№ 8
гр. Кюстендил, 06.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Ваня Др. Богоева
Членове:Евгения Хр. Стамова
Веселина Д. Джонева
при участието на секретаря Теодора С. Димитрова
като разгледа докладваното от Ваня Др. Богоева Въззивно гражданско дело
№ 20221500500102 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Производството е образувано по въззивна жалба от А. Й. С., с ЕГН **********, с
адрес: ***** и М. Й. В., с ЕГН **********, с адрес: гр. *****, чрез пълномощника адв. А. И.
от АК – Кюстендил, с адрес: **** насочена срещу Решение № 260363 от 01.06.2021 г. на
Районен съд – Кюстендил, постановено по гр.д. № 1745/2020 г. по описа на същия съд.
С обжалвания първоинстанционен акт РС – Кюстендил е отхвърлил като
неоснователен предявения от А. Й. С. и М. Й. В. против К. Г. В. иск да бъде допусната
делба между страните на недвижим имот с идентификатор: ** по КККР на с. Б. , община К.,
област К., целия с площ от 1380 кв.м., ведно с построените в имота сгради с идентификатори
** със ЗП от 78 кв. м, представляващ жилищна сграда; № ** със ЗП от 34 кв.м.,
представляващ постройка от допълващо застрояване; № ** със ЗП от 14 кв. м.,
представляващ постройка от допълващо застрояване и № ** със ЗП от 28 кв.м.,
представляваща постройка от допълващо застрояване. Осъдил е ищците да заплатят на
ответника, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК 1200 лева сторени по делото разноски.
Въззивниците обжалват изцяло така постановеното първоинстанционно решение с
аргументи за неговата неправилност поради допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила и необоснованост. Акцентира се върху наличието на
противоречие между мотивите на обжалваното решение и неговия диспозитив. Сочи се, че в
мотивите си съдът бил посочил от една страна, че ищците са придобили по наследство ½
1
ид.ч. от поземления имот, а впоследствие констатирал липса на съсобственост, водеща до
неоснователност на иска за делба и в мотивите не бил обсъден факта, че всеки от ищците
притежавал своя собствена ид. ч. от вещта, респективно не ставало ясно на какво основание
е отхвърлен искът. Неправилно и в противоречие със закона първоинстанционният съд не
бил уважил възражението за унищожаемост на оспорения от ищците договор за доброволна
делба. Твърди се, че ищците не са навеждали доводи за наличие на крайна нужда, която
съдът бил изследвал в решението си, а основанието било сключване на договор при явно
неизгодни условия. Възразява се срещу решението в частта му за разноските, като се твърди,
че приоритетна по приложение в случая е разпоредбата на чл. 355 от ГПК, а не чл. 78 от
ГПК, като се подчертава, че ответната страна не била представила своевременно списъка си
на разноски.
Иска се отмяна на първоинстанционното решение изцяло и постановяване на ново
решение, с което предявеният иск бъде уважен.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна К. Г. В.
чрез пълномощника му адв. Р. И. от САК , с който се оспорват изложените във въззивната
жалба твърдения. Въззиваемият счита, че не е налице соченото от въззивниците
противоречие между мотиви и диспозитив - в мотивите си съдът бил приел, че не е налице
съсобственост, която да бъде поделена по пътя на съдебната делба, а диспозитивът
съответствал на тези изводи, предвид обстоятелството, че по отношение на поземления имот
и сградите вече била извършена доброволна делба. В допълнение сочи, че способът за
отстраняване на подобни несъответствия е чрез поправка на ОФГ, а не по пътя на
въззивното обжалване. Твърди, че възражението за унищожаемост на договора за
доброволна делба не следвало изобщо да бъде разглеждано, т.к. съдът не го приел в доклада
по делото, респективно отказал е разглеждане на такъв иск, а срещу приемане на доклада не
било възразено от страна на ищците, респективно същите не може да се позовават на
неправилност на решението по възражението за унищожаемост. Подчертава, че съгласно чл.
33 ЗЗД следва да са налице и двете предпоставки – крайна нужда и явно неизгодни условия,
с оглед на което съдът правилно е обследвал и се произнесъл, че не е налице крайна нужда.
