Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 08. 12. 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският
градски съд, Гражданско отделение, II
– Д въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и осми май две
хиляди двадесет и първа година в състав:
Председател:
Красимир Мазгалов
Членове:
1. Силвана Гълъбова
2.
младши съдия Любомир Игнатов
при участието на съдебния секретар
Илияна Коцева, като разгледа докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в.
гр. д. № 10440 по описа на Софийския
градски съд за 2020 г., за да се произнесе,
съобрази следното.
Производството е по чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и
следващите.
Образувано е въз основа на постъпила въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство Г.Н.В., ЕГН **********, адрес ***, ж. к.
„**********служебен адрес град София, ул. „**********(въззивник), чрез упълномощения
представител адвокат Д.А. срещу решение № 62548, постановено на 10. 03. 2020 г. от Софийския
районен съд, 90-и състав, по гр. д. № 90528 по описа за 2017 г. (обжалвано решение). С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил обективно
съединените искове (главен и евентуален) по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване
на правото на собственост на ищеца върху беседка.
Въззивникът твърди, че обжалваното
решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, че е постановено
при съществено противоречие със съдопроизводствените правила и че е
необосновано. Поддържа, че всъщност упражняваното от баща му Н.Г.В. владение
върху процесната беседка следва да бъде присъединено към владението на
въззивника на основание чл. 82 от Закона за собствеността (ЗС). Оспорва извода
на районния съд, че е придобил правото на собственост върху 1/2 идеална част от
дворното място едва на 02. 06. 2010 г., от когато би могло да се приеме, че е
започнал да владее и процесната постройка, а преди това фактическата власт
върху нея е упражнявал бащата на въззивника Н.Г.В., по отношение на когото не
са налице данни да е открито наследство. Заявява, че присъединяването на
владение по чл. 82 ЗС може да има както при универсално, така и при частно
правоприемство. Твърди, че в окончателния доклад не се съдържа ясно и конкретно
указание съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК относно обстоятелството, че ищецът не сочи
доказателства относно твърдяното наследствено правоприемство. Излага доводи, че
с отговора на исковата молба не е било оспорено наследяването на предците на
въззивника. Позовава се на съдебна практика. Представя писмени доказателства.
Иска от въззивния съд да постанови решение, с което изцяло да отмени
обжалваното решение и да уважи исковата претенция. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от ответника в първоинстанционното производство Г.Ж.В., ЕГН **********, адрес ***,
съдебен адрес ***, офис 1 (въззиваем) чрез упълномощения представител адвокат В.А..
Оспорва въззивната жалба като неоснователна и недоказана. Твърди, че
обжалваното решение е обосновано, правилно и постановено в съответствие с
материалния закон и процесуалните правил. Проследява развитието на
първоинстанционното производство и прави извод, че ищецът е имал нееднократна
възможност да представи доказателства за настъпилото наследствено
правоприемство. Поддържа, че ищецът не е възразил срещу доклада и изрично е
изявил волята си да бъде приет. Противопоставя се на приемането на
представените с въззивната жалба доказателства. Иска от въззивния съд да
постанови решение, с което да отхвърли въззивната жалба и да потвърди
обжалваното решение. Претендира сторените в настоящото производство разноски. В
хода на устните състезания пред въззивния съд прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК и заявява, че не претендира разноски.
Софийският градски съд, след като прецени твърденията на страните и
събраните доказателства, направи следните фактически и правни изводи.
Въззивната жалба е подадена в
законоустановения срок от заинтересовано лице чрез надлежно упълномощен
процесуален представител. Представен е документ за внасянето на държавна такса
в необходимия размер. При това положение жалбата е редовна и допустима.
При служебна проверка въззивният съд
приема обжалваното решение за валидно и допустимо. Относно правилността му
приема следното.
Първостепенният съд е бил сезиран с първоначален
иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване на правото на собственост на
въззивника ищец върху следния имот: беседка с идентификатор 02659.2193.1347.3,
с площ 30 кв. метра и предназначение „друг вид сграда за обитаване“, находяща
се в поземлен имот с индетификатор 02659.2193.1347 и площ 985 кв. метра, за
който поземлен имот е отреден УПИ I-1552, квартал
25 по плана на град Банкя, с адрес град Банкя, Столична община, ул. „*********(процесната
беседка). Първоначалният иск е бил обоснован с изтичането на придобивна давност
в полза на въззивника-ищец с оглед на присъединено владение от Н.Г.В., от
когото твърди правоприемство. Впоследствие на основание чл. 214, ал. 1 ГПК е
било допуснато изменение на иска чрез добавяне на ново основание, а именно
придобиване на беседката по наследство.
