РЕШЕНИЕ
№ 218
гр. ХАСКОВО, 29.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, I-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на
първи юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:МИЛЕНА Д. ДЕЧЕВА
Членове:ЖУЛИЕТА КР. СЕРАФИМОВА-
ДИМИТРОВА
КАПКА Ж. ВРАЖИЛОВА
при участието на секретаря Р.А. Г.
като разгледа докладваното от МИЛЕНА Д. ДЕЧЕВА Въззивно гражданско
дело № 20225600500262 по описа за 2022 година
Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 260005/28.01.2022 г., постановено по гр.д. № 1638/2020 г. по описа
на Районен съд – Хасково, е осъден А. К. А. да заплати на „Масивна динамична група“
ЕООД - гр.*** сумата от 2714.95 лева, представляваща 2630.95 лева - неотчетени и
невъзстановени фирмени средства /“служебен аванс“/, ведно със законната лихва върху
главницата от 2630.95 лева, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда
(30.12.2020 г.) до окончателното й изплащане, както и сумата в размер на 84 лева за
нотариални разходи за представяне на отчет, връщане на служебни пари и прекратяване на
трудовия договор. С решението е отхвърлен като неоснователен и недоказан иска да бъде
осъден ответника А.К.А. да заплати на „Масивна динамична група“ ЕООД - гр.*** , сумата
от 500 евро (или 977.91 лева) - главница, представляваща обезщетение за лишаване от
правото на ответника да ползва собствеността си в размер на обичайния наем за
задържането на камион и ремарке за 5 дни, ведно със законната лихва върху главницата от
500 евро (или 977.91 лева), считано от датата на депозиране на исковата молба в съда до
окончателното й изплащане. Съдът е присъдил и разноските по делото съобразно уважената
и отхвърлената част от исковата претенция.
Недоволни от постановеното решение са останали ищеца и ответника, като всяка
от страните е обжалвала решението.
С въззивната жалба на ищеца „Масивна динамична група“ ЕООД решението се
обжалва в частта, в която исковата претенция е отхвърлена за осъждането на ответника да
заплати на ищеца сумата от 500 евро главница, представляваща обезщетение за лишаване от
правото му на ползване върху собствеността си в размер на обичайния наем за задържането
на камион и ремарке за 5 дни, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
1
датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното й изплащане.
Фактическите констатации на съда в тази връзка не съответствали на обективната истина и
събраните доказателства, а правните изводи – на закона. Доказателствата по делото не били
обсъдени в цялост и в резултат се стигнало до неправилно, незаконосъобразно и
необосновано решение, за което се отправя искане да бъде изменено в обжалваната част.
Според ищеца съдът неправилно квалифицирал исковата претенция по реда на чл. 59 ЗЗД и
с оглед на това неправилно разпределил и доказателствената тежест по делото. В исковата
молба и по делото ищецът не твърдял, че ответникът се е обогатил. Напротив, твърденията
били в насока, че ищецът не може да ползва задържаните камион и ремарке за 5 дни, която е
задържана неправомерно от ответника, намира се в негово владение и превозните средства
не могат да се ползват по предназначението си за превоз на товари. В резултат на това за
ищеца настъпила вреда, която се остойностявала в размер на обичайния дневен наем за
такъв вид МПС. Липсвали изобщо твърдения за обогатяване от страна на ответника.
Всъщност, правната квалификация следвало да бъде по чл. 45 ЗЗД – непозволено увреждане
– превозните средства били задържани неправомерно от ответника, без да има право на
това, и така не изпълнил задължението си да не вреди другиму. Вредата се изразявала в
невъзможността на ищеца да ползва собствеността си за времето, през което се намира във
владението на друго лице, а размера на вредата се установявал от назначената по делото
експертиза. Причинната връзка между деянието и вредите също била доказана, както и
вината на ответника. При условията на главно и пълно доказване са установени всички
елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД. На следващо
място, ищецът сочи в жалбата си, че районният съд не посочил правната квалификация и
разпределението на доказателствената тежест въз основа на нея в проекто-доклада по
делото, а направил това едва с решението. С тези доводи се отправя искане да бъде приета
правна квалификация на иска по чл. 45 ЗЗД и да се отмени решението в обжалваната част,
като вместо това се постанови друго решение, с което ответникът бъде осъден да заплати
сумата от 500 евро обезщетение за лишаване от правото на ползване върху собствеността,
ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда до
окончателното й изплащане.
Във въззивната жалба на ответника А.А. се съдържат оспорвания, че решението е
незаконосъобразно, неправилно и не се основава на доказателствата. Спорът бил свързан с
осъществяване на международна транспортна дейност, която се основавала на определени
законови и подзаконови изисквания. В представените доказателства липсвала заповед за
командироване съгласно чл. 5 от Наредба за служебните командировки и специализации в
чужбина. Липсвало и допълнително писмено споразумение за срока на командироването, в
което да се определи трудовото възнаграждение, съгласно чл. 2 от Наредбата за условията и
реда за командироване и изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне
на услуги. Работодателят не е представил документи за командироването на ответника.
Представената заповед № 1/01.01.2020 г. за определяне на дневни командировъчни пари не
отговаряла на законовите изисквания и по своето естество била нищожна. На тази основа се
прави извод, че на обективната истина отговаряло твърдението на ответника в неговия
отговор, че е имало устна договорка между него и работодателя за заплащане на 78 евро на
ден, като тези пари се привеждали по различни начини (работна заплата, командировъчни и
служебни аванси) и по този начин се укривали данъци и осигуровки от работодателя.
Районният съд също така не отчел и факта, че след като е приключил с командировката си,
ответникът се е прибрал у дома, за да ползва четири почивни дни, които се събират по
случай празника на Независимостта (22 септември). На следващия ден, 23.09.2020 г., той
откарал и оставил камиона във фирмата, а на 24.09.2020 г. представител на фирмата посетил
ответника у дома и отнел от него документите за извършения курс, като по този начин не е
дадена възможност на ответника да отчете претендираните служебни пари. Съгласно чл. 38
от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина командированият
2
отчита дейността си в 10-дневен срок.
По въззивната жалба на ответника А.А. е подаден отговор от ищеца, в който се
оспорват изложените в жалбата доводи.
В с.з. процесуалните представители на страните поддържат доводите, изложени
във въззивната жалба и отговора към нея.
Въззивните жалби са подадени в преклузивния срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от
надлежни страни в процеса и срещу подлежащо на обжалване съдебно решение, поради
което са процесуално допустими и следва да се разгледат по същество.
С оглед събраните по делото доказателства от фактическа страна се установява
следното:
На 04.06.2020 г. е сключен трудов договор между „Масивна динамична група“
ЕООД и А.К.А., с който последният е приел да изпълнява длъжността ***. Към договора е
приложена длъжностна характеристика, в която са подробно описани служебните
задължения и отговорности на служителя. Екземпляр от длъжностната характеристика е
връчен срещу подпис на ответника А. на 05.06.2020 г. На същата дата му е връчена и
заповед за определяне на дневните командировъчни пари № *** г. При сключване на
договора ответникът е попълнил и нотариално заверена декларация, с която е дал съгласие,
че всички суми за заплати, аванс, командировки и други плащания да се превеждат по
банкова сметка на лицето Ж.Т.Д. (негова майка).
На ответника А. било възложено да извършен международен курс за периода от
09.06.2020 г. до 19.09.2020 г. – превоз на товари до Франция и обратно с товарен автомобил
влекач ДК № *** и ремарке с ДК №***. За периода на курса работодателят изплатил на
служителя различни парични суми за покриване на текущи разходи:
-на 05.06.2020 г. – 1000 лв. с основание „служебен аванс“
-РКО № 1/09.06.2020 г. – 750 евро с основание „служебен аванс“;
-на 10.07.2020 г. – 223 лв. с основание „служебен аванс“;
-на 14.09.2020 г. – 786 лв. с основание „служебен аванс“;
Или общият размер на преведените суми е 3475.88 лв. В исковата молба ищецът е
посочил, че е извършил прихващане на командировъчни пари в размер на 432 евро, като
неотчетените от ответника парични средства били в размер на 2630.95 лв.
На ответника е връчена нотариална покана от името на работодателя, с която на
основание чл. 193 КТ е дадена възможност да представяне на писмени обяснения и
представяне на съответния отчет за извършения курс в офиса на фирмата, намиращ се на ул.
*** в град ***. Писмените обяснения следва да бъдат дадени за причината, поради която
ответникът не се е явил на работа във фирмата; да представи отчет за служебния аванс,
който е взел, за какво са изразходвани средствата с доказателства, касови бележки и други
финансови документи за плащанията, както и да предаде на фирмата остатъка от тази сума,
която е останала неусвоена; да върне на фирмата служебния телефон със служебната
sim-карта, който все още е задържан у ответника. Предоставен е седмодневен срок за
изпълнение на поканата, след което работодателят е посочил, че ще потърси правата си по
съдебен ред. Нотариалната покана е получена от ответника на 21.01.2020 г. срещу съответна
разписка.
Съгласно заключение по съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от вещото
лице М.А., общо преведените и получени суми в евро и лева, предадени му чрез разходен
касов ордер и преводи по банкова сметка на майката на ответника от ищцовото дружество,
възлизат на сума в общ размер 3475.88 лв. Не може да се установи дали преведените и
получени суми са осчетоводени в счетоводството на ищеца. Също така експертизата не
може да установи дали са преведени (върнати) от ответника пари по сметката на
3
дружеството за процесния период.
Съгласно заключение по съдебно – оценителна експертиза, изготвена от вещото
лице Т. Х., за автовлекач с мощност 320 квт (435 к.с.) екокатегория Евро 5 и полуремарке с
максимална товароносимост 20 000 кг., с товарен отсек с подвижни странични брезенти за
превоз на неспециализирани товари, неустойката за забавен или неизвършен превоз е в
зависимост от параметрите и вида на товара и е в рамките на около 100 евро на ден.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна
следното:
Наведените с двете въззивни жалби оплаквания и възражения могат да бъдат
разделени на две групи – едните касаещи неправилната правна квалификация на исковата
претенция по чл. 59 ЗЗД, а другите касаещи доводите за нарушения в процедурата по
командироване на ответника.
За първи път аргументи относно процедурата по командироване са изложени в
писмената защита по делото, представена от ответника А.. Заявено е единствено
твърдението, че представената от ищеца заповед за определяне на дневните командировъчни
пари № 1/01.01.2020 г. не била валидна и изобщо не следвала да се кредитира. Въззивният
съд не споделя това възражение. Представената като писмено доказателство заповед
отговаря на изискванията на Наредбата за служебните командировки в чужбина, съдържа
всички изискуеми реквизити и по делото няма доказателства, от които да се опровергава
твърдението, че същата не е била известна на ответника. Напротив, видно от съдържанието
на заповедта, на стр. 2 от същата в долния десен ъгъл е положен подпис от ответника, че е
запознат със съдържанието на заповедта и това обстоятелство не е опровергано в
настоящото исково производство, нито са наведени възражения, отричащи запознаването на
ответника със заповедта. Тя е издадена на 05.06.2020 г., а транспортният курс е започнал на
09.06.2020 г., следователно, заповедта е издадена преди фактическото отпътуване на
ответника и започване на командироването. На 04.06.2020 г. ответникът А. е попълнил
декларация, с която дава съгласие всички суми за заплати, аванси, командировки и други да
се превеждат по банкова сметка на Ж..Т.Д. (негова майка). В първото по делото с.з.
ответникът е заявил: „Аз бях на работа в Европа, извършвах трудовите си задължения,
когато получих тези парични средства. Не дължа връщане на тези парични средства, защото
формата на плащане преминава под формата на служебен аванс…“ (л. 114 от делото). Това
изявление означава, че ответникът не оспорва своето командироване, бил е наясно с
условията на своето изпращане в чужбина за международен превоз и че това е в изпълнение
на трудовия му договор. В изявлението на ответника единствено се оспорва задължението
да върне процесната сума и той обяснява своите аргументи за това – формата на плащане
преминава под формата на аванс. Следователно, въпросът за командироването на ответника
е изяснен по делото и ответникът не го е оспорвал. По същество, в последното с.з. по делото
наведените от процесуалния представител на ответника доводи също не са фактически
оспорвания, а представляват възражения по спазването на формалните изисквания за
командироването на служителя. Този въпрос обаче не е съставлява предмет на спора, който
е образуван за връщането на неотчетени суми по смисъла на чл. 207 КТ.
В първоинстанционното производство са установени всички материалноправни
предпоставки на отговорността по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ - ответникът фактически е получил
парични суми и е имал задължение да се отчете след приключване на командироването;
констатирано е неотчитането на тези суми – същите не са върнати на работодателя; не е
оборена и законовата презумпция за виновност. От друга страна, съобразно разпределението
на доказателствената тежест по чл. 207 КТ, ответникът не е успял да докаже
обстоятелството, че не е причинил щетата - в производството по иск за реализиране
имуществената отговорност на служителя е в негова тежест да установи разходването на
предоставените му парични средства по предназначение, включително тяхното отчитане или
4
възстановяване на работодателя. А в тежест на работодателя е да докаже получаването на
сумите от служителя и установяването на това обстоятелство може да бъде извършено с
всички доказателствени средства. И това е така, тъй като липсата като факт представлява
вреда с неустановен произход и законът не съдържа никакви ограничения относно
доказателствените средства, с които този факт може да бъде установен. Обстоятелството
дали неотчетените средства и щетата са във връзка с проведена командировка, за която се
възразява, че не е оформена по надлежния ред, не освобождава служителя от задължението
му да докаже, че не е причинил щетата. Изложените във въззивната жалба доводи и
възражения изместват фокуса на правния спор върху спазване на формалните изисквания за
командироване, но не успяват да оборят изводите на районния съд, че по делото е
установена щетата и нейната парична равностойност.
Задълженията за отчитане на получени парични средства не зависят от
вписването и в длъжностна характеристика - законът не изисква за валидността на
трудовото правоотношение издаването на такава. Достатъчно е длъжността, която
работникът заема по трудов договор, да съдържа като присъщи задължения на работника
действия, свързани със съхраняване, разходване или отчитане на парични средства, респ.
ценности, на работодателя. В настоящия случай обаче и това условие е изпълнено – към
трудовия договор на служителя е приложена длъжностна характеристика, в която
работодателят изрично е въвел две задължения, касаещи имуществената отговорност на
служителя. Първото от тях в т. 3 и т. 7 (двете се повтарят като съдържание) касае пълна
имуществена отговорност по чл. 207 КТ за повереното му имущество – товарен автомобил и
оборудване към него. Второто от тях е в т. 11, съгласно която служителят носи пълна
имуществена отговорност по чл. 207 КТ за повереното му имущество във формата на
парични средства и документи, както и отговорност за получена сума на разтоварен адрес,
както и задължение да ги отчете след направения курс в офиса на фирмата. Върху
длъжностната характеристика е положен подпис на ответника, че се е запознал със същата
на 05.06.2020 г., т.е. един ден след сключване на трудовия договор. Следователно, още с
подписването на трудовия договор служителят е бил запознат със служебното си
задължение да се отчита и да полага грижи за поверените му парични средства и документи,
като е посочено, че при неизпълнение на това задължение се носи пълна имуществена
отговорност по чл. 207 КТ. Ответникът А. е бил наясно с това свое задължение, което има
отношение към субективната страна на отговорността.
Фактът, че паричните средства не са отчетени, се потвърждава и от назначената
съдебно-счетоводна експертиза. Вещото лице е установило, от една страна, че ищецът –
работодател е превел определени парични суми по банкова сметка на майката на ответника
А. (посочена с декларацията от 04.06.2020 г.). Паричните суми са в общ размер на 3475.88
лв. От друга страна, вещото лице не е установило, че преведените парични суми са върнати
от ответника по сметката на дружеството. По този начин се установява причинената щета и
причинно – следствената връзка, доколкото единствено ответникът е задължен да
възстанови съответните суми и установяването на отрицателния факт, че същите не са
възстановени, е успешно доказан в първоинстанционното производство.
По отношение на правната квалификация на исковата претенция по чл. 59 ЗЗД
настоящият съдебен състав не споделя доводите на дружеството – работодател, изложени
във въззивната жалба.
Решението би страдало от пороци (както при доклада по делото или при
неправилно дадени указания с оглед правната квалификация на исковата претенция, така и
такива, водещи до недопустимост), ако съдът е определил предмета на делото въз основа на
обстоятелства, на които страната не се е позовала – в такъв случай ще има налице
произнасяне по иск на непредявено основание. При такава хипотеза ще е налице
произнасяне по предмет, с който съдът не е сезиран, тъй като се е произнесъл в нарушение
5
на принципа на диспозитивното начало. Но когато той е определил правната квалификация
на спорното право съобразно наведените от ищеца твърдения, тогава не може да се приеме,
че има подобно недопустимо произнасяне. Указанията в доклада по делото са обвързани от
фактите – водещо значение имат фактическите твърдения на ищеца и те служат за основа на
указанията на съда при разпределяне на доказателствената тежест. Прието е в практиката, че
правните последици от фактическите твърдения на ищеца, както и правната квалификация
на предявения иск се определят от съда. В този смисъл, основанието на иска е не правната
квалификация на искането, а фактите, от които то произтича, а съдът е длъжен сам служебно
да даде вярната правна квалификация, като изхожда само от фактите и обстоятелствата,
изложени в основанието на исковата молба.
В конкретния случай следва да се провежда разграничение между класическото
непозволено увреждане и случаите, когато е налице неоснователно обогатяване, извършено
чрез неправомерно действие - например, чрез ползване на една вещ без основание.
Безспорно, ответникът е бил длъжен да върне влекача и ремаркето в предвидените срокове и
задържането му след тяхното изтичане по същество е едно неправомерно действие.
Доколкото няма съгласие от страна на собственика на вещта за продължаване на нейното
ползване, същото се явява неоснователно след изтичане на определения срок. Подобна
хипотеза е близка до непозволеното увреждане, но по същество представлява
осъществяване на фактическа власт под формата на ползване върху една вещ, без наличието
на основание за това, при което ползвателят има възможност да извлече полезните свойства
на вещта и по този начин неговият патримониум да се обогати, а патримониума на
собственика на вещта да обеднее. Тези правоотношения се регулират от института на
неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД. Районният съд правилно е разграничил тази
хипотеза и се е произнесъл по иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, но е приел, че не са
доказани всички негови елементи и най-вече не е установено през процесния период
ответникът да е ползвал товарната композиция след нейното задържане и по този начин да
се е обогатил. Ето защо закономерно е отхвърлил исковата претенция в тази част.
От друга страна, въззивният съд намира, че при така изложените от ищеца
фактически основания в исковата молба от доказателствата по делото не се установява
наличието на елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане - деяние,
което да е противоправно; настъпването на вреди; причинна връзка между твърдяното
противоправно поведение и претендираните вреди; вина (която се предполага до доказване
на противното съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД). По-конкретно не се установява настъпването на
вреди – неблагоприятно изменение в имуществото на увреденото лице, с което се намалява
неговата стойност или се пропуска същата да бъде увеличена. Това твърдение на ищеца
следва не само да бъде заявено, но и да бъде доказано. От представените по делото
доказателства не може да се направи извод, че имуществото на работодателя е било
намалено, тъй като след кратък период от време превозното средство е върнато и предадено
във фактическата власт на собственика. От друга страна, твърдението, че за този период от
време работодателят не е имал възможност да ползва превозните средства по тяхно
предназначение не е подкрепено с доказателства, че същият е имал задължение да извършва
международен превоз и не е изпълнил това задължение именно поради липсата на
превозното средство, т.е. възможността същото да се ползва не е само абстрактна, а
конкретна. Поради липсата на доказателства в тази насока не може да се приеме, че е
осъществен и фактическия състав на непозволеното увреждане.
С оглед на гореизложените съображения обжалваното решение следва да бъде
изцяло потвърдено като правилно и законосъобразно, а подадените срещу него въззивни
жалби от ищеца и ответника – оставени без уважение като неоснователни.
По разноските:
Както ищеца, така и ответника са отправили искания за присъждане на разноски
6
във въззивното производство при уважаване на подадените от тях въззивни жалби.
Доколкото и двете жалби се оставят без уважение, следва, че сторените от всяка от страните
разноски остават в нейна тежест.
С оглед цената на исковите претенции решението не подлежи на касационно
обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260050 от 28.01.2022 г., постановено по гр.д. №
1638/2020 г. по описа на Районен съд – Димитровград.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7