МОТИВИ към
присъда № 47 от 31.05.2017г. по НОХД № 2117 по описа на
Пловдивския окръжен съд за 2016г.
Пловдивската
окръжна прокуратура е повдигнала обвинение спрямо П.В.С. и той е предаден на съд за извършено престъпление по
чл. 343, ал. 1, б.„в“, вр. чл.342, ал.1 от НК, за това, че на 09.03.2014 г. на местен
общински път PDV 1154/III-805, п.к. I-8 – Бенковски
(с начало „Пътен възел Царацово на път III-805) Пловдив – Съединение и край – гр. Пловдив, километър
1,4, при управление на моторно превозно средство – лек автомобил „Ситроен“ с ДК
№ ***, е нарушил правилата за движение по пътищата, а
именно: чл.20 ал.2 от ЗДвП: „Водачите на пътни превозни
средства са длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразяват с
атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на
превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на
движението, с конкретните условия и видимост, за да бъдат в състояние да спрат
пред всяко предвидимо препятствие. Водачите са длъжни да намалят
скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за
движението и по непредпазливост е причинил смъртта на Р.Б. В. ЕГН- **********.
Представителят
на прокуратурата поддържа изложената в обвинителния акт фактическа обстановка и моли съда да признае
подсъдимия С. за виновен в извършване на
процесното престъпление. По отношение реализиране наказателната отговорност на подсъдимия
държавното обвинение пледира да бъде наложено наказание при условията на чл.54
от НК при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, като посочва, че
справедливият размер на наказанието лишаване от свобода е такъв, близък до
предвидения в закона специален минимум.
Държавното обвинение намира, че целите на индивидуалната и генералната
наказателна превенция биха се постигнали и с прилагане института на „условното
осъждане“ по смисъла на чл.66 от НК с определяне на максималния, предвиден в
закона изпитателен срок в размер на пет години. Относно кумулативно предвиденото наказание
лишаване от право да управлява МПС прокурорът излага становище, че същото
следва да бъде определено за срок, надхвърлящ продължителността на наказанието
„лишаване от свобода“.
По делото не бяха предявени за съвместно разглеждане с
наказателния процес граждански искове срещу подсъдимия от пострадалите Т.Р.В. и
Р.Г.В., в качеството им на единствени законни наследници, съответно дъщеря и съпруга
на починалия в резултат от процесното престъпление Р.Б.
В.. Същите, въз основа на отправени до съда по надлежния ред писмени молби,
бяха конституирани в процесуалното качество на частни обвинители,
представлявани съответно от поверениците им адв.В.М.-за
пострадалата Р.В. и адв.И.М.-за пострадалата Т.В..
В хода на съдебните прения частното обвинение се
присъедини принципно към изложеното от представителя на Окръжна прокуратура
Пловдив относно вида и размера на визираните санкции, както и относно
приложението на чл.66 от НК. Относно наказанието „лишаване от право да
управлява МПС“ адв.М. застъпи позицията за
съответствие на срока му с този на наказанието лишаване от свобода. Позицията
му за изпитателния срок бе за определянето му в размер на четири години.
При пренията адв.С.,
упълномощен като защитник на подс. С., изложи
съображения, според които подзащитният му не е
допуснал инкриминираните нарушения на правилата за движение по пътищата, както
и че е налице случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК. В този смисъл поиска
постановяването на оправдателна присъда Подсъдимият С. се присъедини към
изложеното от своя защитник и поиска от съда да го признае за невинен и
оправдае по повдигнатото му обвинение.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства
и обсъди доводите и съображенията на страните, прие за установено следното :
Подсъдимият П.В.С. е роден на *** г. в гр.***. Живее в същия град. Той е българин,
български гражданин е, има основно образование. Той е женен, работещ, не е
осъждан. Има ЕГН **********.
Подсъдимият П.С. е правоспособен водач на МПС, като от
1997г. същият има категория „М“, а от 1998г.- категории „В“ и „А.“ През периода, предхождащ инкриминираната дата
1997г.- до 09.03.2014г., е санкциониран от контролните органи общо два пъти за
административни нарушения на правилата
за движение по пътищата, като първата му санкция е била през далечната 1997г.,
когато е имал само „М“ категория, а втория път е санкциониран с фиш на
26.12.2009г. по чл.70, ал.3, т.2 от ЗДвП, с който му е наложена „глоба“ в
размер на 20 лв..
Подсъдимият С. притежавал лек автомобил
„Ситроен“ с ДК № ***.
На 09.03.2014 г. С. заедно със съпругата
си - свид.Д.С. и малката им дъщеря, били на гости при
родителите на подсъдимия в с.***, обл.Пловдив. Около
20.30 часа те тръгнали да се прибират към дома си в гр.Пловдив. Пътували с лекия
автомобил „Ситроен“ с ДК № ***, който бил управляван от подс.С..
До него на предна дясна седалка пътувала свид.С..
Детето им седяло на задната седалка. Движили се в посока от запад на изток по
местен общински път PDV 1154/III- 805, п.к. I-8 -
Бенковски /с начало „Пътен възел Царацово на път III - 805/ Пловдив -
Съединение и край - гр.Пловдив. Пътното платно било двулентово,
пътната настилка била асфалтова, мокра, валял дъжд. Видимостта била намалена от
дъжда и тъмнината. Подсъдимият С. управлявал автомобила на включени „къси“
светлини и скорост около 65 км/ч.
Достигнали района на ресторант „***“
/километър 1,4 от посочения път/, като междувременно малко по-рано в същия
район в посока от запад на изток се движел пеша пострадалият Р.Б.В.. Пострадалият
В., който се движел по средата на пътя, бил блъснат в гръб от неизвестен
автомобил, управляван от водач с неустановена по делото самоличност, като това
се случило малко преди подсъдимият да достигне с управлявания от него автомобил
километър 1,4 от посочения път.
Неизвестният автомобил ударил пострадалия В. с
десния край на предната броня на автомобила в левия крак. В резултат на този
удар пострадалият паднал и останал да лежи върху пътното платно. Пострадалият
лежал по гръб на платното за движение в южната лента, като главата му била
насочена на юг, а краката му на север. Малко след удара от неизвестният
автомобил към пострадалия В., който вече лежал на пътното платно, приближил
лекият автомобил „Ситроен“ с ДК № ***, управляван от подс.
П.С.. Лекият автомобил „Ситроен“ се движел праволинейно в собствената си /южна/
пътна лента със скорост около 65 км/ч. Тази скорост била технически
несъобразена с далечината на видимост пред автомобила, постигана от късите
светлини, предвид конкретните пътни и метеорологични условия. Технически
съобразената скорост в конкретния случай била около 47-50 км/ч и по-ниска.
Поради шофирането с технически
несъобразена с далечината на видимост скорост, С. не бил в състояние да възприеме
своевременно лежащия на пътя Р.В. и да осъществи безопасно екстрено спиране, с
което да избегне сблъсъка с пострадалия. Подсъдимият С., който не успял да
възприеме падналия на пътното платно пешеходец, не реагирал
по никакъв начин преди момента на непосредствения контакт с пострадалия, при което
предното ляво колело на лекия автомобил „Ситроен“ преминало /блъснало,
възкачило и прегазило/ през лявото рамо, шията и горната част на гръдния кош на
В..
Подсъдимият С. усетил прегазването и
незабавно спрял автомобила. Подсъдимият слязъл от автомобила и видял, че на
асфалта под управлявания от него автомобил, между предната и задна леви гуми се
намира тялото на пострадалия Р.В..
Притеснен от случилото се, С. незабавно
започнал да маха на преминаващи покрай него автомобили, като помолил спрял на
отзивите му случаен водач да позвъни на тел.112, след което подсъдимият лично
провел разговор с оператора и съобщил за случилото се пътнотранспортно
произшествие, но смъртта на пострадалия вече била настъпила. Смъртта на В.
настъпила бързо /за около 1-2 минути/ и била неизбежна, като причината за
същата била тежката, несъвместима с живота гръдна и гръбначно мозъчна травма,
получена в резултат от прегазването на управлявания от подсъдимия лек
автомобил.
По повод подадения сигнал на място дошли
полицейски служители от РУ на МВР с.*** - свид. Б.Л.
и свид. П.Д.. Свидетелите Д. и Л. установили, че
пострадалият В. вече е починал. Дошъл и екип на Бърза помощ, който констатирал
смъртта на Р.В.. Водачът на лекия автомобил „Ситроен“ - подс.С.
бил изпробван за употреба на алкохол, но бил отчетен отрицателен резултат.
Извършен бил оглед на местопроизшествие и бил съставен надлежен протокол, направени
са и фотоснимки. При огледа били намерени и иззети чорап, две обувки, част от
изкуствена челюст, 1 бр. тояга и пластмасови парчета.
