Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.София, 14.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, втори въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесети
ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАЙЛО ГЕОРГИЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВАНЯ ИВАНОВА
БОРЯНА ГАЩАРОВА
при участието на секретаря Цветанка
Павлова като разгледа докладваното от младши съдия Гащарова в. гр. д. № 371 по описа за 2019 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
С решение № 165 от 04.01.2019 г.,
постановено по гр. дело № 48/2019 г. по описа на Районен съд-Пирдоп, трети
състав е отхвърлил предявения от Я.Ц.С. установителен
иск с правно основание чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, за признаване за установено по отношение на „М.Е.Т.“ ЕООД, че последният
дължи на ищеца Я.Ц.С. сумата от 1840 лева, представляваща дължима сума за
възстановяване, получена от Д. И.- управляващ дружеството, без правно
основание, за която сума е издадена заповед за изпълнение № 1000 от 06.11.2017
г. по ч. гр. д. № 828/2017 г. по описа на Районен съд-Пирдоп.
Срещу така постановеното решение е
постъпила въззивна жалба от ищеца, сега въззивник - Я.Ц.С., в която са изложени конкретни оплаквания за
неправилност на обжалваното решение. Твърди, че първоинстанционният съд е допуснал
грешна правна квалификация на спора, като са изложени подробни доводи в защита
на тезата, че сключеният между страните договор е за услуга и по отношение на
него са приложими разпоредбите на ЗЗП и Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент
и на Съвета от 25
октомври 2011 година относно
правата на потребителите. Счита, че първоинстанционният съд е дерогирал
приложението на европейското законодателство, като е приложил Закона за
задълженията и договорите (ЗЗД). Изложени са аргументи, че сключения договор от
14.09.2017 г. е следвало да съдържа клауза, че част от услугите ще бъдат
извършени от трети лица и че ищецът е имал право да откаже поръчката на три
броя външна ПВЦ дограма. Поддържа, че договорът е прекратен с изтичането на
срока за изпълнение на дата 13.10.2017 г., както и че търговецът „М.Е.Т.“ ЕООД
не е имал право да задържи дадения му аванс, като неустойка, тъй като
облигационното правоотношение не е между търговци. Моли съда да отмени
обжалваното решение и присъди направените по делото разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор от въззиваемия - „М.Е.Т.“ ЕООД.
На 19.11.2019 г. е постъпила молба с
вх. № 9665 от въззиваемата страна, с която оспорва въззивната жалба като
неоснователна. Твърди, че решението на първоинстанционния съд е правилно и
законосъобразно и че не са допуснати твърдените нарушения. Моли съда да
потвърди обжалваното решение и присъди направените разноски по делото за
настоящата съдебна инстанция.
В открито съдебно заседание
проведено на 20.11.2019 г. пред въззивния съд се явява въззивника, който моли
съда да уважи подадената жалба и представя писмени бележки.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.
2 ГПК, и във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт, намира за установено от фактическа
страна следното:
Между страните не е спорно, а се
установява и от приобщените по делото двустранно подписан частен документ –
договор, че на 14.09.2017 г., въззивницата Я. Ц. С. е
възложила на фирма „М.Е.Т.“ ЕООД, представлявана от управителя Д. И. И. да извърши
услуга, изразяваща се в доставка и монтаж на врати, прозорци и др. и извършването на ремонтни дейности, подробно описани
в точки от 1 до 13 от договора. Посочена в договора е обща цена, която включва
работата, материали и доставка в размер на 13 039, 50 лв., от която е извадена
отстъпка за пенсионери в размер на 7% в размер на 913 лв. Крайната калкулирана
цена по договора е 12 126, 50 лв. На гърба на л. 1 от договора с ръкописен
текст са изписани компонентите от дограмата, която е посочена в т. 1. Съгласно
договорните клаузи при сключването му възложителят плаща на изпълнителя 50 % от
общата сума 12 126,50 лв. Между страните не е спорно, че при подписването на
договора възложителят е заплатил на изпълнителя 50 % от стойността му, като по
банков път е превел сумата в размер на 3 325 лв., а в брой е дал сумата от 2738
лв. (л.21-22 от гр дело). В договора са посочени правата и задълженията на
страните.
