№ 14125
гр. София, 17.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 88 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА
ПЕТКОВА
при участието на секретаря БОЖИДАРА П. КУБАДИНОВА
като разгледа докладваното от ЛОРА ЛЮБ. ДИМОВА ПЕТКОВА Гражданско
дело № 20231110162102 по описа за 2023 година
Производството е по чл. 235 ГПК.
Делото е образувано по искова молба на М. П. С., подадена чрез адв. Д. М., срещу
[фирма], с която са предявени при условията на обективно кумулативно съединяване
установителен иск за признаване на установено в отношенията между страните, че клаузата
на чл. 11, ал. 2 от Договора за паричен заем № ***, сключен между тях, с която е предвидена
неустойка е нищожна, както и осъдителен иск за осъждането на ответника да заплати на
ищеца сумата от 50 лв. – частичен иск от цялото му дължимо вземане от 658, 25 лв.,
недължимо платена сума по Договора за паричен заем № ***, ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба/ 13.11.2023 г./ до окончателно изплащане на вземането. С
определение от 27.05.2024 г., постановено в открито съдебно заседание е допуснато
увеличение на размера на осъдителния иск, като същият се счита за предявен за сумата от
658, 25 лв.
В исковата молба се твърди, че на 14.06.2021 г. между М. П. С. и [фирма] е сключен
Договор за потребителски заем № ***. Сочи, че съгласно чл. 3 от договора отпуснатият заем
бил в размер на 1 200 лв., а кредитът следвало да бъде погасен до 27.12.2022 г.. Размерът на
годишната лихва бил посочен в размер от 40,05 %, а размерът на годишният процент на
разходите /ГПР/ – 49, 62 %. Твърди се, че в чл. 5.1 от сключения договор било предвидено
същият да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители, за които били предвидени
неизпълними условия. В случай на непредоставяне на обезпечение кредитополучателят
дължал неустойка в размер на 658, 25 лв. съгласно чл. 11, ал. 2 от договора. Според ищеца
1
уговорената неустойка е нищожна. Твърди, че чрез нея се заобикаля размерът на
законоустановения максимален годишен процент на разходите /ГПР/, същата само формално
била посочена като обезщетение за неизпълнение, но представлявала разход по кредита.
Освен това рискът относно кредитоспособността на кредитополучателя бил прехвърлен на
самия него чрез формулирането на такава неустойка. Самата неустойка излизала извън
присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция, а размерът й
противоречал на добрите нрави. Поддържа, че чрез тази неустойка кредитодателят целил да
заобиколи разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПКр, според която при забава в изпълнението
кредиторът имал право на обезщетение в размер на мораторната лихва. Счита и че клаузата,
с която е предвидена неустойка е неравноправна съгласно чл. 134, ал. 2, т. 5 ЗПКр. Въз
основа на изложеното иска да бъде признато за установено в отношенията между страните,
че клаузата на чл. 11, ал. 2, с която е предвидена неустойка по процесния договор е
нищожна, както и ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 50 лв. – частична
претенция от платената сума в размер на 658, 25 лв., представляваща недължимо платена
сума като договорна неустойка. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от [фирма],
подаден чрез редовно упълномощен процесуален представител адв Х. М., в който се
поддържа, че производството е недопустимо, а исковете са неоснователни. Твърди, че
правото на иск е упражнено при условията на злоупотреба с право, като целта била да се
кумулират съдебни разноски в полза на ищеца. Твърди, че в рамките на кратък период от
време от ищцата срещу ответника били образувани 4 дела - гр.д. № 62108/2023 г., 60459/2023
г., 60468/2023 г. и настоящото във връзка със сключени между страните договори за кредит.
Възразява срещу присъждането на разноски в полза на ищцата в случай, че е налице
основанието за това, като твърди, че тя не е материално затруднено лице по см.на чл. 38а
ЗАдв. Поддържа, че исковата молба е нередовна, доколкото в петитума се иска обявяване на
нищожност на конкретна договорна клауза, но в обстоятелствената част на няколко места се
настоява, че целият договор е недействителен. Твърди, че ищцата не е приложила
доказателства, които да кореспондират с посочените от нея суми и твърдения и че чрез
направените от нея докзателствени искания целила да размести доказателствената тежест. В
случай, че производството бъде прието за допустимо, се иска отхвърляне на претенциите.
Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено
от фактическа страна следното
С определението по чл.140 ГПК, обявено за доклад по делото ответното дружество е
задължено да представи по делото заверен препис от преписката по договор за паричен заем
№ ***, като [фирма] изрично е предупредено за неблагоприятните последици от
неизпълнението на това задължение и че съдът ще приеме за доказани неизгодните за
страната факти, за които тя е създала пречки за събиране на допуснатите от съда
доказателства. Задължението не е изпълнено, поради което съдът дължи да приложи
2
последиците на чл.161 ГПК и да приеме за осъществени твърденията на ищеца за сключен
договор за заем № ***, по силата на които [фирма] в качеството му на заемател е
предоставил на М. П. С. заемна сума в размер на 1 200 лева, която следвало да бъде върната
на 11 двуседмични вноски, дължими с падеж вторник, от които 2 вноски по 18, 69 лв. и 9
вноски по 149, 93 лв., както и в че в чл. 5.1. от договора страните се договорили, че в срок от
три дни кредитът следва да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители, отговарящи
на следните изисквания – при един поръчител да получава възнаграждение в размер на поне
7 минимални работни заплати, а при двама поне 4, поръчителите да не са кредитополучатели
или поръчители по договори, сключени със заемодателя , поръчителят да няма задължения с
рейтинг различен от „редовен“ в Централния кредитен регистър, включително по погасени
задължения, поръчителят да предостави служебна бележка или друг документ за размера на
получаваните трудови доходи,а в чл. 11, ал. 2 от договора е предвидено, че при
неизпълнение на условията по чл. 5 се дължи фиксиран размер на неустойка за сумата от
658, 25 лв.
Съдът намира за необходимо да посочи, че доводите на ответника относно
задължаването по реда на чл. 190 ГПК и разместването на доказателствената тежест от
ищеца чрез недобросъвестно поведение губят състоятелността си именно поради
недобросъвестното поведение на самия него. Ответното дружество не твърди, че не
разполага с изисканите документи, а единствено заявява, че няма да ги представи, доколкото
по този начин ще снабди съда с доказателства, обслужващи тезата на ищеца. Гражданският
процес е предвиден да разреши съществуващ материалноправен спор между страните.
Съгласно чл. 3 ГПК участващите в съдебните производства и техните представители под
страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват предоставените им процесуални
права и съобразно добрите нрави. Те са длъжни да изнасят пред съда само истината.
Действително съгласно, прокламирания в чл. 8 ГПК, гражданският процес е състезателен,
състезателното начало обаче не дава право на страните чрез използване на процесуални
приоми и лавиране между процесуалните задължения да се домогват до благоприятно
разрешение на материалния спор. Действително в гражданския процес обективната истина,
която съдът е длъжен да разкрие, е доказаната истина. Недопустимо и противоправно е обаче
чрез целанасоченото лишаване от доказателствен материал една от страните да се домогва да
получи решение, обслужваща нейния интерес. Именно и поради това законодателят е
предвидил изричната санкционна последица на чл. 161 ГПК. Приложението на чл.161 от
ГПК съставлява санкция за недобросъвестното поведение на страната, която е попречила за
попълване на делото с доказателства. Поради това по реда на чл.161 от ГПК съдът може да
приеме за осъществени само такива недоказани факти, които страната, направила искането
по чл.190 от ГПК е заявила и от които тя черпи благоприятни последици /Решение №
90/21.01.2020 г. по т.д. № 1919/2018 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о./. Същевременно противно
на доводите на ответника хипотезата на чл. 190 ГПК не изисква доказване на обстоятелства,
а единствено искане от насрещната страна за представяне на документ, който се намира у
другата страна и обосноваване на значението му за спора. Едно от процесуалните
задължения на страните в гражданския процес е задължението да представят намиращи се у
3
тях доказателства, имащи значение за спора и ползващи противната страна, както и да не
пречат за събирането на доказателства /Решение № 23/ 26.04.2017 г. по гр.д. № 2732/2016 г.
по описа на ВКС, IV г.о./. Ето защо и съдът намира за доказани посочените по-горе
обстоятелства, за чието установяване ответникът е създал пречки.