Поради нуждата от специални знания в хода
на досъдебното производство е била извършена съдебномедицинска експертиза /л.55-64 - том 1 от ДП/, от която се
установява, че при аутопсията на трупа на Р. В. били установени: тежка гръдна
травма, изразяваща се в наличие на 600 мл кръв в двете гръдни половини,
счупване на всички гръдни кости (ребра по три и четири линии, гръдна кост,
ключица, 2 и 6 шийни прешлени, без прекъсване на
гръбначния мозък и обвивките му), разкъсване на белите дробове; данни за
аспирация на кръв; откъсване на аортата от залавното
й място на булбуса, разкъсване на диафрагмата, кръвонасядания на меките тъкани на гърба отляво; черепно-
мозъчна травма, изразяваща се в счупване на основата на черепа и оскъдни мекотъканни травми по лицето и на главата - тилно; коремна
травма, изразяваща се в счупвания на костите на таза, наличие на кръв в малкия
таз; дълбоки кръвонасядания на мускулатурата на
долните крайници, повече и по- високо отляво; анемия на вътрешните органи,
наличие на 300 мл. течна кръв в коремната кухина, наличие на петна на Минаков по ендокарда, охлузвания
и кръвонасядания по меките тъкани на главата и
крайниците, кръвонасядане на мастната капсула на левия бъбрек. Според вещото
лице причината за смъртта на Р. В. е остра кръвозагуба, в съучастие с тежката
гръдна травма, довели до остра сърдечносъдова и дихателна слабост със смъртен
изход. Описаните травматични увреждания са причинени при удар в областта на
лявото бедро и подбедрица, а травмите на гръдния кош
са причинени от удар и притискане с голяма сила и съобразно обстановката на
местопроизшествието най-вероятно е причинена при преминаването на колелото на
втория автомобил през лявото рамо, шията и горната част на гърдите на тялото на
В.. Тези травми са прижизнени, което означава, че
травматичните увреждания в резултат на прегазването са в причинно- следствена
връзка с настъпването на смъртта на пешеходеца В.. Смъртта е настъпила бързо и
при конкретните условия е била неизбежна. Смъртта на В. е в пряка
причинно-следствена връзка с причинените при ПТП травматични увреждания. При
изследването на трупа на Р. В. не били установени макроскопски
данни за налични активни заболявания.
Според извършената в хода на първата фаза
на процеса комплексна автотехническа
и съдебномедицинска експертиза /л. 77-93 - том 1 от ДП/, травматичните
увреждания на пострадалия са причинени при удар в областта на лявото бедро и подбедрица най-вероятно в посока задно-странично от неизвестен
автомобил сив на цвят, а травмите на гръдния кош са причинени от удар или
притискане с голяма сила и съобразно обстановката на местопроизшествието
най-вероятно са причинени при преминаването на колелото на л.а. „Ситроен“ през
лявото рамо, шията и горната част на гърдите на В.. Според коментираната
експертиза скоростта на движение на неизвестния автомобил в момента на удара
най-вероятно била между 78-93 км/ч. Скоростта на лекия автомобил „Ситроен“ непосредствено
преди задействане на спирачната му система е била около 70 км/ч. В
анализираната ситуация според вещите лица от момента на реакция на водача на
л.а. „Ситроен“, той е нямал техническата възможност да установи автомобила
преди мястото на удара и по този начин да избегне произшествието с безопасно
екстрено спиране. Подсъдимият С. би имал техническа възможност да избегне удара
чрез безопасно екстрено спиране, ако в момента, в който е реагирал, се е движел
със скорост по-малка от 57 км/ч. Скоростта на движение на л.а. „Ситроен“ според
вещите лица е била 70 км/ч. и е била технически съобразена в конкретната
пътно-климатична обстановка при движение на къси и дълги светлини. Пак според
обсъжданата комплексна експертиза, водачът на л.а. „Ситроен“ е реагирал на
около 55 м преди падналия пешеходец, но въпреки това е настъпил удар
/прегазване/, който е бил неизбежен. Ударът
/прегазването/ е настъпило с предната лява част на л.а. „Ситроен“ с предна лява
гума и е бил през лявото рамо, шията и горната част на гърдите на тялото на
пешеходеца В.. След удара л.а. „Ситроен“ е
спрял на мястото и в положението, отразени в протокола за оглед на
местопроизшествие и видни от фотоалбума, а пешеходецът В. е останал под
автомобила. Според вещите лица основната причина за настъпилото произшествие от
техническа гледна точка е, че всеки един от водачите-съответно на неизвестния
автомобил и впоследствие на автомобила „Ситроен“ не е реагирал своевременно на
опасността от удар с пешеходеца, като се прави уточнение от правно естество,
„ако се приеме, че лежащият на пътното платно пешеходец е предвидимо
препятствие“.
В хода на досъдебното производство е извършена
и комплексна петорна автотехническа
и съдебномедицинска експертиза /л. 161-175 - том 1 от ДП/, според която
скоростта на лекия автомобил „Ситроен“ в момента на настъпване на прегазването
на пострадалия е била около 70 км/ч., като същата е определена въз основа на
„показанията на водача“, дадени в досъдебното производство в разпита му като
свидетел. В момента на сблъсъка с неизвестния автомобил пострадалият най-вероятно
се е движил в посока от запад на изток в близост до десния /южния/ край на
платното. В момента на прегазването от лекия автомобил „Ситроен“ пострадалият
бил легнал по гръб на платното за движение в южната лента, като главата му е
била насочена на юг, а краката му на север. Лекият автомобил „Ситроен“ се е
движел праволинейно в собствената си лента /южната/. Опасната зона за спиране
на лекия автомобил „Ситроен“ при движение със скорост 70 км/ч е около 73,26
метра. Тази скорост е била технически несъобразена с далечината на видимост
пред автомобила, постигана от късите светлини и с техническите възможности на
водача в конкретните условия да спре преди мястото на контакт с пострадалия.
Технически съобразената скорост на движение на лекия автомобил „Ситроен“ в
конкретните условия би била всяка скорост, равна или по-малка от 61 км/ч.
Механизмът на настъпване на произшествието с лекия автомобил „Ситроен“ е
типично прегазване, при което предното ляво колело на автомобила е преминало
през тялото на пострадалия. След прегазването е настъпило много нетипично
повличане на пострадалия от автомобила. Причината за настъпване на
произшествието между пострадалия и лекия автомобил „Ситроен“ е движение на
автомобила с технически несъобразена с видимостта скорост, както и закъснялата
реакция от страна на водача. Масивната травма на гръдния кош на пострадалия е
настъпила при прегазването му от лекия автомобил „Ситроен“. При това прегазване
е настъпило и разкъсването на аортата, която травма се явява непосредствена
причина за смъртта на пострадалия.
От изложеното е видно, че между
двете комплексни експертизи, назначени в първата процесуална фаза, е налице
противоречие по основни въпроси от предмета на доказване. Становищата на вещите
лица се разминават по въпроса дали е била технически съобразена скоростта, с
която подсъдимият е управлявал л.а. „Ситроен“. Различен е и моментът, към който
вещите лица определят възприетата от тях скорост от 70 км/ч. Така според
първата експертиза, водачът е управлявал автомобила си с въпросната скорост
преди задействане
на спирачната си система, което е станало
на около 55 м преди падналия пешеходец, а според втората експертиза възприетата
от тях скорост от 70 км/ч е към момента на настъпване на прегазването на
пострадалия, когато е задействана спирачната система. Различно е експертното
становище и относно причините за настъпване на процесното
ПТП с участието на л.а. „Ситроен“, управляван от подс.С..
Така становището на петорната експертиза е, че основна причина за настъпилото
произшествие е движението на автомобила „Ситроен“ с технически несъобразена с
видимостта скорост, а според вещите лица, изготвили тройната експертиза, това е
липсата на своевременна реакция на подсъдимия.
Поради наличието на две
противоречиви експертизи по делото по основни въпроси от предмета на доказване,
в хода на съдебното следствие бе назначена по преценка на съда арбитражна
комплексна съдебномедицинска и автотехническа
експертиза.
Според заключението на изготвената по делото арбитражна комплексна съдебномедицинска и автотехническа
експертиза /л.171-212 от съдебното производство/ пострадалият е получил тежка,
несъвместима с живота, съчетана черепно-мозъчна, лицево-челюстна,
гръбначномозъчна, гръдна, коремна и опорно-двигателна травма, довела до масивни
кръвоизливи, остра анемия на вътрешните органи, причинили спиране на сърцето.