В изпълнение на сключения между
страните договор, на 28.09.2017 г. Д. И. е възложил на „С. М-1“ ООД
изработването, доставката и монтажа на ПВЦ врати изделия на стойност 681 лв.
(л. 66-68).
Видно от приобщен по делото писмен
документ, поръчка № 4941 от 02.10.2017 г., „М.Е.Т.“ ЕООД е възложил
изработването на ПВЦ дограма на „В. П. 06“ ЕООД, като отразената стойност е 2 842
лв.
Представена и приета по делото е
електронна кореспонденция, водена между въззиваемия, чрез електронен адрес: „*************@***.** и дъщерята на въззивницата, чрез
електронен адрес: „**********@*****.***, като съдържанието на направените
изявления не се оспорва. От електронно писмо с отразена дата 02.10.2017 г., изпратено от електронен
адрес „**********@*****.***“ до „*************@***.**“ се установява, че страната е направила
искане да бъде спряна поръчката на дограма и да не бъде сменяна в апартамента
на въззивницата. (л. 76). От електронно писмо с отразена дата 02.10.2017 г.,
изпратено от електронен адрес „**********@*****.***“ до „voroshilov_levski@atart.bg“, се установява, че изпълнителят е
уведомен, че поръчката към тях от въззиваемия е отказана. (л. 77).
Между страните не е спорно, а се
установява и от приобщените по делото двустранно подписан частен документ – анекс
към договор, че на 03.10.2017 г. е намален обема на работа. В анекса са
посочени 11 токи, описващи дейностите, които следва да бъдат извършени от
изпълнителя, като е посочена и цена срещу всяка от услугите. Отразена е сметка
в размер на 5 147 лева, като в точки 8 и 11 е посочено, че материалите, които
са за сметка на клиента, ще бъдат закупени от изпълнителя от остатъка от
платената сума при подписване на договора в размер на 916 лева (л. 23 от гр.д.).
В първоинстанционното производство е
разпитан в процесуалното качество на свидетел М. А. Х., от чиито показания се
установява, че е извършвал дейности по ремонта на жилището на възивницата,
както и че не е извършено доставка на дограма, както и промяна на
електрическата инсталация в имота поради неразбирателство.
Видно от ръкописна разписка с дата
10.10.2017 г. въззивницата е получила от въззиваемия сумата 770 лв., поради
отмяна на част от поръчката по т. 1 и т. 2 от договора (л. 85 от гр.д.).
От приобщента по делото електронна
кореспонденция се установява, че на 11.10.2017 г. е изпратено електронно писмо
от „*************@***.**“ до „**********@*****.***“, съдържащо уведомление за
прекратяване на извършваните ремонтни дейности по сключения договор с дата
14.09.2017 г. (л. 81 от гр.д.). На
същата дата, 11.10.2017 г., е отправено искане за отчет на извършените ремонтни
дейности от „**********@*****.***“ до „*************@***.**“.
Изпратено е уведомление с отразена
дата 11.10.2017 г. от „М.Е.Т.“ ЕООД до въззивницата,
съдържащо изложение на причините, поради които изпълнителят разваля сключения
договор с дата 14.09.2017 г. и анекс към него с дата 03.10.2017 г., като са
изложени следните съображения – отмяна на поръчки от страна на възложителя,
включително за дограма във фирми „В.“ и „В. П. 06“ ЕООД от името на
изпълнителя; възлагане на трети лица на дейности, включени в предмета на
договора; отправяне на обиди към служителите на изпълнителя; постоянна намеса в
извършваната работа; вменяване на допълнителни задължения. Уведомлението
съдържа и отчет на извършените дейности по анекс с дата 03.10.2017 г. и
извършени допълнителни строително-монтажи работи и услуги, както и отчет за
дейностите, които не са извършени и крайна сметка (л.71-75). Уведомлението е
изпратено на 12.10.2017 г. (л.105 от гр.д.).