При така изменения иск и с оглед на
направените в исковата молба и молбата за изменение на иска твърдения, в тежест
на въззивника-ищец е да установи:
1) упражняване на фактическа власт от Г.
Я. В. и Е. Н.В., съответно Н.Г.В. и Р.Г.В. върху беседката преди 02. 10. 2010
г.;
2) намерение на Г. Я. В. и Е. Н.В.,
съответно на Н.Г.В. и Р.Г.В. да своят беседката преди 02. 10. 2010 г.;
3) фактическата власт и намеренията на Г.
Я. В. и Е. Н.В., съответно на Н.Г.В. и Р.Г.В. да са продължили постоянно,
непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно за период от 10 години, който е
изтекъл преди 02. 10. 2010 г.
4) наследствено правоприемство между Г. Я.
В. и Е. Н.В., от една страна, и Н.Г.В. и Р.Г.В., от друга;
5) наследствено правоприемство между Н.Г.В.
и Р.Г.В., от една страна, и въззивника-ищец, от друга.
По това основание на иска и предвид
отговора на исковата молба в тежест на въззиваемия-ответник е да докаже възражението
си за смущаване на фактическата власт на Г. Я. В. и Е. Н.В., съответно на Н.Г.В.
и Р.Г.В., върху процесната беседка.
По второто евентуално основание на иска,
свързано с предполагаемо придобиване на беседката по давност от самия
въззивник-ищец, в тежест на въззивника-ищец е да установи следното:
1) упражняване на фактическа власт от Н.Г.В.
върху процесната беседка;
2) намерение на Н.Г.В. да свои
процесната беседка;
3) фактическата власт и намерението на Н.Г.В.
спрямо беседката да са продължили постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно
и явно поне от 28. 12. 2007 г. до 02. 06.
2010 г.;
4) настъпило частно правоприемство между
Н.Г.В. и въззивника-ищец;
5) установяването и упражняването на
фактическа власт от въззивника-ищец върху процесната беседка;
6) намерение на въззивника-ищец да свои
беседката;
7) фактическата власт и намерението на
въззивника-ищец спрямо беседката да са продължили постоянно, непрекъснато,
несъмнено, спокойно и явно от 02. 06. 2010 г. до 28. 12.
2017 г.
По това основание в тежест на
въззиваемият-ответник е да докаже, че е смущавал фактическата власт на
въззивника-ищец и неговия праводател.
От данните по делото се установява, че
на 22. 06. 1970 г. Ж. Я. В. и Г. Я. В. *** заедно с дворното място, в което тя
е била изградена: парцел 1522 от квартал 25 по плана на град Банкя с площ
1 040 кв. метра (л. 29 от делото на въззивния съд). Следователно всеки от
двамата е придобил по 1/2 идеална част от правото на собственост върху вилата и
дворното място на основание чл. 30, ал. 2 ЗС. Към момента на придобиването на
вилата и дворното място Г. Я. В. е бил в граждански брак с Е. Н.В. (този извод
се налага от съвкупната преценка на удостоверенията за наследници на Г. Я. В. и
Е. Н.В., л. 8 и л. 10 от въззивното дело, както и от протоколът за одобряване
на съдебна спогодба на л. 8 от делото на районния съд). При това положение
придобитата от Г. Я. В. 1/2 идеална част от вилата и дворното място е попаднала
в бездялова съпружеска имуществена общност между него и съпругата му Е. Н.В. на
основание чл. 13, ал. 1 от Семейния кодекс (обн. 1968 г., отм. 1985 г.).
Със
съдебна спогодба от 16. 12. 1972 г. Г. Я. В. и Е. Н.В. са получили в своя
изключителна собственост реален дял само от вилата. Що се отнася до дворното
място, съсобствеността върху него не е била прекратена, но е била извършена
подялба на владението и ползването му
(л. 8 от делото на районния съд). Г. Я. В. и Е. Н.В. получили владението и
ползването върху 455 кв. метра от дворното място. Тази площ била разделена на
два дяла: първият с площ от 261 кв. метра и при съседи: от изток И.А.и други,
от запад бетоновата стълба към вилата на ул. „Трапезица“, източната страна на
постройката, от север ул. „Трапезица“ със страна от съседа И.А.и други до
бетоновата стълба към вилата, от юг Ж. и Р.В.; вторият с площ от 194 кв. метра
при съседи: от изток бетоновата стълба от ул. „Трапезица“ към вилата и от
северната и западната страна на бордюра по бетоновата стълба към ул. „П.
