Р Е Ш Е
Н И
Е № 260536
гр. Пловдив, 22.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XXII състав, в публичното заседание на 12.02.2020
г. в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЛЮДМИЛА МИТРЕВА
при секретаря Величка Грабчева, като разгледа докладваното от съдията гр.
дело № 6174 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството по делото е по реда на чл.422, ал.1, във
вр.с чл.415, ал.1 ГПК.
Образувано е по искова молба
от „Агенция за събиране на вземания“ ЕAД срещу Н.С.Б., с която се иска да бъде
признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 2884.36 лева – падежирала главница за
периода 14.08.2017 г. до 07.05.2018 г. по договор за паричен заем с № *** от
01.07.2017 г., сключен със „Сити Кеш“ ООД, вземанията по който са прехвърлени
на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с Приложение № 1 от 25.03.2019 г. към договор за цесия от
25.03.2019 г., 332.66 лева –
договорна лихва за периода 14.08.2017 г. до 07.05.2018 г. и 1315.82 лева – обезщетение за забава за
периода от 14.08.2017 г. до 19.02.2020
г., ведно със законна лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението в съда – 20.02.2020 г. до окончателното плащане, за които вземания
е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 2827/2020 г. по
описа на ПРС.
Претендират се разноски за исковото и
заповедното производство.
С посочения договор на ответника е
предоставен заем в размер на 3000 лева. По договора е уговорена фиксирана
договорна лихва за целия период на договора в размер на 558.62 лева. Кредитът е
следвало да бъде върнат до 07.05.2018 г. По договора са останали незаплатени
претендираните суми. Върху незаплатените суми за главница и договорна лихва е
начислено обезщетение за забава в размер на законната лихва. Интереса от
предявяване на иска е, че срещу заповедта за изпълнение по заповедното е
постъпило възражение от ответника в срок.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор
на исковата молба от ответника. Същата е в срок, доколкото първоначално
исковата молба е връчена не лично на ответника, а на трето лице, при положение,
че ответникът е посочил адрес на пълномощник за връчване. Счита, че иска е
допустим, но неоснователен. Счита, че договорът за заем е недействителен,
доколкото е изготвен в по-малък шрифт от законоустановения. Счита, че клаузата
за договорна възнаградителна лихва е недействителна поради противоречието й с
добрите нрави. Счита, че клаузата за
неустойка е недействителна. Счита, че цесията не съобщена надлежно на ответника
преди подаване на заявлението по чл.410 ГПК. Иска се отхвърляне на исковете.
Пловдивският районен съд, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл.
12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По допустимостта:
Видно от
приложеното ч. гр. д. № 2827/2020 г. по описа на
ПРС, вземанията по
настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение. Заповедта
е връчена на длъжника, който в срока по чл.414 ГПК е подал възражение срещу
вземанията по заповедта. Исковете, по
които е образуван настоящият процес, са предявени в едномесечния срок по чл.
415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежи на разглеждане по същество.
По същество:
Предявени са положителни установителни искове с правна квалификация чл.422, във вр. с чл.415 ГПК, във
вр. с чл.420, ал.1 и ал.2 ТЗ, във вр. с чл.99 ЗЗД, чл.92 ЗЗД.
За да бъдат уважени така предявените искове
ищецът следва да установи валидно сключен договор за заем, в това число
предоставяне на заемната сума на заемателя, уговорка за заплащане на договорна
възнаградителна лихва, размер и падеж на вземанията, уговорка за заплащане на обезщетение за забава, размер на обезщетението за забава,
сключване на договор за прехвърляне на вземането, уведомление до длъжника за
прехвърлянето на вземането /от цедента или от цесионера при наличие на
упълномощаване за това от цедента/.
Ответникът следва да проведе
насрещно доказване,
a при установяване на горното от ищеца, че е платил в срок главницата и
договорните лихви по договора за заем, както и твърденията си за нищожност на
клаузата за възнаградителна лихва като противоречаща на добрите нрави, както и
възражението си, че шрифта на договора е по-малък от законоустановения.