Навеждат се пространни аргументи в подкрепа на становище за неоснователност на
твърденията на въззивниците за унищожаемост на договора – не бил предявен иск за
прогласяване на унищожаемост на договора по предвидения в закона ред, а в настоящото
производство не можело да се прави възражение от тяхна страна, т.к. не са ответници; не
били налице материалноправните предпоставки предвид липсата на съществено
разминаване в стойността на дяловете, които страните са получили; не били налице
кумулативно изискуемите предпоставки на чл. 33 ЗЗД, а в исковата молба се твърдяло
наличие само на едно от тях – явно неизгодни условия; правото да се иска унищожаване
било погА.о по давност; иск за унищожаемост поради крайна нужда и явно неизгодни
условия е непротивопоставим на ответника на основание чл.33, ал. 3 ЗЗД. Алтернативно, в
случай, че бъде прието договорът за делба да е унищожаем, се сочат доводи за наличие на
основание производството по делото да бъде прекратено. Възразява се срещу въззивната
2
жалба в частта й относно разноските като недопустима и неоснователна. Твърди се, че
разпоредбата на чл. 355 от ГПК се отнася само до втора фаза на делбата, а искането за
промяна на решението в частта за разноските следвало да стане по реда на чл. 248 от ГПК, а
не чрез в.ж., като такова не било поискано в законоустановения срок.
Иска се оставяне без уважение на въззивната жалба и потвърждаване на
първоинстанционното решение.
Въззивният съд, след преценка на твърденията и възраженията на страните, както и
на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз
основа на закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбите,
намира за установено от фактическа страна следното:
Съдът е приел въззивната жалба за допустима като изхождаща от страна в
първоинстанционното производство, подадена в срок и насочена срещу съдебен акт,
подлежащ на въззивна проверка.
В съответствие с правомощията си по чл. 269 от ГПК съдът извърши служебно
проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на която
проверка намира, че то е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган,
функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда,
изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил.
Решението е и допустимо.
По правилността:
Съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК по отношение на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото във въззивната
жалба, като служебно правомощие има да провери спазването на императивните
материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл
са и дадените указания по тълкуването и прилагането на закона в т. 1 от Тълкувателно
решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Задължение на въззивния
съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка
на събраните по делото доказателства и формира свои фактически и правни изводи, като
обсъди и своевременно заявените доводи и възражения на страните.
Производството пред РС Дупница е образувано по искова молба, предявена от А. Й.
С. и М. Й. В. против Г.С. В. с искане да бъде допусната делба между страните на недвижим
имот с идентификатор: ** по КККР на с. Б., община К., целия с площ от 1380.00 кв.м., ведно
с построените в имота сгради с идентификатори ** със застроена площ от 78 кв.м.,
представляваща жилищна сграда; №** със застроена площ от 34 кв.м., представляваща
постройка от допълващото застрояване; №** със застроена площ от 14 кв.м.,
представляваща постройка от допълващото застрояване и №** със застроена площ от 28.00
кв.м., представляваща постройка от допълващото застрояване.
След отказ от иска по отношение на ответника Г.С. В. районният съд е прекратил
производството спрямо последния, като ищците депозират искова молба срещу надлежния
3
ответник К. Г. В..
От приобщените в пъроинстанционното производство доказателства, които съдът не
намира за нужно да преповтаря и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на
районния съд в тази част на решението, се установява, че процесният недвижим имот е бил
собствен на дядото на страните по бащина линия С.М. В., като след неговата смърт по пътя
на наследственото правоприемство е преминал към неговите низходящи от първи ред - Й. В.
/ баща на ищците/ и Г. В. / баща на ответника/. С нотариален акт за доброволна делба на
съсобствен недвижим имот №146, том II, рег.№2569, дело 300/2019 г. от 13.08.2019 г.
правоприемниците са извършили доброволна делба на процесния недвижим имот, ведно с
част от намиращите се в него сгради, като Й. С. В. е получил собственост върху ½ идеална
част от процесния недвижим имот, ведно с построената в него сграда от допълващото
застрояване с идентификатор ** със застроена площ 34 кв.м. и предназначение лятна кухня,
както и безвъзмездно право на ползване до края на живота му върху сутеренния етаж на
построената в имота жилищна сграда с идентификатор **. Г. В. е получил в дял
собствеността на другата ½ идеална част от недвижимия имот, ведно с построената в имота
жилищна сграда с идентификатор **. със застроена площ от 78 кв.м., състояща се от
сутерен и етаж. Впоследствие Г. В. дарява получения от него дял с договор за дарение,
обективиран в нотариален акт на сина му – ответника К. Г. В..