Евтими“, от запад ъгълът между ул. „П. Евтими“ и ул. „Трапезица“, от север ул.
„Трапезица“ със страна бетоновата стълба от същата улица към вилата до ъгъла с
ул. „П. Евтими“, от югозапад бетоновата стълба от ул. „П. Евтими“ към
постройката и ул. „П. Евтими“ до ъгъла с ул. „Трапезица“. Нито едната, нито другата
част от дворното място е можела да се придобие по давност: чл. 59, ал. 1 Закона
за териториално и селищно устройство - ЗТСУ (в редакцията от 1973 г.; отм.).
Обстоятелството дали тези части от дворното място са заградени в случая е
правноирелевантно, защото съдебната спогодба еднозначно очертава границите на
владението и на ползването.
Не може да се приеме, че е било учредено
вещно право на строеж за построяването на беседката. По делото е представена
декларация за съгласие за построяване от Г. Я. В. на стопанска сграда в
определеното за негово ползване място (л. 17 от делото на районния съд).
Противно на твърдяното в отговора на исковата молба, нотариално заверената
декларация се отнася тъкмо до процесната беседка. Това
се установява от датирането ѝ тъкмо в периода, в който съобразно
изложените по-долу съображения е била изградена беседката, и предвид липсата на
данни за изграждането на други обекти в дворното място. От друга страна, авторите
на декларацията Р.Н.В.и Г.Ж.В. не са роднини на Г. Я. В. по съребрена линия до
втора степен съгласно изискването на чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ (отм.). Р.Н.В.е
роднина на Г.Ж.В. по сватовство, а въззиваемият-ответник Г.Ж.В. е роднина на Г.Ж.В.
по съребрена линия от трета степен (л. 34 – 35 от делото на районния съд).
Освен това изискваната от закона форма за действителност не е спазена. Нотариално
завереното заявление до общината следва да е надлежно вписано в нотариалните
книги, защото формата на заявлението и вписването представляват гаранция за
даденото сериозно и обмислено съгласие на собственика и представляват
необходимо условие за действителността на волеизявлението (решение № 325 от 8. 02.
2012 г. на ВКС по гр. д. № 1363/2010 г., II г. о., ГК). В настоящия случай няма
данни декларацията да е била вписана в нотариалните книги. Следователно
предписаната от закона форма не е била спазена и декларацията е нищожна. Въззивникът-ищец
не се е позовал на добросъвестно владение, поради което съдът не може да
изследва дали това обстоятелство съставлява опорочаване на предписаната от
закона форма по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, за което Г. Я. В. не е знаел.
От експертното заключение по съдебно-техническата
експертиза, на което въззивният съд дава доверие като компетентно изготвено, се
установява, че преди 1980 г. в дворното място е била изградена процесната
беседка и че впоследствие към 1984 г. или 1985 г. е била завършена пристройка
към нея. От експертното заключение се установява също така, че процесната
беседка е била изградена изцяло в ползваната и владяна от Г. Я. В. и Е. Н.В.
част от дворното място с площ от 194 кв. метра. При това положение, доколкото Г.
Я. В. и Е. Н.В. са владели и ползвали съответната част от дворното място, но
при условията на съсобственост с Ж. Я. В. (до смъртта му през 1980 г., а след
това в съсобственост с наследниците му Райна Начева В. и въззиваемия-ответник),
и предвид липсата на надлежно учредена суперфиция, те (Г. Я. В. и Е. Н.В.) са
придобили 1/2 идеална част от правото на собственост върху беседката, а Ж. Я. В.
е придобил, съответно наследниците му са придобили останалата 1/2 идеална част
от правото на собственост върху нея на основание чл. 92 ЗС.
