Р Е Ш
Е Н И E
гр.Бяла Слатина, 02.07.2018 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
БЕЛОСЛАТИНСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, Първи граждански състав, в публично съдебно заседание на 20 юни, Две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: КАТЯ ГЕРДОВА
При секретаря Славия Тодорова, като разгледа
докладваното от съдия Гердова гр.д.№ 16/2018 г. по описа на РС – Бяла Слатина,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Постъпила е
искова молба от “А.З.К.Н.П.З.” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от Р.Г.А.,
в качеството му на управител, чрез
пълномощника юрисконсулт Н.А.С., гр.София, с която се иска да се установи наличието на
претендираните от ищцовото дружество вземания, като съдът издаде изпълнителен
лист срещу ответника Г.Д.И., с ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: ***,
за сумата 399.56 лв. главница, дължима на основание сключен договор за кредит
„Бяла карта“ № 406428 от 20.05.2014г., договорна лихва в размер на 127,91 лв.
за периода от 23.05.2014г. до 06.12.2016г., такса разходи за извънсъдебно
събиране на задължението в размер на 100.00
лв., такса револвинг за периода от 06.06.2014г. до 06.12.2016г. в размер
на 65,80 лв., законна лихва за забава в размер на 26.95 лв. за периода от
06.12.2016г. до 31.08.2017г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК - 08.09.2017г./датата
на подаване на заявлението в РС-Враца, изпратено по подсъдност в РС-Б.Слатина
на 24.10.2017г./ до окончателното изплащане на вземането, както и направените
съдебни разноски по двете производства/заповедно и исково/.
ИСКОВЕ С ПРАВНО
ОСНОВАНИЕ чл.422 от ГПК, вр.чл.415 от ГПК, вр.чл.124,ал.1 от ГПК, вр.чл.79,ал.1
от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.
В срока указан
в разпоредбата на чл.131 от ГПК ответницата Г.И., чрез адв.С.К. от САК е
депозирала писмен отговор, с който
оспорва иска изцяло и моли да бъде отхвърлен като такъв, като е изложила
подробни съображения за това. Приложила е съдебни решения по този вид дела на
други съдилища.
Ответницата редовно
призована не се явява в с.з. и не се представлява.
По делото са
събрани писмени доказателства. Приложено е ч.гр.д.№ 1628/2017г. по описа на
РС-Б.Слатина. Допусната е и изслушана ССчЕ, чието заключение на вещото лице не е оспорено от
страните и възприето от съда като вярно, пълно и обективно.
Съдът като взе предвид доводите изложени в
исковата молба и след преценка на доказателствата по делото по отделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Видно от приложеното ч.гр.д.№ 1628/2017г. по
описа на РС-Б.Слатина срещу длъжника Г.Д.И., с ЕГН ********** ***, е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК № 1055/25.10.2017г. за сумата 399.56 лв. главница, дължима на основание
сключен договор за паричен заем № 406428 от 20.05.2014г., договорна лихва в
размер на 127,91 лв. за периода от 23.05.2014г. до 06.12.2016г., такса разходи
за извънсъдебно събиране на задължението в размер на 100.00 лв., законна лихва за забава в размер на
26.95 лв. за периода от 06.12.2016г. до 31.08.2017г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявление по чл.410 ГПК -
08.09.2017г. /датата на подаване на заявлението в РС-Враца, изпратено по
подсъдност в РС-Б.Слатина на 24.10.2017г./ до окончателното изплащане на
вземането, както и направените съдебни разноски в размер на 25,00 лв. заплатена
държавна такса и 100,00 лв. юрисконсултско възнаграждение.
С допълнителна
заповед № 10/03.01.2018г. по чл.410 от ГПК е допълнена заповед за изпълнение №
1055/25.10.2017г. В ЧАСТТА относно
сумата от 65,80 лв. представляваща такса револвинг за периода от 06.06.2014г.
до 06.12.2016г.
В срока по
чл.414, ал.2 ГПК длъжникът Г.И. е депозирала писмено възражение срещу заповедта
за изпълнение, въз основа на което кредиторът „АКПЗ” гр.София, е предявил в
срок иска по чл.422 ГПК за установяване съществуването на вземането по
процесният договор.
В исковата
молба ищецът твърди, че на 20.05.2014 г. между „Аксес Файнанс" ООД, като „Кредитор“
и Г.Д.И. като „Кредитополучател“ е сключен договор за кредит „Бяла карта"
с № 406428, при спазване на разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
Подписвайки договора за кредит Кредитополучателят удостоверява, че е получил и
е запознат предварително с всички условия на индивидуалния договор и Общите
условия приложими към него, както и че е получил от Кредитодателя Стандартен
европейски формуляр по чл. 5 от Закона за потребителския кредит със съдържание
съгласно Приложение № 2 от ЗПК, посочващ индивидуалните условия по кредита.
Твърди, че съгласно
сключения договор за кредит, Кредиторът се е задължил да предостави на
Кредитополучателя револвиращ кредит в максимален размер на 100,00 лв., под
формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна кредитна
карта Access Finanee/iCardCard/Visa, а Кредитополучателят се задължава да го
ползва и върне съгласно условията на сключения договор.
Договора за
револвиращ потрбителски кредит е с неопределен срок, а валидността на
издадената кредитна карта е две години.
С подписването
на договора предоставеният кредитен лимит е 100.00 лв. Впоследствие между
страните са подписани 2 бр.Анекси, като първият Анекс е от 21.11.2014г., с
който кредитният лимит е увеличен на 200.00 лв., а вторият Анекс е от
21.11.2015г., с който кредитният лимит е увеличен на 400.00 лв.
Ответницата е
усвоила сума в общ размер от 400.00 лв., като дължимата към настоящият момент
главница е 399.56 лв.
С Анекси от
17.03.2016г. и от 17.04.2016г.страните по процесният договор са договорили
преиздаване на кредитна карта № 406428.