При така установените в процеса факти районният съд е формирал извод за
неоснователност на иска с правно основание чл.34 ЗС. Съобразил е, че доколкото част от
процесния имот е бил поделен приживе между наследодателя на ищците и бащата на
ответника, а по отношение на друга част /сгради с идентификатор ** и **/ съществуващата
към момента съсобственост е между ищците и бащата на ответника /който не е страна в
процеса поради отказ от иска спрямо него/, е отхвърлил иска като неоснователен. Районният
съд се е произнесъл и по наведеното от ищците възражение за унищожаване на процесния
договор за доброволна делба поради сключването му при явно неизгодни условия по
смисъла на чл.33 ЗЗД, приемайки го за неоснователно поради недоказаността на първата
изискуема от законна предпоставка, а именно – наличието на крайна нужда.
Решаващият извод на районният съд се споделя от настоящата инстанция.
Процесният недвижим имот представлява дворно място в с. Б., община К., в което са
построени жилищна сграда и сгради от допълващото застрояване. По силата на сключения
договор за доброволна делба между Й. В. – баща на ищците и Г. В. – баща на ответника,
недвижимият имот – дворно място, от което всеки е получил по ½ идеална част от
последния, представлява обща част, предвид придобиване на откелни самостоятелни обекти
/ горепосочените сгради/ в индивидуална собственост на всеки от съсобствениците.
Съсобствени между двамата братя са останали и сгради от допълващото застрояване с
идентификатори ** и **, доколкото последните не са включени в предмета на доброволната
делба. Изключителна собственост на Й. С. В. е станала сграда от допълващото застрояване с
идентификатор ** със застроена площ 34 кв.м. и предназначение лятна кухня, а построената
4
в имота жилищна сграда с идентификатор **. със застроена площ от 78 кв.м., състояща се
от сутерен и етаж, е станала изключителна собственост на Г. В., впоследствие дарена на
неговия син – ответника К. Г. В..
Изложеният от въззивниците довод за наличието на съсобственост между страните
върху недвижимия имот безспорно се установява в производството. Въпреки това е
правилен извода на районния съд за отхвърляне на исковата претенция.
Съгласно т. 1, б. „д“ на ППВС № 2/1982 г. е недопустима делба на съсобствен парцел,
когато съсобствеността не е възникнала по регулация, ако в него има две или повече
самостоятелни сгради, които са изключени от съсобствеността и принадлежат на отделни
съсобственици. В тези случаи земята, върху която са построени сгладите е обща част,
съгласно чл. 38, ал.1 ЗС и не подлежи на делба. В същия смисъл е и Решение № 145 от
11.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1986/2013 г., II г. о., ГК, което посочва, че при
хоризонтална етажна собственост дворното място обслужва и двете сгради като неделима
според предназначението си обща част и поради това „следва да остане обща част като
принадлежност на всеки един от обектите, за да може последните да отговарят на критерия
за обект на основно застрояване със съответните принадлежности - прилежащ терен“. В
случая притежаваните от съсобствениците – ищците и ответника, идеални части от
застроеното дворно място представляват принадлежност към притежаваните от тях
самостоятелни обекти на собственост, които се намират в процесния недвижим имот,
поради което делбата на дворното място е недопустима. В този смисъл виж и Решение №174
от 18.10.2016 г. по гр.д.№1627/2016 г. на ВКС.
Допустима е делба на земята, когато в съсобствения поземлен имот има една или
няколко сгради, които също са съсобствени между собствениците на земята. В този случай т.
1, б. „д“ от ППВС № 2/82 г. не намира приложение и е допустимо да се извърши съдебна
делба на поземления имот, заедно със съсобствената сграда, тъй като в този случай не може
да се приеме, че теренът е загубил самостоятелния си характер и е придобил обслужващо
значение спрямо сградите, т. е. че е станал обща част. В настоящата хипотеза обаче
съсобствеността върху сгради с идентификатор ** и ** е между ищците и бащата на
ответника – Г. В., при което правилно искът за делба е отхвърлен като неоснователен.
