Р Е Ш Е Н И Е
гр. Варна, 03.08.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ТРИДЕСЕТИ състав в публично заседание на пети юли две хиляди и осемнадесета година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЕЛЕНА НИКОЛОВА
при секретаря Албена Янакиева като разгледа докладваното от съдията гр.дело №3964 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Предявен е от Многопрофилна болница за активно лечение "Света Марина" ЕАД, ЕИК *********, чрез проф. д-р Валентин Любомиров Игнатов, д.м., в качеството му на Изпълнителен директор, със седалище и адрес на управление *** иск с правно основание чл. 422, във вр. с чл.415 от ГПК, във вр. с чл. 203 и чл. 210 от КТ за приемане за установено, че ответницата С.П.Р., ЕГН **********, с адрес *** дължи на ищеца сумата от 80,75 лв., представляваща обезщетение за нанесени на лечебното заведение щети, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 08.02.2018 год. до окончателното й изплащане, за което вземане е издадена по реда на чл.410 от ГПК в полза на МБАЛ „Света Марина“ ЕАД заповед за изпълнение на парично задължение от 12.02.2018 год. по ч.гр.д. № 1969/2018 год. по описа на ВРС, 40 състав. Моли за присъждане на съдебно-деловодни разноски в настоящото производство и по ч.гр.д.№1969/2018 г. на ВРС, 40с.
Обстоятелства, от които се твърди, че произтича претендираното право: Ищецът твърди в исковата си молба, че с Решение № 5163/11.12.2017 год., постановено по гр.д. № 3326/2017 год. по описа на XLVIII състав на ВРС, МБАЛ „Света Марина“ ЕАД е осъдена да заплати на Р.Н. М., ЕГН ********** сумата от 0,67 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания в резултат на неправомерно задържане в Първа психиатрична клиника при МБАЛ „Света Марина“ ЕАД в периода от 04.02.2017 год. до 06.02.2017 год. Отговорността на лечебното заведение е ангажирана на основание чл. 49 от ЗЗД за вреди, причинени при или по повод изпълнението на възложена на негов служител работа. МБАЛ „Света Марина“ ЕАД била осъдена да заплати и сторените от ищеца разноски в размер на 366,33 лв. на основание чл. 78, ал.1 от ГПК. Със същото решение Р.Н.М.бил осъден да заплати на МБАЛ „Света Марина" ЕАД сумата от 110,00 лв., представляваща сторени от лечебното заведение разноски по делото. По този начин, след извършено прихващане, дължимата от МБАЛ „Света Марина“ ЕАД сума в общ размер на 257,00 лева била изплатена чрез изпращане на пощенски запис на 28.12.2017 год., получен от г-н М. на 06.01.2018 год. Допълнително направените от лечебното заведение разходи по гр.д. № 3326/2017 год. по описа на ВРС са: сумата в размер на 5,00 лв., представляваща държавна такса за призоваване на свидетел и сумата от 6,00 лв., представляваща такса за изпращане на паричен превод. Общият размер на претърпяната от МБАЛ „Света Марина“ ЕАД вреда във връзка с горепосоченото съдебно производство е 268,00 лева. Твърди се, че отговорност за неправомерното задържане на Р.Н.М.в Първа психиатрична клиника при МБАЛ „Света Марина“ ЕАД носят проф. д-р Петър М., началник на клиниката към момента на задържането на г-н М. и лекуващият лекар д-р С.Р., поради следното: На 03.02.2017 год. Р. М., с оглед състоянието му и въз основа на заповед за задържане и фиш за спешна медицинска помощ, е хоспитализиран в Първа психиатрична клиника при МБАЛ „Света Марина“ ЕАД. Видно от ИЗ № 4829 лекуващи лекари са д-р Р. и проф. д-р М.. След овладяване на спешното състояние на пациента, лекуващият лекар д-р Р. е следвало да уведоми за случая ръководителя на клиниката проф. д-р М., който от своя страна да уведоми изпълнителния директор на болницата. Компетентен да прецени необходимостта от извършване на действия по реда на чл. 154 и сл. от Закона за здравето е единствено ръководителят на лечебното заведение. Вместо да бъде предприето такова уведомяване, д-р Р. е изпратила на електронната поща на ВРС становище с искане за назначаване на психиатрична експертиза, което по никакъв начин не представлява искане за настаняване на пациент за срок по-дълъг от 24 часа, поради което съдът е приел, че задържането на Р. М. в периода 04.02.2017 год. - 06.02.2017 год. е незаконно. Съгласно т.3 от раздел III от връчените на проф. д-р Петър М. и д-р С.