Както правилно е приел от показанията на
свидетелките Г.И.А.първоинстанционният съд, след изграждането ѝ беседката
е била използвана като склад от Г. Я. В. и семейството му, после от неговия син
Н.Г.В.. Следователно Г. Я. В. и съпругата му Е. Н.В. са упражнявали
продължително време действия по стопанисване на процесната беседка, които са
били явни, защото са били възприети от съседите им. Те са упражнявали
фактическа власт върху процесната беседка след построяването ѝ. По делото
липсват каквито и да е данни тази фактическа власт да е била смутена. След като
Г. Я. В. и Е. Н.В. са упражнявали фактическа власт върху беседката, следва да
се приеме за установено, че тази власт е била упражнявана от тях с намерението да
своят вещта по силата на законовата презумпция на чл. 69 ЗС и поради липсата на
доказателства за противното.
Въззивният съд следва да отбележи, че
намерението за своене на Г. Я. В. и Е. Н.В. е обхващало както тяхната идеална
част от правото на собственост, така и идеалната част от правото на собственост
на Ж. Я. В., съответно идеалните части на наследниците му. Според разясненията,
дадени с Тълкувателно решение № 1 от 6. 08. 2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012
г., ОСГК, презумпцията на чл. 69 ЗС намира приложение и в отношенията между
съсобствениците, но следва да се счита оборена, ако основанието, на което
първоначално е установена фактическата власт, показва съвладение. Придобивното
основание по чл. 92 ЗС, когато е било строено в съсобствен имот, принципно не
изключва съвладение. От друга страна, поради особеността на разглеждания случай
и обстоятелствата, при което е било осъществено придобивното основание по чл.
92 ЗС, следва да се приеме, че то изключва съвладение между Г. Я. В. и Е. Н.В.,
от една страна, и Ж. Я. В., съответно наследниците му, от друга. Въпросната
особеност е обстоятелството, че процесната беседка, макар и построена в
съсобствено дворно място, е била построена изцяло в тази негова част, която е
била владяна и ползвана изключително от Г. Я. В. и Е. Я.а В.. Затова следва да
се приеме, че още с построяването на беседката Г. Я. В. и Е. Я.а В. са имали
намерението да я своят изцяло, включително да своят и идеалната част на Ж. Я. В.,
съответно идеалните части на наследниците му. При това положение не е налице
преобръщане на държане на чужди идеални части във владение, следователно не
трябва да се изследва дали намерението на Г. Я. В. и Е. Я.а В. е било
манифестирано пред Ж. Я. В. или пред наследниците му.
След като съседите на Г. Я. В. и Е. Я.а В.
са възприели продължително осъществявана фактическа власт, то следва да се
приеме, че владението върху беседката е било постоянно, непрекъснато,
несъмнено, спокойно и явно.
Със смъртта на Е. Я.а В. на 16. 08. 1985
г. съпружеската имуществена общност с Г. Я. В. е била прекратена при равни
дялове: пар. 4 от Преходните разпоредби във връзка с чл. 26, ал. 1 във връзка с
чл. 27 от Семейния кодекс (в сила от 01. 07. 1985 г., отм. 2009 г.). При това
положение притежаваната от тях 1/2 идеална част от правото на собственост се е
разделила на две. Г. Я. В. е придобил 1/4 идеална част от правото на
собственост върху беседката на основание прекратяване на съпружеската
имуществена общност. Освен това той и двамата им синове Р.Г.В. и Н.Г.В. са
наследили останалата 1/4 идеална част от правото на собственост върху
беседката, тоест всеки от тях е наследил по 1/12 идеална част. Така Г. Я. В. е
придобил 4/12 идеални части, Р.Г.В. придобил 1/12 идеална част, а Н.Г.В. е
придобил 1/12 идеална част от правото на собственост върху беседката (л. 10 от
въззивното дело). Съдебната спогодба за разделяне на владението и ползването на
дворното място поради облигационния си характер обвързва и наследниците на
починалите страни (П.В., „Съсобственост. Правни въпроси“, трето издание, стр.
15).
Съобразно вече разгледаните показания на
свидетелката Г.И.А., Г. Я. В. и семейството му, което след 16. 08. 1985 г. има данни
да включва само синовете му Р.Г.В. и Н.Г.В., са упражнявали фактическа власт
върху процесната беседка. В отношенията помежду им презумпцията по чл. 69 ЗС
следва да се счита оборена, защото придобитите по наследство дялове показват
съвладение. Освен това Г. Я. В. е продължил да владее чуждите 6/12 идеални
части от правото на собственост върху беседката съвместно със синовете си, като
владението е било постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно. По
делото няма данни така установеното владение да е било смутено. По вече
изложените съображения не трябва да се изследва дали намерението на Г. Я. В. и
двамата му синове да своят чуждите идеални части от правото на собственост
върху беседката е било манифестирано пред наследниците на Ж. Я. В..