Съгласно
договореното от страните, в случай, че Кредитополучателят извърши транзакции,
които надвишават размера на разполагаемия му остатък по кредита, сумите на тези
транзакции увеличават максималния размер на кредитния лимит. Заедно с
подписване на договора за кредит, Кредитодателят предоставя на
Кредитополучателя платежен инструмент - кредитна карта, издадена от „Интеркарт
Файнанс" АД /Картоиздател/, ведно със запечатан плик, съдържащ ПИН кода за
ползване на картата, като Кредитополучателят може да усвои изцяло максималния
размер на кредита, веднага след активиране на картата и влизане в сила на
договора за кредит, което съставлява изпълнение на задължението на
Кредитодателя да предостави заемната сума. Страните са подписали и Приложение №
2 към договора за кредит - Условия за ползване на международна платежна карта
Access Finance/iCardCard/Visa, които съдържат и Тарифа за дължимите такси за
ползване на кредитна карта Access Finance/iCardCard/Visa.
Страните са
договорили, че върху усвоената сума по кредита, Кредитополучателят дължи
договорна лихва, в размер посочен в договора, която се начислява ежедневно/чл.3,ал.1,т.5/.
Така за периода от 23.05.2014 г.(датата на първата транзакция по картата) до
06.12.2016 г.(датата на настъпване на предсрочната изискуемост) на длъжника е
начислена договорна лихва в размер на 127.91 лв.
В случай, че
Кредитополучателят не погаси усвоената главница и начислената за периода лихва
и продължи да ползва кредита след 5-то число на съответният месец, изпада в
забава и дължи такса револвинг в размер на 8 % от усвоения размер на кредита,
като такса револвинг се дължи за всеки следващ месец през който
Кредитополучателят ползва кредита, предмет на този договор. Такса револвинг се
начислява на 6-то число на месеца върху общия размер н усвоения до последно
число на предходния месец кредит, който не е погасен до 5-то число на следващия
месец. На ответницата И. е начислена такса револвинг в размер на 65.80 лв.
В и.м. се
твърди, че съгласно договорните условия на кредита, в случай, че
Кредитополучателят не погаси текущото си задължение на посочения в договора
падеж, същия е длъжен да предостави на Кредитодателя както обезпечение чрез
поръчителство, така и да заплати сума в размер на 15% от максималния кредитен
лимит, която да послужи за частично погасяване на задължението му в три дневния
срок до предоставяне на обезпечението. При забава за плащането,
Кредитополучателят дължи на Кредитодателят разходи за действия по събиране на
задължението в размер на 2,50 лв. за всеки ден до заплащане на сумите, както и
такса разходи за извънсъдебно събиране в
размер на 120.00 лв., включваща
разходите на Кредитодателя за дейността на лице/служител, което осъществява и
администрира дейността по извънсъдебно събиране на задължението на
Кредитополучателя. В настоящия случай, на Кредитополучателят е начислена такса
разходи за събиране в размер на 100.00 лв.
Съгласно
клаузите на сключения договор, в случай, че Кредитополучателят не е заплатил
минималната погасителна вноска с повече от 10(десет) дни, цялото му задължение
става автоматично предсрочно изискуемо, като страните са се съгласили, че
предсрочната изискуемост настъпва автоматично с изпълнение на описаните условия
и Кредиторът не е длъжен да уведомява Кредитополучателя за това обстоятелство.
В случая предсрочната изискуемост е настъпила автоматично на 06.12.2016 г.,
като считано от тази дата Кредитополучателят дължи заплащането на законна лихва
за забава,която е в размер на 26.95 лв. за периода от 06.12.2016г. до
31.08.2017г. От настъпването на предсрочната изискуемост 06.12.2016г. до датата
на подаване на заявлението-08.09.2017г. сроковете на всички задължения отдавна
са изтекли, като И. продължава виновно да не изпълнява задълженията си по
договора.
Така общият
размер на всички плащания, договорени от страните при подписването на договора
за кредит, които Кредитополучателят се е задължил да върне на Кредитора
представлява сбора от: усвоения размер на кредита, ведно с начислената
договорна лихва, такса револвинг за всеки месец, за който същата се дължи
съгласно условията на договора, лихва за забава и разходи за събиране, дължими
съгласно договора и Общите условия.
Впоследствие
на 13.07.2017 г. е подписано Приложение № 1 към Договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 11.11.2016г. на основание чл. 99 от ЗЗД
между „Аксес Файнанс" ООД и „А.з.к.н.п.з.“ ООД, по силата на който
вземането, произтичащо от Договор за кредит „Бяла карта“ № 406428 от 20.05.2014г. подписан
от Г.Д. И. е прехвърлено в полза н. „А.з.к.н.п.з.“
ООД изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности.
Договора за заем съдържа изрична клауза, която
урежда правото на кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети
лица.
С искова молба
е приложено уведомление, с което е поискано от ищеца заедно с преписа на
исковата молба да бъде вречено на ответницата И. за извършената цесия от страна на АКПЗ, което
е връчено на ответницата заедно с и.м. и приложенията към нея.
В петитумната
част ищецът е отправил искане съдът да се произнесе с решение, с което да
признае за установено по отношение на ответницата Г.И., че същата дължи на АКПЗ,
всички искови претенции, ведно със законните последици и направените в
заповедното и исковото производство деловодни разноски.
В срока по чл.131
от ГПК ответницата Г.И., чрез адв.С.К. от САК е депозирала писмен отговор, с който оспорва иска изцяло и
моли да бъде отхвърлен като такъв, като е изложила подробни съображения.
Направила е
възражение,че иска е недопустим, тъй като не е предявен от надлежна страна(АКПЗ),
защото не е налице надлежно уведомяване на Г.И. по реда на чл.99 от ЗЗД за
извършената цесия. Извършената цесия нямала действие по отношение на
ответницата, тъй като тя не била уведомена от финансовата институция.