Р. длъжностни характеристики, същите носят отговорност за законосъобразността и резултатите на взетите от тях решения при изпълнение на трудовите си правоотношения. Д-р Р., в качеството си на лекуващ лекар в Първа психиатрична клиника при МБАЛ „Света Марина“ ЕАД, е проявила небрежност при изпълнение на служебните си задължения, като не е уведомила Изпълнителния директор на болницата за спешната хоспитализация на лицето Р.Н.М.с оглед предприемане на действия по реда на чл. 154 и сл. от Закона за здравето. Затова, в съответствие с разпоредбите на чл.210, ал.1, ал.2 от КТ е издадена заповед № 43 от 26.01.2018г. на Изпълнителния директор на МБАЛ „Света Марина“ ЕАД, съгласно която да бъде осъществена ограничена имуществена отговорност на виновните лица, съобразно участието на всеки от тях в причиняването на вредата и пропорционално на уговореното им месечно трудово възнаграждение, като от брутното трудово възнаграждение на д-р С.П.Р., ЕГН **********, на длъжност лекар специализант в Първа психиатрична клиника при МБАЛ „Света Марина“ ЕАД, следва да бъде удържана сумата в размер на 80,75 лева, представляващи 30,13% от сумата от 268 лева, съставляваща общия размер на причинената на МБАЛ „Света Марина“ ЕАД вреда. Предвид на това, че трудовото правоотношение д-р С.П.Р. към настоящия момент е прекратено и събирането на дължимата сума не може да се осъществи по реда на чл. 210, ал.4 от КТ чрез удръжки от трудовото възнаграждение, на основание чл. 210, ал.5 от КТ са предприети действия за събирането на посочените в т.1 от посочената заповед суми по реда на чл. 410, ал.1 от ГПК.
В депозирания отговор на исковата молба ответникът оспорва изцяло предявения иск, като счита същия за неоснователен, по следните съображения: Твърди се в исковата молба, че направените разноски по гр.д.№ 3326/2017 г. не са пряка и непосредствена последица от поведението на ответницата, а от начина на предприета защита и процесуално поведение на болничното заведение, което не провело защитата си в пълен обем, като не е обжалвало, постановеното по гр.д.№3326/2017 г. решение, не са събрани в хода на производството доказателства за психичното състояние на пациента, не са направени възражения, че събраните доказателства не установяват факти, които да се кредитират като такива, водещи до настъпване на негативни за здравето на Р. М. последици. Отделно се излага, че в отговора на исковата молба по гр.д.№ 3326/2017 г. ищецът в настоящото производство е твърдял правомерно и законосъобразно поведение на лекарите, както и че д-р М. е уведомен от д-р Р.. Твърди се, че ищцата е изпълнила задължението си да уведоми д-р М. като пряко подчинена на този ръководител клиника. Сочи, че ищецът не сочи коя точно норма е нарушена от ищцата, както и че цитираната т.3 от дължностната й характеристика касае взетите от работника медицински решения, а не административни такива. Навеждат се твърдения, че към датата на хоспитализираното на Р. М. не е бил налице регламент, съгласно който да се извършва уведомяването на директора на болницата, като такива са били приети едва след това. Излага се, че денят на принудително довеждане на пациента Р. М. е 03.02.2017 г. е петък. След изтичане на 24 часа на 04.03.2017г. задържането вече се явява незаконно, поради неотправено искане от изпълнителния директор на болницата. 04.03.2017 г. е събота и следователно почивен ден, в който директорът на болницата не е на работа и следователно не е имало възможност същият да бъде уведомен. Моли да бъдат отхвърлени като й бъдат присъдени направените в производството съдебно-деловодни разноски.