Уведомлението е получено от
въззивницата на 23.10.2017 г., видно от отразеното в приложена разписка (л.104
от гр.д).
Между страните не е спорно, а се
установява и от платежно нареждане, че на 13.10.2017 г., е преведена сумата в
размер на 1225 лева с наредител въззиваемия и получател въззивницата с посочено
основание за превода - прекратяване на договор за ремонт. (л. 84).
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните изводи
от правна страна:
Въззивната жалбата е подадена в
срока по чл. 259 от ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, поради което
е допустима.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието, и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, намира въззивната жалба за
неоснователна по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и
правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба
оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, като относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, като служебно следи
единствено за неприложение от страна на първоинстанционния съд на императивна
материалноправна норма, каквото нарушение настоящият състав на съда не
констатира при постановяване на обжалваното решение. В случая не е налице и
задължение за съда да следи служебно за интереса на някоя от страните по
делото, съобразно задължителните за органите на съдебната власт указания,
дадени в т. 1 от тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Неоснователно е възражението на
въззивника, релевирано във въззивна жалба, че първоинстанционният съд е дал
грешна правна квалификация на спора между страните, позовавайки се на Закона за
защита на потребителите (ЗЗП). Първоинстанционният съд е квалифицирал
предявения иск по чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 55, ал. 1, т. 3 от ЗЗД, в
съответствие с изложеното в исковата молба, уточненията към нея и заявеното в
о.с.з. проведено от съда на 15.11.2018 г. Изложените от ищеца обстоятелства, на
които основава иска си са: че договорът му с въззиваемия е автоматично прекратен,
с изтичане на уговорения едномесечен срок, като не са извършени всички
уговорени между страните услуги, поради което счита, че сума „не по-малко от
1840 лева“ е получена от въззиваемия без правно
основание. За да бъде квалифициран иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД,
претендирано от въззивницата, следва предаването, съответно получаването на претендираната
сума да се е осъществило при начална липса на основание. От значение е моментът
на получаване на облагата, тъй като именно към този момент трябва да е липсвало
основание. В конкретния случай, въззивница е дала парична сума на въззиваемия
при сключването на валиден облигационен договор, който впоследствие е бил развален,
поради което третият фактически състав по чл.55, ал.1 ЗЗД намира приложение.
Преценявайки доказателствата
поотделно и в тяхната съвкупност, следва да се приеме, че между страните е възникнало
валидно облигационно правоотношение, свързано с договор за изработка по смисъла
на чл. 258 от ЗЗД. Въззивницата е възложила на въззиваемия доставката и монтажа
на прозорци, врати, външни щори, обръщане на врати, шпакловане, боядисване с
латекс, циклене, лакиране и т.н., които по своето съдържание представляват
ремонтни дейности на жилище. Между страните е постигнато съгласие изпълнителят
да извърши описаните в договора и анекса към него дейности, а възложителят да
му заплати уговорената цена. В тази насока първоинстанционният съд е изложил
убедителни аргументи, които въззивният съд споделя изцяло.
Определянето на сключения между
страните договор, като „договор за изработка“ не изключва приложението на Закона
за защита на потребителите (ЗЗП), като съгласно § 1 от Допълнителните
разпоредби на ЗЗП, при противоречие на разпоредби на два закона се прилагат
тези, които осигуряват по-висока степен на защита на потребителите. Принципно
правилно е становището на въззивника, че договорът е сключен от нея в
качеството ѝ на „потребител“, а въззиваемият е в качеството на „търговец“
по смисъла на ЗЗП.