При това положение с установеното през
1985 г. владение, продължило непрекъснато до 1995 г., Г. Я. В., Р.Г.В. и Н.Г.В.
са придобили по давност чуждите 6/12 идеални части от правото на собственост
върху процесната беседка на основание чл. 79, ал. 1 ЗС. По този начин от 1995
г. насетне Г. Я. В. е притежавал общо 6/12 идеални части, Р.Г.В. е притежавал
3/12 идеални части, а Н.Г.В. е притежавал 3/12 идеални части от правото на собственост върху процесната беседка. След
смъртта на Г. Я. В. през 1997 г. двамата му синове, както и дъщеря му В. Г.Ш.са
наследили поравно неговите 6/12 идеални части от правото на собственост върху
беседката. Така Р.Г.В. е станал собственик на общо 5/12 идеални части, Н.Г.В. е
станал собственик на общо 5/12 идеални части, а В. Г.Ш.е станала собственица на
2/12 идеални части от правото на собственост върху беседката (л. 8 от
въззивното дело).
С договор за дарение (нотариален акт от
28. 10. 2005 г. за дарение на недвижим имот по описа на нотариус Р.Д.с рег. № 274
и район на действие София) Р.Г.В. е прехвърлил на Н.Г.В. по 1/4 идеална част от
правото на собственост върху втория етаж на вилата, от общите части на сградата
и от дворното място. С този договор не се прехвърлят идеални части от правото
на собственост върху процесната беседка. Тя е самостоятелен обект на правото на
собственост, защото представлява самостоятелен строеж със самостоятелно
местоположение, самостоятелно функционално предназначение („друг вид сграда за обитаване“
според скицата на л. 64 от първоинстанционното дело) и идентификатор. Затова и
не може да се приеме, че с прехвърлянето на идеални части от дворното място са
били прехвърлени и идеални части от процесната беседка.
Въпросният договор за дарение е бил
поправен с нотариален акт от 17. 05. 2010 г., като вместо 1/4 идеална част от
прехвърляното имущество е отразено, че се прехвърля 1/2 идеална част от него.
Във връзка с тази поправка въззивният съд следва да отбележи следното. По
начало нотариалният акт за поправка няма самостоятелно значение, а представлява
неразделна част от поправения акт, като се счита, че той важи с поправеното
съдържание от датата на извършването му, а не от датата на поправката.
Поправката няма вещноправно действие и не обуславя настъпването на
вещноправните последици на обективирания в основния нотариален акт договор.
Тези положения обаче важат само за поправка на индивидуализиращите белези на
имуществото (местонахождението, вид, номер, площ и граници), ако някои от тях
не са били описани или са били описани погрешно и то при условие, че останалите
белези позволяват имуществото в достатъчна степен да бъде индивидуализирано. В
разглеждания случай обаче с „поправката“ се постига промяна в предмета на
договора за дарение, като към прехвърлените 1/4 идеални части от имуществото се
прибавят още 1/4 идеални части (решение № 129 от 14. 02. 2019 г. на ВКС по гр.
д. № 3314/2017 г., I г. о., ГК). Редът по чл. 579, ал. 3 ГПК е бил неприложим,
а страните вместо това е трябвало да сключат нов договор, за да постигнат
целените от тях правни последици.
С договор за покупко-продажба на
недвижим имот (нотариален акт от 02. 06. 2010 г. по описа на С.М., нотариус с
рег. № 50 и район на действие Софийския районен съд) Н.Г.В. е продал на
въззивника-ищец вторият етаж от вилата заедно с 1/2 идеална част от общите
части на сградата и толкова идеални части от дворното място, като запазил
пожизнено вещно право на ползване. И този договор няма за обект процесната
беседка.
Макар и договорите да нямат за обект
процесната беседка, те имат значение за установяването на владението върху нея.
С договора за дарение се прехвърлят 1/4 идеални части от дворното място, а с
„поправката“ от 17. 05. 2010 г. се е целяло да се прехвърлят и останалите 1/2
идеални части от дворното място. Макар и „поправката“ да не е произвела
желаните от страните правни последици, от нея все пак може да се направи извод
за преминаването на владението върху цялата 1/2 идеална част от дворното място.