С Определение от 01.10.2020 г. като безспорно между страните
е отделено, че
между Н.С.Б., в качеството на заемател и Сити кеш ООД,
в качеството на заемодател е сключен договор за паричен заем с № *** от
01.07.2017 г., по който са останали непогасени 2884.36 лева – падежирала
главница за периода 14.08.2017 г. до 07.05.2018 г.; 332.66 лева – договорна
лихва за периода 14.08.2017 г. до 07.05.2018 г. и 1315.82 лева – обезщетение за
забава за периода от 14.08.2017 г. до
19.02.2020 г.
Спорно по делото е дали договорът отговаря на
изискванията, предвидени в чл.10, ал.1 ЗПК, чл. чл.11, ал.1 т.7-12 и т.20 и
ал.2 ЗПК и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК.
Първото
възражение, направено от ответника е, че договорът за кредит не отговаря на
изискванията на чл.10, ал.1 ЗПК.
Съгласно
посочената разпоредба договорът
за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен
носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два
екземпляра - по един за всяка от страните по договора.
Съгласно
чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен.
Тълкувайки тази норма съдът приема, че
смисълът вложен в нея е, че недействителността на договора се свързва с
неспазване на изискванията на чл.10, ал.1 ЗПК в тяхната цялост.
Законът е предвидил като форма за
действителност на договора за потребителски кредит писмената такава. Останалите
изисквания, посочени в чл.10, ал.1 ЗПК, са подчинени на целта
кредитополучателят да е разбрал смисъла на поеманите от него задължения, тоест те да са посочени по ясен и
разбираем начин. Именно и в тази
връзка е изискването договорът да е написан в еднакъв шрифт, като определеният
минимум от 12, съдът приема, че няма императивен характер.
От изложеното следва, че формалното
нарушаване на изискването договорът да е написан с
шрифт 12, само по себе си, не води до недействителност на договора.
Това е така, защото изискването за размер на шрифта не може да бъде съпоставено
с изискването за писмена форма или разбираемост на употребения език, както и ясното изписване на договора.
Шрифтът може да бъде и по-малък от предвидения, но интересите на
кредитополучателя да не са увредени, когато неговият размер е позволявал
потребителят да прочете съдържанието и да го разбере.
В тази връзка чл.10, пар.1 от ДИРЕКТИВА
2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008
година относно договорите за потребителски, задължителна за Република България и чиито разпоредби са основа на Закона
за потребителския кредит, предвижда, че договорите за кредит се изготвят на
хартиен или друг траен носител, а пар. 2 предвижда кои елементи,
част от съдържанието му, следва да бъдат посочени по ясен
и кратък начин. Като целта, съгласно пар. 31 от преамбюла на Директивата,
е да
се даде възможност на потребителя да се запознае със своите права и задължения по договора
за кредит.
В разпоредбата на чл. 22, т. 1 от Директивата, озаглавен "Хармонизация и императивен
характер на настоящата директива", е предвидено, че доколкото
настоящата директива съдържа хармонизирани разпоредби, държавите членки не
могат да запазят или въвеждат
разпоредби, различни от предвидените в нея, което кореспондира и с пар. 9 и пар. 10 от преамбюла на Директивата. В
последните е предвидено, че на държавите – член на ЕС, не
следва да се позволява да запазят или въвеждат национални разпоредби, различни
от предвидените в настоящата директива. Това ограничение се прилага само
тогава, когато са налице разпоредби, хармонизирани чрез настоящата директива.
Когато не съществуват такива хармонизирани разпоредби, държавите членки следва
да са свободни да запазят или въвеждат национално законодателство.
Предмет на хармонизация в Директивата е
съдържанието на договорите за кредит, включени в приложното й поле, както и по
какъв начин следва да бъдат изготвени тези договори.
В случая процесният договор за кредит попада
в обхвата на приложно поле на директивата, съгласно чл.1, т. 1 от същата, като
не са налице изключенията по т.2 от същата разпоредба.