По възражението с правно основание чл.33 ЗЗД.
За да бъде унищожен даден договор, като сключен поради крайна нужда и явно
неизгодни условия, следва да са налице и двете кумулативни предпоставки по чл. 33, ал. 1
ЗЗД: да е налице крайна нужда при сключване на договора и същият да е сключен при явно
неизгодни условия.
Страната, претендираща унищожаване на договора по реда на чл.33, ал.1 ЗЗД се е
намирала в крайна нужда при сключването му тогава, когато е била в такава житейска
ситуация, която я е изправила пред сериозната необходимост от бързо получаване на
материални средства за задоволяване на основни потребности – средства за съществуване,
лечение на лицето или негови близки и др., т. е. когато е налице безпаричие, болест, самота и
5
свързаните с тях тревоги и страхове от изпадане в безизходица. Крайната нужда не
представлява всяко състояние на имуществено притеснение, а недостиг или липса на
средства за съществуване или за задоволяване на неотложни лични и/или семейни
потребности.
По делото ищците не навеждат доводи за наличие на крайна нужда при техния
праводател при сключването на договора за доброволна делба, нито в производството са
ангажирани доказателства в тази насока.
Изложеното мотивира състава да приеме за неоснователно искането за унищожаване
на договора по реда на чл.33 ЗЗД.
Въззивниците възразяват и срещу решението на районния съд в частта относно
присъдените им разноски, позовавайки се на разпоредбата на чл.355 ГПК.
Систематичното място на нормата на чл.355 ГПК, а именно в глава Двадесет и девета
„Съдебна делба” от ГПК, я прави специална спрямо общите норми на гражданския процес,
регламентиращи присъждането на сторените в исковия процес разноски. Разноските при
делбеното производство се присъждат върху размера на признатите дялове. До този извод се
достига при тълкуване правилото на чл. 355 ГПК, както и постановките на Постановление
№ 7/1973 г. на Пленума на ВС, според което разноските в делбеното производство се
определят съобразно с признатия дял на съделителите в прекратената общност, когато са
направени по необходимост, а когато са направени по повдигнати спорни въпроси -
съобразно с общите правила за възлагане на разноските.
Доколкото обаче с обжалваното решение районният съд е отхвърлил иска за делба
като неоснователен, то правилно разноските са присъдени по преда на чл.78 ГПК.
Поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции обжалваното решение ще
бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора на въззиваемата страна се следват деловодни разноски.
Същата е представила списък с отразен в последния разход за заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 1200 лева, който се доказва с приложен по делото договор за
правна помощ.
Въззивниците са възразили срещу размера на претендираното адвокатско
възнаграждение, приемайки го за прекомерен.
В първата фаза на делбата интересът на страните по делото /с оглед стойността на
дела им в допуснатите до делба имоти/ все още не е определен. Затова държавна такса за
въззивното обжалване на решението по допускане на делба се определя на база дължимата
държавна такса по неоценяем иск – т.17 от ТР от 06.11.2013 г. по тълк. дело №2/2012 г. на
ОСГТК на ВКС. На тази база се определя и минималния размер на дължимото адвокатско
възнаграждение, като в случая същото е по чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, доколкото данъчната оценка на
6
имота е 4 464.00 лева. Минималният размер на адвокатското възнаграждение съгласно
цитираната норма е 542.48 лева. Производството пред въззивната инстанция се е развило в
едно съдебно заседание (първото о.с.з. е отложено поради нередовното призоваване на
въззиваемата страна). Делото не се отличава със фактическа и правна сложност,
приобщените доказателства са в неголям обем. Доколкото с иска за делба в производството
е разгледано и възражение по чл.33 ЗЗД съдът намира, че дължимото на въззиваемата страна
адвокатско възнаграждение, следва да бъде в размер на 900 лева.
По изложените съображения и на основание чл.271, ал.1 ГПК, Кюстендилският
окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260363 от 01.06.2021 г. на Районен съд – Кюстендил,
постановено по гр.д. № 1745/2020 г. по описа на същия съд.
ОСЪЖДА А. Й. С., с ЕГН **********, с адрес: ***** и М. Й. В., с ЕГН **********, с
адрес: гр. ***** да заплатят на К. Г. В., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. *****
сумата от 900 лева, представляваща сторени по делото деловодни разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7