Понеже страните по тези нотариални актове са наследници на Г. Я. В. и Е. Н.В.,
съдебната спогодба от 1972 г. запазва значението си. Владението, което Н.Г.В. е
установил на 17. 05. 2010 г. върху 1/2 идеална част от дворното място трябва да
е в рамките, очертани със съдебната спогодба, тоест той е установил владение върху
частта от дворното място, в която е изградена процесната беседка. След като
процесната беседка е изградена изцяло в тази част от дворното място, то Н.Г.В.
е установил владение и върху нея. Не може да се установи владение върху тази
част от дворното място без да се установи владение и върху изградената в него
беседка. Обстоятелството, че тъкмо той е владял процесната беседка, се
потвърждава и от свидетелските показания на Г.И.А..
Презумпцията по чл. 69 ЗС се счита
оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата
власт, показва съвладение. Така наследяването на беседката показва съвладение
между Р.Г.В., Н.Г.В. и В. Г.Ш., като всеки от тях следва да се счита за
владелец на собствените си идеални части и за държател на идеалните части на
другите наследници. С прехвърлянето на идеални части от дворното място между Р.Г.В.
и Н.Г.В. по изложените по-горе съображения се прие, че Н.Г.В. е установил
владение върху цялата част от дворното място, в която е изградена беседката (за
установяването на владение върху цялата тази част е ирелевантно дали Р.Г.В. е
могъл да прехвърли и е прехвърлил 1/2 идеална част от дворното място или не),
съответно установил е владение и върху беседката. Съгласно цитираната
тълкувателна практика на ВКС, за да бъде завършен фактическият състав на
преобръщането на държането във владение, намерението на Н.Г.В. да свои чуждите
идеални части от правото на собственост върху беседката трябва да е било
доведено до знанието на Р.Г.В. и В. Г.Ш.чрез обективни действия, които
еднозначно го манифестират. По отношение на Р.Г.В. такова обективно действие е
самото сключване на договора за дарение, съответно на нотариалния акт за
„поправка“, въз основа на които Н.Г.В. е установил владение както върху частта
от дворното място, в която е изградена беседката, така и върху самата беседка.
Що се отнася до В. Г.Ш.обаче, спрямо нея няма данни намерението да е било
манифестирано. Самото вписване на договора за дарение, съответно на нотариалния
акт за „поправка“ не означава, че актовете са били доведени до знанието на В. Г.Ш.(решение
№ 596 от 30. 06. 2010 г. на ВКС по гр. д. № 1534/2009 г., I г. о., ГК).
При това положение и с оглед на
показанията на свидетелите Г.И.А.и Галя Светославова Гогова следва да се
приеме, че освен собствените си 5/12 идеални части от процесната беседка, от
17. 05. 2010 г. насетне Н.Г.В. е владеел също така 5/12 идеални части от
беседката на Р.Г.В. (което е било доведено до знанието му) и 2/12 идеални части
от беседката на В. Г.Ш.(което не е било доведено до знанието ѝ).
С продажбата от 02. 06. 2010 г.
въззивникът-ищец е установил владение върху 1/2 идеална част от дворното място.
Понеже и той е наследник на Г. Я. В. и Е. Н.В., съдебната спогодба от 1972 г.
обвързва и него, тоест той е установил владение върху цялата част от дворното
място, в която е изградена беседката. Понеже завладяването на съответните
идеални части от праводателя на въззивника-ищец вече е било доведено до
знанието на Р.Г.В., не се изисква установяването на владение върху тях от
въззивника-ищец да е било доведено до знанието му. По отношение на В. Григорова
В. обаче продължават да липсват данни за манифестиране на преобръщането на
държането във владение.
Според показанията на Г.И.А., беседката
е била използвана от Н.Г.В., който е „баща на тези момчета“, а в момента (06.
11. 2019 г.) „момчетата“ я ползват. Под „момчета“ следва да се приеме, че
свидетелката разбира въззивникът-ищец и брат му Л. Н.В.. При това положение Н.Г.В.
е упражнявал фактическа власт върху беседката до 31. 10. 2018 г., като предвид
сключения между него и въззивника-ищец договор за продажба следва да се приеме,
че той е бил държател, а владелецът е бил въззивникът-ищец. След смъртта му на
31. 10. 2018 г. (л. 9 от въззивното дело) фактическата власт върху беседката е
била упражнявана съвместно от въззивникът-ищец и Л. Н.В..