Не се оспорва
фактът, че ответницата Г.Д.И. е сключила договор за кредит „Бяла карта“ №
406428 от 20.05.2014г. Не се оспорва, че е образувано ч.гр.дело 1628/2017 г. по
описа на Районен съд – Б.Слатина.
Оспорва се, че
Г.И. е получила процесната сума на основание договор за кредит „Бяла карта“.
Излага като
довод за неоснователност на претенцията, поради неуведомяването на И. за
настъпилата предсрочна изискуемост. Уведомяването от кредитора до длъжника
следвало да бъде извършено преди подаване на заявлението по чл.410 от ГПК.
Оспорва се
уведомлението изпратено на ответницата с и.м.за извършената цесия, тъй като то
не съдържа дата. Същото представлява частен свидетелстващ документ , който не
се ползва с обвързваща съда доказателствена сила относно данните които се
съдържат в него.
В условията на
евентуалност/алтернативност се оспорва нищожността на договора за кредит „Бяла
карта“ № 406428 от 20.05.2014г. на изложените в писменият отговор основания.
В условията на
евентуалност и/или алтернативност се оспорва, че целият договор за кредит „Бяла
карта“ № 406428 от 20.05.2014г. е нищожен на основание чл.22 и чл.23 от ЗПК вр.
с чл. 26, ал.1 ЗЗД.
В условията на
евентуалност и/или алтернативност се оспорва начисленият лихвен процент по
процесният договор за кредит „Бяла карта“ № 406428 от 20.05.2014г., че е
неправомерно завишен и е в противоречие с добрите нрави по изложените в
отговора съображения.
В условията на
евентуалност и/или алтернативност се оспорва дължимостта на „разходи за извънсъдебно събиране на
задължение“ по изложените в отговора съображения.
С писменият
отговор ответницата е поискала да й се присъдят направените в заповедното и
исковото производство съдебни разноски, които обективирала в списък по чл.80 от ГПК.
Поради
оспорване на исковите суми от страна на ответницата, ищеца е поискал допускане
на ССчЕ, като заключението на вещото лице не е оспорено от страните и възприето
от съда като вярно, пълно и обективно.
В с.з. вещото
лице заяви, че поддържа изготвеното от него заключение и е отговорило на
поставените от ищеца въпроси. Исковите
суми, които представляват вземания на ищеца-главница, договорна лихва, такси,
разходи и законна лихва за забава не са заплатени от ответницата Г.И..
Първоначалния
кредит отпуснат на Г.И. е бил 100,00 лв. от финансовата институция и
впоследствие е увеличен на 400,00 лв. чрез два последващи анекса, които суми са
усвоени изцяло от нея. Същата е погасявала частично кредита на малки вноски.
Общата сума, която И. е погасила е в размер на 693,97 лв., в която сума са включени всички компоненти по погашенията на
дълга, но те не са предмет на настоящето дело. Последната постъпила сума е от
14.10.2016г. в размер на 60,00 лв.
Предявените
искови претенции представляват остатъкът дължим от ответницата по съответните
компоненти на процесинят договор.
Лихвата за
забава върху остатъка от главницата в размер на 399,56 лв. за периода от
06.12.2016г. до 31.08.2017г. е в размер
на 29,86 лв., а не както е претендирана от ищеца 26,95 лв. Към заключението има
приложение № 1-калкулатор за законна лихва за забава, което е неразделна част
от него.
Експерта е посочил,
че общия размер на дълга на ответницата И. по процесния договор за кредит е
723,13 лв., в това число: главница-399,56 лв., договорна лихва за периода от
23.05.2014г. до 06.12.2016г.-127,91 лв., такса револвенг-65,80 лв., разходи и такси за извънсъдебно събиране на
вземането-100.00 лв. и законна лихва за забава върху непогасената главница за
периода от 06.12.2016г. до 31.08.2017г.-29,86 лв.
Вещото лице
заяви, че към датата на сключване на договора за кредит от 20.05.2014г. не е
имало изрично правна норма, която да регламентира максимален размер на
възнаградителната лихва. Такава е приета по-късно в Закона за потребителския
кредит и е влязла в сила на
23.07.2014г., т.е. след сключване на процесният договор за кредит.
От счетоводна
гледна точка извода на вещото лице е, че договореният лихвен процент
/възнаградителна лихва/ е законосъобразен, но същия противоречи на добрите
нрави, тъй като надвишава седемкратния размер на установената законна лихва.
При така
изложената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Предявен е иск
с правна квалификация по чл.422, вр.чл.415, ал.1 от ГПК - положителeн
установителен иск за установяване със СПН, че в полза на ищеца „А.з.к.н.п.з.”
ЕАД – частен правоприемник /цесионер/ на „Аксес Файнанс”ООД, съществува вземане
срещу ответника в претендирания размер - предмет на заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК № 1055/25.10.2017г. и допълнителната заповед по чл.410 от ГПК №
10/03.01.2018г., издадена по ч.гр.д.№ 1628/2017 г. по описа на БСлРС, която
длъжникът/ответник по делото/е оспорил по реда на чл.414 от ГПК.
На първо място
следва да се разгледа направеното от ответницата Г.И. възражение за липса на
надлежно уведомяване за прехвърляне на вземането от кредитора по сключения от
нея договор за паричен заем № 406428/20.05.2014г.
За да бъде уважен предявения положителен установителен иск по чл. 422 ГПК е необходимо ищецът да е доказал
съществуването на валидно и изискуемо вземане в негова полза срещу ответника. В
процесния случай на първо място ищецът успя да докаже наличието на валидно
облигационно отношение между „Изи Асет Мениджъмънт“ АД и ответницата Г.И.,
което да съставлява източник на претендираното задължение на ответницата. То е
възникнало въз основа на сключен между тях Договор за кредит „Бяла карта“ от
20.05.2014г.