Смъртта, след прегазването от втория автомобил е настъпила бързо и е била
неизбежна - за около 1 - 2 минути. Тежката, несъвместима с живота, гръдна и
гръбначно-мозъчна травма, получена от автомобила „Ситроен“, прегазващ тялото на
починалия В., е довела до смъртен изход на пострадалия пешеходец. Тази тежка
гръдна травма е получена прижизнено-пострадалият В. е
бил жив преди прегазването от лекия автомобил „Ситроен“.
Травматичните увреждания са
причинени по механизма на действие на твърд, тъп (тьпоръбест)
предмет, със значителна сила, чрез удар, притискане и прегазване със или върху
такъв и добре отговарят да са получени и възникнали при автомобилна травма -
пострадал пешеходец, блъснат, прегазен и влачен от лек автомобил към момента на
станалото ПТП. Според експертите травмите, получени от неизвестния автомобил,
най-вероятно (поради възможност за препокриване от втория автомобил «Ситроен»)
са получени, когато пострадалият пешеходец В. е бил прав и обърнат с гръб към
идващия неизвестен автомобил, с ляв крак изнесен напред. Впоследствие тялото на
В. е отхвърлено на терена, като той е бил «легнал». Вторият лек автомобил
«Ситроен» е преминал (блъснал, възкачил, прегазил) през падналия на земята В.,
през лявото рамо, шията и горната част на гръдния кош.
Травмите в областта на главата, лицето
и таза най-вероятно са получени от втория лек автомобил - «Ситроен», при преминаването му над тялото на В. и влаченето. Възможно е травмите по
задната част на главата и задната част на таза на В. да са получени и от удара
на първия неизвестен автомобил, когато В. е бил прав и обърнат с гръб към него.
Тежката гръдна травма е получена прижизнено - пострадалият
В. и бил жив преди прегазването от лекия автомобил «Ситроен». Травмите в
областта на краката и гърба (кръвонасядания) най-
вероятно са получени от първия неизвестен автомобил, но те не са тежки и не
биха причинили смъртен изход за В.. Част от другите травматични увреждания, без
тежката гръдна травма, могат да се получат от неизвестния автомобил, поради
възможност за препокриване с травмите, получени от втория автомобил -
«Ситроен».
Най-вероятното място на първия удар
- от неизвестния автомобил при изправен пешеходец, според вещите лица е на
около 6-10 м преди нивото на намерения чорап на пострадалия или на около 126- 130 м преди мерната линия
на ориентира в дясната пътна лента, гледано от посоката на движение на лекия
автомобил „Ситроен“. Най-вероятната скорост на неизвестния автомобил, имайки
предвид резултатите изчисленията и травмите на пострадалия, е в границите 75-85
км/ч.
Най-вероятното място на втория удар
е на около 42 m след първия удар или на около 86 м преди мерната линия на ориентира в дясната пътна лента,
като най-вероятната скорост на автомобила „Ситроен“ в този момент според вещите
лица е около 84 км/ч, на неизвестния автомобил - около 80 км/ч, разстоянието на
отхвърляне на тялото след първия удар - около 42 м, времето за движение на
автомобила „Ситроен“ след завоя - около 7 сек.
Вещите лица коментират, че с оглед
на обясненията на водача на автомобила „Ситроен“ за по-ниска скорост на
автомобила, експертизата допуска за техническо възможно място на втория удар на
разстояние от 86 до 57 м преди мерната линия на ориентира, като вероятността за вариантите с
приближаване на мястото на втория удар до мерната линия на ориентира значително
намалява. При тези варианти скоростта на автомобила при приети в полза на
подсъдимия гранични параметри е в границите 65-84 км/ч, като горната граница е най-вероятна според вещите лица и съответства на по-далечно от мерната линия на ориентира място на удара (по-близо до мястото на първия
удар). Скоростта на неизвестния автомобил, осъществил първия удар, е в
границите 80-115 км/ч (най- вероятна долна граница).
Според вещите лица, изготвили
арбитражната експертиза, като граничен вариант може да се приеме място на
втория удар на около 57 м преди мерната линия на ориентира или на около 71 м след първия удар.
Този резултат съответства на скорост на неизвестния автомобил 115 км/ч, скорост
на Ситроен - 65 км/ч в момента на сблъсъка /както посочват в разпитите си пред
съда подсъдимия С. и съпругата му Д.С./ и време за движение на л.а. „Ситроен“
след завоя около 9 сек. Вещите лица обаче уточняват, че при този граничен вариант трудно може да се обясни малкото разстояние на
отхвърляне на частите от неизвестния автомобил след първия удар, сравнително
по-слабите травми на пострадалия от първия удар, както и фактът, че при втория
удар травмите са получени прижизнено.
Опасната
зона за спиране на автомобила „Ситроен“ според вещите лица при най- вероятната
скорост на движение на автомобила от 84 км/ч е около 95 м, при скорост 80 км/ч
- около 88 м, при 70 км/ч - 72 м, а при 65 км/ч - 65 м.
Вещите лица посочват, че при
технически правилно регулирани фарове на къси светлини и най-вероятната по
време на процесното произшествие видимост от 42-45 м,
технически съобразената скорост на водача, позволяваща му да спре пред всяко
предвидимо препятствие в зоната на видимост, е около 47-50 км/ч и по-ниска.
Според експертите, изготвили
арбитражната комплексна експертиза, скоростта на автомобила „Ситроен“, като
най-вероятна от около 84 км/ч (опасна зона за спиране 95 м), е технически несъобразена с пътните условия. Възможната,
но малко вероятната скорост, съгласно обясненията на водача и показанията на
неговата съпруга от 65 км/ч (опасна зона 65 м) също е технически несъобразена с
пътните условия. Тази скорост би била технически съобразена при далечина на
видимост над 65 м. При реалната скорост на движение 65-84 км/ч (опасна зона за
спиране 65-95 м) ударът е непредотвратим - при избора си на скорост водачът сам
се е поставил в техническа невъзможност да спре пред пострадалия. Водачът на
автомобила „Ситроен“ е имал техническата възможност да предотврати процесното пътно произшествие, като управлява с технически
съобразена с наличната далечина на видимост скорост и предприеме своевременно
аварийно спиране. При действителната си скорост на движение, водачът на
автомобила „Ситроен“ няма техническата възможност да избегне удара с
установената скорост на движение. Пълният спирачен път на автомобила е по-голям
от реалното отстояние, от което водачът може да
възприеме пострадалия.
В заключение експертите
обобщават, че основната техническа причина за възникването на ПТП е движението
на пешеходеца в нощни условия по платното за движение без обозначителна
светлина или светлотразителна жилетка. Причина за
възникването на ПТП е и управлението на автомобила „Ситроен“ със скорост,
надвишаваща технически съобразената с далечината на видимост при конкретните
пътни и метеорологични условия.
В разпита си по чл.282 от НПК вещите
лица посочиха, че скоростта от 84 км/ч, респективно от 65 км/ч е изчислена към
момента на първоначалния контакт на лекия автомобил „Ситроен“ с легналия на
пътя пострадал, като уточниха, че по делото няма находки за задействане на
спирачната система преди самия удар. Експертите допълниха, че мястото на
установяване не автомобила непосредствено след мястото на удара показва, че
водачът е задействал спирачната уредба не плавно, а със спирачно закъснение.
Съдът кредитира заключенията на назначените
по делото съдебномедицинска и арбитражна комплексна съдебномедицинска и автотехнически експертизи, като изготвени обективно,
професионално и аргументирано, с необходимите знания и опит в изследваните
материи. Съдът не възприе становищата на вещите лица, инкорпорирани в двете
комплексни експертизи, изготвени в хода на досъдебното производство, предвид
обстоятелството, че при същите липсва пълноценен анализ на всички, събрани по
делото доказателствени материали, вкл. и обективните находки, отразени в
протокола за оглед на местопроизшествие, а някои от изводите им не са в
достатъчна степен обосновани. Т.напр. и двете експертизи са определили като
скорост на движение на л.а. „Ситроен“ 70 км/ч., като се посочили, че същата се
определя въз основа на дадените от С. показания в качеството му на свидетел от
досъдебното производство, посочвайки, че тази скорост не може да се определи по
аналитичен път. Тези показания обаче, предвид новото процесуално качество на С.,
вече не са надлежен източник на доказателства, а и пред съда подсъдимият С. и свид. Д.С. сочат други данни за скоростта на движение, а
именно около 65 км/ч. За разлика от тези експертизи, вещите лица, изготвили
арбитражната експертиза са подложили на внимателен анализ всички, събрани и
проверени в хода на съдебното следствие доказателства, вкл. обясненията на
подсъдимия и показанията на неговата съпруга, както и обективните находки на
местопроизшествието и са изградили своя извод, представяйки съответните варианти,
използвайки резултатите от няколко метода на изследване. Прави впечатление и че
при определяне далечината на видимост, постигана при осветеност от късите
светлини на фаровете, вещите лица от комплексните експертизи, назначени в
първата фаза на процеса, са приели определени стойности, но не са посочили
никаква аргументация, от която да е видно на каква база са изведени тези
стойности, които впоследствие са относими при
определяне параметрите на технически съобразената с условията на видимост скорост.