Съдът, като прецени съобразно чл.12 и чл.235 ГПК поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните и по вътрешно убеждение, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
От представеното по делото Решение № 5163/11.12.2017 год., постановено по гр.д. № 3326/2017 год. по описа на XLVIII състав на ВРС, се установява, че МБАЛ „Света Марина“ ЕАД е осъдена да заплати на Р.Н. М., ЕГН ********** сумата от 0,67 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания в резултат на неправомерно задържане в Първа психиатрична клиника при МБАЛ „Света Марина“ ЕАД в периода от 04.02.2017 год. до 06.02.2017 год. Отговорността на лечебното заведение е ангажирана на основание чл. 49 от ЗЗД за вреди, причинени при или по повод изпълнението на възложена на негов служител работа, като МБАЛ „Света Марина“ ЕАД била осъдена да заплати и сторените от ищеца разноски в размер на 366,33 лв. на основание чл. 78, ал.1 от ГПК. Със същото решение Р.Н.М.бил осъден да заплати на МБАЛ „Света Марина“ ЕАД сумата от 110,00 лв., представляваща сторени от лечебното заведение разноски по делото.
От представения трудов договор № 248/11.12.2014 г. е видно, че между страните, считано от 15.12.2014 г. е възникнало валидно трудово правоотношение, като ответницата е назначена на длъжност – специализант при непълно работно време, със срок на изпитване 6 месеца.
С допълнително споразумение №3355/09.09.2015 г. към договора страните са се споразумели работното място на ответницата да се счита Четвърта съдебно-психиатрична клиника в Първа психиатрична клиника, Отделение: Съдебна психиатрия.
От длъжностната характеристика на ответницата е видно, че същата следва да води изрядно и в пълен обем болничната документация; оформя регламентираната болнична и друга специфична документация до деня на изписване на болния; е подчинена на началник клиника/отделение; отчита своята дейност пред началника на структурата, носи отговорност за законосъобразността и резултатите на взетите то нея решения при изпълнение на трудовото си правоотношение и др.
Видно от Заповед №262/13.12.2017 г. трудовото правоотношение на ответницата с ищцовото дружество е прекратено, считано от 21.12.2017 г. с едномесечно предизвестие.
От представената Заповед №Р-43/26.01.2018 г. на Изп. директор на У. „С.М.“ проф. д-р Валентин Игнатов е наредено да бъде осъществена имуществена отговорност спрямо С.Р., като от брутното й трудово възнаграждение да бъде удържана сумата в размер на 80,75 лв., представляващи 30,13% от сумата 268,00 лв., съставляваща общия размер на причинената но МБАЛ „Света Марина“ ЕАД вреда, като на осн. чл. 210, ал. 5 от КТ бъдат предприети мерки за събиране на посочените суми по реда на чл. 410 от ГПК, предвид на това, че трудовото правоотношение с д-р Р. е прекратено към момента на издаване на заповедта.
От показанията на изслушания по делото свидетел проф. д-р Петър
М.
М.