В случая в Директивата, нито в някой друг
нормативен акт на Общността е предвидено, че за да е действителен договор за
кредит, същият следва да е изписан на определен шрифт, било то 12, нито шрифта
е предвиден като елемент от договора за кредит.
Българският законодател е предвидил
допълнително изискване към договора за потребителски кредит – всички елементи
на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, не
по-малък от 12, като по този начин е въвел изискване, различно от предвиденото
в Директива
2008/48/ЕО, която съдържа хармонизирани разпоредби в тази област.
Ето защо разпоредбата на чл. 10,
ал.1 ЗПК в посочената част не следва да бъде прилагана от националния
съд, доколкото не е в съответствие с Директива
2008/48/ЕО.
Изхождайки
от принципа на приоритет на
правото на ЕС пред вътрешното право
и с оглед гарантирането на пълното действие на нормите на съюзното
право, настоящият състав намира, че
има не само право, но и задължение да остави неприложена всяка противоречаща
процесуална или материална разпоредба на вътрешното право, без да е необходимо
да се изисква или да се изчаква отмяната на такава
разпоредба по законодателен или друг конституционен ред.
Наред с това дори да се приеме, че
българският законодател може да въвежда и допълнителни изисквания по отношение
на договорите за потребителски кредит, непредвидени в обсъжданата по-горе
Директива, както и ако се приеме, че в разпоредбата на чл.22 ЗПК законодателят
е имал предвид, че договорът за кредит е недействителен и само на формално
основание при неспазен шрифт, то така предвидената санкция за кредитодателя е в
разрез с чл.23 от Директивата, озаглавен
„Санкции“.
Съгласно последната "Държавите
членки установяват система от санкции за нарушаване на националните разпоредби,
приети съгласно настоящата директива, и вземат всички необходими мерки за
гарантирано прилагане на тези санкции. Съгласно пар.47 от Преамбюла на Директивата изборът на санкции е по усмотрение
на държавите – членки, но
предвидените санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи.
Прилагането на санкцията по чл.22 ЗПК само
на формално основание, че договорът за кредит е с шрифт по-малък от 12, има сериозни последствия за кредитодателя, доколкото го лишава от лихви и разноски
по кредита, което не
би могло да се смята за пропорционално, когато, в
случая, неспазеното изискване на чл.10, ал.1 ЗПК е от такова естество,
че да не засяга способността на потребителя да
прецени обхвата на своите
задължения по договора.
Неспазването на това изискване не би могло във всички случаи да попречи на
потребителя да прецени обхвата на своите задължения, ако видът и размерът на шрифта
позволяват прочитането на съдържанието на документа.
В случая от
приетата по делото Съдебно-почеркова експертиза се установява, че само част от
текста на стр. 1 от договора за кредит шрифта е 11.5, тоест под предвидения в
закона минимум от 12. Втората страница е с шрифт 12.
При
задълбочен преглед на двете страници от договора съдът не може да установи
обозрима разлика между шрифта на двете страници. Договорът е написан по ясен и
разбираем начин, с четлив и видим с „просто око“ шрифт.
С оглед
всичко изложено съдът намира, че въпреки, че по делото се установи, че част от
съдържанието на договора за кредит е изписан с шрифт по-малък от предвидения в
закона минимум не са нарушени в цялост изискванията на чл.10, ал.1 ЗПК. Това е
така, тъй като договорът е написан в предвидена в закона писмена форма, на
хартиен носител, по ясен, разбираем и четлив начин, с представяне на екземпляр
от договора на потребителя и не са нарушени правата на последния, а именно от
съдържанието на договора да не може да разбере обхвата на своите задължения,
като за това да му е попречил шрифта.
Наред с
това, доколкото съдът има служебно задължение да провери дали договорът за
кредит не противоречи на закона при изследване съдържанието на договора съдът
не намери противоречие с чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК.