Неаргументирано и противоречащо със събраните
по делото гласни доказателства /обясненията на С. и показанията на свид.Д.С./, както и с обективните находки по делото
/липсата на спирачни следи преди самия удар/ е становището на тройната
комплексна експертиза, че водачът С. е реагирал на около 55 метра преди
падналия пешеходец, доколкото и самият подсъдим твърди, че не е видял
пострадалият и е предприел спиране едва след сблъсъка. В аналогичен смисъл са и
показанията на свид.Д.С..
От извършената химическа експертиза за
определяне на концентрацията на алкохол на кръв и урина (л. 129 - т.1 от ДП),
чието заключение съдът кредитира, се установява, че пострадалият Р. В. не е
имал алкохол в кръвта си.
*
Описаната фактическа
обстановка се установява от следните доказателствени материали – от обясненията
на подсъдимия П.С. и от показанията на свидетелите Д.С., С.К.,
Д.К., Т.В., Б.Л.П.Д. и Р.В.; от заключенията на съдебно
медицинската експертиза, арбитражната комплексна
съдебномедицинска и автотехническа експертиза и
химическата експертиза и направените от експертите разяснения и уточнения при
проведените им разпити по чл.282 от НПК; от приложените по делото
писмени доказателства и доказателствени средства – протокол за оглед на
местопроизшествие и фотоалбум /л.3-5 и л.36-47, том 1 от досъдебното производство/, характеристична справка
по месторабота /л.185, том 1 от ДП, удостоверения за раждане на дете
/л.186-187, том 1 от ДП/, характеристична справка /л.191, том 1 от ДП/, справка
от Дирекция „Национална система 112“ /л.2, том 2 от ДП/, справка от Община Марица,
Обл.Пловдив, ведно с приложения към нея /л.17-25, том
2 от ДП/, протоколи за оглед на веществени доказателства /л.31-40, том 2 от
ДП/, справка НБДН за починалия Р. В. /л.45, том 2 от ДП/, справка НБДН за
починало лице Б.Г. /л.71, том 2 от ДП/, /справки за нарушител-водач на МПС /л.272
от съдебното
производство/,
от веществените доказателства по делото.
Съдът кредитира изцяло
показанията на свидетелите С.К. и Д.К., както и тези на полицейските служители Б.Л.
и П.Д.. Макар свидетелите С.К. и Д.К., да не са очевидци на процесния
инцидент, сочат полезна информация за пътната обстановка, непосредствено преди
настъпването на инкриминираното ПТП. Показанията на свидетелите Л. и Д., които
са пристигнали на мястото на инцидента след неговото настъпване, внасят
съществена яснота относно обстоятелствата след настъпването на произшествието,
видимостта през въпросната вечер, атмосферно-климатичните особености,
състоянието на местопроизшествието, както и обясненията, които е дал водачът С.
относно причините за настъпилото ПТП. Така свидетелят Л. е категоричен, че
водачът на л.а. „Ситроен“ обяснил, че не е видял пострадалото лице, като в тази
му част показанията на свидетеля кореспондират напълно с обясненията на подсъдимия
С. и изложеното от свидетелката Д.С.. Относно обстоятелствата, за които се
наложи прочитане на показанията на тези свидетели от досъдебното производство
на основание чл.281, ал.5, вр. ал.1, т.1 и 2 от НПК, съдът кредитира изложеното
от тях в първата процесуална фаза, като отчете, че същите във времево отношение
са много по-близки до процесните събития, случили се
преди около три години.
Съдът кредитира изцяло и
показанията на свидетелката Т.В., дадени пред настоящия съдебен състав, като и
показанията на свидетелката Р.В., прочетени на основание чл.281, ал.5, вр.
ал.1, т.3 от НК. Макар изложеното от тези свидетелки да не допринася за
изясняване на процесните събития, показанията им
съдържат информация относно личността на починалия Р. В..
От фактическа страна се
очертават следните спорни въпроси по делото: каква е била точната скорост на
л.а. „Ситроен“ в момента на удара, била ли е тази скорост технически съобразена
с далечината на видимост и другите конкретни пътни и метеорологични условия,
респ. каква е била технически съобразената скорост.
Съдът прие, че скоростта на
движение на л.а. „Ситроен“ в момента на удара е била около 65 км/ч., като възприе
изцяло обясненията на подс.С., както и тези на
неговата съпруга свид.Д.С., включително и в частта
относно скоростта на движение. Макар обясненията на подсъдимия С. да са
средство за защита, то същите са и доказателствено
средство, поради което съдът ги подложи на критичен анализ, съпоставяйки ги с
останалия доказателствен материал. В тази връзка
съдът отчете, че относно въпросното обстоятелство обясненията на подсъдимия С.
съответстват с изложеното от свидетелката Д.С., като по делото не се събраха
доказателства, оборващи тези твърдения. Нещо повече, вещите лица, изготвили арбитражната
комплексна автотехническа и съдебномедицинска
експертиза, не изключват възможността скоростта на движение на лекия автомобил
„Ситроен“ да е била и 65 км/ч, като становището им за по-висока скорост /от около
84 км/ч/, макар и с по-висока степен на вероятност не е категорично. Несподелимо е възражението на защитата относно недоказаност
на обвинението, понеже някои от експертните изводи на арбитражната експертиза
се некатегорични, а са в една или друга степен вероятностни. В този смисъл
съдът отчете, от една страна, че експертизата не е доказателствено
средство, а само способ за проверка на доказателствения материал, а от друга,
че присъдата не може да почива на предположения, поради което и възприе
изложеното от подсъдимия и неговата съпруга относно скоростта на движение,
отчитайки, че тази скорост е приета за възможна и от вещите лица. Нещо повече,
въпросната скорост на движение от 65 км/ч, бидейки по-ниска като стойност,
безспорно е в интерес и на подсъдимия, отразявайки се при индивидуализация на
наказателната му отговорност.
На следващо място, съдът
прие, че установената скорост на движение на лекия автомобил „Ситроен“ от 65
км/ч е била технически несъобразена с далечината на видимост при конкретните
пътни и метеорологични условия. Технически съобразената скорост, позволяваща на
водача да спре пред всяко предвидимо препятствие в зоната на видимост е около
47-50 км/ч, поради което в конкретния случай водачът С. въобще не е имал
техническа възможност да избегне удара с безопасно екстрено спиране с
установената му скорост на движение. За да достигне до тези фактически
констатации, съдът възприе изцяло изводите на арбитражната комплексна
експертиза, които съответстват с изложеното от С. и неговата съпруга, че не са
могли да забележат пострадалото лице.
При така установените по
делото факти съдът прие, че с действията си подсъдимият С. е осъществил
елементите от обективната и субективната страна на престъплението по чл. 343, ал. 1, б.„в“, вр.
чл.342, ал.1 от НК, за това, че на 09.03.2014 г. на местен общински път PDV 1154/III-805, п.к. I-8 – Бенковски (с начало „Пътен възел Царацово на път III-805) Пловдив – Съединение и край – гр. Пловдив, километър
1,4, при управление на моторно превозно средство – лек автомобил „Ситроен“ с ДК
№ ***, е нарушил правилата за движение по пътищата, а именно - чл. 20 ал. 2,
изр. 1 от ЗДвП: „Водачите на пътни
превозни средства са длъжни при избиране скоростта на движението да се
съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на
пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и
интензивността на движението, с конкретните условия и видимост, за да бъдат в
състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие.“ и по непредпазливост
е причинил смъртта на Р.Б.В., ЕГН **********.
От обективна страна –
засегнати са обществените отношения, осигуряващи безопасността на транспорта.
Изпълнителното деяние е извършено чрез действие - чрез него подсъдимият е
нарушил едно от инкриминираните правила за движение – чл. 20 ал. 2, изр. 1 от ЗДвП от Закона за движение по
пътищата.
Налице са всички обективни съставомерни
признаци на престъплението, а именно - противоправно
поведение, изразяващо се в нарушаване правилата за движение, тези нарушения са в пряка причинна връзка с
ПТП и уврежданията на пострадалия, който е починал в резултат на тежката
травма, която е получил при удара.
Престъплението е резултатно – причинена е смъртта на Р.Б. В., която е
настъпила на местопроизшествието, като е налице пряка причинно – следствена
връзка между поведението на подсъдимия и настъпилия резултат, установена и от
заключенията на изготвените по делото и кредитирани от съда съдебномедицинска и
арбитражна комплексна съдебномедицинска и автотехническа
експертизи.
Според правната доктрина, разгледаната на фона на
наказателното право, причинно-следствената връзка има същата конструкция, както
причинно-следствената връзка като философска категория. Наказателното право
търси отговора на въпроса: кога може да се счита, че дадени общественоопасни
последици са в причинна връзка с определено човешко деяние, т.е. кога
последното е частична причина, едно от необходимите условия за настъпване на
тези последици. В тази връзка причинно-следствената връзка в наказателното
право обединява именно престъпното деяние и общественоопасните
последици като факти от обективната действителност, по такъв начин, че общественоопасните последици се приемат за обусловени от
престъпното деяние.
В конкретния случай причинно-следствената
връзка между
поведението на подсъдимия и престъпния резултат се обяснява с нарушаването на едно от правилата за движение от водача С.,
което е предпоставило настъпилото съставомерно
последствие, което пък от своя страна не би било осъществено без реализирането
на тази причина.
Особеност на настоящия случай е, че
разкрива крайно висока степен на съпричиняване на съставомерното последствие от страна на пострадалия. Отделен е въпросът обаче, че според категоричната съдебна практика,
след като сам водачът на МПС е осъществил груби нарушения на правилата за
движение по пътищата, макар и да не е първопричината за настъпилия вредоносен
резултат, е съпричинил същия, което обосновава и
ангажиране на наказателната му отговорност. Приносът обаче на пострадалия за
настъпването на общественоопасните последици, без
оглед дали той е резултат на виновно поведение на същия, „следва да се
преценява като обективно за подсъдимия обстоятелство и да се взема предвид от
съда при преценка на вината му за определяне вида и размера на наказанието“,
както и относно гражданската му деликтна отговорност
/Решение №720 от 19.06.69г. по н.д. №611/69г., 3 н.о./.
За наличието на съпричиняване е необходимо да се установи, че от фактическа
страна пострадалият със своето поведение не само е осъществил нарушение на
дадено правило за движение, но и че това нарушение е в причинна връзка с
настъпилите вредни последици. В този смисъл е напр. Р. № 47 от 28.01.1980г. по
н.д. №1337/79г. на ВС, 3 н.о. В конкретния случай, видно от фактическите изводи, изложени
по-горе, са налице две независимо извършени неправомерни деяния, всяко от което
е допринесло за настъпване на съставомерното последствие.
С допускането
на описаното поведение, самият пострадал е допринесъл съществено за настъпването на престъпния резултат, а
именно собствената му смърт. Видно от
фактическите изводи, изложени по-горе, са налице две независимо извършени
неправомерни действия - едното от страна
на водача на л.а. автомобил, другото – от страна на прегазения пешеходец, всяко
едно от които е съдействало за настъпването на вредоносния резултат.
Пострадалият е нарушил правилата за движение, ограничаващи поведението му на пешеходец, като се е движил
по уличното платно, по което се движат
автомобили, късно
вечерта, на неосветен участък от пътя, по начин /без обозначителна
светлина или светлоотразителна жилетка/ и в момент, когато това не
е било безопасно. Подсъдимият С.,
управлявайки автомобила си „Ситроен“ със скорост, надвишаваща технически
съобразената с далечината на видимост при конкретните пътни и метеорологични
условия, също е предпоставил настъпването на общественоопасните последици-смъртта на В.. Поведението на С.,
редом с поведението на пешеходеца В., макар да не е единствена причина за
настъпването на престъпния резултат, представлява една от необходимите съпричини, без която иначе не би било осъществено съставомерното последствие.
Доколкото от страна на
защитата бе подложено на обсъждане и
поведението на другия водач на МПС-неустановен по делото, то следва да се
изясни неговото влияние върху развитието на причинно-следствената връзка.
Конкретните факти по делото, установени от събраните и проверени
доказателствени източници, не обосновават извода за съществуваща
причинно-следствена връзка между поведението на неустановения водач и
поведението на водача С. за настъпването на съставомерните
последици – причиняването смъртта на пешеходеца. Между поведението на двамата
водачи на МПС не се установява независимо съпричинителство
на съставомерното последствие. Според установените по
делото фактически данни за поведението на водачите и на пешеходеца, крайният
резултат – прегазването на пешеходеца, не е настъпил от гледна точка на
развитие и протичане на непрекъсната причинно- следствена фактическата връзка
между поведението на водача С. и поведението на неустановения водач. Предвид
липсата на такава причинна връзка, всеки от тях е отговорен за резултата, за
който независимо от другия е причинил, но не и за съпричинителство
на инкриминираните последици-смъртта на В.. Така от фактическа страна е установено,
че цялостния развой на гореописаните събития се състои от два етапа: първият
етап е удрянето на пешеходеца от неизвестния автомобил и събарянето му на пътя;
вторият етап е прегазването на лежащия на пътя пешеходец от автомобила “Ситроен”.
По метода на анализа, всеки един от етапите трябва да се разглежда
самостоятелно във времето, със самостоятелен и отделен резултат, със
самостоятелна и отделна оценка на поведението на всеки водач. Поведението на неизвестния
водач има начална точка момента на наближаване мястото на съответното произшествие
с движещ се човек на платното и приключва с удрянето и падането на пешеходеца. Този
водач е допринесъл само за настъпване на телесни увреждания, но не и за смъртта
на В.. Инкриминираното поведение на подс. С. също е с
начален момент приближаването на мястото на съответното произшествие, но с
паднал на платното човек, и приключва с прегазването му и настъпилата в
резултат от това смърт. Поради изложеното, само подс.С.
ще отговаря за инкриминираните последици. Резултатът от първия етап не е съпричина за настъпването на втория етап от събитията,
както и за смъртта на пешеходеца В.. В същия смисъл е Решение №321/12.09.2011г.
на ВКС по н.д. №1673/11г. на 3 н.о. по аналогичен казус, според което „несъобразен
е с данните по делото правният извод, че ако пострадалият не беше паднал на
пътното платно, ударен от първия автомобил, прегазването нямаше да се осъществи
от втория автомобил“. Така според коментираното решение „това е възможно само в
един случай: ако в резултат на първия удар тялото на пострадалия е попаднало
пред втория автомобил в опасната му зона за спиране, когато водачът не е в
състояние да предприеме каквато и да е маневра за предотвратяване на резултата“.
По делото обаче, установената фактология е друга,
поради което е налице прекъсване на причинната връзка между поведението на неустановения
водач и поведението на подс. С.. Според установените
по делото фактически обстоятелства, независимо от удрянето и падането на
пешеходеца от първия автомобил, прегазването му е било предотвратимо от всеки
следващ водач, вкл. и за подс. С., ако той е шофирал
с технически съобразена скорост. В този смисъл прегазването от втория автомобил
не е закономерно следствие от падането на пешеходеца на платното. Удрянето на
пострадалия от първата кола няма за задължителна последица прегазването му от
втория автомобил, управляван от подс.С.. Затова,
липсва причинно-следствена връзка между поведението на неизвестния водач и
поведението на подс. С. по отношение причиняването на
съставомерния резултат-смъртта на В..
Анализираното развитие на причинно-следствената връзка в
никакъв случай не е самоцелно. Същото е от съществено значение при
индивидуализация на наказателната отговорност на подс.С..
Съдът прие, че при така
установените факти поведението на подс.С. субсумира само реализирано нарушение на нормата на чл. чл. 20 ал. 2, изр. 1 от ЗДвП, съдържаща основното правило за скоростта на движение по пътищата. В
него са посочени факторите на пътната обстановка, с които водачът на пътното
превозно средство е длъжен да се съобразява, за да избере съобразена скорост за
движение. Видно от кредитираното от съда експертно заключение на
арбитражната експертиза, една от основните причини за
настъпилото ПТП от техническа гледна точка е, че водачът на л.а. „Ситроен“ е
управлявал автомобила със скорост, надвишаваща технически съобразената с
далечината на видимост при конкретните пътни и метеорологични условия. Фактът
на управление с технически несъобразена скорост с далечината на видимост, е
изводим и от обясненията на самия подсъдим, както и от показанията на свид.Д.С..
Повдигнато обвинение спрямо подс.С. се базира на нарушения на чл. 20 ал.2 изр. първо и
второ от ЗДвП. Разпоредбата на чл.20, ал.2 от ЗДвП съдържа две предложения – в
изр. първо регламентира съобразяване на скоростта с изброените обстоятелства,
за да бъде в състояние водачът да спре пред всяко предвидимо препятствие, а в
изр. второ се съдържа задължение, адресирано също към водачите на МПС-да
намалят и при необходимост да спрат при възникване на опасност на пътя.