Изложените обстоятелства се установяват и от изслушаната по делото съдебно-
счетоводна експертиза, за изготвянето на която вещото лице е извършила проверка в
счетоводството на ответника и е получените от него документи. Заключението по ССчЕ е
неоспорено от страните и прието като доказателство по делото, а съдът го кредитира като
професионално и компетентно изготвено и го кредитира с доверие, като го поставя в
основата на правните и фактическите си изводи. След извършените проверки и анализи
вещото лице е посочило, че между страните е сключен договор за потребителски кредит №
*** на 26.07.2022 г. между М. П. С. в качеството й на кредитополучател и [фирма] в
качеството му на кредитодател, по силата на който договор ищцата е заплатила на ответника
сума в общ размер на 1 991 лв., като сумата е отнесена в счетоводството на ответника както
следва 658, 25 лв. – неуистойка, 132, 75 лв. – договорна лихва и 1 200 лв. – главница. При
залагане на посочените в договора за потребителски кредит параметри вещото лице е
изчислило, че ГПР се равнявана на 49, 62 %, когато същият е изчислен на базата на вноските
за главница и договорна лихва. В отговор на поставен въпрос обаче е посочено, че ако към
ГПР се прибави и неустойката, заплатена по договора в размер на 658, 25 лв.,
представляваща допълнителен разход по кредита в размер на 54, 85 %, то общият ГПР,
включващ неустойката и задължението за договорна лихва, ще бъде равен на 104,47 %.
Въз основа на установената фактическа обстановка съдът намира от правна
страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени установителен иск с правно
основание чл. 26, ал.1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 вр. чл. 33, ал. 1 ЗПКр, чл. 143, ал. 3, т. 5
ЗЗП, с осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
В случая сключеният между страните Договор за потребителски кредит №
7111338/26.07.2022 г., попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на
потребителски договор, тъй като кредитополучателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3
ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП. Следователно за него се прилагат разпоредбите на чл. 143 и чл. 146
ЗЗП и защитата по ЗПК.
Като съобрази съдържанието на цитираните клаузи от договора, касаещи неустойката и
ГПР, съдът намира, че в случая уговорената неустойка представлява разход по кредита,
който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите.
Посоченият в договора ГПР не отразява деиствителният такъв, тъи като не включва част от
разходите по кредита, а именно - неустоиката, която се начислява автоматично от
заемодателя и която следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1
от ДР на ЗПК (в този смисъл е и Решение на Съда на Европеиския съюз от 21 март 2024 г. по
дело C-714/22 по преюдициално запитване, отправено от Софииски раионен съд).
Това е така, защото получаването на кредита е обусловено от заплащането на
неустойката. Предвидените изискванията за вида на обезпечението – банкова гаранция или
поръчители, отговарящи на конкретно условия създават значителни затруднения за
кредитополучателя при изпълнение на задължението му за предоставяне на обезпечение до
4
степен, че то изцяло е възпрепятствано. Противно и на правната и на житейската логика е
потребител, който може да осигури банкова гаранция в размер, равен на заетата сума, да
прибегне до сключване на възмездна сделка за потребителски кредит. От друга страна дори
изискванията за поръчителя/поръчителите да се приемат за изпълними, трудно може
поръчителят, а от там и кредитополучателят да се снабди с всички удостоверяващи ги
документи в рамките само на 3 дни. Следователно може да се направи извод, че с
изискването за такова обезпечение и предвиждането на неустойка при неизпълнение,
кредиторът всъщност цели да получи едно допълнително плащане, каквото ще е
неустойката, а не да получи обезпечение на вземането му към кредитополучателя.
Кредиторът още от самото начало е наясно, че вземането му за неустойка за непредоставено
обезпечение ще е изискуемо, поради което предвижда погасяването му в погасителния план.
Следва да се отбележи и, че неустойката по никакъв начин не се влияе от изпълнението
на главното задължение на заемателя по договора /да върне заетата сума/, а се дължи
независимо от това дали заемателят плаща дължимите погасителни вноски на уговорените
падежни дати. Обезпечението на заема по принцип няма самостоятелно значение извън
неговата функция да гарантира изпълнението на главното задължение. Обезпечението не
следва да е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при липсата му, са последица
от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако
заемателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката изначално не е
обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се дължи независимо
от това дали такива биха могли реално да настъпят или не. Още повече, че и се доказа точно
изпълнение на задълженията на заемателя и въпреки това заплащане на неустойка, т.е.
неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. Очевидно е, че заплащането на сумата преследва различни цели, а не обезщетение
за претърпени вреди.
Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер /видно от
погасителния план/ надхвърля 50 % от размера на заетата сума, т.е. не само че неустойката
реално не покрива вреди, а и размерът й е необосновано завишен. Не без внимание следва
да се остави и обстоятелството, че чрез уговаряне на неустойка в такъв размер кредиторът
всъщност цели и да прехвърли риска от оценката на кредитоспособността на
кредитополучателея на самия него.
Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове
или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България
/основен лихвен процент плюс 10 пункта/, което към 26.07.2022 г. /датата на сключване на
договора/ означава, че лихвите и разходите по процесния кредит не могат да надхвърлят 50
% от заетата сума. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита
за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
5
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси. От заключението на вещото лице се
установява, че ако неустойката бъде включена в ГПР, то той би бил равен на 104, 47%. В
този смисъл следва да бъде посочено, че единствено формалното уреждане на вземането
като неустойка прави възможно неговото начисляване, без това да влече след себе си
нищожност на уговорката.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с предвиждане
на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез
кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и
уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя
към погасителните вноски. Следователно процесната неустойка има характера на "общ
разход по кредита за потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде
включена в годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се
считат за нищожни. Ето защо и настоящият състав достига до извода, че клаузата на чл. 11
от сключения договор за потребителски кредит № *** от 26.07.2022 г. за заплащане на
неустойка от непредоставяне на обезпечение е нищожна.
Не се спори между страните, а и от представените писмени доказателства и
заключението на вещото лице се установява, че М. П. С. е заплатила на [фирма] сумата от
1991 лв., включваща неустойка в размер на 658, 25 лв. С оглед извода на съда, че
неустойката е нищожна, то нейното заплащане е недължимо и искът за връщане на
платеното без основание следва да бъде уважен в пълен размер.
По разноските:
При този изход на спора и на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на разноски,
съразмерно на уважените искове.
Претендира се сумата от 100 лв., представляваща заплатена държавна такса, 250 лв. –
заплатен депозит за вещо лице както и адвокатско възнаграждение за адвоката на ищцата,
осъществил защита по реда на чл. 38а ЗАдв.
По делото е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между М. П.
С. и Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“. При извършена служебна справка в ЕИСС се
установи, че ищцата е образувала множество дела срещу ответника /сред които и посочените
в отговара на исковата молба 62108/23 г., 60459/2023 г., 60468/ 2023 г./, като всичките са
свързани със сключени договори за потребителски кредит, иска се прогласяване на
нищожност на отделни уговорки и присъждане на заплатени без правно основание суми. По
всички дела ищцата е защитавана от адв. М. по реда на чл. 38а ЗАдв в качеството й на
материално затруднено лице. Изложените обстоятелства будят съмнение у съда, че освен да
6
се разреши материалноправен спор между страните, в случая от страна на ищцата и
процесуалния й представител се цели да се генерират и множество вземания за съдебни
разноски. Според настояшия състав съдът не дължи преценка за наличие на обстоятелствата
по чл. 38а Задв, но във всеки един случай съдът е длъжен да следи за добросъвестното
упражняване на права, поради което и намира, че не следва да присъжда адвокатско
възнаграждение за настоящото дело. Следва да се отбележи още и обстоятелството, че
делата са почти идентични, като се различават единствено размерите на вземанията, освен
това процесуалните действия на страните също са идентични. Ето защо и с оглед
недопускането на неоснователно разместване на блага съдът намира, че не следва да
присъжда възнаграждение.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между М. П. С., ЕГН **********, с
адрес в *** и [фирма], ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ****, че клаузата на
чл. 11, ал. 2 от сключения между тях Договор за паричен заем №*** от 26.07.2022 г.,
предвиждаща заплащането на неустоика за непредставяне на обезпечение, е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: **** да заплати
на М. П. С., ЕГН **********, с адрес в *** на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата в
размер на 658, 25 лв., представляваща платена при начална липса на основание – нищожна
клауза на чл. 11, ал. 2 от Договор за паричен заем №*** от 26.07.2022 г., предвиждаща
заплащането на неустоика за непредставяне на обезпечение, ведно със законната лихва върху
сумата от 50 лв. от датата на подаване на исковата молба на 13.11.2023 г. и законната лихва
върху сумата от 608, 25 лв. от 27.05.2024 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: **** да заплати
на М. П. С., ЕГН **********, с адрес в *** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 350 лв.
– съдебни разноски.
Решението подлежи на обжалване пред СГС в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7