Процесният договорът за заем е сключен в писмена
форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин. Липсват нарушения на
формата /външната страна на представения правопораждащ спорното право
документ/, съгласно специалния ЗПК. Посочена е чистата стойност на кредита,
годишният процент на разходите, фиксираният годишен лихвен процент по кредитът,
общият размер на всички плащания по договора, условията за издължаване на
кредита от потребителя, елементите на общата стойност на кредита, денят на
плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата погасителна вноска,
представен е погасителен план към договора, подписан от заемателя, предвидено е
правото на потребителя да погаси предсрочно кредита /чл. т.10 от договора/,
право да получи погасителен план за извършени и предстоящи плащания /т. 5 от
договора/, право да се откаже от договора /т.9/. Предоставянето, респ.
получаването на предварителна информация е удостоверено в т. 4, ал.2, от
договора, което обстоятелство е признато от ответника с поставянето на подпис
на договора за паричен заем. Всяка страница от договора е подписана от
кредитополучателя. Общите условия са подписани на всяка страница от ответника.
Видно от договора за заем, в т.3.7 е посочен фиксиран
годишен лихвен процент по заема от 40.08 %, представляващ реквизит по чл.11,
ал.1, т.9 ЗПК и доколкото е фиксиран за целия период от договора, не е
необходимо да се посочват условията за прилагането му. В случая няма
допълнителни фактори, от които да зависи размерът на възнаградителната лихва,
тя е фиксирана, поради което не е необходимо да се посочват условията по
прилагането й, защото такива липсват.
Действително в договора няма отделно записване на общия
размер на договорната лихва, но това не води до недействителност на договора.
Такова самостоятелно изискване за съдържанието на договора за потребителски
кредит не е предвидено в чл. 11 ЗПК или в друга разпоредба, към която да препраща гл.
„Шеста – Недействителност на договора за потребителски кредит. Неравноправни
клаузи“ от ЗПК. Освен това от договора става ясно какъв е общият размер на
дължимата договорна лихва за целия срок на договора, а именно 558.62 лева
/разликата между предоставения кредит в размер на 3000 лева – т.3.1 и общо
дължима сума по договора 3558.62 лева – т.3.12, който размер е фиксиран за
целия период на договора.
В т.3.12 от договора е посочен общият размер на всички
плащания по договора, а в т.8 и допълнителните плащания, при настъпване на
съответните условия за тях. В т.3.5 е посочен годишния процент на разходите на
заема 48.465 % – реквизити по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Действително в договора не
е посочено как е формиран ГПР, но това не е и поставено като изискване в
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Предмет на доказване е дали ГПР, посочен
в договора е реален и дали същият включва съответните вземания по чл.19, ал.1 ЗПК. В случай, че вземания по чл.19, ал.1 ЗПК се претендират, а не са включени
в ГПР и не формират /надхвърлят/, стойността на ГПР, посочена в договора,
съответно тази по чл.19, ал.4 ГПК, ще се отрази на недействителността на тези
отделни вземания, а не на договора като цяло.
Видно от договора за кредит към него има
изготвен отделен погасителен план, подписан от кредитополучателя, в който е
посочен размерът на вноските, техния брой, периодичност на плащане и падежна
дата /л.6/. Тъй като договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия
му срок и за всички вземания по него, последното изискване на чл. 11, ал.
1, т. 11 ЗПК- за посочване последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми в това число главница и лихви, е
неприложимо. В погасителния план са разграничени вноските за неустойка.
Съгласно самата разпоредба тази информация следва да се съдържа в погасителния
план единствено при наличието на различни лихвени проценти, каквито не се
установяват в случая.
С оглед всичко изложеното съдът приема, че
договорът е валидно сключен.
По материално-правната легитимация
на ищеца
Видно
от представения по делото договор за прехвърляне на вземания от 25.03.2019 г. и
приложение № 1 към него /л.15 и л.17/ вземанията по процесния договор срещу ответника са цедирани на "Агенция
за събиране на вземания" ЕАД. В приложение № 1 е индивидуализирано
вземането, което се прехвърля по основание, размер и кой е задълженото лице. В
договора за цесия е посочено, че приложение № 1 от договора е неразделна част
от него /пар.2 от договора/.