След смъртта на Н.Г.В. съпругата му Е.Н.В.,
въззивникът-ищец и Л. Н.В. са наследили всеки по 5/36 идеални части от правото
на собственост върху процесната беседка. Що се отнася до завладените от Н.Г.В.
чужди 5/12 или 15/36 идеални части, принадлежащи на Р.Г.В., до преминаването
владението им в полза на въззивника-ищец не е изтекъл необходимият десетгодишен
срок за придобиването им по давност, поради което те не попадат в наследството.
По същата логика, а и предвид липсата на манифестиране, завладените 2/12 или
6/36 идеални части, принадлежащи на Е. Н.В., също не попадат в наследството.
Към установеното от въззивника-ищец
владение върху 15/36 идеални части от беседката, принадлежащи на Р.Г.В., следва
да се прибави на основание чл. 82 и владението на праводателя Н.Г.В., започнала
от деня на договора за дарение. Общия период на осъществяването на владение
върху тях тогава е от 17. 05. 2010 г. (датата на „поправянето“ на договора за
дарение) до 06. 11. 2019 г. Въззивникът-ищец не се е възползвал от възможността
да поиска разпит на свидетели за новонастъпили обстоятелства пред въззивния
съд. При това положение в негова полза не е изтекла десетгодишната придобивна
давност. По същата логика, а и с оглед на липсата на манифестирано пред Е. Н.В.
намерение за своене, нейните 6/36 идеални части от процесната беседка също не
са били придобити по давност. Въззивникът-ищец е придобил единствено по
наследство 5/36 идеални части от процесната беседка, за която част предявеният
иск следва да бъде уважен.
Първостепенният съд е направил подробен
и правилен анализ на събраните по делото доказателства и е направил правилни
правни изводи. Предвид датата на предявяването на исковата молба, 29. 12. 2017
г., искът е бил предявен когато Н.Г.В. е бил все още жив. Първата инстанция е
отхвърлила изцяло иска, защото не са били представени доказателства за
откриването на наследството на Н.Г.В. и поради обоснованото съмнение, че той
може все още да е жив. При изрично въведени с въззивната жалба оплаквания за
липса на указания, че не се сочат доказателства за наследствено правоприемство,
въззивният съд констатира пропуск в доклада на първата инстанция след
изменяването на иска (л. 58 от делото на районния съд), поради което и на
основание чл. 266, ал. 3 ГПК и предвид дадените с т. 2 от Тълкувателно решение
№ 1 от 2013 г. по тълк. д. № 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС бяха приети
приложените към въззивната жалба писмени доказателства. Единствено поради
тяхното добавяне към доказателствените материали въззивният съд достигна до
краен извод, който частично се различава от извода на първата инстанция.
Разноски. При този изход
на делото въззивният съд следва да се произнесе по претендираните от страните
разноски.
Пред първата инстанция ищецът е сторил
разноски за държавна такса по исковата молба в размер на 50 лева, държавна
такса за съдебно удостоверение в размер на 10 лева, депозит за възнаграждение
на вещо лице в размер на 300 лева. Данните за уговорено адвокатско възнаграждение
в размер на 900 лева и реалното заплащане на 450 лева са по въззивното дело (л.
7, гръб и отново на л. 40). При това положение общо сторените от ищеца разноски
са в размер на общо 810 лева, от които пропорционално на уважената част от иска
следва да се присъдят 112 лева и 50 стотинки.
Ответникът е сторил разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 1 800 лева с ДДС, чието уговаряне и
реално заплащане са установени. При направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК
районният съд основателно е редуцирал тези разноски за адвокатско
възнаграждение до сумата от 494 лева и 77 стотинки. От тази сума пропорционално
на неоснователната част на иска следва да се присъдят 426 лева и 5 стотинки, тоест
първоинстанционното решение трябва да бъде отменено в частта за разноските за
разликата от 426 лева и 5 стотинки до присъдените 494 лева и 77 стотинки.
Във въззивното производство въззивникът
е сторил разноски за държавна такса в размер на 25 лева. Има данни за уговорено
възнаграждение в размер на 450 лева (чрез тълкуване съгкасно чл. 20 ЗЗД на чл.
3 и чл. 2 от договора за правна помощ), както и разписка за заплащането му. Насрещната
страна е направила възражение за прекомерност, което въззивният съд приема за
неоснователно предвид умерената фактическа и правна сложност на делото. При
това положение от общо сторените 475 лева разноски пропорционално следва да
бъдат присъдени 65 лева и 97 стотинки.
Въззиваемият няма данни да е сторил
разноски, а освен това в откритото заседание заявява, че не претендира, поради
което разноски не следва да му бъдат присъждани.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА
решение № 62548, постановено на 10. 03. 2020 г. от Софийския районен съд, 90-и състав, по гр. д. № 90528 по описа за 2017 г., в частта,
в която се отхвърля предявеният от Г.Н.В. с ЕГН ********** положителен
установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от Гражданския процесуален
кодекс относно признаването за установено спрямо ответника Г.Ж.В. с ЕГН **********,
че ищецът е собственик на 5/36 (пет тридесет и шести) идеални части от имот с
идентификатор 02659.2193.1347.3 – беседка с площ 30 кв. метра с предназначение
„друг вид сграда за обитаване“, находяща се в поземлен имот с идентификатор 02659.2193.1347
с площ 985 кв. метра, за който поземлен имот е отреден УПИ I-1552, квартал 25 по плана на град Банкя, с адрес
град Банкя, ул. „********, по силата на наследствено правоприемство от неговия
баща Н.Г.В., като вместо това постановява:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по
предявения от Г.Н.В. с ЕГН ********** положителен установителен иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс спрямо Г.Ж.В. с ЕГН **********,
че Г.Н.В. с ЕГН ********** е собственик на 5/ 36 (пет тридесет и шести) идеални
части от имот с идентификатор 02659.2193.1347.3 – беседка с площ 30 кв. метра с
предназначение „друг вид сграда за обитаване“, находяща се в поземлен имот с
идентификатор 02659.2193.1347 с площ 985 кв. метра, за който поземлен имот е
отреден УПИ I-1552, квартал 25 по плана на град Банкя, с адрес
град Банкя, ул. „********, по силата на наследствено правоприемство от неговия
баща Н.Г.В..
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 62548, постановено на 10. 03. 2020 г. от Софийския районен съд, 90-и състав, по гр. д. № 90528 по описа за 2017 г., в частта,
в която се отхвърлят предявените от Г.Н.В. с ЕГН ********** обективно съединени
при условията на евентуалност положителни установителни искове с правно
основание чл. 124, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс относно признаването
за установено спрямо ответника Г.Ж.В. с ЕГН **********, че ищецът е собственик
на 31/36 (тридесет и една тридесет и шести) идеални части от имот с
идентификатор 02659.2193.1347.3 – беседка с площ 30 кв. метра с предназначение
„друг вид сграда за обитаване“, находяща се в поземлен имот с идентификатор 02659.2193.1347
с площ 985 кв. метра, за който поземлен имот е отреден УПИ I-1552, квартал 25 по плана на град Банкя, с адрес
град Банкя, ул. „********, по силата на наследствено правоприемство от неговия
баща Н.Г.В., евентуално, че ищецът е придобил 31/36 (тридесет и една тридесет и
шести) идеални части процесния имот въз основа на упражнявано лично давностно
владение в периода от 02. 07. 2002 г. до 29. 12. 2017 г.
ОТМЕНЯВА
решение № 62548, постановено на 10. 03. 2020 г. от Софийския районен съд, 90-и състав, по гр. д. № 90528 по описа за 2017 г., в частта за разноските, в която Г.Н.В. с ЕГН **********
е осъден да заплати на Г.Ж.В. с ЕГН ********** разликата от 426 лева и 5
стотинки до присъдените 494 лева и 77 стотинки – разноски в първоинстанционното
производство.
ОСЪЖДА
Г.Ж.В.
с ЕГН ********** да заплати в полза на Г.Н.В. с ЕГН ********** сумата от 112
лева и 50 стотинки – разноски в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА
Г.Ж.В.
с ЕГН ********** да заплати в полза на Г.Н.В. с ЕГН ********** сумата от 65
лева и 97 стотинки – разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 и/или ал. 2 от
Гражданския процесуален кодекс в едномесечен срок от връчването на преписа.
Служебно изготвени преписи от решението
да се връчат на страните.
Председател: Членове: 1. 2.