Впоследствие с договор за цесия от 01.07.2014г. е прехвърлено
вземането на Г.И. по горецитираният договор за кредит с всички привилегии,
обезпечения и принадлежности от „Изи Асет Мениджъмънт“ АД на „Аксес Файнанс“
ООД(виж т.12 от заявлението по чл.410 от ГПК).
След това е сключен договор за
цесия от 11.11.2016г. между „Аксес Файнанс“ ООД и „АКПЗ“ ООД. Подписано е Приложение
№ 1/13.07.2017г. към него, с което е
прехвърлено вземането на Г.И. по горецитираният договор за кредит с
всички привилегии, обезпечения и принадлежности.
Съдът намира,
че приложения рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания/цесия/ от
11.11.2016 г. е валидно сключен между Кредитодателя по процесния договор за
заем – „Аксес Файнанс”ООД, в качеството му на продавач/цедент/ и „А.з.к.н.п.з.” ЕАД, в качеството му на купувач/цесионер/. По
делото са ангажирани доказателства, които по несъмнен начин установяват, че процесното
вземане е било предмет на цесионния договор и ищеца като титуляр на вземането
се явява материално правно легитимиран да претендира заплащането му. Към
исковата молба е представено извлечение от Приложение № 1/13.07.2017 г. към
Договора за продажба и прехвърляне на вземания/цесия/ от 11.11.2016г., в който
под № 17 вземането е индивидуализирано в достатъчна степен чрез посочване на
договора и датата на сключването му, трите имена на длъжника, размера на
вземането, в т.ч. и начислената лихва за просрочие към датата на засичане и
др.компоненти по договора.
Прехвърлянето на вземане (цесията) е договор, с който кредиторът на
едно вземане (цедент) го прехвърля на трето лице (цесионер). Длъжникът по
вземането не е страна по договора. Със сключването на договора за цесия, т.е. с
постигане на съгласие между цедента и цесионера, вземането преминава от цедента
върху цесионера в състоянието, в което то се е намирало към същия момент,
заедно с акцесорните му права – арг. чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Тъй като цесията
засяга интересите освен на страните по договора и на трето лице – цедирания
длъжник, се налага извършването на допълнително действие – съобщаване на
длъжника за цесията – чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. За да породи действие,
съобщението трябва да бъде извършено от цедента – чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Без
да е елемент от фактическия състав на договора, съобщението има значение с
оглед на третите лица – цедирания длъжник, правоприемниците и кредиторите на
цедента и на цесионера.
В случая видно от представената справка отразяваща изпратени съобщения
от „Аксес Файнанс“ ООД до длъжника Г.И./л.64 от делото/ цедента(„Аксес Файнанс“
ООД) е уведомил длъжника за предсрочната изискуемост на кредита настъпила на
06.12.2016г., като текстовото съобщение е получено от длъжника И. на посоченият
от нея в процесният договор телефонен номер +359894326537(л.7 от делото).
Установеното в чл. 99, ал. 4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи
на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити
длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу
изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Доколкото прехвърленото
вземане е възникнало от правоотношение между длъжника и стария кредитор
(цедента), напълно логично е въведеното от законодателя изискване съобщението
за прехвърлянето на вземането да бъде извършено именно от стария кредитор
(цедента). Само това уведомяване ще създаде достатъчна сигурност за длъжника за
извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение
на задълженията му, т.е. изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по
смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Ето защо, правно релевантно за действието на
цесията е единствено съобщението до длъжника, извършено от цедента (стария
кредитор), но не и съобщението, извършено от цесионера (новия кредитор). При
договора за цесия носителят на едно вземане го отстъпва на трето лице. При това
положение, става промяна в субектите на облигационното правоотношение -
кредитор става цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си.
Вземането преминава от предишния кредитор върху новия кредитор в момента на
сключване на договора, като правото на цесионера е все още неконсолидирано до
момента на съобщаване на длъжника за цесионния договор. Тъй като длъжникът не
знае за цесията, за него не съществува задължение да престира на цесионера.
Задължението ще възникне едва след получаване на съобщението от предишния
кредитор. Затова съобщение от новия
кредитор няма предвиденото в чл. 99, ал. 3
и ал. 4 от ЗЗД
действие. Това обаче не означава, че предишният кредитор няма правото да
упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов
пълномощник. Според чл. 36 ЗЗД
представителната власт възниква по волята на представлявания, нейният обем се
определя според това, което упълномощителят е изявил /чл. 39 от ЗЗД/
и не са предвидени никакви изрични ограничения посредством повелителни правни
норми на тази власт, свързани с уведомяването за цесията. Следователно по
силата на принципа за свободата на договарянето /чл. 9 от ЗЗД/
няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на
уведомлението за цесията. В този смисъл е константната съдебна практика на ВКС
обективирана в Решение № 137 от 2.06.2015
г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., ГК, Решение № 78 от
09.07.2014 г. на ВКС по т.д. №2352/2013 г., второ Т.О., ТК; Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т.д.
№ 12/2009 г., второ Т.О., ТК, Решение №
3 от 16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. първо Т.О., ТК, Решение от
08.03.2017г. по в.гр.д.№ 37/2017г. по описа на ВрОС, Решение от 29.11.2016г. по
в.гр.д.№ 513/2016г. по описа на ВрОС.
В случая е
налице такова упълномощаване , извършено от Аксес Файнанс“ ООД в полза н. "А.з.к.н.п.з." ООД(л.29 от
делото).
Освен това в
хода на делото е представено и изричното уведомление по чл.99, ал.3 ЗЗД.
Доколкото законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да
бъде извършено уведомлението, то получаването на същото в рамките на съдебното
производство не може да бъде игнорирано. В този смисъл е постановеното по реда
на чл.290 ГПК Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II
т. о., ТК. Същото
следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил
след предявяване на иска на основание чл.235, ал. 3 ГПК.
В обобщение на
изложеното, настоящият съдебен състав приема, че съществува вземане на ищеца
„АКПЗ“ ООД, произтичащо от сключен между ответницата Г.И. договор и „Изи Асет Мениджъмънт“
АД от 20.05.2014г., което вземане към
момента на предявяване на иска е прехвърлено на трето лице - "А.з.к.н.п.з."
ООД и същото се явява носител на спорното право.
Предвид на
това предявеният иск по чл.422 от ГПК вр.чл.415 ГПК от АКПЗ ООД е процесуално допустим, като предявен от
надлежна страна в процеса, поради което следва да се пристъпи към разглеждане
на твърденията на ответницата, касаещи действителността на сключения договор за
паричен заем.
Съдът счита за
неоснователни твърденията на ответницата в писменият й отговор, че липсват
доказателства за получаване на процесната сума по договор за „Бяла карта“ от
20.05.2014г.
Видно от
заключението на вещото лице, което не е оспорено от страните и възприето от
съда като вярно, пълно и обективно, ответницата И. е усвоила общо сумата по
кредита от 400.00 лв. Същата е погасявала частично кредита на малки вноски в
общ размер от 693,97 лв., в която сума
са включени всички компоненти по
погашенията на дълга, а последната постъпила сума е от 14.10.2016г. в размер на
60,00 лв.
Настоящите
искови претенции представляват дължимият остатък по процесният договор. След
като ответницата И. е усвоила сумата от 400.00лв. по процесният
договор за кредит „Бяла карта“, то за нея е възникнало задължението да я върне
в уговорения срок. Ответницата е заплатила частично сумата от 693,97
лв., като с това тя признава плащане по процесният договор.
Неспазване на
разпоредбите на чл. 10, ал.1 от ЗПК не обуславят недействителност на договора,
поради и което не следва да се обсъждат във връзка с възраженията на
ответницата за недействителност на договора за заем. За пълнота на изложеното следва да се посочи
относно възражението, че процесният договор е в нарушение на клаузата на
чл.10,ал.1 от ЗПК регламентираща шрифта да не е по-малък от 12, е лишено от
правоприложна тежест, защото тази материалноправна норма не е действала към
момента на възникване на правоотношението, т.е. тази норма е в сила е от 23.07.2014 г., а процесният договор е подписан
на 20.05.2014г.
Настоящият
съдебен състав не следва да обсъжда и възражението на ответницата в писменият й
отговор, че не са спазени изискванията на чл.22 и чл.23 от ЗПК.
Съгласно чл.
22 от Закона за потребителския кредит ЗПК), когато не са спазени изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 -
9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Както съдът посочи
по-горе в мотивите си, разпоредбата на чл.22 от ЗПК е в сила от 23.07.2014г. и
не е действала към момента на сключване на договора от 20.05.2014г.
Следователно не следва да се обсъжда и разпоредбата на чл.23 от ЗКПК, според
която, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита.
В настоящия
случай съдът счита, че процесният договор е изготвен на разбираем език и са
спазени всички негови реквизити съгласно ЗПК.
Както се
посочва в молба вх.№ 2698/17.04.2018г./л.59 от делото/ депозирана на ищцовото
дружество, процесният договор за кредит „Бяла Карта" от 20.05.2014 г. не е
обикновен договор за паричен заем, а е револвиращ
кредит под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез
кредитна карта, което означава, че Кредитополучателят може да усвои част от
предоставения лимит или изобщо да не го усвои, т.е. това действие зависи изпяло
от неговата воля. Поради естеството на вида кредит и лихвата се начислява на
ден, тъй като не може изначално да се предвиди кога Кредитополучателят ще усвои
цялата/част от позволения кредитен лимит и колко време ще го ползва до момента
на връщането му.
В конкретния
случай процесният договор е безсрочен и Кредиторът изначално не може да
определи размер на погасителни вноски, тъй като усвояването на сумата по
кредита зависи единствено и само от волята на Кредитополучателя.
Кредитополучателят може да усвоява и погасява суми по Договора по всяко едно
време, тъй като продуктът е гъвкав. Не е налице „погасителна вноска", тъй като такава вноска се прилага за договори
за заем, за които е установен размерът на заемната сума, предоставена на
съответния клиент за ползване, както и срока на договора, в който тази сума
следва да се върне на Кредитора и на база тези показатели е изработен
погасителен план, по силата на който клиентът заплаща своите вноски - равни
/анюитетни/ или намаляващи.
Относно
възражението на ответницата в писменият й отговор, че лихвеният процент по
договора за „Бяла карта“ от 20.05.2014г. е неправомерно завишен и е в
противоречие с добрите нрави, съдът приема следното:
В процесният
договор в чл.3, ал.1, т.5 страните са уговорили фиксиран годишен лихвен процент
по заема 72 % в случаите по чл.9, ал.1 и 180% в случаите на чл.10, чл.1 от
договора.
В заключението
на вещото лице по приетата ССчЕ е отразено, че договореният от страните лихвен
процент/възнаградителна лихва/ е законосъобразен, тъй като към датата на
сключване на договора за кредит от 20.05.2014г. не е имало изрично правна
норма, която да регламентира максимален размер на възнаградителната лихва. Разпоредбите
на чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК са влезли в сила от 23.07.2014г. (ДВ, бр. 35 от
2014 г.), т.е. след сключване на процесният договор за кредит.
Съгласно
принципа на свободата на договаряне по чл. 9 ЗЗД страните могат свободно да
определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на
повелителните норми на закона и на добрите нрави. Към датата на сключване на
договора предоставянето на потребителки кредит на физически лица потребители(20.05.2014г.)