В
случая не е представено в цялост Приложение № 1, а само извадка от него, касаеща
именно процесното прехвърлено вземане. Следва да се посочи, че ответникът е
оспорил единствено, че цесията не му е съобщена, поради което не е породила
действие спрямо него. Не е оспорил, че вземането е прехвърлено, както и че
представеното Приложение не може да установи това, за да указва съдът на ищеца
да представи в пълнота Приложение № 1, което е 104 страници, което излишно ще натовари
делото, при липса на оспорване в тази връзка. За съда е достатъчно, че има
такова Приложение, което препраща към горепосочени договор за цесия, от което е
видно че именно вземането на „Сити кеш“ ООД към ответника по процесния договор
за кредит се прехвърля, което не е оспорено от ответника. В приложението на
страницата, която касае вземането към ответника са налице подписи, както на
цедента, така и на цесионера. Поради което може да се направи извод, че „Сити
кеш“ ООД е прехвърлило на настоящия ищец вземането към ответника по процесния
договор за кредит, подробно индивидуализиран в представената извадка от
Приложение № 1.
Представено е пълномощно от цедента, с което се
упълномощава цесионерът да изпълни задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД /л.18/. Предишният кредитор има правото да упълномощи новия кредитор да
извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник /решение
№ 156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о. и решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по
гр. д. № 5759/2014 г., III г. о.
Към приложенията на исковата молба е
представено уведомително писмо за прехвърляне на вземането /л.19/ по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД от цесионера до длъжника. Уведомлението, приложено към исковата молба на
цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на
цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането
поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска,
извършеното по този начин уведомление следва да бъде съобразено от съда по
силата на чл. 235, ал. 3 ГПК при разглеждане на иска на цесионера срещу
длъжника /решение № 123/24.06.2009 г. по
т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., решение № 3/16.04.2014 г. по т. д.
№ 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и решение № 78 от 09.07.2014 г., т. д. №
2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о./
С оглед изложените съображения съдът
намира, че в хода на процеса по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК ответникът е редовно уведомен за извършената
цесия, уведомителното писмо съдържа конкретно посочване на правоотношението -
вземанията, които са предмет на настоящото производство. Ето защо ищецът е
материалноправно легитимиран да претендира всички вземания въз основа на процесния
договор за кредит, тъй като последният дължи да престира на него, а не на
стария кредитор.
Наред с това ответникът не твърди да е
извършвал плащания към стария кредит, които да се претендират повторно от новия
кредитор.
По отношение на претендираните вземания по договора, съдът намира следното:
По отношение на главницата
С исковата молба се претендира главница в
размер на 2884.36 лева, която е останала незаплатена. В тежест на ответника е
да докаже плащане на претендираната сума. Неблагоприятните последици от
недоказването на факта на погасяване на задълженията са за ответника, поради
което съдът приема, че ищецът има вземане срещу ответника за главница по
договора за заем в размер на 2884.36 лева, което е отделено и като безспорно
между страните. Падежът и на последната вноска за главница е изтекъл на
07.05.2018 г., поради което и цялата сума е изискуема. Искът се явява
основателен до пълния предявен размер.
В тази връзка се явява и основателна
претенцията за законна лихва върху главницата за периода от датата на входиране
на заявление за издаване на заповед за изпълнение – 20.02.2020 г. до
окончателното плащане, за което вземане е издадена Заповед за изпълнение и
което се претендира с исковата молба.
По отношение на
възнаградителната лихва:
Претендира се договорна лихва в размер на 332.68
лева за периода от 14.08.2017 г. до последната погасителна вноска 07.05.2018 г.
По договора е предвиден фиксиран годишен лихвен процент от 40.08 %.
От ответника е направено възражение за
недействителност на клаузата за възнаградителна лихва, доколкото същата
надхвърляла трикратния размер на законната лихва, поради което противоречи на
добрите нрави.
Съдът е запознат с практиката на ВКС,
която указва в кои случаи възнаградителната лихва по договори за потребителски
кредит е недействителна, а именно когато надхвърля два пъти законната лихва при
обезпечени кредити и три пъти – при необезпечени кредити. Следва да се посочи,
че тази практика е формирана преди изменението на чл.19, ал.4 ГПК /в сила
23.07.2014 г./ и касае договори за кредит, сключени преди изменението.
Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК /в сила
23.07.2014 г./ годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Безспорно
елемент от ГПР е възнаградителната лихва. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК е допустимо
възнаградителната лихва дори да е 5 пъти по-голяма от законната лихва, ако е
единственият разход по кредита. В процесния договор, единственият разход, който
формира ГПР е договорната лихва, доколкото не са предвидени други. Безспорно
между страните е, че предвидената в договора неустойка не е част от ГПР, не е
включена в него, а дали трябва да е включена е въпрос, касаещ действителността
на клаузата за неустойка, а не договора като цяло.
С оглед
изложеното предвидения в договора лихвен процент не противоречи на предвидения
в закона максимум по чл.19, ал.4 ЗПК.
Наред с
това в договора за кредит е предвидена фиксиран размер на договорната
възнаградителна лихва за целия период на договора от 558.62 лева. Периодът на
договора е от усвояване на кредита 01.07.2017 г. до крайния падеж 07.05.2018 г.
за този период, ако приложим практиката на ВКС, законната лихва върху главница
от 3000 лева е в размер на 259.19 лева /изчислена служебно от съда с помощта на
онлайн калкулатор на НАП/. Трикратния размер на законната лихва за този период
е 777.57 лева. Тоест договорната лихва, предвидена в договора не надхвърля, а
на против е в размер по-малък от трикратния размер на законната лихва за срока
на договора.
Наред с това съдът намира, че уговорената
възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави, до който извод достигна след
преценка на конкретните данни по производството - срока на договора, размерът
на кредита, размера на възнаградителната лихва спрямо размера на кредита и рискът
от сделката, който носи кредитора, липсата на предоставено обезпечение, както и
автономията на волята. Размерът на договорнота лихва за целия период на
договора е в размер на 558.61 лева, размерът на отпуснатия кредит е 3000 лева,
кредитът е отпуснат за срок от 10 месец – не малък период от време, не е
обезпечен, поради което съдът приема, че размерът на лихвата е съответен на насрещната
престация на кредитора и на риска, който поема същият като небанкова
институция, която се самоиздържа от собствената си печалба, която в случая не
противоречи на принципа за справедливост и добросъвестност.
В тежест на ответника е да докаже плащане
на претендираната сума. Подобни твърдения и доказателства не са ангажирани от
ответника. Неблагоприятните последици от недоказването на факта на погасяване
на задълженията са за ответника, поради което съдът приема, че ответникът дължи
възнаградителна лихва в претендирания от ищеца размер.
Следва да се посочи, че размерът на
претенцията на възнаградителната лихва е отделен като безспорен между страните
и следва да се уважи в пълен размер.
По отношение на лихвата
за забава:
Съгласно чл.7, ал.1 от процесния договор за кредит
в случай на забава на която и да е погасителна вноска по кредита заемателят
дължи обезщетение за нея в размер на законната лихва.
В
случая се претендира обезщетение за забава и върху главницата и върху
договорната лихва, уточнено с молба от 01.07.2020 г. /л.32/ за периода
14.08.2017 г. до 19.02.2020 г. в размер на 1315.82 лева
След използването на електронен калкулатор – на сайта на НАП и на основание чл.
162 ГПК, съобразно датата следваща падежа на всяка отделна неплатена вноска /в
случая от вноска № 3 с падеж 14.08.2017 г.
до вноска № 22 с падеж 07.05.2018 г. – погасителен план л.5/ и съобразно
размера дължим по всяка неплатена вноска, съдът определи и размера на
обезщетениeто за забава, както следва:
- 3 вноска – 161.76 лева е падежирала на дата 14.08.2017 г.
– ответникът е в забава от следващия падежа ден 15.08.2017 г. до 19.02.2020 г.
– обезщетение за забава – 41.30 лева;
- 4 вноска – 161.76 лева, период 29.08.2017
г. – 19.02.2020 г.. –обезщетение за забава- 40.67 лева;
- 5 вноска – 161.76 лева, период 12.09.2017
г. – 19.02.2020 г. –обезщетение за забава- 40.04 лева;
- 6 вноска – 161.76 лева, период 26.09.2017
г. – 19.02.2020 г. –обезщетение за забава- 39.41 лева;
- 7 вноска – 161.76 лева., период 10.10.2017
г. – 19.02.2020 г. –обезщетение за забава 38.78 лева;
- 8 вноска - 161.76 лева., период 24.10.2017
г. – 19.02.2020 г. –обезщетение за забава - 38.15 лева;
- 9 вноска - 161.76
лева., период 07.11.2017
г. – 19.02.2020 г. –обезщетение за забава - 37.52 лева;
- 10 вноска - 161.76 лева., период 21.11.2017
г. – 19.02.2020 г. –обезщетение за забава - 36.89 лева;
- 11 вноска – 161.76 лева, период 05.12.2017 г. – 19.02.2020
г. – обезщетение за забава – 36.26 лева
- 12 вноска - 161.76 лева, период 19.12.2017 г. – 19.02.2020
г. – обезщетение за забава – 35.63 лева
- 13 вноска - 161.76 лева, период 02.01.2018 г. – 19.02.2020
г. – обезщетение за забава – 35.01 лева
- 14 вноска - 161.76 лева, период 16.01.2018 г. – 19.02.2020
г. – обезщетение за забава – 34.38 лева
- 15 вноска - 161.76 лева, период 30.01.2018 г. – 19.02.2020
г. – обезщетение за забава – 33.75 лева
- 16 вноска - 161.76 лева, период 13.02.2018 г. – 19.02.2020
г. – обезщетение за забава – 33.12 лева
- 17 вноска - 161.76 лева, период 27.02.2018 г. – 19.02.2020
г. – обезщетение за забава – 32.49 лева
- 18 вноска - 161.76 лева, период 13.03.2018 г. – 19.02.2020
г. – обезщетение за забава – 31.86 лева
- 19 вноска - 161.76 лева, период 27.03.2018 г. – 19.02.2020
г. – обезщетение за забава – 31.23 лева
- 20 вноска - 161.76 лева, период 10.04.2018 г. – 19.02.2020
г. – обезщетение за забава – 30.60 лева
- 21 вноска - 161.76 лева, период 24.04.2018 г. – 19.02.2020
г. – обезщетение за забава – 29.97 лева
- 22 вноска - 161.76 лева, период 08.05.2018 г. – 19.02.2020
г. – обезщетение за забава – 29.34 лева
Или общият размер на обезщетението за забава за периода 15.08.2017
г. – 19.02.2020 г. е 706.40 лева. До този размер искът ще се
уважи, а за разликата до пълния претендиран размер от 1315.82 лева и за дата
14.08.2017 г. ще се отхвърли, като неоснователен.
По отговорността за разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски
имат и двете страни.
От страна на ищеца са представени
доказателства за направата на разноските за ДТ в размер на 127.44 лв. Претендира юрисконсултско възнаграждение,
което съдът определя в размер на 100 лв., съобразно чл. 78, ал. 8 ГПК , във вр. с чл. 37 ЗПП във вр. с чл. 23, т. 2 НЗПП. Общо разноски за исковото производство в
размер на 227.44 лева, от които на основание чл.78, ал.1 ГПК на ищеца ще се
присъдят разноски в размер на 196.86
лева, съобразно уважената част от претенцията в исковото производство
В заповедното производство са направени разноски
в общ размер на 140.66 лева за държавна
такса и юрисконсултско възнаграждение, като съобразно уважената част от
претенцията ще се присъдят разноски в общ размер на 121.75 лева.
По делото ответникът е направил разноски в
размер на 120 лева – депозит за Съдебно-техническа експертиза. Съразмерно с
отхвърлената част от претенцията и на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника ще
се присъдят разноски в размер на 16.13
лева.
За
ответника по делото е представен договор за правна помощ и
съдействие /л.39/, съгласно който на ответника е предоставена безплатна правна
помощ по реда на чл.38 ЗА от Адвокатско
дружество „Г.“. Съгласно чл.38, ал.2 ЗА на адвоката се определя размер не по-малък от
предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
На основание чл.7, ал.2, т.2, вр. с пар.2а от ДР от
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения /при интерес в
общ размер на 4532.84 лева/, съдът определя адвокатско възнаграждение за Адвокатско
дружество „Г.“ в размер на 656.76 лева с ДДС, от която сума, с оглед уважената
част от претенцията, ще се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 88.30 лева.
В заповедното производство длъжникът се е представлявал
от адв. Д.Б.. Поискал е присъждане на разноски и в заповедното производство.
Представен е договор за безплатна правна помощ и по заповедното производство,
сключен с Адвокатско дружество „Г.“. Съдът счита, че дължимият
адвокатски хонорар за подаденото възражение в заповедното производство възлиза
на 466.38 лв. с ДДС, определен съгласно чл. 7, ал. 7 от Наредбата съобразно
половината от претендираната стойност – /половината от 4532.84 лева е 2266.42
лева/, във вр. с чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата – при интерес над 1000 лева до
5000 лева, вр. с чл.2а от ДР на Наредбата, от които съразмерно с отхвърлената
част от претенцията ще се присъди сума в размер на 62.70 лева с ДДС.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Н.С.Б., ЕГН **********,
с адрес: *** ДЪЛЖИ
на „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Д-р
Петър Дертлиев“ № 25, офис – сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, сумата в размер на 2884.36 лева
– падежирала главница за периода 14.08.2017 г. до 07.05.2018 г. по договор за
паричен заем с № *** от 01.07.2017г., сключен със „Сити Кеш“ ООД, вземанията по
който са прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с Приложение № 1
от 25.03.2019 г. към договор за цесия от
25.03.2019 г., 332.66 лева –
договорна лихва за периода 14.08.2017 г. до 07.05.2018 г. и 706.40 лева
– обезщетение за забава за периода от 15.08.2017
г. до 19.02.2020 г., ведно със законна
лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 20.02.2020
г. до окончателното плащане, за които вземания е издадена заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 2827/2020 г. по описа на ПРС, като ОТХВЪРЛЯ претенцията
за признаване за установено, че Н.С.Б., ЕГН ********** дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ********* обезщетението за забава за горницата над уважения размер от 706.40 лева до
пълния предявен размер от 1315.82 лева, като неоснователна.
ОСЪЖДА Н.С.Б., ЕГН **********, с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ НА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: град София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис – сграда
Лабиринт, ет.2, офис 4, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата в размер на 196.86
лева – разноски в исковото
производство и сумата в размер на 121.75 лева – разноски по ч.гр.д. № 2827/2020 г. на ПРС.
ОСЪЖДА
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: град София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис – сграда
Лабиринт, ет.2, офис 4 ДА ЗАПЛАТИ НА
Н.С.Б., ЕГН **********, с адрес: *** сумата в размер на 16.13 лева – разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: град София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис – сграда
Лабиринт, ет.2, офис 4 ДА ЗАПЛАТИ НА
Адвокатско дружество „Г.“, БУЛСТАТ *********, на основание чл.38 ЗА сумата в
размер на 88.30 лева с ДДС – адвокатско
възнаграждение в исковото производство и 62.70 лева с ДДС - адвокатско възнаграждение по ч.гр.д. № 2827/2020 г. на ПРС.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен
срок от връчването му на страните пред Пловдивския окръжен съд.
Препис от решението да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно
с оригинала.
ПМ