Неоснователно е възражението на
въззивника, релевирано във въззивна жалба и развито в представените писмени
бележки, че първоинстанционният съд е дерогирал приложението на европейските
правни норми, позовавайки се на Директива 2011/83/ЕС в предпочитание на
по-стария национален закон ЗЗД. Директивата не засяга националните правни норми
на облигационното право, които уреждат действителността на договора,
сключването и действието му, доколкото няма изрична уредба в Директивата (чл. 3,
т. 5 от Директивата). Директивата е част от вторичното законодателство на ЕС.
След като бъде приета на равнището на ЕС, тя транспонира от държавите от ЕС и
става част от законодателство в тези държави. Директива 2011/83/ЕС е
транспонирана в националното законодателство и въззивната
страна не може да с позовава пряко на нея, доколкото не са налице
предпоставките за това.
Не е основателно възражението на
възивника, че въззивамият е следвало да ѝ предостави информация кои трети
лица ще извършат доставка и монтаж на посочените, в сключения между страните
договор, елементи от външна и вътрешна дограма. Договорът между страните не е
сключен с оглед на личността на изпълнителя, поради което изпълнението от трети
лица, на част от задълженията на въззиваемия, не може да бъде приравнено на неизпълнение,
респективно въззивницата не следва да черпи права от това. Посочената от
въззивника правна норма, чл. 48, ал. 2 от ЗЗП, е неприложима в случая.
Разпоредбата на чл. 48, ал. 2 от ЗЗП гласи, че „Търговецът е длъжен да
предостави на потребителя копие от подписания договор или потвърждение на
договора на хартиен или ако потребителят се съгласи – на друг траен носител.
При договори за предоставяне на цифрово съдържание, което не се доставя на
материален носител, търговецът предоставя потвърждение на изричното
предварително съгласие и приемане от потребителя за започване изпълнение на
договора, преди изтичане на срока за упражняване правото на отказ от договора,
което е изпълнено от въззиваемия с предоставянето на екземпляр от процесния
договор и анекс към него. На следващо място, по делото е установено, че не
02.10.2017 г., въззивната
страна, чрез своята дъщеря, е изпратила електронно писмо до подизпълнителя, с
което го е уведомила, че оттегля поръчката, което е индиция, че страната е
разполагала с информация кой е подизпълнителя.
Неоснователно и несъответстващо на
действителното фактическо положение е възражението, посочено във въззивната
жалба, че договорът е прекратен с изтичането на срока за изпълнение на дата
13.10.2017 г. На стр. втора от подписания между страните договор е посочен срок
за изпълнение при хубаво време 1 месец. Процесният договор не съдържа клауза за
автоматично прекратяване на договора с изтичане на срока за изпълнение,
следователно тази правна последица не може да бъде извлечена от съдържанието
му. Автоматичното прекратяване на договора, без да е уговорени от страните, би
обезсмислило института на забавата. Възражението на жалбоподателя би било
основателно единствено, ако страните бяха сключили договора като „фикс сделка”, което не е направено в случая. На следващо
място, между страните не е спорно, че дейностите, включени в предмета на
договора и анекса към него не са били цялостно изпълнени, поради което не може
да се приеме, че договорът е прекратен с изчерпване на предмета му. На последно
място, двустранният договор не е развален по право, по аргумент от чл. 89 от ЗЗД.
Доколкото сключеният между страните
договор е бил действителен и не е бил прекратен на друго основание то е могъл
да бъде развален. Жалбоподателката не е изложила
фактически твърдения за разваляне на договора. Въззиваемият е изложил
причините, поради които твърди неизпълнение от страна на възложителя-жалбоподател.
Доколкото договорът е породил повече от едно задължения за възложителят, неизпълнението
на едно от тях е достатъчно за да се развали договора, освен, ако неизпълнената
част от задължението, е незначителна с оглед на интереса на кредитора. В случая
с отказа на поръчката на дограма от страна на въззивница, тя не е изпълнила
едно свое правно задължение. В чл. 264, ал.1 ЗЗД е предвидено, че поръчващият е
длъжен да приеме извършената съгласно договора работа. Следователно приемането
на извършената работа е не само право, но и задължение на възложителя. В случая
възложителят се е отказал да приеме поръчаната съобразно договора дограма, като
е уведомил подизпълнителя и изпълнителя, поради което е налице неизпълнение на
договора от негова страна. В конкретния случай, изхождайки от предмета на
поръчката, не намират приложение цитираните във въззивната жалба правни норми
от ЗЗП, а са приложими разпоредбите на ЗЗД. Съгласно чл. 57. (Отм. - ДВ, бр. 105 от 2006 г., нов, бр. 61 от 2014 г., в
сила от 25.07.2014 г.) разпоредбите на чл. 50 – 56 от ЗЗП за правото на отказ на потребителя от договора
от разстояние или от договора извън търговския обект не се прилагат за
договори: т. 3. за доставка на
стоки, изработени по поръчка на потребителя или съобразно неговите индивидуални
изисквания. Видно от текста на подписаният между страните договор и
съдържанието на поръчка с № 49410 с дата 02.10.2017 г., алуминиевата дограма е
с размери по индивидуалните изисквания на въззивника, които са посочени в
документите, поради което случая попада в обхвата на посочената правна норма.
Неизпълнението
на въззивницата, предвид стойността на договора и анекса, не е незначително.
Посочена в договора е обща цена, която включва работата, материали и доставка в
размер на 13 039, 50 лв., от която е извадена отстъпка за пенсионери в размер
на 7% и е получена сумата от 913 лв. Крайната калкулирана цена по договора е 12
126, 50 лв., от която поръчаната дограма е на стойност 5327 лева, което
представлява 43,93 % от договора. По делото е установено, че въззивницата е оказала две поръчки на дограма на обща
стойност 3529 лева, което представлява 29,1% от стойността на всички включени в
предмета на договора дейности. Отказана
е поръчката на дограма с изпращането на електронно писмо до „В. П. 06“ ЕООД, на
стойност 2 842 лв., което е 23,44 % от стойността на договора и доставката на
дограма поръчана с договор № 113/17 с дата 28.09.2017 г., на стойност 687 лева.
От изложеното е видно, че по договора отказаните дейности за изработка,
доставка и монтаж на дограма съответстват на 29,1 % от стойността му, респективно
интересът на кредитора е засегнат съществено и не следва да се прилага
правилото на чл. 87, ал. 4 от ЗЗД (в този смисъл решение № 318 от 27.06.2012 г. на ВКС по гр. д. №
273/2012 г., IV г. о ).
Въззивницата
не е доказала, че тя е бил изправната страна, въпреки дадените указания от първоинстанционния съд. Не са ангажирани и никакви
доказателства за твърдяното в исковата молба лошо изпълнение на част от
извършените ремонтни дейности. В случая, ищецът не е проявил процесуална
активност да ангажира убедителни доказателства във връзка с установяване на
тези положителни факти, от които черпи изгодните за себе си правни последици.
Съгласно
разпоредбата на чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, който е получил нещо с оглед на
отпаднало основание, е длъжен да го върне. Предпоставка за връщане на
получената престация е липсата на основание за
нейното задържане. Въззиваемият посочва в отговора на
исковата молба, както и в писменото уведомление до въззивницата,
че е извършил дейности, част от които включени в предмета на договора и анекса
към него, други не, за удостоверяването, на които твърдения не са ангажирани
никакви доказателства, нито са признати за извършени от въззивната
страна. Поради липсата на извършено пълно и главно доказване от въззиваемия на тези обстоятелства не може да бъде признато
правото му да задържи процесната сума на това
основание.
В сключения между страните договор е
посочено в т. 3 от раздел „права“, че при прекратяване на договора по вина на
възложителя, изпълнителя не връща дадения аванс. Първоинстанционният
съд законосъобразно и мотивирано е приел, че по своята правна същност клаузата
на т. 3 представлява уговорена между страните договорна „неустойка“.
Съгласно разпоредбата на чл. 92 от ЗЗД „неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.