не е било регулирано от императивен лимит на възнаграждението на кредитора. Едва
с изменението на чл. 19 ЗПК/редакция след 23.07.2014г./, законодателят е
предвидил, че ГПР не може да бъде по – висок от пет пъти размера на законната
лихва, като е обявил за нищожни уговорки надхвърлящи този праг, а плащанията
над този праг се приемат за дължимо платени задължения по договора в редуциран
размер. Въпреки това и към момента на сключване на договора(20.05.2014г.) обществения
морал не е допускал злоупотреба с договорната свобода, при която икономически
по-силният участник в оборота /кредитодателят, разполагащ със свободни средства
предназначени за извличане на печалба/ да налага на по - слабия си клиент/търсещ
спешно финансиране извън специализирания банков пазар/ условия, при които да
реализира необосновано висок приход, чрез добавяне на неясни по вид разходи към
икономически обоснования размер на цената на рисково кредитиране. Вярно е, че
при рисково небанково кредитиране по занятие цената на обичайно предлаганата на
клиентите услуга следва да покрива по - големи от очакваните загуби от
дейността, което естествено налага по - висока лихва. Но все пак
добросъвестността в стопанския оборот изключва прихода от сделката да се
договори в размер явно несъответен на разходите и справедливата норма на
печалба. Като най - ниско ниво на цената за ползване на заети средства /извън
същинските банкови кредити/ следва да се преценява законната лихва, доколкото
размера й е формиран като долен праг на вредите, които собственикът на парични
средства понася поради невъзможността да извлича доходи при служене с тях или
чрез влагане в банка. Законовия размер на тази лихва се формира като поне 10
пункта над основния лихвен процент на БНБ. В съдебната практика се е приело
разбирането, че с цел генериране на печалба може да се уговаря
възнаградителната лихва до двукратния размер на законната лихва, а при
необезпечено кредитиране до трикратния размер. В случая в процесния договор е
уговорен лихвен процент(72%) надхвърлящ 7 пъти законната лихва(10%). При
съобразяване на тази практика, през призмата на новата нормативна уредба при
потребителските кредити относно максималния праг на ГПР, съдът прави извод, че
като несъвместими с добрите нрави следва да се считат сделки на търговци,
договарящи с потребителите, ГПР съществено надвишаващ възприетия в закона горен
лимит на петкратния размер на законната лихва.
Понастоящем се
установява именно такова договаряне, тъй като ГПР е фиксиран на 72 % в случаите
по чл.9, ал.1(седем пъти законна лихва) и 180% в случаите на чл.10, чл.1 от
договора.(18 пъти законна лихва), което очевидно сочи на свръх прекомерност на
цената на кредитирането. По делото не е установено какви допълнителни действия
следва да извършва кредитора предоставил необезпечен заем с повишен риск от
несъбираемост на заемател с недоказана платежоспособност.
От всичко
изложено до тук се налага извода, че след като е приел да отпусне заем на
ответницата И. в търсения от него размер, кредиторът не е предложил насрещна
престация съпоставима с дължимата цена над главницата, съответно за частта от
разходите, които надхвърлят типичното възмездяване на кредитиране по занятие. В
случая надбавката е уговорена само с цел създаване на основание за облагодетелстване
на търговеца - заемодател над физическото лице - потребител, който като
икономически по - слаба страна се ползва със засилена защита по ЗЗПотребителите
и ЗПК, в които са имплементирани правилата на вторичното европейско
потребителско право. В тази връзка константна е съдебната практика, че
изключително голямата разлика в престациите при двустранните договори може да
се възприеме като противоречие с добрите нрави, доколкото те определят
границата на свободата на договаряне по чл. 9 ЗЗД. С оглед на това сделки
сключени при значителна липса на еквивалентност на престациите, включително и
при необосновано висок размер на възнаграждението за услуга са нищожни на
основание чл. 26, ал. 1 пред. 3 ЗЗД. В този смисъл Решение № 153/24.07.2015г.
по гр.д. № 3014/2014г. на III г.о., ВКС и цитираната съдебната практика на ВКС
в писменият отговор на ответницата.
Ето защо само уговорката за надбавка над
разходнооправдания лихвен процент /над 3 до 5 пъти законната лихва/, водеща до
несправедлив общ годишен размер на разходите по кредита, се явява нищожна по
смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД-накърняване на добрите нрави. Предвид на това
тази уговорка няма действие между страните, но по аргумент от чл. 26, ал. 4 ЗЗД
нейната недействителност не влече
нищожност на целия договор./Решение № 1270/09.01.2009г. по гр.д. №
5093/2007г. на II г.о./.
По аргумент от
чл. 99, ал. 2 ЗЗД нищожността на клаузата може да се противопостави и на
цесионера, придобил вземания по конкретната сделка, независимо, че не е
договарял по нея, тъй като длъжника запазва всички свои лични възражения, които
има спрямо първоначалния кредитор. При съобразяване на размера на главницата /400.00
лв./ и нивото на общия годишен процент
на разходите при добросъвестно договаряне на възнаграждението на кредитора,
който следва да е около пет пъти законната лихва, съдът намира, че договорна
лихва в размер на 127,91 лв. за периода от 23.05.2014г. до 06.12.2016г. не се
дължи от ответницата на ищеца, поради нищожност на тази клауза от договора(чл.3,ал.1,т.5)
на основание чл.26,ал.1,предл.3 от ЗЗД вр.чл.9 от ЗЗД- накърняване на добрите
нрави.
Относно сумата
от 100.00 лв. представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране на просроченото
задължение, настоящият съдебен състав намира, че възражението на ответницата в
писменият й отговор е основателно и тази сума не се дължи на ищеца, по следните
съображения:
В исковата
молба липсва изложение на обстоятелствата, на които се основава вземането, чрез
посочване на източника му - какво включва и в какво се изразява извънсъдебното
събиране на просрочените задължения и как е формирана претендираната сума, т.е.
вземането следва да бъде индивидуализирано така, че да може да гарантира
упражняването на правото на възражение на ответника.