Очевидно двете хипотези се взаимоизключват – докато
първата предвижда предвидимо препятствие, втората визира опасност, възникнала внезапно
на пътя, т.е. опасност, която не попада в обхвата на предвидимо препятствие по
смисъла на неговата легална дефиниция, дадена в § 6, т.37 от ДР на ЗДвП. В този смисъл е и Тълкувателно решение № 28 от 28.11.1984 г. по
н. д. № 10/1984 г., ОСНК, според което „разпоредбата на чл.20, ал.2
съдържа две отделни хипотези, а именно : а) задължение за движение със скорост,
съобразена с атмосферните условия, релефа на местността, състоянието на пътя,
характера и интензивността на движението, маркировката, състояние на водача и
други обстоятелства, които имат значение за безопасността на движението. Това е
примерно изобразяване на факторите на пътната обстановка, които имат значение
за избиране на съобразена скорост за движението.“; „б) другото задължение е за
намаляване на скоростта или за спиране на пътното превозно средство в случаите,
когато възникне опасност за движението.“
Хипотезата на чл.20, ал.2 изр. 1 от ЗДвП /в случая нарушена от подс.С./ създава за водача на МПС задължение за
движение със скорост, съобразена с примерно изброяване на факторите на пътната
обстановка, които имат значение за избиране на съобразена скорост за
движението. От това следва,
че водачите са информирани предварително и се предполага
възможността водачите да преценят скоростта си и дали да продължат движението
си, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Фактите по делото, оценени от настоящата инстанция, водят
до извод, че в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат е именно несъобразяването
от подсъдимия на поведението му като водач на МПС само с нормата на чл. 20 ал.2
изр.1 ЗДвП.
Именно на това сочат обстоятелствата по
делото – управление на лек автомобил в тъмната част на денонощието с технически несъобразена скорост с далечината на видимост
при конкретните пътни и метеорологични условия.
Негативно въздействащите фактори са останали неоценени от водача при избора му
на скорост, като съобразена в конкретния случай била величина от 47-50 км/ч и
по-ниска, при която процесното ПТП с лежащия върху
пътното платно Р.В. е било предотвратимо. Поведението на последния следва да се
обсъжда като „предвидимо препятствие“.
Защитата навежда аргументи, че пострадалият – предвид
обстоятелството, че е бил легнал на пътното платно при „влошена пътна
обстановка“, не може да бъде счетен за предвидимо препятствие, което рефлектира
върху правната оценка в присъдата за нарушение по чл. 20 ал. 2, изр.1 от ЗДвП.
Тези възражения на защитата не могат да бъдат споделени, доколкото същите
противоречат на нормативната уредба, не кореспондират и с многобройната съдебна
практика, която многократно е поставяла на обсъждане въпроса относно
предвидимото препятствие. В пар. 6 от Допълнителните
разпоредби на ЗДвП са формулирани значими за казуса легални дефиниции. В т. 37
е уточнено, че "Препятствие на пътя" е „нарушаване целостта на
пътното покритие, както и предмети, вещества или други подобни, които се
намират на пътя и създават опасност за движението”. В т. 28. - "Участник в
движението" е „всяко лице, което
се намира на пътя и със
своето действие или бездействие
оказва влияние на движението по пътя. Такива са водачите, пътниците,
пешеходците, както и лицата, работещи на пътя”. Изрично чл. 107 от ЗДвП
регламентира, че “Пешеходец“ е
„всеки участник в движението, който
се намира на пътя извън пътно превозно средство и не извършва работа по пътя”.
С оглед на изложеното, пострадалият В. има статут на пешеходец и участник в
движението, независимо от позата си. Той се е намирал извън превозно средство,
на пътя и със своето бездействие е оказал влияние на движението. Известни от
практиката на съдилищата са случаи със сходни фактически положения. Напр. по
Решение № 344/01.10.2009г. на ВКС, ІІІ н.о., по арг.
и от Решение № 400/08.10.2009г. на ВКС, ІІІ н.о. Изрично в Решение №
321/12.09.2011г. на ВКС, цитирано по-горе, е формулирано следното: “Наличието на лежащ на пътя човек винаги е
препятствие, с което водачите са длъжни да се съобразяват, както
изисква чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Няма значение по каква именно причина човекът лежи:
легнал по собствено желания, паднал, защото е бил пиян, защото му е прилошало,
защото е бил ударен.”. Отнесено към релевантните по настоящото д. факти, следва
да се обобщи, че подс. С. е следвало да съобрази, че
е възможна появата на пешеходци, както и свързаните с тях и с природните
условия рискове за движението. Подсъдимият е бил длъжен, интелектуалните
му качества са позволявали да допусне в субективните си представи, че в този
пътен участък и при установените значими фактори за пътната обстановка, е
възможно да се появи опасност на пътя – в това число лежащ, паднал, безпомощен
човек. Поради това и пострадалият се явява предвидима опасност за движението,
поради което в конкретния случай не е налице „случайно деяние” по смисъла на
чл.15 НК, в какъвто смисъл бяха изложени съждения от страна на защитата.
Така според Решение №318/1988 г.- ІІІ н.о. ВС „за да
се приеме, че водач на МПС не действа виновно при настъпили общественоопасни
последици е необходимо: а/ деецът да се е съобразил с предписанията на правнорегламентираната дейност, която осъществява при
управлението на МПС; б/ да са налице условия, при който той да е поставен в
положение на невъзможност да изпълни задълженията си и да предотврати
настъпването на вредните последици.”
Първото условие не е налице в конкретния случай,
защото, както бе посочено по-горе, подсъдимият е имал възможност да избегне
автопроизшествието, ако бе управлявал с технически съобразена скорост. С оглед
на горното, подсъдимият е имал задължението като водач на МПС да има поведение
съобразено с правилата за движение. Нарушавайки императивна нормативна забрана
за осъществяване на реализираната маневра, сам се е поставил в положение да не
може да предотврати резултата, поради което не е налице и второто основание за
невиновно поведение на подсъдимия. Подсъдимият С. не е бил поставен в положение
на невъзможност да изпълни задълженията си. Казано и по друг начин, именно
нарушението на нормативно установените му задължения, е довело до настъпването
на процесното ПТП. След като подсъдимият сам е създал
предпоставките за настъпването на престъпния резултат, то следва да бъде
ангажирана наказателната му отговорност за престъпление по чл.343, ал.1, б.“в“,
вр. чл.342, ал.1 от НК.
Затова и в редица решения ВКС е посочил, че
възможността на подсъдимия да се възползва от нормата на чл.15 съществува само
в случаи, когато той е управлявал правомерно своя автомобил. След като
подсъдимият сам се е поставил в състояние на управление на МПС в нарушение на
нормативни разпоредби, както бе посочено по-горе, не би могъл да претендира, че
нито е бил длъжен, нито е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните
последици /Р. 232/2009 г. на ВКС-ІІІ н. о., Р. №318/1988 год.- ІІІ н.о.,
Р.408/2011 год.-ІІ н.о. и др./.
Предвид спецификата на казуса, в съответствие с
анализа от фактическа страна, съдът намира, че подсъдимият С. не е изпълнил единствено
задълженията си като водач, произтичащи от разглежданата норма на чл.20, ал.2,
изр. 1 на ЗДвП. Приетото от държавното обвинение за
допуснато нарушение и на задължението по изр.2 на чл. 20 ал.2 от ЗДвП – за
намаляване на скоростта и спиране при възникване на опасност /непредвидима/ за
движението в конкретния случай няма как да се сподели, след като фактите по
делото сочат, че предприетата скорост на движение от подсъдимия С. не му е
позволявала въобще той да спре пред всяко предвидимо препятствие в зоната на
видимост. С други думи предвид технически несъобразената си скорост с пътните
условия, водачът С. не е могъл да забележи пострадалия В. като възникнала
опасност, поради намалената видимост /т.55 § 6 ДР ЗДвП/ от вечерните условия и предвид
дъжда. А след като са били налице такива обективни пречки, то не съществува
основание отговорността на подсъдимия С. да се ангажира и за нарушение на изр.2
на чл. 20 ал.2 от ЗДвП.
В конкретния случай, единствено
в резултат на извършеното от водача С. нарушение на чл. 20 ал.2 изр.1 от ЗДвП,
е допуснато ПТП, което е довело до смъртта на Р. В..
Ето
защо и на основание чл.304 от НПК беше произнесен оправдателен диспозитив по обвинението, включително вследствие на
допуснато нарушение по изр.2 на чл. 20
ал.2 от ЗДвП
да е настъпил престъпният резултат.
От субективна страна процесното
престъпление е реализирано от подсъдимия С. при форма на вината непредпазливост
във вида небрежност. Той не е предвиждал настъпването на общественоопасните
последици, но е бил длъжен и е могъл да предвиди настъпилите в резултат от
поведението му общественоопасни последици, респективно бил е длъжен да има
поведение, съобразено с правилата за движение по пътищата. Нарушавайки съответната
норма на ЗДвП, сам се е поставил в положение да не може да предотврати
престъпния резултат. В този смисъл налице са и двата
признака на небрежността: обективен – подс.С. е бил
длъжен да предвиди настъпването на общественоопасните последици и субективен -
деецът е могъл да предвиди последиците.
Обективният признак на
небрежността очертава рамките на дължимото, т.е. това, което деецът е бил
длъжен да предвиди. За да се прецени дали деецът е бил длъжен да предвиди
престъпния резултат, трябва да се отговори на два въпроса. Първо, какво
поведение дължи субектът в дадения случай. Дължимото поведение се определя от
правилата, които регламентират съответната дейност. Тези правила са изработени
от обществената практика, науката, техниката и най-често са изрично закрепени в
нормативен акт, в конкретния случай това е ЗДвП. Правилата очертават границите
на грижата, която деецът трябва да прояви, за да избегне общественоопасния
резултат. Спазването на всички правила изключва небрежността и изобщо вината.
Обратно - нарушаването на правилата за изпълнение на съответната дейност
означава, че деецът не е проявил дължимата грижа. Вторият въпрос е, отклонил ли
се е деецът от дължимото поведение и в какво се е изразило това отклонение. При
небрежността деецът нарушава правилата за изпълнение на съответната дейност и
от това за него възниква задължението да предвиди общественоопасните последици
на своето деяние.
Субективният признак на
небрежността е възможността на дееца да предвиди настъпването на престъпния
резултат. Тази възможност се преценява не изобщо, а конкретно за случая, и то в
рамките на дължимото- на онова поведение, което се изисква в подобни случаи.
Едва след като се установи какво е дължимото поведение, следва да се постави
въпросът, дали конкретният деец (спазвайки правилата) е могъл в конкретните
условия да предвиди престъпния резултат. Възможността за предвиждане и
предотвратяване на резултата зависи: от конкретните обективни условия за
извършване на деянието и от индивидуалните особености на личността на дееца. Задължение
на съда е във всеки отделен случай да установи какви обективни условия са били
необходими, за да се предотврати резултатът и след това да изследва дали всички
необходими условия са съществували. Ако липсва само едно от необходимите
условия, налице е обективна невъзможност за предотвратяване на
общественоопасния резултат, т.е. случайно деяние. От това, че съществува задължение
за предвиждане на общественоопасните последици не следва, че съществува и
възможност за това. Съдът винаги трябва да констатира наличието на някакво
обективно обстоятелство, което насочва съзнанието на дееца към опасността при
нарушаване на правилата. Такова обективно обстоятелство съставляват и самите
специални правила за извършване на съответната дейност, каквито в конкретния
случай са нарушените норми на ЗДвП.
Що се отнася до
индивидуалната възможност на дееца да предвиди престъпния резултат, тя зависи
от способностите, знанията, опита, съобразителността, физическото и
психическото състояние на конкретната личност (телесен недъг, състояние на
афект, внезапно смущение и др.). Наличието на съответни качества позволява на
дееца чрез мобилизиране на своя психически капацитет да изведе в съзнанието си
представата за общественоопасните последици. Тази възможност, заедно с
проявената недостатъчна грижа от страна на дееца (и при съответна волева
насоченост), съставлява основанието за отрицателна оценка на психическото
отношение на дееца към престъпния резултат. Обратното - липсата на такава
възможност означава липса на вина, т.е. наличие на случайно деяние (чл. 15 НК).
При небрежността липсват
конкретни представи за престъпния резултат. Но това не означава обаче, че
деецът няма някакви най-общи представи за това, което върши, за обстановката, в
която действа и за възможните опасности.
В разглеждания случай е
безспорно установено, че подсъдимият С. е причинил престъпния резултат – смъртта
на Р.В., без да е предвиждал същия. Следващият въпрос, на който следва да
отговори съдът, е, налице ли са останалите два белега на небрежността: подсъдимият
бил ли е длъжен и ако е бил длъжен, дали е имал възможност да предвиди престъпния
резултат.
В конкретния случай съществуват
юридически правила, които да регламентират конкретната ситуация, и това е разпоредбата
на чл. 20, ал. 2, изр.2 от ЗДвП, нарушена от подсъдимия, която е в пряка
причинно-следствена връзка с настъпилия противоправен
резултат. Реализираното от С. отклонение от дължимото поведение неминуемо пораждат
за него задължението да предвиди настъпването на престъпния резултат. Поставя
се въпросът, а имал ли е подсъдимият възможността, ако действаше в рамките на дължимото
поведение, да предвиди престъпния резултат. Отговорът и на този въпрос е
положителен. Подсъдимият, който е пълнолетно лице /към процесната
дата е бил на около 34 години/, е могъл да разбира свойството и значението на
извършеното и да ръководи постъпките си, предвид, както липсата на изключваща вменяемостта
му душевна болест, така и индивидуалното му достигане на възрастта за
психическа и социална зрелост. Налице са били всички субективни предпоставки,
за да може подсъдимият да предвиди настъпването на престъпния резултат. Ако беше
проявил дължимата грижа и взискателност, ако беше подложил на внимателна
преценка всички обстоятелства, подсъдимият можеше да изведе в съзнанието си
представата за общественоопасните последици от своето деяние.
Съдът не прие, че в конкретния случай са налице основания за
квалификация на деянието на подс. С. по
привилегирования състав на престъплението, поради което не приложи разпоредбата
на чл. 343а, ал. 1, б. б, във вр. чл.
343, ал. 1, б. в, във вр. чл. 342, ал. 1 от НК, макар по делото да са налице
категорични доказателства, че се е обадил незабавно след произшествието на
тел.112 от телефон на случаен гражданин. Според преобладаващата съдебна
практика по приложението на привилегированата норма, същата е предвидена с цел
да се осигури бързото придвижване на пострадалите до компетентна помощ, за да
се използва всякаква възможност за своевременно лекуване или за спасяване на
живота им. Въпросът дали деецът след
деянието е направил всичко, зависещо от него за оказване на помощ на
пострадалия, се преценява конкретно с оглед на обстановката, характера на
действията, които е извършил сам или чрез другиго водачът, конкретните
възможности на виновния. Т.напр. действието по повикване на лекар е едно от
примерно изброените действия в ППВС №6/07.10.1969г., обуславящи приложението на
привилегированата норма. Необходимо е обаче, на следващо място, действията на
виновния обективно да са насочени към спасяване живота на пострадалия, а това
означава увреденият да е бил още жив. Когато пострадалият не е жив или предстои
да умре, помощта се явява безпредметна. Така според решение №140/07.02.80г. по
н.д. №22/80г., 3 н.о. „за основа на обективната преценка на извършените
действия от виновното лице следва да се вземе предвид заключението на
медицинската експертиза за смъртта на пострадалия, и по-специално, дали тя е
настъпила непосредствено след нараняването или тя е била неминуема кратко време
след това, в какъвто случай отпада привилегированият състав“. В конкретния
случай, експертните становища са категорични, че смъртта на В. в резултат от
прегазването на лекия автомобил „Ситроен“ е била неизбежна и същата е настъпила
почти мигновено.
При индивидуализация
наказанието на подсъдимия С. съдът изходи от общите разпоредби на закона, принципите за определяне на
наказанието съгласно чл.36 от НК, както и от предвидените в съответната
специална разпоредба на закона конкретен вид и размер наказание.
За престъплението по чл. 343, ал. 1, б.„в“, вр. чл.342, ал.1 от НК към момента на извършването му законът
предвижда наказание “лишаване от свобода” от 2 до 6 години.
При индивидуализацията на наказанието съдът съобрази
същото със специфичните особености на конкретния случай, вземайки предвид
обстоятелствата, които определят конкретната тежест на извършеното престъпление
и онези, характеризиращи личността на дееца. Съдът отчете, че принципно тези
обстоятелства биха могли да обуславят по-голяма или по-малка степен на
обществена опасност на извършеното, както и необходимостта от повече или по-малко
интензивно въздействие върху извършителя с оглед постигане целите на
генералната и специалната превенции.
В случая съдът взе предвид като смекчаващи отговорността на подс.С. обстоятелства чистото съдебно минало и липсата на данни за други
противообществени прояви на подсъдимия, които обстоятелства в контекста на 34-годишната
му възраст към момента на извършване на престъплението го характеризират като
личност, спазваща установения в страната ни правов ред. Смекчаващи
отговорността му обстоятелства са и неговата
трудова и семейна ангажираност, както и обстоятелствата, свързани с профила на
подсъдимия като водач, които сочат, че той принципно през годините е спазвал
правилата за движение.