Кредиторът може да иска обезщетение и за по-големи вреди“. По отношение на
договорната неустойка, посочена в т. 3 от раздел „права“ на подписания между
страните договор са приложими разпоредбите на ЗЗД, тъй като с изричната
разпоредба на чл. 57 от ЗЗП приложението на чл. 56 от ЗЗП (Когато потребителят упражни правото си на
отказ от договора от разстояние или от договора извън търговския обект, всеки
допълнителен договор се прекратява автоматично, без потребителят да дължи
каквито и да е разходи, обезщетения и/или неустойки, с изключение на разходите,
предвидени в чл. 54, ал. 3 и чл. 55.) е дерогирано.
Неоснователно е възражението на
въззивницата, че клаузата в договора, която гласи, че „при прекратяване на
договора по вина на възложителя, изпълнителят не връща дадения аванс“ е
нищожна. Клаузата е уговорена от страните по договора, като няма правна пречка
да бъде включена в договор между физическо и юридическо лице.
По тези съображения съдът намира, че
по делото е доказано наличието на годно правно основание за задържане на
дадения аванс от страна на въззиваемия, следователно,
не е налице хипотезата чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.
Дори да бяха налице предпоставките
за връщане на получената престация (аванса), то претендирания размер от въззивната
страна не съответства на установения по делото. От приложените по делото документи
се установява, че въззивницата е предоставила на въззиваемия сумата от 6063
лева. Признала е извършени услуги на обща стойност 2990 лева, към която сума
следва да се прибавят 60 лева, цената на посочената врата в т. 3 от анекса с
дата 03.10.2017 г., е на стойност 700 лв., за която въззивницата признава, че е
доставена. В исковата молба е посочена стойност на същия предмет 640 лв. Имайки
предвид, че по делото е представен единствено двустранно подписан частен
документ, анекс, следва да се признае, че цената на вратата е 700 лв. Следва да
се прибави и сумата от 90 лева за демонтиране на стари дървени первази,
което е признато за извършено в исковата молба, т. 8, л. 5. Ирелеватно е
извършеното има или не икономическа стойност за въззивницата, след като е
възложено с подписания между страни анекс (т. 6 от анекса). Въззиваемият
е възстановил на въззивницата сумата от 1995 лв., от които 1225 лв. с платежно
нареждане, 770 лв. с разписка от 10.10.2017 г. Като се приспадне от платения
аванс в размер на 6063 лева сумата от 3140 лв. (признати за извършени дейности)
и сумата от 1995 лв. (върнати средства) остава сума в размер на 928 лв. Следва
да се отбележи, че посочената в договора отстъпка за пенсионери в размер на 913
лева, представлява 7 % от цената на
първоначално сключения договор - 13 039, 50 лева, която цена е променена с
подписания между страните анекс на 5 147 лева, респективно отстъпката също
следва да се намали и да се извади от 928 лв.
Поради
гореизложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че въззивната
жалба е неоснователна, а решението на първоинстанционния съд е правилно и
следва да бъде потвърдено изцяло.
По
разноските.
С определение № 325/21.03.2019 г. на Окръжен съд-София
по ч.гр.д. № 0204/2019 г. е въззивницата е освободена от задължението да
заплати държавна такса.
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, в полза на
въззиваемия следва да се присъдят разноски в размер на 600 лева за адвокатски
хонорар, за които са представени доказателства. На л. 29 от в. гр. дело е
приложен договор за правна защита и съдействие с отразено уговорено и заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева.
Съгласно разпоредбата на чл. 280,
ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване
пре Върховен касационен съд на Р. България.
Воден
от горното, Софийският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 165 от 04.01.2019 год. по
гр. дело № 48/2018 год. на Районен съд-Пирдоп.
ОСЪЖДА Я.Ц.С., ЕГН: **********, с адрес: ***
да заплати на „М.Е.Т.“ ЕООД ЕИК: *********, със седалище ***, сумата от 600
(шестстотин) лева, представляващи направени разноски за адвокатско
възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.