В чл.15,ал.5
от процесният договор е записано, че след настъпване на предсрочна изискуемост,
Кредитополучателят дължи еднократно заплащането на такса в размер на 100.00 лв.,
включваща разходите на Кредитодателя за дейността на лице/ служител, което
осъществява и администрира дейността по извънсъдебно събиране на задължението
на Кредитополучателя. Обявяването на
предсрочната изискуемост се извършва по някой от начините по чл. 8 от настоящия
договор, като в случая липсват писмени доказателства за изпратени писма,
покани, съобщения или други документи доставени на адреса за кореспонденция,
изпратени по факс или e-mail адрес» на ответницата.
След като по
делото липсват данни за горепосочените обстоятелства, съдът намира,че
претендираната сума в размер на 100.00 лв. разходи и такси за извънсъдебно събиране
на просроченото задължение е неоснователна и не следва да се присъжда.
С оглед на
това за ответницата Г.И. възниква задължение за връщане на общата сума от
492.31 лв., от която: 399.56 лв.
главница, представляваща задължение по
договор за кредит „Бяла карта“ № 406428 от 20.05.2014г., ведно със законната
лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявление по чл.410 ГПК -
08.09.2017г./датата на подаване на заявлението в РС-Враца, изпратено по
подсъдност в РС-Б.Слатина на 24.10.2017г./ до окончателното изплащане на
вземането, такса револвинг за периода от 06.06.2014г. до 06.12.2016г. в размер
на 65,80 лв., законна лихва за забава в размер на 26.95 лв. за периода от
06.12.2016г. до 31.08.2017г., за които суми е издадена заповед по чл.410 от ГПК
за изпълнение на парично задължение № 1055/25.10.2017г. и допълнителна заповед
№ 10/03.01.2018г по ч.гр.д.№ 1628/2017г. по описа на РС-Б.Слатина.
Законната
лихва в размер на 29.86 лв. съгласно заключението на вещото лице не се дължи на
ищеца, тъй като не е направено увеличение на иска по чл.214,ал.1 от ГПК. Дължи
се размера на законната лихва от 26.95 лв.,
който е посочен в исковата молба.
Относно
предявеният от ищеца иск против ответницата за сумата 127,91 лв. представляваща
договорна(възнаградителна) лихва за периода от 23.05.2014г. до 06.12.2016г., същият
следва да се отхвърли, поради нищожност на тази клауза в процесният договор
(чл.3,ал.1,т.5) на основание чл.26,ал.1 от ЗЗД вр.чл.9 от ЗЗД- накърняване на
добрите нрави.
Относно
предявеният от ищеца иск против ответницата за сумата 100.00 лв. представляваща
такса разходи за извънсъдебно събиране на вземането, същият следва да се
отхвърли, като неоснователен и недоказан.
РАЗНОСКИ
Ищецът
претендира разноски в заповедното производство в размер от 25.00 лева внесена
държавна такса и 100.00 лв. юрисконсултско възнаграждение и разноски в исковото
производство: 175.00 лв. внесена държавна такса, 350.00 лв. юрисконсултско
възнаграждение и 250.00 лв. внесен депозит за вещо лице по ССчЕ, съгласно приложените
платежни документи.
Ответницата
претендира разноски в заповедното производство в общ размер от 600.00 лв.
адвокатско възнаграждение съгласно чл.38,ал.2 от ЗА за двама адвокати/по 300.00
лв. за всеки един от тях/, разноски в исковото производство в размер на 300.00
лв. адвокатско възнаграждение съгласно чл.38,ал.2 от ЗА.
С решението по
установителния иск съдът се произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на
разноските в заповедното производство, съгласно т. 12 от Тълкувателно решение №
4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС.
В настоящия
случай ответницата Г.Д.И. следва да заплати на основание чл.78,ал.1 от ГПК на
ищеца „“А.З.К.Н.П.З.” ООД,гр.София направените по ч.гр.д. № 1628/2017г. по описа
на БСлРС разноски в размер на 85.44 лв.(492.31 лв. х 125.00/720.22 =85.44лв.)
съразмерно с уважената част от исковете.
Ответницата И.
следва да заплати н. “А.З.К.Н.П.З.” ООД, *** направените в настоящото исково производство
по гр.д. № 16/2018г. по описа на БСлРС разноски в размер на 529.75 лв.(492.31
лв. х 775.00/720.22 =529.75лв.), съразмерно с уважената част от исковете.
В настоящето
исково производство и в заповедното производство, ответницата Г.И. не е
заплатила адвокатско възнаграждение, тъй като видно от договорите за правна
защита и съдействие от 12.03.2018г./л.46 от гр.д.№ 16/2018г./ и от 09.11.2017г./л.7/
и от 09.01.2018г./л.21/ от ч.гр.д.№ 1628/2017г./пълномощниците адв.С.К., адв.Валентин
Весков Тодоров и адв.Красимира Игнатова Билева са оказали безплатна адвокатска
защита на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. На основание чл. 38, ал. 2 ЗА, при
безплатна адвокатска помощ, ако насрещната страна дължи разноски, адвокатът,
оказал безплатна помощ има право на възнаграждение в размер не по-малък от
минималния, който следва да бъде заплатен от другата страна.
В случая
ответницата в заповедното производство по ч.гр.д.№ 1628/2017г. е сключила
договор за правна защита и съдействие с двама адвокати: адв.Валентин Весков
Тодоров и адв.Красимира Игнатова Билева.Упълномощаването на втори
пълномощник(адвокат) на И. не представлява направени по делото разноски, още
повече, че в чл. 78, ал. 1 от ГПК(чл.78 ал.3 във вр.с ал.1 от ГПК) се предвижда
на страната да се дължат разноските, направени за един адвокат, в случая адв.
Валентин Весков Тодоров от САК. Ето защо сумата от 300.00 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение на адв. Красимира Игнатова Билева, не следва да й се
присъждат като направени разноски по делото.
