този момент
подсъдимия и каквито се установява действително да е имал, тъй като е бил в
процес на развод. Липсата на изпълнение на поето договорно задължение- било
частично или изцяло не сочи на измамливи намерения и за наличие на изначално
намерение на дееца да не изпълни така поетото задължение, още по- малко в
случаите, когато той е имал обективна възможност да стори това, тъй като по
принцип се е занимавал с такава дейност. Не сочи в конкретния случай за наличие
на такова изначално измамливо намерение у подсъдимия и факта, че след като е
получил парите от пострадалия, последният не
е успял да осъществи нормална комуникация с подсъдимия и да се разбере с
него за парите или за друг автомобил. Още повече, че и според въззивния съд по делото не се установява подсъдимият
съзнателно и целенасочено да е изключил всичките си телефони и да не е било
възможно да бъде намерен нито на тях, нито на известните на пострадалия имейл
адреси. Това, че не е върнал парите на пострадалия своевременно, респ. че е
предприел действия в тази насока чак по време на съдебното следствие пред
първата съдебна инстанция, сочи на неизпълнение на договорно задължение от
негова страна, а не на измамливи действия, тъй като нито не се установява да е
въвел в заблуждение пострадалия, че може да му докара автомобил от Италия, а
обективно да не е имал такава възможност, нито се установява да е имал
намерение изначално да не изпълни така поетото задължение, респ. да задържи
парите за себе си и да се укрие без да може и без да възнамерява да изпълни поетото
задължение.
С други
думи не се установява подсъдимият да е осъществил нито от обективна, нито от
субективна страна състава на престъплението, за което е предаден на съд. Касае
се за договорни отношения, респ. за немърливо
изпълнение на същите от страна на подсъдимия, за некоректни търговски
отношения, а не за измамливи действия от негова страна.
Ето
защо и доколкото според въззивния съд деянието на подсъдимия
се явява несъставомерно както от обективна, така и от
субективна страна, то и същият бе признат за невиновен и на основание чл.304 от НПК оправдан изцяло по така повдигнатото му обвинение за извършено престъпление
по чл.209, ал.1 от НК. С оглед тази позиция на въззивния
съд, последният не намира основание да обсъжда евентуално заявените от страна
на защитата възражения за преквалификация на деянието. Същевременно и доколкото
се касае за чисто договорни отношения, то и в конкретния случай предявения иск
от страна на пострадалия с правно основание чл.45 от ЗЗД се явява изцяло
неоснователен, тъй като не се касае за вреди причинени от деликт,
а от неизпълнение на договорно задължение. От друга страна този иск особено и досежно главницата се явява неоснователен и на още едно
основание, а именно- превеждане на сумата от подсъдимия по сметка на СРС в
полза на пострадалия обезпечавайки и възстановявайки по този начин вредите от инкриминираното
деяние. Доколкото от друга страна въззивният съд
счита, че искът се явява неоснователен изначално, поради липса на деликт в конкретния случай, то същият следва да бъде
отхвърлен изцяло, а оттук такава следва да е съдбата и на претендираната
от пострадалия лихва върху главницата. В тази връзка изобщо не следва да бъде
коментирано възражението на защитата за изтекла погасителна давност за част от
тази лихва, които доводи не са били коментирани и от първата инстанция,
въпреки, че е уважила иска изцяло.
С оглед
на всичко изложено и като е признал подсъдимия за виновен за извършено
престъпление по чл.209, ал.1 от НК и е уважил на основание чл.45 от ЗЗД
предявения срещу него граждански иск за причинени на пострадалия имуществени
вреди от инкриминираното деяние, първостепенният съд е постановил
незаконосъобразен съдебен акт, в разрез с материалния закон. Предвид това
присъдата на СРС бе отменена изцяло, включително и в частта досежно
разноските по делото, като с новата въззивна присъда,
въззивният съд призна подсъдимият за невиновен и на
основание чл.304 от НПК го оправда изцяло по повдигнатото му обвинение, като
отхвърли изцяло и предявения на основание чл.45 от ЗЗД срещу него граждански
иск, а по отношение на направените по делото разноски прецени с оглед
разпоредбата на чл.190, ал.2 от НПК, че следва да останат за сметка на
държавата.
При извършена на основание чл. 314 НПК цялостна служебна проверка на
правилността на атакуваната присъда, въззивната
инстанция не констатира да са допуснати на ДП или пред първата инстанция съществени
процесуални нарушения, даващи основания за отмяна на присъдата и връщане на
делото за ново разглеждане от друг състав на първостепенния съд, поради което и
въззивният съд реши делото по същество, като
постанови новата си присъда.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ
: 1.
2.