Като смекчаващо
отговорността на подсъдимия обстоятелство бе отчетен и конкретният вид на
проявената непредпазлива форма на вина, а именно небрежност. Изложеното не представлява нарушение на чл.56 от НК,
доколкото законодателят е поставил под един знаменател извършваните при форма
на вината непредпазливост транспортни престъпления по чл.343 от НК, което дава
възможност при индивидуализация на наказанието, да се релевира
съответният й вид, като нейният по-смекчен вариант относно субективната страна
на деянието се явява несъзнаваната непредпазливост или небрежността. В подобен
смисъл е и практиката на върховната съдебна инстанция /напр. Р. № 159/68г., на
ІІІ н.о. на ВС/, според която видът на непредпазливост при транспортните
престъпления /съзнателна или несъзнателна/ е едно от обстоятелствата, които
съдът е длъжен да обсъжда съгласно чл.54 и чл.55 от НК при определяне вида и
размера на наказанията, без това да съставлява нарушение на чл.56 от НК.
Изложеното е изводимо и от ТР№2/22.12.2016г. на ВКС.
Смекчаващи
отговорността му обстоятелства се явяват и съпричиняването
на престъпния резултат от страна на пострадалия В., както и изтеклият период от
време след извършване на процесното престъпление,
съпоставен с фактическата и правна сложност на делото, който понастоящем е малко
повече от три години /първата процесуална фаза по делото е продължила около две
години и половина/.
Намаляващо
отговорността му обстоятелство са и дадените от подсъдимия подробни обяснения,
които спомогнаха за изясняването на обстоятелствата по делото.
Отегчаващо
отговорността му обстоятелства се явява тежката пътна обстановка през онази
дъждовна вечер, която е изисквала особена осторожност
при прилагане на правилата за движение по чл.20, ал.2, изр.1 от ЗДвП
Съдът не окачестви като отегчаващо обстоятелство
претърпените психически страдания от близките на починалия,
доколкото се касае за посткриминални и
независещи от дееца обстоятелства. Общ принцип при индивидуализацията на
наказателната отговорност е, че като отегчаващи обстоятелства е допустимо да се
третират само осъзнатите фактически особености на проявата, тоест тези, към
които виновният има съответното психическо отношение.
Визираното мотивира
настоящия състав да приложи нормата на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК,
поради наличие на многобройни смекчаващи отговорността несъставомерни
обстоятелства, тъй като и най-лекото, предвидено в закона наказание в размер на
две години лишаване от свобода, се оказва несъразмерно тежко спрямо вмененото
престъпно поведение и личността на дееца, което обуслови определяне на
наказанието лишаване от свобода под най-ниския предел. С оглед изложеното съдът
определи на подс.С. наказание ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА В
РАЗМЕР НА ЕДНА ГОДИНА И ШЕСТ МЕСЕЦА
При
определяне на наказанието съдът отчете принципната теза, застъпвана и в
практиката на ВКС, че „при индивидуализацията на наказанието няма място за
механичен формален подход при съпоставката между смекчаващите и отегчаващи
обстоятелства, тъй като не става въпрос за математически величини, а за различни
фактически констатации, които следва да бъдат съотнесени
към конкретната степен на обществена опасност на деянието и дееца” /Решение №
300/21.03.16 г. на ІІІ н.о. по н.д. №671/2015 г./.
В конкретния случай са налице всички предпоставки,
визирани в чл. 66 ал.1 от НК, от които да може да се направи изводът, че за
поправянето и превъзпитанието на подс. С. не е
необходимо той ефективно да изтърпи наложеното му наказание „лишаване от
свобода”. Тези изводи са напълно съобразени с изискването на нормата на закона
и с предпоставките, съдържащи се в нея. Наложеното наказание „лишаване от
свобода” е до три години, подсъдимият не е осъждан до момента на наказание
„лишаване от свобода” за престъпление от общ характер, както и за постигане
целите на наказанието и най-вече за поправянето и превъзпитанието на дееца не
се налага изтърпяване на наказанието.
Докато първите две предпоставки са обективни такива,
то третата е свързана с всеки конкретен случай и с особеностите на дееца.
Затова и законодателят поставя акцент върху индивидуалната превенция на
наказанието при обсъждането на възможността за отлагане на неговото изпълнение.
Това от своя страна предполага констатиране на съответни индивидуални
особености и характеристика на конкретния деец, които в своята съвкупност да предпоставят възможност за негово поправяне и превъзпитание
без ефективно изтърпяване на наложеното наказание. Независимо обаче, че
съгласно константната съдебна практика за приложението института на условното
осъждане е водеща преди всичко индивидуалната превенция, съдът е длъжен да не
игнорира и нуждите на генералната превенция. За това следва да се преценят не
само личните качества на подсъдимия, но и конкретната обществена опасност на
деянието. За да бъде същата завишена, трябва да са налице конкретни данни,
които да характеризират дееца и деянието с по-висока степен на обществена
опасност от обикновените случаи на престъпления от този вид, тъй като принципно
за всяко по вид престъпление законодателно е заложена съответна степен на
обществена опасност на деянието, намерила израз в предвидената санкция.
По отношение на подсъдимия С., съдът, въз основа
направената преценка, намира, че и третата предпоставка е налице, за да се
приложи чл. 66, ал.1 от НК по отношение на наказанието „лишаване от свобода”. В
конкретния случай подсъдимият С. е с много добри характеристични данни, същият
е с чисто съдебно минало, разглежданият случай е небрежно проявление на вината.
С оглед изложеното, съдът намира, че по отношение на подсъдимия С. ефектът на
наказателното въздействие може да бъде обезпечен с отлагане изтърпяването на
определеното наказание „лишаване от свобода” с определянето на ИЗПИТАТЕЛЕН СРОК
в размер на ТРИ ГОДИНИ, считано от влизане на присъдата в законна сила. Именно
изпитателният срок ще постави на проверка волята на подсъдимия за в бъдеще да
се въздържа от престъпна дейност. Въздържанието от престъпно поведение, както и
коригиране на поведението към стриктно спазване на закона, са конкретните
проявления, чрез които подсъдимият би демонстрирал своето поправяне и
превъзпитание. Не е правилно понасяне на максималния
изпитателен срок (пет години), в каквато насока бе формулирано изрично искане
от страна на държавното обвинение. Разглежданият случай е небрежно проявление
на вината, и то за първи път, пък и деецът е с много добри характеристични
данни, така че е редно да се определи минималният изпитателен срок от три
години, считано от влизането на присъдата в сила.
Що се отнася до кумулативното наказание по
чл. 37, ал.1, т.7 от НК „лишаване от право на управление на МПС”, при
определянето на срока му - ЕДНА ГОДИНА И
ШЕСТ МЕСЕЦА, считано от влизане на присъдата в сила – бяха отчетени горевизираните индивидуализиращи
отговорността на подсъдимия С. обстоятелства и в частност фактът, че деецът в далечното
минало е имал незначителни нарушения на правилата за движение.
Съдът намира, че така определените на подсъдимия С. кумулативни
санкции са съобразени с правилото, залегнало в ал. 2 на чл. 57 НК, според
което, когато в особената част на НК е предвидена възможност за дадено
престъпление да бъдат наложени едновременно две или повече наказания, съдът,
като се ръководи от правилата на предходните членове, определя размера на всяко
едно от тях, така, че те в своята съвкупност да отговарят на целите, посочени в
чл. 36 от НК.
По отношение на представените
по делото веществени
доказателства, съдът постанови: 2 бр. обувки,
чорап, тояга, част от изкуствени челюсти и пластмасови парчета; кожено калъфче,
съдържащо: талон за застраховка, визитна картичка на Д.М., листчета – 3 бр.,
картичка на EVN с клиентски номер на Б.В., Удостоверение за техническа
изправност, контролен талон към знак за технически преглед № *** – да се
унищожат като вещи без стойност,
след влизане на присъдата в законна сила, а веществените доказателства:
свидетелство за управление на МПС № ********** на Р.В., свидетелство за
регистрация – част ІІ на МПС „Опел Вектра” с ДК № ***,
контролен талон № *** на Р.В. – да се изпратят на ОД на МВР – гр. Пловдив, с оглед обявяването им на невалидни по
съответния ред, след влизане на присъдата в законна сила.
На основание чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимият С. бе
осъден да заплати в полза на Държавата, по
сметка на ОД на МВР – гр. Пловдив, сумата от 1 962,84 (хиляда деветстотин
шестдесет и два лв. и 84 ст.) лева, представляваща направени разноски в хода на досъдебното
производство, а по сметка на Окръжен съд – гр. Пловдив, в полза на бюджета на
съдебната власт - сумата от 3 119,48 (три хиляди сто и деветнадесет лв. и
48 ст.) лева, представляваща направени разноски в хода на съдебното
производство.
По изложените съображения съдът постанови присъдата
си.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ :