Р Е
Ш Е
Н И Е
№… Разград
24. VІІ.2020г.
година Град
В ИМЕТО НА НАРОДА
Разградски
окръжен
2020
съд
6.
VІІ.
На Година
публично РАЯ ЙОНЧЕВА
В заседание
в следния състав:
Секретар:
Н.Р ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВАЛЕНТИНА ДИМИТРОВА АТАНАС
ХРИСТОВ
ЧЛЕНОВЕ:
Като разгледа докладваното от СЪДИЯ ЙОНЧЕВА
В. гражданско 2020 108
дело по описа за година
за да
се произнесе, съобрази следното:
Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №227/23.ХІІ.2020
по грд №447 , образувано по описа му за 2019, състав на КРС е отхвърлил предявените по реда на чл.422 ГПК и на
осн.чл.124 ГПК искове на „ТИ БИ АЙ“ЕАД, ЕИК*********,
гр.София срещу А.В.А., ЕГН**********г. за установяване дължимост на вземания, съответно:
в размер на 3 173,83 лева,
представляващи главница по Договор за потребителски кредит № **********/16.V.2018
г., дължима ведно със законната
лихва, считано от 12.ХІІ.2018 - дата на подаване на заявление за реализиране
отговорността по кредитния договор по реда на чл.417 ГПК.; в размер на 660.67
лева – договорена за
периода 25.VІІ.2018 г. до 26.ІХ.2018 г. възнаградителна лихва и в размер на 40.87
лв., претендирани в обезщетение за забава върху просрочената главница за
времето от 25.VІІ.2018 г. до 3.ХІІ.2018
г. За които вземания, в производство по ч.гр.д.№752/2018г.
по описа на КРС на осн.чл.417 ГПК е издадена Заповед №441/13.ХІІ.2018г. за незабавно изпълнение на парични задължения.
С оглед отхвърляне на основните искове, с
цитираното решение КРС е уважил изцяло предявеният в условия на обективно и
евентуално съединяване осъдителен иск, като е осъдил ответницата А.В.А., ЕИН**********
да заплати на ищеца „ТИ БИ АЙ“ЕАД, ЕИК********, гр.София сумата от
2218,21лв. в изпълнение на поето за периода 25.VІ.2019-25.V.2021г. задължение
за главница, ведно със законна лихва от дата на предявяване на иска до
окончателното й изплащане.
Недоволно от така постановеното решение, ищцовото дружество обжалва същото в цялост като неправилно, необосновано и незаконосъобразно.
При редовност в призоваването, въззивникът
не се явява и не изпраща свой представител в насроченото по същество
на жалбата с.з. С депозирано към дата на с.з. писмено становище, заявява, че
поддържа релевираните с жалбата отменителни основания. Моли за отмяната му и за
постановяване на ново такова, с което съдът да уважи предявените по реда и в сроковете на чл.422 ГПК искове за
установяване на вземанията, за които в производство по реда на чл.417 ГПК срещу
въззиваемата е издадена заповед за незабавно изпълнение. В условия на
евентуалност, в зависимост от изхода по главния иск, поддържа евентуално
предявения такъв за осъждането на ответницата с изпълнение по главница в размер
на 2 218,21лв. претендира разноски.
В законоустановения и предоставен й за това срок, насрещната по жалбата страна
се е възползвала от правото си на отговор. С депозирането му оспорва основателността
на жалбата и моли за потвърждаване на решението като
правилно, обосновано и законосъобразно постановен съдебен акт. Поддържа
искането си за разсрочване на
изпълнението в условия на чл. 241 (1) ГПК.
В
с.з., чрез представляващата я по пълномощие адв. Николова, въззиваемата пледира
за потвърждаване на решението като правилно, обосновано и законосъобразно
постановен съдебен акт. Поддържа
искането си за разсрочване на
изпълнението в условия на чл. 241 (1) ГПК, изтъквай затрудненото и материално
положение и раждането на дете. На осн.чл.38а ЗА повереникът на въззиваемата претендира
присъждане на адвокатско възнаграждение за оказаната й безплатна помощ.
Като прецени събраните по делото
доказателства във връзка с наведените
във въззивната жалба възражения срещу
законосъобразността на атакувания съдебен акт и становището на
въззиваемата страна, по свое убеждение и съобразно чл. 12 във вр. с чл.23 ГПК,
съдът намира за установено следното:
Като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и от
легитимираща интерес от обжалването страна , жалбата е допустима.
При дължимата по реда на чл.269 ГПК проверка, съдът установи, че решението е валидно, а в обжалваните си части
и допустимо постановен съдебен акт.
Значимите за изхода на делото
факти са установени от
първоинстанционния съд с допустими по см. на ГПК доказателствени средства,
при правилно разпределена между страните тежест на
доказване и в съответствие с проявена от тях
активност в тази насока. Установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка се споделя от настоящата инстанция, пред която не са постъпвали искания за събиране на
допустими по см. на чл.266 ГПК доказателства.
Разгледана по същество, жалбата е
частично основателна.
Грд №447/2019, е образувано на производство
пред КРС по искове, предявени в условия на обективно кумулативно и евентуално
съединяване от „ТИ БИ АЙ“ЕАД, ЕИК*******, гр.София срещу А.В.А., ЕГН**********г,
както следва:
-положителни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1, във
връзка с чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 240, във вр. с
чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено в отношенията
между страните, че ответницата дължи
сумите, за които срещу нея и в полза на ищеца по ч.
гр. д. № 752/2018 г. по описа на КРС е издадена Заповед за незабавно изпълнение
№441/13.ХІІ.2018 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл. 417 от ГПК, а именно: Неизплатена по договор за потребителски кредит главница
в размер на 3 173,83лв., ведно със законна лихва, считано от 12.ХІІ.2018г.
-датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК до окончателното плащане на задължението;
Договорна(възнаградителна) лихва в размер на 660,67лв. за периода от 25.VІІ.2018
г., до 26.ІХ.2018 г. -датата на обявяване на предсрочната изискуемост на
кредита; Обезщетение за забава върху просрочената главница за периода от 25.VІІ.2018
до 3.ХІІ.2018 г., в размер на 40,87 лв.
. предявен в условия на евентуалност, в случай на
отхвърляне на установителните искове, осъдителен иск за заплащане на главница
от 2 218,21лв., дължима по ДПК за периода 25.VІ.2019 – 25.V.2021г., ведно
със законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба, до
окончателното й плащане. В реквизит на договора е посочено, че в качеството си
на кредитополучател, ответницата се е задължила да възстанови предоставеният й
в размер на 2 900,00лв. кредит в срок до 25.V.2021г., на равни месечни
вноски, всяка с падеж на 25-то число на съответния месец.
Исковете са допустимо предявени в
срока на чл. 415 ГПК за установяване на
вземания, съответни по основание и размер на заявените
по реда на чл.417 ГПК след оспорването
им, по реда и в срока на чл.414 ГПК , от
страна на длъжника в заповедното производство.
По делото е безспорно установено, че 16.V.2018, при закупуване на стока на
разсрочено плащане, въззиваемата е сключила с ищцовото дружество договор
за потребителски кредит № **********. Предоставеният й кредит е в размер на
2 900,00лв. ДПК е сключен за срок до
25.V.2021г. В срока на договора, въззиваемата се е задължила с връщане на
кредита на 36 равни месечни вноски, всяка с падеж на 25-то число от съответния
месец. В размера на
месечно дължимата анюитетна вноска е включена и
дължимата възнаградителна лихва. В общия размер на кредита съгласно чл. 7. 1 от
договора е включена и еднократна такса за оценка на риска, в размер на 348,00
лв., която се финансира от кредитора и се възстановява от потребителя с
дължимите месечни вноски съгласно Погасителния план. Да се твърди, че кредиторът е
предоставил в заем на длъжника сума за погасяване на задължение, възникнало от
същия този заемен договор, е правен и житейски абсурд. Очевидно е, че
завоалираната формулировка на начина, по който длъжникът следва да плати
определената от кредитора такса за оценка на риска цели необосновано оскъпяване
на кредита, в ущърб на потребителя като икономически по-слаба и недостатъчно
информирана страна, което на общо основание е недопустимо.
Процесният
договор за кредит е сключен при действието на Закона за потребителския кредит
(обн. ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в редакцията му изм. и доп. с ДВ, бр. 57 от
28.07.2015 г.). Съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПК, кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, като в ал. 2 на цитираната норма е предвидено, че
кредиторът не може да иска заплащане на такси и комисиони за действия, свързани
с усвояване и управление на кредита. Независимо от използваната в договора
формулировка "такса за оценка на риска", съдът намира че сумата от
348 лева, представлява такса за усвояване на заема. За да формира този си извод
съдът отчете на първо място посоченото в искането-декларация, че тази такса ще
се дължи само при одобряване на кредита. Ето защо и съдът намира, че включената
в главницата сума от 348 лева по съществото си представлява прикрита такса за
управление на кредита, а съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договора за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
закона, е нищожна и като такава непораждаща права и задължения за страните по
заемното правоотношение.
Правилно, обосновно от доказателствата и
съответно на приложимия мат. закон първоинстанционниятсъд е приел, че тази
клауза, задължаваща кредитополучателя с
плащане и на разпределената в месечните вноски такса за оценка на риска, е
недействителна поради противоречието й с нормите на ЗПК и ЗЗП, гарантиращи
императивно защитата на потребителите от
неравностойни договорни клаузи, , за които съдът следи служебно. По отношение
задължението на съда да преценява служебно неравноправния характер на
договорните клаузи, включени в потребителските договори, е налице категорично
установена съдебна практика, вменяваща в задължение на съдилищата да
следят служебно за наличие на фактически и/или правни обстоятелства,
обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се
произнасят, независимо дали страните са навели такива възражения или не, като
служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора
са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/ 9.ХІІ.2013 г. по тълк. д.
№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В
изрична договорна клауза - т. 16. 2 от договора, страните са приели, че при просрочие-пълно
или частично на три поредни месечни вноски, считано от дата на падеж на
последната от трите просрочени вноски, вземането по договора става автоматично
и изцяло предсрочно изискуемо, без да е необходимо кредитодателят да уведомява
за това кредитополучателя.
В допълнение на изложеното в мотиви
на обжалваното решение, в този си състав съдът приема, че постигната между
страните уговорка за автоматично прекратяване на сключения между тях кредитен
договор, урежда развалянето на договора от страна на кредитодателя при виновно
неизпълнение на задължение от кредитополучателя и следва да бъде тълкувана
съобразно разпоредбата на чл. 87 ЗЗД единствено в смисъл, че кредиторът няма да
дава подходящ срок за изпълнение, а развалянето ще настъпи при условията на чл.
87, ал. 2 ЗЗД. Съгл. чл. 10 ЗПК писмената форма е предвидена като условие за
валидност на договора за потребителски кредит. Разпоредбата на чл. 87, ал. 1 ЗЗД дава възможност за разваляне на един двустранен договор от изправния
кредитор, но след изрично предупреждение. Когато договорът е сключен в писмена
форма(както е и в случая), то по арг. от разпоредбата на чл. 87, ал. 1, изр.
второ от ЗЗД и изявлението за разваляне следва да е обективирано в писмена
форма, а също и да е достигнало до другата страна по договора. Като постигната
в противоречие с императивна законова норма, клаузата, освобождаваща кредитора
от задължението на уведоми длъжника за прекратяването на договора е нищожна по
см. на чл. 26, ал. 1, предл. І ЗЗД.
От приложеното като
доказателство извлечение от сч. книги на въззивника, се установява, че на 9.VІІ.2018г. въззиваемата е престирала
109,60лв., отнесени от кредитора в изпълнение на първата от дължимите по кредитния договор вноски. По отношение на следващите три
поредни вноски, последната настъпил на
25.ІХ.2018г. падеж, е налице
неизпълнение.
Като
доказателство на л.20 и 21 от делото на КРС са приложени две, издадени от
въззивника уведомления, с които същия уведомява въззиваемата, че поради обективирано
от нея неизпълнение и съгл. т.16.2 от ДПК, на
26.ІХ.2018г. кредитният договор е
обявен за предсрочно изискуем . Уведомленията
са били адресирани до въззиваемата на
адрес в гр. Кубрат, посочен от нея като адрес за кореспонденция по договора и на
адрес в гр. София. Доказателства за
връчване на уведомлението на адрес в
гр.София, ищецът не представя. В приложение на уведомленията е депозирана обратна пощенска разписка с положен
печат, от който е видно,
че връщането й е извършено от пощенски
клон в гр. Кубрат. На 23.ХІ.2018г.
длъжностното лице, оторизирано с
връчването на пратката в гр.Кубрат, е удостоверило , че адресатът е „починал“ и
пратката не е връчена.
Представеното известие за доставяне
не удостоверява връчването на уведомлението.
Предвид
изложеното, съдът намира, че отправеното
до кредитополучателя писмено изявление на банката за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем не е произвело целените правни последици, доколкото от
доказателствата не следва извод за връчването му на
кредитополучателя. Както правилно е
приел в мотивите си и първоинстанционният съд, за да бъде завършен
преобразуващия фактически състав за отнемане преимуществото на срока е
необходимо не само обективния факт на допусната забава на две или повече
месечни вноски, а още и нарочно изявление от името на кредитора до длъжника за
обявяване кредита за предсрочно изискуем.
Съгласно
заключението, непогасеното задължение на ответницата, за целия срок на договора
възлиза в общ размер на 3 944,06лв.,
от които -3 248,00лв. по главница и 696,06 за договорената възнаградителна
лихва. На база събраните по делото доказателства правилно първоинстанционният
съд е преценил, че волеизявлението на кредитора за обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита не е достигнало до знанието на длъжника, поради което
предсрочната изискуемост не е настъпила. Първостепенният съд обаче не се е
съобразил с постановките на ТР № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което
съществуването на вземането се установява към момента, в който се формира сила
на пресъдено нещо, а не към момента на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, поради което искът по чл. 422, ал. 1 от ГПК следва да се
уважи за изискуемите вземания към момента на приключване на съдебното дирене в
исковия процес. Прилагането на този принцип, а и на нормата на чл. 235, ал. 3
от ГПК, означава да се вземе предвид и настъпването на падежа на определени
вноски след предявяване на иска по чл. 422, ал. 1 от ГПК. Което обуславя
изискуемостта на претендираните със заявлението и впоследствие с исковата молба
суми до размера на падежиралите и доказано изискуеми по кредита вземания.
При така установените факти и
обстоятелства, въззивният съд приема от правна страна следното: По делото е
безспорно установено, че кредитът е усвоен при спазване на условията за това,
регламентирани в чл. 7.2.1 и чл. 7.2.2 от договора.
В случая, неизпълнението на
поетите от въззиваемата задължения датира от 25.VІ.2018г. и касае всички
вноски, , с настъпил в хода на делото падеж. Последната такава е падежирала на
25.VІ.2020г.
Съобразявайки факта на настъпила в хода на
делото изискуемост на вноските по главница за времето от 25.VІ.2018 до 25.VІ.2020,вкл.,
което обстоятелство следва да бъде взето предвид и с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК,
и изложеното по горе относно недействителността на договорената
еднократна такса за оценка на риска, въззивният съд намира, че чистата
стойност на предоставения и подлежащ на връщане финансов ресурс е в размер на
2 118, 15лв. В този размер следва да
бъде уважен установителния иск за главница, като в отношенията между страните
се признае за установено, че сумата се дължи от заемателя, ведно със законна
лихва, считано от датата на подаване на заявлението- 12.ХІІ.2018г. до
окончателното й изплащане, като се съобразят и въведените със ЗАКОН за мерките и действията по
време на извънредното положение, ограничения
при плащане на лихви за забава по време на обявеното извънредно положение
Решението, в частта с която този иск е бил
отхвърлен от КРС като неоснователен, следва да бъде отменено като неправилно и
необосновано.
Съгласно чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Въззивникът претендира до установяването й
като дължима и договорената
за периода 25.VІІ.2018-26.ІХ.2018 възнагр. лихва, като и дължима в обезщетение
за забава лихва за времето от 25.VІІ.2018-3.ХІІ.2018г.
Съдът счита, че доводите на въззивника са
неоснователни относно приложението на материалния закон в спора между страните.
Действително по общата си характеристика договорът между страните е договор за
банков кредит, но с оглед специалния характер на ЗПК този договор е за
потребителски кредит и за него са приложими специалните правила на ЗПК и само
при липса на уредба са приложими общите правила на ТЗ за договора за банков
кредит. В случая специалното правило на
чл. 23 ЗПК предвижда да се върне само чистата стойност на кредита, без
да се дължи лихва или други разходи. В § 1 от ДР на ЗПК е дадено легално
определение на понятието "общ разход на кредита за потребителя",
което означава, че всички пера от този разход са извън тази чиста стойност на кредита.
Законодателят по реда на изключването е определил чистата стойност на кредита
като размер на усвоената и неиздължена главница по договора за потребителски
кредит, поради което не е налице законово основание за въззивника да претендира
за договорна или каквато и да е друга по вид лихва.
С оглед разпоредбата на чл. 23
от ЗПК претенциите за лихви – възнагр. и мораторна за забава, следва да се
отхвърлят изцяло като неоснователни поради установената по горе нищожност
на ДПК. Искът за обезщетение за забава върху
просрочената главница за периода от 25.VІІ.2018 г., до 3.ХІІ.2018 г., в размер на 40,87лв., е неоснователен и
поради това, че сумата се претендира като последица от обявената предсрочна
изискуемост, каквато в случая не е налице. Извън това, съгласно чл. 16. 2 от
процесния договор, при обявена предсрочна изискуемост обезщетение за забава се
начислява от датата на падежа на последната от трите просрочени вноски, в
случая-25.ІХ.2018 г., а не от падежа на първата просрочена вноска-25.VІІ.2017 г.,
в какъвто смисъл е исковата претенция.
В
частта, с която са отхвърлени установителните искове за главница за разликата
над 2 118,15 лв. до претендираните
3 173, 83лв , за възнагр. лихва и
за лихви за забава, решението като
краен резултат е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.
При това произнасяне на въззивната
инстанция не е налице процесуалното условие за разглеждането на заведените като
евентуални осъдителни искове, поради което решението на КРС, съдържащо произнасяне
по съществото по тези осъдителни претенции, следва да бъде обезсилено като
процесуално недопустимо.
Съобразно този изход на спора
следва да се присъдят и претендираните от страните съдебни разноски.
На молителя в заповедното производство по ч.
гр. д. № 752/2018 г. по описа на КРС са присъдени разноски в общ размер на 227,51
лв., от които 77,51 лв. -държавна такса за образуване на делото и 150,00 лв.
-юрисконсултско възнаграждение. По гр. д. №447//2019г. по описа на КРС направените
от ищеца разноски възлизат на: 77,51 лв. -държавна такса за образуване на
делото; 300. 00 лв. - заплатено възнаграждение на вещо лице. С решението си КРС
е определил и присъдил 150,00лв. за юрисконс. възнагр. В настоящото въззивно
производство въззивникът е направил разноски за държавна такса в размер на 77,51лв. Претендира
и юрисконсултско възнаграждение. , което с оглед обективирано пред тази
инстанция процесуално поведение, съдът определя в размер на 50,00лв.
Съобразно уважената част от
исковете на „ТИ БИ АЙ“ЕАД, ЕИК131134023 се дължат и следва да бъдат присъдени разноски
в размер на: 124,00лв. по ч.
гр. д. № 752/2018 г. по описа на КРС; 315,65лв. по гр. д. № 447/2018 г. по
описа на КРС и 74,00лв. за настоящото производство. Съразмерно
на отхвърлената част от иска, на осн.чл.38 ЗА на повереника на въззиваемата, за
оказаната й безплатна помощ, се следва
присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 200,00лв., в минимума на
предвиденото в чл.7(2) Н-ба №1/2004г. за адв. възнагр.
Воден от гореизложеното, Съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА постановеното по гр. д. № 447/2018 г. по описа на КРС Решение №227/23.ХІІ.2019 г. в
ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените установителни искове по чл. 422, ал. 1
от ГПК за: Главница, за разликата над сумата от 2118,15 лв., до претендираните 3 173,83
лв.; , Договорна(възнаградителна) лихва в размер на 660,67 лв., претендирана за
периода от 25.VІІ.2018 до 26.ІХ.2018г г.
-датата на обявяване на предсрочната изискуемост на кредита; Обезщетение за
забава върху просрочената главница в размер на 40,87 лв., претендирано за
периода от 25.VІІ.2018 г до 3.ХІІ.2018г.
ОТМЕНЯ Решение № 227/23.ХІІ.2019 г. по гр. д. № 447/2018 г. на КРС в ЧАСТТА, с която е отхвърлен иск за
установяване на вземане за неплатена по ДПК главница от 2 118,15лв., както
и в частта му за разноските и ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните, че по издадената по ч. гр. д. № 752/2018 г. по
описа на КРС Заповед № 441/13.ХІІ.2018 г. за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК А.В.А., ЕГН**********г., в качеството си на кредитополучател по Договор за
потребителски кредит № **********/16.V.2018г
дължи на „ТИ БИ АЙ“ЕАД, ЕИК131134023, гр.София сумата от 2118,15(две хиляди сто
и осемнадесет лева и петнадесет стотинки ), представляваща неплатена на падеж главница, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от 12.ХІІ.2018 до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА А.В.А., ЕГН**********г. да заплати на „ТИ БИ
АЙ“ЕАД, ЕИК131134023, гр.София, сторените разноски съобразно уважената част от
исковете, а именно: 124,00лв. по ч.
гр. д. № 752/2018 г. по описа на КРС; 315,65лв. по гр. д. № 447/2018 г. по
описа на КРС и 74,00лв. за въззивно производство.
На осн. чл.38А ОСЪЖДА „ТИ БИ АЙ“ЕАД, ЕИК*******, гр.София да
заплати на адв.Мариана Николова адвокатско
възнаграждение в размер на 200,00лв, съразмерно на оказаната на А.В.А., ЕГН**********г
безплатна помощ
ОБЕЗСИЛВА Решение № 227/23.ХІІ.2019 г. по гр. д. № 447/2018 г. на КРС в осъдителната му част и ПРЕКРАТЯВА
производството по делото по предявения в
условия на евентуалност осъдителен иск.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
НР