се
установява,
че
същият
бил
служебно
ангажиран
– имал
лекции извън територията на болницата, когато е било прието лицето Р. М., който е бил доведен от полиция, с данни, че след като разпространил в редица медии, вкл. Фейсбук „новината“, че ще се замозапали пред Община Варна, се разхождал с туба запалителна течност-бензин около сградата на Общината, поради което полицията го залавя. Неколкократно наблюдаващият прокурор се обаждал и настоявал да бъде оставено лицето в болницата. Д-р Р., която била специализанктка на свидетеля, при приемането на Р. М. била на смяна с д-р Джорджанова, която е с две специалности - психиатрия и съдебна психиатрия и тя пряко е участвала в приемането на болния. Прокурорът поела ангажимент, че ще съдейства по Закона за здравето срещу пациента да се образува производство. Д-р Р. била дежурна на следващия ден и свидетелят й казал, че е длъжна, тъй като ръководителят на болницата не е на работа, да уведоми съда, след което в първия работен ден да бъде уведомен ръководителят на лечебното заведение. По това време нямало разписано как да бъде уведомяван ръководителя на лечебното заведение, като свидетелят категорично заявява, че той не е запознат с регламент как и дали ръководителят на лечебното заведение следва да бъде уведомен, когато не е на работа. Никога не са разполагали с телефонен номер на проф. Игнатов. Тъй като д-р Р. не е намерила факс на съда, уведомила съда чрез имейл. Р. М. е приет в петък, по което време на работа е била д-р Джорджанова, която е със специалност, а ответницата д-р Р. е специализант и се намира под супервизия.
Съгласно разпоредбата на чл.
203, ал.1 от КТ работникът или служителят отговаря имуществено за вредата, която е причинил на работодателя по небрежност при или по повод изпълнението на трудовите си задължения.
Съгласно чл. 206
от КТ за вреда, причинена на работодателя по небрежност при или по повод изпълнението на трудовите задължения, работникът или служителят отговаря в размер на вредата, но не повече от уговореното месечно трудово възнаграждение, като отговорността е в същия размер и когато работодателят е обезщетил трети лица за вреди, причинени от работника или служителя при същите условия.
Съгласно чл.
210, ал. 5 от КТ в случаите, когато поради прекратяване на трудовото правоотношение или по други причини събирането на сумата не може да стане чрез удръжки по реда на предходната алинея, въз основа на заповедта на работодателя или на органа по изречение второ на ал. 1 работодателят може да поиска издаване на заповед за изпълнение по чл. 410, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс независимо от размера на вземането.
Съгласно разпоредбата на чл. 210,
ал.1 от КТ в случаите на ограничена имуществена отговорност работодателят издава заповед, с която определя основанието и размера на отговорността на работника или служителя, която заповед, съгласно разпоредбата на ал. 2 от същия член, се издава в 1-месечен срок от откриването на вредата или от плащането на сумата на третото лице, но не по-късно от 1 година от причиняването й.
Производство е инициирано именно по повод на подадено от работодателя заявление по чл. 410 от ГПК, въз основа на издадена Заповед за ангажиране на непълна имуществена отговорност на работника. Срокът за издаване на тази заповед, съгласно с цитираната разпоредба на чл. 210, ал.2, предл. първо от КТ е едногодишен, като меродавен за спазването на този преклузивен срок по чл. 210, ал. 5 от КТ е не моментът на издаване на заповедта за ангажиране на непълна имуществена отговорност на служителя, а моментът на узнаване на заповедта – или по-конкретно датата на връчване на същата на работника. В настоящото производство не бяха ангажирани доказателства за това дали заповедта е връчена на работника, още по-малко за датата, на която това е станало. За крайна дата на твърдяното вредоносно деяние се сочи 06.02.2017 г., т.е. последният ден през който е било възможно да бъде връчена заповедта на лицето е 06.02.2018 г. В случай, че заповедта не е била връчена до този момент на работника, е следвало до този момента да се заяви искането за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, на осн. чл. 210, ал. 5 от ГПК, във вр. с чл. 406, ал.2, предл. първо от КТ. Видно от входящия номер върху заявлението за издаване на заповед за изпълнение същото е депозирано в съда на 08.02.2018 г. Няма данни в заповедното дело с №1969/2018 г. на ВРС, сезиращото заявление да е подавано по пощата, нито са налични други доказателства, установяващи по-ранния момент на подаване на заявлението, от които да е видно, че преклузивният едногодишен срок е спазен. Фактът, че на заявлението е поставен изходящ номер от 05.02.2018 г. от администрацията на ответника не означава автоматично, че срокът е спазен, дори при прилагане на разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК.
Отделно от горното съдът намира, че работодателят изобщо не е можел да ангажира ограничената имуществена отговорност на работника по реда на чл. 210 от КТ, доколкото към датата на издаване на заповедта за ангажиране на тази отговорност трудовото правоотношение с работника е било вече прекратено. Целта на производството по чл. 210 от КТ е да се извърши прихващане на вземането на работодателя към работника за вреди с вземането на работника за трудово възнаграждение, след внасяне на стабилност в отношенията им със стабилизиране на заповедта. Към датата на издаването на заповедта не е имало с какво свое изискуемо задължение към работника да извърши прихващане, което е смисълът на разпоредбата на чл. 210 от КТ. Изобщо ал. 5 на този член следва да се приложи в случай, че има издадена заповед срещу служителя, след стабилизирането на която трудовото правоотношение между работника и работодателя е прекратено, поради което е станало невъзможно да се изпълни целта на закона, която е да се извърши прихващане с текущи вземания на работника за трудови възнаграждения. В конкретния случай сме изправени пред изначална липса на подобна възможност, доколкото не е било изобщо налице действащо трудово правоотношение към момента на издаване на заповедта. С това съдът не отрича правната възможност на работодателят да търси по реда на чл. 410 от ГПК сумата на увредата на общо основание, а възможността това да стане на основание издадена заповед по чл. 210 от ГПК.
В хода на настоящото производство недоказано остана и твърдението на ищеца, че е извършил плащане към третото лице чрез изпращане на пощенски запис на 28.12.2017 год., получен от г-н М. на 06.01.2018 год. При ангажиране на непълната имуществена отговорност на служителя на обезвреда подлежат действително претърпените вреди, а не бъдещите такива. Само на основание недоказаност на плащането към третото лице искът на ищеца срещу ответника следва да бъде отхвърлен.
По делото не бяха представени и доказателства за действащи вътрешноболнични правила, по силата на които за служителите да е регламентирано точно и ясно, какво би следвало да е процедурното им поведение при ситуация по чл. 154 от ЗЗдр. Не се наведоха твърдения, до знанието на служителите от Първа психиатрична клиника да са сведени конкретни правила за уведомяване на изпълняващ длъжността „ръководител на лечебно заведение“ във връзка с изпълнение на чл. 154 от Закона за здравето, нито дали е имало лице, на което да е делегирано упражняването на правата и задълженията на ръководителя на лечебното заведение по чл. 154 от Закона за здравето, при отсъствие на титуляра. Вземайки предвид субординационното положение на ответницата с оглед на длъжността, която тя е заемала – специализант и то в една строго йерархична структура, съдът намира, че в никой случай не би могло без позоваване на изрично приети вътрешни правила, които да са изрично сведени до знанието на работника и следователно нарушени, да й се вменяват задължения и да й се търси отговорност за действия, който тя не е предприела, при все че не е била уведомена, какво е следващото й се поведение. Видно от длъжностната й характеристика ответницата е следвало да изготвя медицинска документация, а не правна такава, каквото се явява искането до съда. Фактът, констатиран по гр.д.№ 3326/2018 г. на ВРС, че изпратеният от нея имейл, изобщо не е съставлявал по съществото си искане по чл. 154 от Закона за здравето, в достатъчна степен показва, че същата изобщо не е била подготвена да отправя подобни искания.