В полза на
нейния пълномощник - адв.Валентин Весков Тодоров в заповедното производство на
основание чл.78,ал.3 от ГПК вр.чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 36, ал. 2
Закона за адвокатурата (ЗА), следва да му бъде присъдена сумата 94.93 лв.
(300.00 лв. х 227.91/720.22 = 94.93 лв.) представляваща адвокатско
възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от исковете.
В полза на
адв. С.К. – пълномощник на ответницата Г.И. в исковото производство на
основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 36, ал. 2 Закона за адвокатурата
(ЗА) следва й да бъде присъдена сумата 94.93 лв. (300.00 лв. х 227.91/720.22 =
94.93 лв.) представляваща адвокатско възнаграждение, съразмерно с отхвърлената
част от исковете.
Воден от
гореизложените мотиви, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ответницата Г.Д.И., с ЕГН **********,
с постоянен и настоящ адрес: ***, ЧЕ
СЪЩАТА ДЪЛЖИ н. “А.З.К.Н.П.З.” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от Р.Г.А.,
в качеството му на управител, чрез
пълномощника юрисконсулт Н.А.С., гр.София, сумата от 399.56 лв./Триста деветдесет и девет
лева и 56 стотинки/ представляваща главница, дължима на основание сключен
договор за кредит „Бяла карта“ № 406428 от 20.05.2014г., ведно със законната
лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК -
08.09.2017г./датата на подаване на заявлението в РС-Враца, изпратено по
подсъдност в РС-Б.Слатина на 24.10.2017г./ до окончателното изплащане на
вземането, такса револвинг за периода от 06.06.2014г. до 06.12.2016г. в размер
на 65,80 лв./Шестдесет и пет лева и
80 стотинки/, законна лихва за забава в размер на 26.95 лв./Двадесет и шест лева и 95 стотинки/ за периода от
06.12.2016г. до 31.08.2017г., за които суми е издадена заповед по чл.410 от ГПК
за изпълнение на парично задължение № 1055/25.10.2017г. и допълнителна заповед
№ 10/03.01.2018г по ч.гр.д.№ 1628/2017г. по описа на РС-Бяла Слатина.
ОТХВЪРЛЯ
предявеният от „А.З.К.Н.П.З.” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от Р.Г.А.,
в качеството му на управител, чрез
пълномощника юрисконсулт Н.А.С., гр.София против Г.Д.И., с ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: ***,
иск за сумата 127,91 лв./Сто
двадесет и седем лева и 91 стотинки/ представляваща договорна(възнаградителна)
лихва за периода от 23.05.2014г. до 06.12.2016г., поради нищожност на тази клауза в договора за кредит „Бяла карта“ № 406428
от 20.05.2014г. на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД вр.чл.9 от ЗЗД-противоречие с
добрите нрави.
ОТХВЪРЛЯ предявеният
от „А.З.К.Н.П.З.” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от Р.Г.А.,
в качеството му на управител, чрез
пълномощника юрисконсулт Н.А.С., гр.София против Г.Д.И., с ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: ***,
иск за сумата 100.00 лв./Сто лева/ представляваща такса разходи за извънсъдебно
събиране на задължението, като НЕОСНОВАТЕЛЕН
И НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА, на
основание чл.78, ал.1 от ГПК, Г.Д.И., с ЕГН **********, с постоянен и настоящ
адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ н. „А.З.К.Н.П.З.”
ООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление ***, представлявано от Р.Г.А., в качеството му на
управител, чрез пълномощника юрисконсулт
Н.А.С., гр.София, направените разноски по настоящото исково производство по гр.д.№ 16/2018г.
по описа на БСлРС в размер на 529.75
лв.(Петстотин двадесет и девет лева и 75 стотинки), както и
сторените от ищеца разноските в заповедното производство по ч.гр.д.№
1628/2017г. по описа на БСлРС в размер на 85.44 лв.(Осемдесет и пет лева и 44 стотинки) съразмерно с уважената част от
исковете.
ОСЪЖДА на
основание чл.78,ал.3 от ГПК вр.чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 36, ал. 2
Закона за адвокатурата „А.З.К.Н.П.З.” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от Р.Г.А.,
в качеството му на управител, чрез
пълномощника юрисконсулт Н.А.С., гр.София, ДА ЗАПЛАТИ на адв.Валентин Весков Тодоров с ЕГН ********** с адрес
за упражняване на дейността: гр.София-1000, бул.“Александър Дондуков“ № 9, ет.2
НП, бизнес център „Венус“, сумата 94.93
лв.(Деветдесет и четири лева и 93 стотинки) представляваща дължимото му
адвокатско възнаграждение, като пълномощник на ответницата Г.Д.И. с ЕГН **********
***, в заповедното производство по
ч.гр.д.№ 1628/2017г. по описа на РС-Бяла Слатина, съразмерно с
отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА на
основание чл.78,ал.3 от ГПК вр.чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 36, ал. 2
Закона за адвокатурата „А.З.К.Н.П.З.” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от Р.Г.А.,
в качеството му на управител, чрез
пълномощника юрисконсулт Н.А.С., гр.София, ДА ЗАПЛАТИ на адв.С.А.К. с ЕГН ********** ***, офис П, сумата 94.93 лв.(Деветдесет и четири лева и 93
стотинки) представляваща дължимото й адвокатско възнаграждение, като пълномощник
на ответницата Г.Д.И. с ЕГН ********** ***, в исковото
производство по ч.гр.д.№ 16/2018г. по описа на РС-Бяла Слатина,
съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Решението
подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок пред ВрОС от уведомяването на
страните по делото, че е изготвено.
На основание
чл.7,ал.2 от ГПК препис от решението да се връчи на всяка от страните.
Препис от
решението, след влизането му в сила, да се приложи по ч.гр.д.№ 1628/2017г.по
описа на РС-Б.Слатина.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: