№ 5892
гр. С, 05.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:С И
при участието на секретаря П А
като разгледа докладваното от С И Гражданско дело № 20211110172210 по
описа за 2021 година
Предявен е иск от М. Г. С., ЕГН: **********, с адрес гр. С, ж.к."Л" 3 бл....., чрез
адв.Н., със съдебен адрес: гр. С, ул. „И Д” № 7, .. за осъждане на „К Й" ООД, ЕИК ..,
седалище и адрес на управление гр. Хасково, ул.„.. представлявано от В И, сумата от 145.00
лева, представляваща недължимо платени суми по договор за паричен заем №/21.04.2021 г.,
ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба –
16.12.2021 г., до окончателното й изплащане, от която сума 28.65 лв. неоснователно
заплатена възнаградителна лихва и 116.35 лв. неоснователно заплатена неустойка.
Претендира се присъждане на направените по делото разноски.
В исковата молба се твърди, че 21.04.2021 г. страните са сключили договор за
потребителски кредит № 81479, за сума в размер на 1500.00 лв., като към датата на подаване
на исковата молба са върнати 1645.00 лв., които представляват заплатени 7 погасителни
вноски, всяка от по 235.00 лв.
Ищецът твърди, че процесният договор е нищожен на основание чл.22 от ЗПК вр.
чл.26, ал.1 от ЗЗД като противоречащ на законоустановените императивни правила. В тази
насока се излагат съображения, че по отношение процесния договор не е спазена
предвидената в закона форма – чл.10, ал.1 вр.чл.22 от ЗПК. Според ищеца, в договора
липсва съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишния процент на
разходите по кредита, който е посочен само като процент, а не е описана подробно
мотодиката за формирането му. Аргументира се становище и че посоченият ГПР в договора
не е реалния, който в действителност е 119.330 %.
Ищецът оспорва клаузата от договора, предвиждаща задължение за предоставяне на
обезпечение на задълженията и предвидената неустойка при неизпълнението й. В тази
насока твърди, че е налице изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова
кратък срок поръчител /солидарен длъжник/, отговарящ на всички изисквания, посочени в
договора, поради което е налице нищожност на договора по смисъла на чл.26, ал.2 пр.1 от
ЗЗД.
1
Ищецът твърди, че процесния случай касае еднотипни договори за паричен заем,
върху чието съдържание потребителят не може да влияе. Позовава се на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски
кредити, в която изрично се сочи, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено
важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити
без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва да
упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират
по този начин. В този смисъл се обосновава извод, че уговорената неустойка противоречи на
пресредваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК. Отделно от това ищецът изразява
мнение, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с
претърпени вреди е типичен пример за неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели
единствено постигането на неоснователно обогатяване. В този смисъл е цитира т.3 от
Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д.№ 1/2009 г. на Върховния Касационен съд.
Развиват се съображения, че в случая е налице заобикаляне на закона по смисъла на
чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, доколкото в чл.33, ал.1 от ЗПК е предвидено, че при забава на
потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето
на забава.
Според ищеца, с процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още
едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено
обезпечение, от което обаче не произтичат вреди и подобна неустойка всъщност обезпечава
вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно
тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК, като по този
начин се кумулира неустойка за забава с мораторна лихва, което е недопустимо.
В исковата молба се твърди, че непредставянето на обещани обезпечения, съобразно
разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение, а в
случая кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с
предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с
периодичните вноски. Ищецът обяснява, че по този начин формулирано задължението
навежда на извода, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя
обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 от ЗЗД, при непредставено
обезпечение.
Отделно от това поцесната клауза за неустойка се оспорва като неравноправна и
нищожна на основание чл.143, ал.2, т.5 от Закона за защита на потребителите, доколкото
същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано висока неустойка. Също така сочи, че тази клауза не е индивидуално
уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП.
По отношение ГПР, в исковата молба се обяснява, че в нарушение на императивното
правило на чл.19, ал.1 вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, ответното дружество не е включило в
ГПР разходите за заплащане на неустойка в размер на 1388.86 лв., което би увеличило
неговия размер от 48.133 % на 119.330 %. Поради това ищецът сочи, че е налице нарушение
на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, което води до нищожност на договора като цяло, тъй
като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в
отношенията между страните.
Ищецът се позовава на чл.19, ал.4 от ЗПК, според която разпоредба ГПР не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове
или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България,
което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата
сума, а в случая е налише превишение на тези размери, поради което и предвиденото в ЗПК
2
тези клаузите в договора, които водят до по-високи размери на ГПР, са нищожни.
Ищецът твърди, че с тези действия „К Й“ ООД е заобиколило изискванията на ЗПК за
точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, като съгласно чл. 21, ал. 1
от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на закона, е нищожна.
Ищецът обяснява, че обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се
установява на база изискванията на единната формула, залегнала в Директива 2008/48/ЕО,
транспонирана в ЗПК, поради което същата има нормативно значение. Сочи, че начислената
„неустойка“, попадат в изискванията на Директивата – тя е предвидим разход, който
обуславя сключването на договора при тези условия и би следвало да е предварително
заложен и размерът й да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР.
С оглед на това се аргументира становище, че грешното посочване на размера на
ГПР следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл.11, ал.1, т.10
от ЗПК, респективно целият договор следва да се обяви за недействителен на основание
чл.22 от ЗПК.
Отделно от това се отбелязва, че посочването в договора на размер на ГПР, който не
е реално прилаганият в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща
търговска практика“ по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП, както и по смисъла на
правото на ЕС.
Ищецът излага доводи, че процесния договор за потребителски кредит е нищожен на
основание чл.11, ал.1, т.9 вр. чл.22 от ЗПК вр. чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, поради нищожност на
клаузата за възнаградителна лихва /ГЛП/ поради противоречие с добрите нрави. Според
ищеца определеният от кредитодателя размер на възнаградителната лихва, в който се
включва и начислената „неустойка“, за изключително висок и противоречащ на добрите
нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми,
респ. двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми.
Ищецът се позовава и на разлика между посочената в процесния договор за
потребителски кредит сума, подлежаща на връщане, и тази, която той реално е върнал на
ответното дружество.
Поради това смята, че клаузите в процесния договор не са формулирани по ясен и
недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл.147 ал.1 от ЗЗП и разглеждани както
самостоятелно, така и в съвкупност с останалите уговорки, не позволяват на потребителя да
прецени икономическите последици от сключване на договора - чл.143, ал.2, т.19 от ЗЗП.
Ищецът излага аргументи и за наличието на основание за унищожаемост на
процесния договор при наличие на предпоставките по чл.33, ал.1 от ЗЗД с оглед
сключването му поради крайна нужда и явно неизгодни условия. Според ищеца, той е бил
принуден да сключи договора, тъй като към този момент той не е разполагал с достатъчно
финансови средства да задоволи своите и на неговото семейство основни потребности -
заплащане на разходи за комунални услуги, храна и други разходи от неотложен характери
и именно тези обстоятелства са оказали влияние върху формирането на вътрешната му воля
да сключи договора. Ищецът твърди, че ако тези факти не бяха на лице, той не би сключил
процесния договор, а най-малкото не би го сключил при тези условия.
Според ищеца налице са явно неизгодни условия по процесния договор с оглед
драстичното несъответствие и несъразмерност в стойността на насрещните престации,
доколкото той е получил сума в размер на 1500.00 лева, като впоследствие е върнал сумата
от 1645.00 лева.
Ищецът се позовава на нищожност на отделни клаузи от процесния договор на
основание чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД,
поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл.146 от ЗЗП поради
3
неравноправност. В тази връзка отбелязва предвиденото в чл.23 от ЗПК, а именно когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
По така изложените съображения, ищецът иска да бъде осъден ответника да му върне
заплатена без основание сума.
В срока за отговор, ответникът по делото е депозирал такъв, в който се съдържат
доводи по основателността на предявения иск.
Ответникът признава, че между страните на 21.04.2021 г. е сключен договор за
предоставяне на паричен заем, по силата на който е усвоил заемна сума в размер на 1500 лв.
Ответникът оспорва доводите на ищеца за недействителност на договора, като отбелязва, че
той е написан в изискуемия от закона шрифт, а ищецът е получил копие от него. Съобщава,
че ищецът е подписал общо седем договора с „К Й" ООД, по които е предявил пет иска, но
предвид множеството правоотношения, за ответника неясно, кое от договорите е
неразбираемо за ищеца.
Ответникът подчертава несъответствие в тезата не ищеца, изразяващо се, че от една
страна посочена липсата на годишен процент от разходите, а от друга страна се оспорва
методиката на формиране на ГПР в размер на 48.133 % ГПР. Ответникът окачествява като
невярно твърдението на ищеца, че в посочения ГПР не е включена възнаградителната
лихва. За неустойката се позовава на чл.19 ал. 3 ЗПК, съобразно предвиденото в която
разпоредба при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита, не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора
за потребителски кредит. Поради това се поддържа, че действителният размер на ГПР е
посочения в договора от 48.133%.
Ответникът оспорва твърденията на ищеца, че договорната възнаградителна лихва е
нищожна поради противоречието й с добрите нрави, а именно поради завишен размер над
трикратния размер на законната лихва. Отбелязва, че с редакцията от 2014 г. на чл.19 ал.4
от ЗПК във вр. чл.19 ал.1 от ЗПК е въведено законово ограничение в размера на
възнаградителната лихва, като се нормира, че "годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България."
Според ответника, с въвеждането на тази законова уредба са поставени ясни граници, отвъд
които уговорената възнаградителна лихва би била нищожна като противоречаща на
императивна правна норма, като сочи, че ЗПК е специален и именно той цели уреждане на
отношенията в сферата на кредитирането на физически лица.
По отношение клаузата от договора, предвиждаща неустойка се обяснява, че
неустойката не представлява общ разход по кредита. Подчертава се , че тя е резултат и
от уговорка между страните по двустранен договор и дори да се приеме, че представлява
неравноправна клауза по чл. 143, ал. 1, т. 5 от ЗЗП, то е акт на индивидуално договаряне без
да са налице данни, че потребителят не е имал възможност да се запознае с условията на
договора, респективно да влияе върху тях, включително да откаже да сключи
допълнителното споразумение. Според ответника, то това следва, че неустойката не се
включва в размера на общия разход по кредита по смисъла на § 1, т.1 от ДР на ЗПК и
условията на чл.10, ал.4, вр. ал.5 от ЗПК по отношение на нея са неприложими. С това се
аргументира и липсата на нарушение по чл.10, ал.4 от ЗПК. В този смисъл ответникът се
позовава на Решение № 1 от 09.02.2021 г. на Административен съд-Перник.
Като допълнителен аргумент се сочи, че процесната неустойка се дължи в пълен
размер още в момента на възникване на основание за начисляването й, а именно - при
непредставяне в срок на поръчител, който да обезпечи по достатъчно надежден и сигурен
начин вземането на кредитора по договора за заем т.е. на поръчител, който да отговаря на
условията на чл.9, ал.2, т.1 и т.4 от ОУ. Твърди се , че размерът на неустойката е
4
предварително точно определен още в договора за заем, от момент предхождащ нейното
начисление и по този начин заемателят предварително е запознат с размера на последиците,
които биха настъпили за него при непредставяне на исканото обезпечение.
Ответникът сочи, че това споразумение е постигнато в израз на доброволно
формираната воля на страните и в съответствие с принципите на свободата на договаряне,
като към момента на сключване на договора, заемателя по него е бил съгласен с тази
неустойка, изразил е своята воля посредством подписването на договора. Според ответника,
уговорената по този начин неустойка отговаря на присъщата й съгласно чл.92, ал.1 ЗЗД
обезпечителна функция, като целта й е да гарантира изпълнението на задълженията на
заемателя (обезпечителна функция), да осигури обезщетяването на заемодателя за
евентуалните вреди при неизпълнение (обезщетителна функция), както и евентуално да
санкционира неизправния заемател чрез заплащане на допълнителна парична сума в полза
на изправната страна (санкционна функция).
Отделно от това се твърди, че в конкретния случай неустойката е била начислена само
и единствено защото заемателят не е предоставил в тридневен срок след подписване на
договора обезпечение, отговарящо на условията на чл.9,ал.2, т.1 от ОУ, каквото задължение
той е поел с подписване на договора. Ответникът отбелязва, че неустойката в случая се
явява санкция за това неизпълнение, обстоятелството, че се е натрупало задължение за
плащане на тази неустойка е последица именно от неизпълнение от страна на
неизправниязаемател, който не е изпълнил едно доброволно и съзнателно поето задължение
при сключване на процесния договор.
Според ответника, неустойката е съобразена с желанието на ищеца, изразено в молба му за
кандидатстване за заем, където той предварително е уточнил и индивидуализирал каква е
сумата, която иска да получи и параметрите, които са по неговите възможности - вид,
размер, срок, начин на усвояване, размер и брой, както и периодичност на погасителните
вноски. Съобразно това е уговорен и размерът на неустойката, който е изцяло съобразен с
индивидуалните потребности и възможности на заемателя по договора за паричен заем .
Като допълнителен аргумент, ответникът излага и обстоятелството, че в процесният
случай се касае за отпускане на особен тип заем, който се предоставя от небанкова
финансова институция, вписана в Регистъра по чл.З ал.2 ЗКИ, като средствата в нея не са
набрани чрез публично привличане на влогове. Поради това, че вземането не е гарантирано
и с ипотечно или заложно обезпечение, заемът се явява по-рисков и именно с цел да се
обезпечи, ответникът е изискал от заемателя да предостави едно достатъчно надеждно лично
обезпечение - банкова гаранция или поръчител/и, които да отговарят самостоятелно или
кумулативно на поставените от кредитора условия в чл.9, ал.2, т.1 от ОУ. Според ответника,
при непредоставяне на обезпечение, ответникът използва друг механизъм за обезпечаване
на заема, а именно чрез договаряне със заемателя тази неустойка и нейният размер, тъй като
евентуалното неизпълнение на договора поставя кредитора в голям риск, а неустойката е
предвидена да обезщети заемодателят за поетият от него риск. Самата неустойка се твърди,
че се дължи в нейния пълен размер още от момента на настъпване на основанията за
нейното начисляване, като доколкото може да се допусне, че заемателят да не разполага с
конкретната сума към момента на възникване на задължение за заплащането й, в договора е
предвиден начин на нейното разсрочване.
В условията на евентуалност, дори в случай, че съдът приеме, че клаузата от
процесния договор, предвиждаща неустойка, е нищожна, ответникът отбелязва, че това не
води до недействителност на целия договор, като аргументира това свое становище с
решение С-421/14 от 26.01.2017г. по дело Banco Primus SA срещу Jesus Gutierrez Garcia
/т.71/ състав на СЕС.
Ответникът оспорва и твърдението на ищеца, че договорът е сключен по принуда,
като твърди, че никой не е принудил М.С. да влезе в офиса на търговско дружество и да
5
сключи предоставеният му договор. Според ответника, С. по собствено усмотрение е
избрал офисът му, като са му предоставени общи условия, договор и др., с които е имал
достатъчно време да се запознае и сам да вземе решение дали да сключи или не договора,
още повече, че това не е единственият случай, в който той ползва услугите на ответното
дружество.
По така изложените съображения, от съда се иска да отхвърли предявения иск, като
присъди на ответника направените от него разноски по делото.
В съдебно заседание ищецът се представлява от пълномощник, който поддържа
предявения иск. Ответникът взема писмено становище по съществото на спора, с което
оспорва иска.
По делото са ангажирани писмени доказателства, назначена и изслушана е съдебно-
счетоводна експертиза.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от фактическа и
правна страна следното:
Предявеният в настоящето производство иск е с правно основание чл.55, ал.1,
предл.1 ЗЗД.
В случая ищецът е предявил иск за неоснователно обогатяване спрямо „К Й“ ООД за
заплатени суми по договор за потребителски кредит, въз основа на нищожни клаузи.
По делото не е спорно, а и от събраните доказателства се установява, че ищецът е
кредитополучател, който е сключил с ответното дружество договор за паричен заем
№/21.04.2021 г. при общи условия, представени по делото. От представените от ответника с
молбата му от 10.05.2022 г. и неоспорени от ищеца писмени доказателства е видно, че на
последния е предоставена съответната информация в стандартния европейски формуляр.
Договорената сума от 1500.00 лв. е получена от кредитополучателя, за което той е подписал
РКО №/21.04.2021 г. От страните е уговорено връщането й на 14 месечни погасителни
вноски от по 235.00 лв., съобразно приложения към договора погасителен план. В тези
вноски са включени по 99.21 лв. за дължима неустойка при липсата на представено
обезпечение по кредита.
Страните са постигнали съгласие за фиксиран месечен лихвен процент от 3.33% и
годишен процент на разходите от 48.133%. Уговорено е и предоставяне от страна на
кредитополучателя обезпечение в 3-дневен срок от сключване на договора, изразяващо се в
осигуряване на 1/ поръчител и 2/ ипотека или особен залог или банкова гаранция или ценна
книга, като при неизпълнение се дължи неустойка в размер на 1388.86 лв. /чл.8 вр. чл.6 от
договора вр. чл.10, ал.2, т.1 от ОУ/.
При тези данни и съобразно предвиденото в чл.22 от приложимия в случая Закон за
потребителския кредит, съдът намира процесния договор за действителен. Същият е
сключен в писмена форма и съдържа разяснение на правата на кредитополучателя, както и
на съществените елементи на сделката като срок, размер на годишната лихва и годишния
процент на разходите и др. Съпроводен е с приложимите общи условия на кредитиращата
институция и погасителен план с изчерпателно посочени месечни вноски и падежни дати. В
случая съдът намира за нужно да отбележи и че е спазено изискването на чл.10, ал.1 от ЗПК
относно размера на шрифта, с който е изписано съдържанието на договора. За установяване
на този факт настоящият състав намира, че не са необходими специални знания, доколкото
този извод следва и от визуалната съпоставка на размера на буквите и символите от набора
от шрифтове с размер 12, предоставен на потребителите на софтуера за текстообработка
Word /част от пакета Microsoft Office/, с който съдът работи ежедневно.
С оглед на изложеното по-горе, съдът намира, че следва да разгледа
действителността на конкретните клаузи, въз основа на които са събирани процесните суми
6
от ответника, а именно за възнаградителна лихва и за неустойка.
Относно възнаградителната лихва:
В случая в договора е предвиден фиксиран месечен лихвен процент от 3.33 % с
годишно изражение 39.95% /съобразно заключението по ССчЕ/. Съобразно установеното от
вещото лице по ССчЕ, ищецът е погасил част от погасителните вноски по кредита, като с
тях и лихва от 286.18 лв. /таблицата, поместена на л.4 от заключението/.
Освен лихвения процент, в договора е фиксиран и годишния процент на разходите
на заема, а именно 48.133%. Същият не надвишава пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България /по арг. от чл.19, ал.4 от ЗПК/- основния лихвен
процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата
година плюс 10 процентни пункта /в този смисъл Постановление № 426 от 18 декември 2014
г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения/. Тук за
пълнота на изложението и с оглед изрично наведените от пълномощника на ищеца
възражения следва да се отбележи, че с оглед предвиденото в чл.19, ал.2 и ал.3 от ЗПК,
годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула, отразена в
приложение № 1 към закона, като се вземат предвид посочените в него общи положения и
допълнителни допускания. Във формулата не се включват разходите които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит;
различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при
покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в
брой или чрез кредит; за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски
кредит, разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на
плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи,
свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и
разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в
друг договор, сключен с потребителя. Процесната неустойка представлява разход, уговорен
във връзка с неизпълнение на договорните задължения на потребителя, поради което не
може се определи като възнаградителна лихва и съответно не може да се отнесе към
годишния процент на разходите (ГПР) – чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК. В противен случай би се
стигнало до неправилно определяне на размера на ГПР.
С оглед на това и на съобщеното от вещото лице при защита на заключението му в
о.с.з., съдът намира, че релевантния годишен процент на разходите е определеният в
експертизата от 48.127%, при който не е включена неустойката. В същото време уговорката
за възнаградителна лихва в размер на 39.95 % годишно /3.33% месечно/ не противоречи на
добрите нрави, тъй като размерът й, който единствено в случая формира годишния процент
на разходите, е в рамките на пределите по чл.19, ал.4 от ЗПК - до пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България, а именно 50 % /в този
смисъл решение № 265572 от 31.08.2021 г., постановено по в.гр.д.№ 8911/2019 г. по описа
на СГС/.
Ето защо съдът намира, че не е налице нищожност на клаузата, в която е определена
договорната лихва и заплатената такава от страна на ищеца в размер на 28.65 лв. е въз
основа на годно правно основание.
По отношение клаузата за неустойка, съдът намира следното:
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на
неустойката, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а
именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции.
7
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии,
като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на
поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата
уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между
размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /в този смисъл
решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В случая обаче страните са уговорили клауза за
задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в
тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са предвидели
неустойка в размер на 1388.86 лв. Така предвидената клауза за неустойка поради
неизпълнение на договорно задължение за представяне на обезпечение противоречи и на
чл.21, ал.1 ЗПК. Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. От съдържанието на чл.8 и
чл.3, ал.1 от процесния договор е видно, че размерът на уговорената неустойка е почти
колкото предоставената в заем сума за срока на целия договор. Предвидено е още
предварително, че неустойката ще се заплаща разсрочено. Съдът намира, че въведените в
договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни
затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който
би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска
по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на
индивидуалното договаряне на условията по кредита. Макар и да е уговорена като
санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката е
предвидена да се кумулира към погасителните вноски, по който начин се отклонява от
обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита.
Включена по този начин в погасителните вноски, неустойката по същество е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя.
Клаузата за неустойка изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.26,
ал.1, предл.3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката.
Действително няма пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от
неизпълнението. В случая обаче няма адекватен критерий за преценка на това надвишение,
доколкото, както вече се посочи, процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично
задължение, т.е. обезпечава изпълнението на задължението за обезпечение на главното
задължение. С оглед на това и санкционната функция на клаузата е вън от предмета на
задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе
до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване
на подлежаща на връщане сума допълнително в размер приблизително равен на
предоставената главница.
В този смисъл неустоечната клауза е и неравноправна клауза по смисъла на т.1,
б.”д” от Приложение по чл.3, § 3 вр. чл.3, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, доколкото от
8
потребителя се изисква да изплати неоснователно висока неустойка като компенсация,
когато не изпълни задълженията си.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице
още при сключването на договора, както и поради това, че ищецът, на когото принадлежи
процесуалното задължение съгласно чл.146, ал.4 от ЗЗП, не установи в процеса на
доказване, че неустоечната клауза е уговорена индивидуално, то следва извода, че в
конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата
на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно
действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка.
Доколкото обаче процесният договор би бил сключен и без недействителната
клауза, установената нищожност на неустоечната клауза не влече нищожност на целия
договор (чл.26, ал.4 вр. чл.23, ал.1 пр.3 от ЗЗД). Тази клауза има санкционен характер и не
засяга основните престации на страните, които го определят като договор за потребителски
кредит (в този смисъл решение № 261726 от 11.03.2021 г., постановено по в.гр.д.№
1192/2020 г. по описа на СГС; решение № 260868 от 10.02.2021 г., постановено по в.гр.д.№
6901/2019 г. по описа на СГС).
По изложените по-горе съображения и имайки предвид отразеното в приетото и
неоспорено от страните заключение на вещото лице, че до завеждане на делото ищецът е
заплатил 694.47 лв. за неустойка, то претенцията му тази насока в размер на 116.35 лв. се
явява доказана.
В случая обаче ответникът е направил възражения за прихващане с насрещно
дължими суми по процесния договор в размер на 256.14 лв.
Видно от заключението по приетата и неоспорена от страните ССчЕ, до завеждане на
делото ищецът е заплатил сума в общ размер на 1645 лв., която е разпределена за покриване
на 7 от 14-те месечни погасителни вноски, както следва: 664.35 лв. за главница, 286.18 лв. за
възнаградителна лихва и 694.47 лв. за неустойка. Доколкото, както вече се посочи, клаузата
за неустойка е недействителна извършените по нея плащания са без основание, като с тях би
следвало де се погасят дължимите главници и лихви по последващите погасителни вноски.
Съобразно отразеното в таблицата на л.5 от заключението с отнесените за неустойка 694.47
лв. могат да се погасят изцяло вноски №№ 8, 9, 10, 11, 12, както и част от погасителна
вноска № 13 – изцяло лихвата по нея в размер на 8.61 лв. и част от главница от 6.91 лв. С
оглед на това ищецът остава да дължи главница по вноска № 13 в размер на 120.27 лв.,
както и изцяло вноска № 14 в размер на 135.79 лв. или общо 256.06 лв., които са с падеж
съответно м.май и м.юни 2022 г.
Доколкото обаче съдът е длъжен да вземе предвид по реда на чл.235, ал.3 от ГПК и
фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право, то
настъпилата в хода на процеса изискуемост на вземането на ответника за остатъка от вноска
№ 13 в размер на 120.27 лв. следва да бъде установена, като с нея се извърши прихващане с
претенцията на ищеца в размер на 116.35 лв., заплатени по нищожната неустоечна клауза.
С оглед на това искът следва да бъде отхвърлен изцяло като неоснователен досежно
заплатената сума за възнаградителна лихва по процесния договор за кредит и като погасен
чрез прихващане досежно заплатената сума за неустойка по него.
Предвид изхода на спора, единствено ответникът има право на разноски, каквото
искане е направил и пълномощникът му е представил списък по чл.80 от ГПК, вписания в
който разход за адвокатски хонорар от 300.00 лв. е реално извършен, видно от отразеното в
договора за правна защита и съдействие, приложен на л.76 от делото. С оглед на това тази
сума следва да бъде поставена изцяло в тежест на ищеца.
Водим от горното, съдът
9
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иска на М. Г. С., ЕГН: **********, с адрес гр. С, ж.к."Л" 3 бл....., за
осъждане на „К Й" ООД, ЕИК .., седалище и адрес на управление гр. Хасково, ул.„..
представлявано от В И, да му заплати сумата от 28.65 лв., представляваща неоснователно
заплатена възнаградителна лихва по договор за паричен заем №/21.04.2021 г., ведно със
законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба – 16.12.2021 г.,
до окончателното й изплащане, като неоснователен и недоказан.
ОТХВЪРЛЯ иска на М. Г. С., ЕГН: **********, с адрес гр. С, ж.к."Л" 3 бл....., за
осъждане на „К Й" ООД, ЕИК .., седалище и адрес на управление гр. Хасково, ул.„..
представлявано от В И, да му заплати сумата от 116.35 лв., представляваща неоснователно
заплатена неустойка по договор за паричен заем №/21.04.2021 г., ведно със законната лихва
върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба – 16.12.2021 г., до
окончателното й изплащане, поради погасяване на това вземане на Мартин Георгиев С. към
„К Й” ООД чрез прихващане с насрещното вземане, което „К Й” ООД има към Мартин
Георгиев С. за непогасен остатък за главница по вноска № 13 от погасителния план към
договор за паричен заем №/21.04.2021 г.
ОСЪЖДА М. Г. С., ЕГН: **********, с адрес гр. С, ж.к."Л" 3 бл....., за осъждане на
„К Й" ООД, ЕИК .., седалище и адрес на управление гр. Хасково, ул.„.. представлявано от В
И, да му заплати сумата от 300.00 лв., представляваща направени от ответника разноски по
делото, съобразно изхода му.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10