Отделно от горното ответницата не е била привлечена в качеството й на трето лице помагач в производството по гр.д.№ 3326/2018 г., на ВРС, поради и което тя не е обвързана от задължителната сила на мотивите и респ. констатациите на районния съд. Съгласно чл. 154, ал. 1 от Закона за здравето когато състоянието на лице по чл. 146, ал. 1, т. 1 и 2 налага продължаване на лечението след овладяване на спешното състояние, ръководителят на лечебното заведение взема решение лицето да бъде настанено временно за лечение за срок не по-дълъг от 24 часа, като уведомява незабавно близките на пациента за това. Настоящият състав разбира цитираната разпоредбата, че първо е трябвало да бъде налице овладяване на спешното състояние и едва след това овладяване да се е наложило наставяне за още 24 часа, което да е разпоредено от ръководителя на лечебното заведение. Дали спешното състояние е било овладяно след изтичане на 24 час от настаняването на лицето не е ясно от представената епикриза, както и от целокупния доказателствен материал, събран по гр.д.№ 3326/2018 г. на ВРС. Законът за здравето обаче не указва, че след 24-ия час състоянието на лицето не следва да се счита за спешно, нито че в разрешението по чл. 154, ал.1 от ЗЗдр. се поглъща и периода на спешно състояние. Ако приемем това, то престоят по спешност без предварително разрешение на ръководителя на лечебното заведение би се явило при всеки случай незаконно. Липсата на доказателства за моментът на овладяване на спешното състояние на пациента води до невъзможност да се прецени и моментът, от който насетне е било необходимо решение на ръководителя на лечебното заведение до 24 часа.
Въз основа на изложеното по-горе, настоящият състав намира така предявения иск за неоснователен, поради което същият следва да бъде отхвърлен изцяло.
Съгласно
разпоредбата на чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответника се заплащат направените от
него съдебно-деловодни разноски, съразмерно на отхвърлената част от иска. В представен списък
по чл. 80 от ГПК ответникът е посочил – адвокатско възнаграждение, определено
съгласно чл. 38, ал.2 от ЗАдв. Съгласно константната съдебна практика,
обективирана в постановените по реда на чл.290 ГПК решения: № 220/07.01.2013
год. по т.дело № 1106/2011 год. на ІІ т.о.; № 97/06.07.2009 год. по т.дело №
745/2008 год. на ІІ т.о.; р.№ 111/01.07.2011 год. по т.дело № 676/2010 год. на
ІІ т.о.; р.№ 165/26.10.2010 год. по т.дело № 93/2010 год. и др.,присъждане на
адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. се следва единствено след
представен надлежно сключен договор за защита и съдействие, в който е посочено,
точно на кои от изчерпателно изброените основания в чл. 38 ал. 2, т. 1-3 от
ЗАдв. се осигурява безплатната защита и съдействие. Ако липсва такова изрично
посочване в договора не може да се счете, че правната услуга е оказана при
условията на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. и следователно на процесуалния представител
на страната не следва да се определя и присъжда адвокатско възнаграждение от
съда. Доколкото по делото изобщо не е представен договор за правна защита и
съдействие и съгласно практиката на ВКС, липсва основание за присъждане на
разноски за производството, ако не е представено пълномощно, в което да е
посочено някое от основанията по чл.38 ЗА за оказване на безплатна правна
помощ. Това обосновава извод, че не се дължи присъждане на адвокатско
възнаграждение по този ред.
Мотивиран
от
гореизложеното,
съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Многопрофилна болница за активно лечение
"Света Марина"
ЕАД, ЕИК *********, чрез проф. д-р Валентин Любомиров Игнатов, д.м., в качеството му на Изпълнителен директор, със седалище и адрес на управление *** срещу С.П.Р., ЕГН **********, с адрес: *** иск с правно основание чл. 422, във вр. с чл.415 от ГПК, във вр. с чл. 203 и чл. 210 от КТ за приемане за установено между страните, че ответницата дължи на ищеца сумата от 80,75 лв. (осемдесет лева и седемдесет и пет стотинки), представляваща обезщетение за нанесени на лечебното заведение щети, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 08.02.2018 год. до окончателното й изплащане, за което вземане е издадена по реда на чл.410 от ГПК в полза на МБАЛ „Света Марина“ ЕАД заповед за изпълнение на парично задължение №1015 от 12.02.2018 год. по ч.гр.д. № 1969/2018 год. по описа на ВРС, 40 състав.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване с
въззивна жалба пред Варненски
окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването
му на страните.
Препис от настоящето решение да се връчи на страните по делото, заедно със съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 от ГПК.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: