№ 631
гр. Враца, 04.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на шести ноември през две хиляди двадесет
и четвърта година в следния състав:
Председател:Надя Г. Пеловска-Дилкова
Членове:М. Д. Досов
Пламен К. Кучев
при участието на секретаря Миглена Н. Костадинова
като разгледа докладваното от Пламен К. Кучев Въззивно гражданско дело №
20241400500608 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано въз основа на въззивна жалба вх. №
2079/12.04.2024г., подадена от „Вива Кредит“ АД, ЕИК ***–универсален правоприемник на
„Вива Кредит“ ООД, ЕИК ***, представлявано от изп. директор С. П. П. чрез
пълномощника адв. А. Н., МАК против Решение № 79 от 28.03.2024г. по гр.д. № 1615/2022г.
по описа на Районен съд – Козлодуй, с което на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД е установено в
отношенията между страните В. В. Ф. и „Вива Кредит“ ООД, че предвидените клаузи на
чл.4, ал.1, т.2 и 3 и в чл.20, ал. 4 на сключения между тях договор за кредит „В.“ от
06.01.2022 г. са нищожни, като противоречащи на закона и на добрите нрави, отхвърлен е
предявеният против В. В. Ф. иск с правно основание чл. 240 ЗЗД като неоснователен и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Вива Кредит“ ООД е осъдено да заплати на В. В. Ф. съдебни
разноски в размер на 100 лв. държавна такса и 960 лв. платено адвокатско възнаграждение.
Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно, тъй като е необосновано,
немотивирано и постановено в противоречие със закона. Съдът погрешно тълкувал и
приложил разпоредбите на ЗПК и по този начин достигнал до неверен извод за
недействителност на договор за паричен заем „В.“ от 06.01.2022 г.
С оглед съдържанието на договора и при анализ на разпоредбите на чл.11, ал.1, т.10 и
т.11 ЗПК във връзка с чл. 22 ЗПК не се установявало да липсва в него каквато и да е част от
информацията, изрично посочена в т.10 и т.11, нито да е нарушена друга от изчерпателно
1
изброените в чл. 22 разпоредби.
В изпълнение на т.11 от ал. 1 на чл. 11 ЗПК в чл. 2 от договора били записани
условията за издължаване на кредита от потребителя, като било договорено между страните,
че по време на действие на кредита и след усвояване на главница/главници по него се дължи
заплащане на „текущо задължение“ на всеки тридесетдневен период от усвояването, като в
текущото задължение не се включва главница, Погасителен план, разбивка на погасителни
вноски не се изисквали, тъй като договорът бил за кредитна линия и по него можело никога
да не бъде усвоена главница, същата да бъде усвоена многократно, както и да бъде върната
и усвоявана многократно, както и да се усвои част от одобрения кредитен лимит. Тези факти
не били разбрани от съдебния състав и изобщо не били залегнали в мотивите на решението.
Видно от чл. 4, т. 2 от договора било, че уговореният лихвен процент е фиксиран, не
било необходимо посочването на последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, тъй като разпоредбата изисквала те да са дължими при
различни лихвени проценти.Условията на чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 от ЗПК били спазени, с
оглед на което нямало основание да бъде приложен чл. 22 от същия закон.
Посочените от първоинстанционния съд пороци, дори да се приемело, че
действително представляват такива, не произтичали от неспазване на задължения,
предвидени в чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 от ЗПК, от което следвало, че съдът неправилно е
приложил материалния закон. Дори Договорът да нарушава законови изисквания, то те със
сигурност не били сред цитираните в т. 10 и 11 или сред тези, изрично изброени в чл. 22 от
ЗПК, следователно не били толкова тежки, че да влекат недействителност на договора за
паричен заем. С оглед на това обжалваното решение се явявало неправилно и постановено в
нарушение на материалните разпореди на закона.
Цитират се мотиви на първоинстанционния съд. Нито т. 10, нито т. 11 на ал. 1 от чл.
11 от ЗПК, съдържало изискване в договора да са вписани „конкретните параметри“ на
общата дължима сума. В т. 10 се говорело единствено за обща дължима сума, но не и за
нейните елементи. Неправилно било разбирането, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК следвало в договора да са изрично и изчерпателно изброени всички
компоненти на общата дължима сума, съответно всички разходи, които длъжникът би могъл
да направи.
Общ размер на кредита по смисъла на т. 3 на § 1 от Допълнителните разпоредби на
ЗПК бил максималният размер (лимит) или общата сума, предоставяна по договора за
кредит. В настоящия случай общата сума, предоставена по договора за кредит, била
посочена в чл. 2 от Договора, а именно - 3000 лв. , но това бил размерът на одобрения
кредитен лимит, като единствено във волята на заемополучателя била дали ще я усвои или
не.
Изискването за посочване на всички разходи по кредита произтича не от т. 10, а от т.
14, предл. последно на същия член, но неспазването на чл. 11, ал. 1, т. 14 от ЗПК не
представлява основание за недействителност на договора по смисъла на ЗПК, като
2
законодателят не е счел, че непосочването на всички разходи, произтичащи от договора за
кредит, за толкова съществен, че да доведе до недействителността му - не всички пороци
относно необходимото съдържание на договора рефлектирали върху действителността му.
В процесния случай единствените разходи по кредита и начинът на изчисление на
всяко текущо задължение, дължимо на тридесетдневен период, били подробно описани и
били указани всички компоненти, точен размер ще е налице едва след усвояване на част или
целия кредитен лимит. В ГПР се включвали и т.нар. такса ангажимент за фиксиран лихвен
процент, освен възнаградителната лихва, а всички други разходи по кредита имали условен
характер и били дължими единствено при неизпълнение на договорно задължение и затова
не следвало да са компонент от общия размер на дължимата сума. Неправилно съдът не
установил, че в посочения размер на ГПР е включена таксата за фиксиран лихвен процент.
Дори да се приемело, че от предоставената в договора информация не е възможно да се
установи какъв е размерът на дължимата възнаградителна лихва, то това отново не влечало
недействителност на договора, тъй като ясно и недвусмислено било записано, че размерът е
15 % на годишна база или 0,042% на дневна база. ЗПК не съдържал изискване размерът на
дължимата лихва в лева да фигурира в текста на договора. Дори да се приеме, че кредиторът
имал задължение да посочи в договора размера на възнаградителната лихва в лева или че
такова произтича от чл. 11, ал. 1, т. 14 от ЗПК и че „Вива кредит“ АД не е изпълнило това
задължение, то това не би могло да повлече цялостна недействителност на договора, тъй
като не бил порок, толкова тежък, че да прави невъзможно пораждането и нормалното
развитие та договорните правоотношения между страните.
Посочва се, че мотивите на решението били изцяло неразбираеми, неотносими към
процесния договор и свидетелствали за едно механично пренасяне на текстове от други
съдебни решения. Несъстоятелен и немотивиран бил изводът за нарушение на ЗПК на съда,
че в договорите за потребителски кредит липсвала ясно разписана методика на формиране
на ГПР.
По договора бил определен и уговорен единствено фиксиран лихвен процент. При
липса на референтен лихвен процент, който да важи в отношенията по договора за кредит,
правилото на чл.11, ал.1, т.9а от ЗПК не намирало приложение и липсата на методика за
определяне на такъв референтен лихвен процент не съставлявало нарушение.
Несъстоятелни били и съображенията на ищеца, че в посочената величина на ГПР следвало
по ясен и разбираем начин да били включени всички разходи, които длъжникът щял да
направи и които били пряко свързани с кредитното правоотношение. Всички разходи, които
били пряко свързани с кредитното правоотношение и били задължителни за сключването на
договора, били включени в обхвата на ГПР, посочен в договора.
Изрично в договора за кредит, сключван от „Вива Кредит“, било отразено какъв е
размерът на ГЛП, както и общата стойностна ГПР, както и размерът на таксата за фиксиран
лихвен процент, която също била включена в ГПР. Разликата в тези три стойности, се
получавала от различния алгоритъм за смятане на трите показателя, а не поради наличие на
включени някакви други допълнителни разходи в стойността на ГПР. Това било така, тъй
3
като други задължителни разходи по кредита, освен възнаградителната лихва и такса за
фиксиран лихвен процент по кредита не се начислявали. Всички разходи по кредита, извън
тези два компонента, били незадължителни, касаели случаи на неизпълнение на задължения
на кредитополучателя или ползвани от кредитополучателя допълнителни, незадължителни
услуги. Тълкуват се разпоредби от ЗПК, както и се посочва практика на СЕС.
Това, че се предлагали, в допълнение към и независимо от договора за кредит,
ползването на допълнителни, незадължителни услуги, които потребителят може да реши да
закупи, но може и да реши да не закупи, не можело да породи реална неяснота относно това,
какви са общите разходи по кредита, както не можело да има реална неяснота и относно
дължимите разходи при неизпълнение от страна на кредитополучателя на поети от
последния задължения, тъй като тези евентуални разходи, които могат да възникнат за
кредитополучателя, били надлежно отразени във всеки случай в представяната на всеки
кредитополучател преди сключване на договор за кредит, преддоговорна информация с
предоставяния СЕФ. Освен това, при наличие на искане и изрично заявена воля от страна на
потребителя за ползване на допълнителнителни незадължителни услуги съгласно Тарифа,
размерът на таксата за тази допълнителна незадължителна услуга бил фиксиран и изрично
посочен в Тарифата.
Дори и въззивната инстанция да приемела за правилни и обосновани изводите на
първата инстанция за недействителност на договора, поради противоречие с материалния
закон, или достигне до свои изводи със същия резултат и потвърди обявяването на договора
за недействителност, то се следвало да се има предвид, че в такъв случай се касае за
изначална недействителност и първоинстанционния съд следвало да приложи чл. 23 от ЗПК,
а не да отхвърли исковата претенция, „тъй като би се стигнало до подмяна основанието на
вземането“.
Дори да се приемели изводите на съда, че след като в договора не бил посочен ГПР
при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което водело до
неяснота за потребителя относно неговия размер, не можело да се приеме, че е спазена
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и че подвеждащото оповестяване на този елемент от
изискуемото съдържание на договора съставлява порок, изключващ валидността на договора
съгласно чл. 22 ЗПК /изводи, които не споделяме/, то в този случай потребителят - ответник
следвало да върне чистата стойност на кредита, но не дължал лихви и или други разходи по
кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК.
Цитира се практика на ВКС във връзка с чл. 22 ЗПК и чл. 23 ЗПК. Съдът следвало да
даде отговор на въпроса каква е чистата стойност на сумата, получена от ответника по
насрещния иск, която не е била погасена от ответника до момента на приключване на
съдебното дирене пред настоящата инстанция и да присъди същата на жалбоподателя, ведно
с разноските до размера на уважената част от иска.
Съдът не се произнесъл по предявения насрещен иск, както и по алтернативното
искане за прихващане, направено от адвоката на ответника по насрещния иск, на
заплатените от кредитополучателя суми за такса ангажимент за фиксиран лихвен процент,
4
неустойка за непредоставяне на удостоверение за адрес и липса на задължения по ДОПК и
на съгласие за директен дебит, начислени на основание чл. 20 ал. 4 от Договора. Също така
бланкетно приел, че щом договора за кредит е недействителен, то и насрещния иск не
следвало да бъде уважен и го отхвърлил в цялост, което било в противоречие със съдебната
практика.
Обжалва се решението и в частта за разноските. Исковото производство не било с
фактическа и правна сложност, от страна на доверителя на ответната страна не се
извършвали никакви процесуални действия. Съдът правилно е взел под внимание
аргументите за едни иск и е присъдил хонорар за един установителен иск и един хонорар по
насрещния иск, но сгрешил ръководейки се от Наредбата за минимални адвокатски
възнаграждения. Прилагайки директно Наредбата за минималните адвокатски
възнаграждения съдът нарушил правото на справедлив съдебен процес, гарантирано от чл.
47 от ХОПЕС, съответстващ на чл. 6 от Конвенцията за защита на правата на човека. В тази
връзка се цитира практика на СЕС и на ВКС.
Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на решение, с което да бъде
уважен насрещният иск. Алтернативно в случай, че бъде потвърдено решението в частта, с
която са обявени определени клаузи от договора за недействителни, но се счете, че договор
за кредит с 15 % ГЛП е действителен, то да се присъдят претендираната главница, договорна
и мораторна лихва, претендирани с насрещната искова молба, а в случай, че се потвърди
обявената недействителност на целия договор, то да бъде осъден ответникът да върне на
„ВИВА КРЕДИТ“ АД на основание чл. 23 ЗПК, чистата стойност по кредита в общ размер
на 3000 лв. главница минус платените от кредитополучателката суми в общ размер на 560
лв. или да бъде осъдена В. Ф. да заплати на „Вива Кредит“ АД, ЕИК *** сума в размер на
2440 лв. /две хиляди четиристотин и четиридесет лева/, мораторна лихва на основание чл. 86
от ЗЗД върху тази сума от датата на изтичане на срока на договора до датата на завеждане на
исковата молба в размер на 42,57 лв. /четиридесет и два лева и петдесет и седем стотинки/,
ведно и със законната лихва до окончателното погасяване на дължимата сума.
Претендират се съдебно-деловодни разноски за първата и за въззивната инстанция.
Прави се възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната
страна.
В срока по чл.263 от ГПК от въззиваемата В. В. Ф. чрез пълномощника си адв. М.
М., АК -Пловдив, е постъпил писмен отговор. В него се посочва, че сключеният договор за
предоставяне на потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1 т.10 от
ЗПК. В договора била посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвала ясно разписана
методика на формиране годишния процент на разходите по кредита. Не ставало ясно какво
се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е предвидена
дължимост и на възнаграждение за поръчителство. Не ставало ясно защо има разлика в
процентите на ГЛП и ГПР, доколкото ответната страна заявявала в първоинстанционното
производство, че в процента на ГПР не е включено възнаграждението за поръчителство. Не
ставало ясно какво е включено в процента на ГПР, че то да е с над този на ГЛП. Договор за
5
предоставяне на потребителски кредит бил недействителен на основание чл.11, ал.1, т.11 от
ЗПК. В процесния случай нямало погасителен план, който да отговаря на чл. 11, ал. 1, т. 11
от ЗПК. На следващо място, договорът за предоставяне на потребителски кредит бил
недействителен, поради заобикаляне на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, както и поради
неправилно приложен ГПР, на основание чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Правилно Районен съд –
Козлодуй отбелязал, че е налице явно нарушение на чл.11, ал.1, т.10, вр. с чл.19 ал.4 от ЗПК,
изразяващо се в надвишаване на максимално определения процент на ГПР, както и че
определения в Договор за предоставяне на потребителски кредит процент на ГПР не е
правилно прилагания между страните и това води до това, че е налице нарушение на чл.П
ал.1 т.10, вр. с чл.19 ал.4 от ЗПК, което води до нищожност на целия договор, тъй като чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК е част от задължителното съдържание на всеки един Договор за кредит и
съгласно чл.22 от ЗПК нарушението му води до нищожност на целия Договор за кредит.
Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорките за
заплащане на допълнителни разходи по договора за поръчителство се нарушавало
изискването ГПР да не бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г. Поради
невключване на уговорките за заплащане на разходи в размера на ГПР, последният не
съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не водела до нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В
случая не била налице нито една от тези две хипотези - нищожната клауза на процесния
договор за кредит относно определянето на ГПР да бъде заместени по право от повелителни
норми на закона, или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не е
включена клаузата определяща ГПР, тъй като ГПР е въведено като изрично изискване в
чл.11, ал.1 т.10 от ЗПК. Предвид на това в случая не била приложима нормата на чл.26, ал.4
ЗЗД и нищожността на посочената по-горе клауза на процесния договор обуславяла
недействителността на целия договор. Цитира се практика на Окръжен съд – Враца.
Иска се да се потвърди първоинстанционното решение като правилно и
законосъобразно. Претендират се разноски пред въззивната инстанция.
С въззивната жалба и с отговора страните не сочат доказателства и не правят
доказателствени искания.
При извършената проверка на редовността и допустимостта на въззивната жалба,
настоящият съдебен състав констатира, че същата е процесуално допустима като подадена
от надлежна страна, в рамките на законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу
обжалваем съдебен акт.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената проверка по реда на чл. 269 от ГПК, настоящият съдебен състав
6
приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно - постановено е от законен
състав в пределите на правораздавателната му власт и в предвидената от ГПК писмена
форма; подписано е и е разбираемо.
Решението е допустимо - произнесено е при наличие на правен интерес от търсената
защита и при определен съобразно с принципа на диспозитивно начало предмет на спора.
За да се произнесе по правилността на първоинстанционното решение, настоящият
съдебен състав взе предвид следното:
Районен съд -Козлодуй е бил сезиран с искова молба, подадена от В. В. Ф.,
ЕГН:********** от с.***, обл.Враца, ул.“ Иван Тодоров Ангелов „ №4” чрез процесуалния й
представител адв.М. М. от АК – Пловдив против „Вива Кредит“ ООД, ЕИК *** /чийто
универсален правоприемник е „Вива кредит“ АД, ЕИК: *** по силата на промяна в
организационната форма на „Вива кредит“ ООД, ЕИК: ***/, с която са предявени
първоначални обективно и субективно свързани искове с правно основание чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД.
Ищцата В. В. Ф. чрез пълномощника си адв.М. М. от АК – Пловдив основава
исковата си претенция на обстоятелството, че сключила договор за кредит „V.“ на 06.01.2022
г., сключен с ответното дружество. Съгласно чл. 2 от договора кредитодателят се задължил
да предостави на кредитополучателя кредит в максимален размер на 3000 лв., а
кредитополучателят се задължил да върне сумата по кредита съгласно условията на
договора. С чл. 4, ал. 1, т. 2. 2 кредитодателят се задължил да не променя лихвения процент
по договора и договорът да бъде сключен при фиксиран лихвен процент по смисъла на § 1,
т. 5 от ЗПК, за което кредитополучателят заплаща такса ангажимент. Съгласно чл. 4, ал. 1, т.
2. 3 таксата по т. 2. 2 била в размер на 0, 07 % на ден върху усвоената и непогасена главница,
като същата се начислявала ежедневно и се дължала в края на всеки тридесетдневен период
от усвояване на главница. Съгласно чл. 20, ал. 4 при забава за плащане на текущото
задължение кредитополучателят дължал на кредитодателя разходи за действия по събиране
на задълженията в размер съгласно Тарифа за допълнителен пакет услуги - vip обслужване
по продукт "V." и такси за действия по ограничаване на негативни последици при просрочие
до заплащане на съответното текущо задължение или общото задължение по кредита.
Разходи за действия по събиране на задълженията били разходите за изпращането на
напомнителни писма, електронни съобщения, провеждането на телефонни разговори и др.,
направени от кредитодателя, за да събере извънсъдебно и по доброволен начин
просрочените си вземания от кредитополучателя по посочения договор. Счита, че
описаните клаузи на чл. 4, ал. 1, и т. 2. 3 и чл. 20, ал. 4 от договора за нищожни поради
противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД) и поради неспазване на
нормите на чл. 11, чл. 19, ал. 4 от ЗПК, във вр. чл. 22 и 23 от ЗПК, както и чл. 143, ал. 1 от
ЗЗП.
На първо място уговорената такса в чл. 4, ал. 1, т. 2. 3 от договора била нищожна и
неравноправна по смисъла на чл. 21, ал. 1 от ЗПК, вр. чл. 10а, чл. 33 от ЗПК. Законът не
7
допускал кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. Заплащането на такса на кредитодателя да не променя
лихвения процент по договор, т. е безспорно действие по усвояване и управление на
кредита, се явявало в пряко противоречие с чл. 10а от ЗПК. Заплащането на таксата се
явявало в пряко противоречие и с чл. 33 от ЗПК.
На следващо място таксата била и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП,
тъй като предвиждала заплащането на такса в размер на 0, 07 % на ден върху усвоената и
непогасена главница, като същата се начислявала ежедневно и била необосновано висока. С
процесната клауза в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение,
като основната цел била да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка
на кредитополучателя и до увеличаване на подлежащата на връщане сума допълнително с
още % от предоставената главница.
На трето място счита, че клаузата била нищожна и противоречала на добрите нрави
на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. С предвиждането на такса в размер на 0,07 % на ден
върху усвоената и непогасена главница, която се начислявала ежедневно, се нарушавал
принципът на добросъвестност и справедливост, който бил застъпен в гражданските и
търговски взаимоотношения, за да предотврати несправедливото облагодетелстване на
едната страна за сметка на другата.
На четвърто място счита, че клаузата на чл. 4, ал. 1, т. 2. 3 била нищожна на
основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, тъй като не се явявала индивидуално уговорена по смисъла
на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП. Видно от договора клаузата била част от едни стандартни и
бланкетни, отнапред изготвени условия на договора, и кредитополучателите нямали
възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. В
този смисъл Директива 93/1 3/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори.
Посочва, че съгласно чл. 20, ал. 4 от договора при забава за плащане на текущото
задължение ищцата дължала на ответното дружество разходи за действия по събиране на
задълженията в размер съгласно Тарифа за допълнителен пакет услуги - vip обслужване по
продукт "V." и такси за действия по ограничаване на негативни последици при просрочие до
заплащане на съответното текущо задължение или общото задължение по кредита, т. е
допълнителни такси и разходи.
На първо място твърди, че уговорената такса в чл. 20, ал. 4 от договора била
нищожна и неравноправна по смисъла на чл. 21, ал. 1 от ЗПК, вр. с чл. 10а и чл. 33 от ЗПК.
Заплащането на такси за действия по ограничаване на негативни последици при просрочие и
такси за изпращането на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждането на
телефонни разговори и др. безспорни действия по усвояване и управление на кредита, се
явявало в пряко противоречие с чл. 10а от ЗПК. Отделно заплащането на такива такси било в
противоречие с чл. 33 от ЗПК, съгласно който при забава на потребителя кредиторът имал
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.
8
На следващо място клаузата била неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, тъй
като предвиждала заплащането на такси, които били необосновано високи. С процесната
клауза в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение. Основната
цел на така уговорената клауза била да доведе до неоснователно обогатяване на
кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане
сума допълнително с още % от предоставената главница.
На трето място счита, че клаузата била нищожна и противоречала на добрите нрави
на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. С предвиждането на процесните такси се нарушавал
принципът на добросъвестност и справедливост, който бил застъпен в гражданските и
търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване била да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В настоящия
случай със заплащането на сумата за такси изцяло се нарушавал принципът на
добросъвестност и справедливост.
На четвърто място счита, че клаузата на чл. 20, ал. 4 от договора била нищожна на
основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Клаузата не се явявала индивидуално уговорена по смисъла
на чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Видно от самия договор тя била част от едни стандартни и бланкетни,
отнапред изготвени условия на договора, и кредитополучателите нямали възможност да
влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. В този смисъл
Директива 93/1 3/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори.
Моли съда да приеме, че клаузите на чл. 4, ал. 1, т. 2. 3 и чл. 20, ал. 4 от договора за
кредит са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, чл. 19, чл. 33 ЗПК,
както и по чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП. Претендира разноски.
В срока и по реда на чл. 131 ГПК е депозиран отговор от ответника "Вива кредит"
ООД. В същия се твърди, че на 06.01.2022 г. ищцата сключила с дружеството договор за
кредит "V." под формата на кредитна линия с възможност за еднократно или многократно
усвояване на главница до размера на одобрения кредитен лимит, който в настоящия случай
бил 3000 лв. По силата на този договор ищцата усвоила първоначално заемна сума в размер
на 3000 лв., погасила предсрочно частично и усвоила повторно сума от кредитния лимит. С
подписване на договора ищцата се задължила да заплаща текущото си задължение до 30 дни
от усвояване на главницата, като при еднократно усвояване на кредитния лимит с
подписване на договора за кредит 30 дни текат от датата на усвояване на целия кредитен
лимит, а при усвояване на части 30 дни текат от датата на първото частично усвояване.
Както изрично било посочено в чл. 1, ал. 1, т. 2 от договора преди сключването му на ищцата
бил представен Стандартен европейски формуляр (СЕФ), описващ всички условия по
договора съгласно изискванията за ЗПК, както и че кредитополучателят заявил и
декларирал, че избрал доброволно преди подписване на договора да се ползва от
допълнителен пакет от услуги "VIP обслужване" и "такси за действия по ограничаване на
негативни последици при просрочие", за което била предоставена и тарифа. Към момента на
депозиране на отговора задълженията на кредитополучателя за заплащане на текущите
9
задължения по кредита били просрочени, а срокът на договора бил изтекъл, което
обуславяло правния интерес да предяви осъдителен насрещен иск в настоящото
производство за заплащане на дължимите суми по договора. Твърди се, че предоставянето
на заемни суми от страна на "Вива Кредит" ООД не се осъществявало въз основа на типови
договори и при общи условия, каквито били твърденията на ищеца. Договорът за кредит
"V." бил сключен при индивидуални условия с всеки конкретен кредитополучател, като на
същия при условията на ЗПК била предоставена възможност да влияе върху съдържанието
на договора, с който се запознал предварително, за чийто параметри получил подробна
информация под формата на СЕФ преди встъпване в договорни отношения с кредитора и с
които се съгласил и декларирал съгласие и възможност за изпълнение на заложените
задължения в договора за заем. Считат, че претенциите на ищеца били напълно
неоснователни и следвало да бъдат изцяло отхвърлени. Посочват, че таксата за поети
задължения обикновено се определяла като плоска такса или фиксиран процент от сумата по
заем. Кредиторът начислявал такса за ангажиране като компенсация за поддържане на
кредитната линия отворена и за гарантиране, че за договорения срок ще осигури
договорения кредитен лимит при точно договорения и фиксиран лихвен процент,
независимо от условията на финансовите и кредитните пазари, инфлацията и др. фактори,
които влияели върху паричния ресурс, който ползвали банките и небанковите финансови
институции. В повечето случаи при банковите продукти, ако кредитополучателят решал да
не се възползва занапред от заема, таксата за ангажиране все пак се дължал на кредитора.
Докато при поетият ангажимент да не се променя лихвения процент, не било налице такова
изискване, като дори в полза на кредитополучателя било уговорено начислената за
съответния период такса да се дължи само и единствено, ако има усвоявания по кредита и
представлява процент върху усвоената част. Видно от договора тази такса дори нямало да се
дължи, както и никакви лихви и такси нямало да бъдат дължими, ако кредитополучателят
върнел усвоената главница в рамките на 10 дни от нейното усвояване, като това условие се
повтаряло многократно и било валидно при всяко усвояване на главница от одобрения
кредитен лимит. Интересите на кредитополучателя били защитени, както с предоставената
възможност да се откаже от договора до 14-ия ден от усвояването му, както и с осигурената
му възможност да ползва сумата или част от сумата по кредитния лимит без никакво
оскъпяване, връщайки я до или на 10 -ия ден от нейното усвояване. Макар и да се различава
от договорената възнаградителна лихва по кредита, дори и да се приеме от съда, че тази
такса представлявала скрита възнаградителна лихва, считат, че кредитополучателят бил
наясно с нея и същата като част от ГПР изобщо не била в противоречие със ЗПК. Общите
разходи по кредита, които следвало да се отчетат при формирането на ГПР, включвали
разходи за допълнителни услуги, но само в случаите, когато получаването на такива
допълнителни услуги било задължително условие за сключването на договора за кредит по
аргумент от § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Именно ангажиментът на кредитора за непроменяне на
фиксирания лихвен процент по кредита представлявал допълнителната услуга, която се
предлагала по сключваните договори за потребителски кредит "В." и бил условие за
отпускане на потребителския кредит, поради което следвало и попадал в обхвата на
10
понятието за общи разходи по кредита съобразно легалната дефиниция по § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК. При това възможността за кредитодателя да предостави срещу заплащане
допълнителни услуги, различни от основните по договора за кредит, била изрично призната
в чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, с единствени условия тези услуги да не се отнасяли до действия,
свързани с усвояване и управление на кредита (чл. 10а, ал. 2 от ЗПК) и да бъдели ясно и
точно определени в договора за потребителски кредит (чл. 10а, ал. 4 от ЗПК). В случая
спрямо предлаганата допълнителна услуга тези условия били спазени, тъй като този
допълнителен ангажимент на кредитора не представлявал действие по усвояване и
управление на кредита, а реално въздържане от определено действие, като точно и ясно
били разписани параметрите и начина на начисляване на тази такса. С таксата бил запознат
кредитополучателят и се съгласил и не на последно място същата била включена в общите
разходи по кредита и отразена при формиране на ГПР. Ищецът навеждал изцяло голословни
твърдения, че таксата била уговорена в нарушение на добрите нрави, без да навеждал
аргументи какъв конкретен морален принцип бил накърнен. Добрите нрави били морални
норми, на които законът придавал правно значение, защото правната последица от тяхното
нарушаване била приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Понятието
"добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД било обща правна категория, приложима
към конкретни граждански и търговски правоотношения, изведена от юридическите факти,
обуславящи тези правоотношения. Добрите нрави не били писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществували като общи принципи или произтичали от тях.
Такива били принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и
търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото
облагодетелстване. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се
правела за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. В тази връзка,
позовавайки се на противоречие с добрите нрави, ищецът следвало да докаже в какво точно
се изразявало противоречието в процесния случай и да наведял твърдения и доказателства за
нарушаването на определен морален принцип. Каквато и да било обосновка в тази насока
липсвала в исковата молба, която правела претенциите за нищожност голословни и
недоказани. Доколкото понятието за добри нрави е субективно и относително, то подлежало
на изследване и доказване от страната, която желаела да се позове на него. В конкретния
случай това бил ищецът. Такива доказателства не били ангажирани. Исковата молба не
предоставяла никаква детайлност и доказателства в тази насока. Направените в исковата
молба твърдения, че размерът на таксата бил твърде висок остро противоречали с всякаква
житейска и бизнес логика и найвече с принципа на свободата на договаряне. Заемодателят,
бидейки специалист в съответната материя, могъл по-добре да прецени и без съмнение
внимателно изчислил размера на риска, който понасял, осигурявайки ресурса по одобрения
кредитен лимит при уговорения фиксиран процент и за срок от 1 година на фона на
съществуващите инфлационни процеси и рецесия, разбирайки и съблюдавайки изискванията
на ЗПК и без да нарушава императивната норма за размера на ГПР. Поемайки рискът и
ангажиментът да осигури, при всяко поискване за усвояване, сумите по одобрения кредитен
лимит предоставяло право на кредитора да получел възнаграждение за това по своя
11
преценка и в случай, че потребителят не ги намирал за резонни, то той на свой ред имал
пълното право да не полагал подписа си под тях. Знаейки, че по договора била предвидена
такава такса за фиксиран лихвен процент, потребителят можел изобщо да не встъпва в
договорни правоотношения с ответника. Дружеството не било принудило ищеца да сключи
договор за заем, съответно условията по него не били наложени. Той самостоятелно, по
собствени подбуди и воля пожелал да сключи договора за заем и да се издължи съгласно
договорените условия. На пазара на бързи кредити работели над 100 финансови институции,
в никакъв случай дружеството не било наложило на ищеца да се възползва от неговите
услуги. Кредиторът не бил монополист, за да налагал задължително на потребителите да се
ползват от неговите услуги. Договорът се сключвал при индивидуални условия, а не при
общи такива. Освен това в договора била предоставена възможност кредитополучателят да
ползвал изцяло безлихвени средства, като на всеки 10-ти ден можел да връща усвоената
главница и да усвоявал нова такава до размера на одобрения кредитен лимит и да не дължал
и не заплащал, както възнаградителна/договорна лихва, така и такса за фиксиран лихвен
процент. Всеки заемател по договор за потребителски кредит разполагал с гарантираната от
чл. 29 от ЗПК възможност да се откажел от договора в 14-дневен срок, за която ищецът също
бил информиран чрез СЕФ и от текста на самия договор. В случай, че упражнял правото си,
той дължал връщане единствено на получената в заем главница и не дължал начислената му
такса за фиксиран лихвен процент. След като разбрал, че бил в невъзможност да изпълни
задължението си по чл. 4, ал. 1 от договора и при положение, че не желаел да понесе
тежестта на таксата, която според адвоката на ищеца била прекомерна, то той разполагал с
14 дни да се откаже от договора и по този начин да избегне неблагоприятните за себе си
последици. Ищецът обаче не сторил и това, от което следвало, че той решил да ползва
кредита и да изплати начислената му такса. На следващо място твърденията, че с
поставянето на изискване за заплащане на такса ангажимент за фиксиран лихвен процент се
целяло заобикалянето на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и било заблуждаваща
търговска практика представлявало единствено субективно мнение на ищцовата страна. Ако
според индивидуалната преценка на заемателя изискванията се явявали неизпълними, тъй
като действително всеки човек разполагал с различни възможности, то той бил свободен да
не сключва договор за кредит с конкретното дружество. Следвало да се прави разграничение
между печалба, каквато таксата ангажимент не била, и възнаграждение за понесения риск и
допълнителни разходи, възникнали в резултат на поетия ангажимент от кредитора, който
ползвал значително по-скъп ресурс от банките, да не променя първоначално уговорения
лихвен процент с кредитополучателя в условията на криза и нарастваща инфлация. Не на
последно място при положение, че условията по договора били неизгодни, противоречащи
на закона и добрите нрави, защо кредитополучателят не се бил обърнал към друга
финансираща институция/банка, а влязъл в заемно правоотношение с ответника. Невярно
било твърдението на ищеца, че по отношение на вземането за този разход или такса за
извънсъдебно събиране на вземане, срещу тази такса не се дължало никакво поведение. В
цитираното от ищеца правило от тарифата на Вива Кредит, било видно, че разходите за
събиране, респективно таксата, която дължал за това, били относно конкретно посочени
12
действия, които се предприемали от кредитодателя - изпращане на напомнителни писма,
електронни съобщения, провеждане на телефонни разговори, както и изпращане на
електронни съобщения за събиране на просрочени вземания. Предвид това таксата се
дължала за реално извършвани разходи, противно на твърдението на ищеца, и не
прикривала никаква друга цел. Конкретно - таксите за действията по извънсъдебно събиране
нямали за цел да прикрият обезщетение за вреди от забавата. Отговорността за разноски по
извънсъдебно събиране на кредита по естеството си била едновидово явление с
отговорността за разноски в процеса. Тя не била отговорност за вреди, защото обхващала
само разноските, а обективна невиновна отговорност. По тази причина плащанията за
покриване на разноските за събиране на вземането по естеството си не били и отговорност
за дължими плащания по кредита и чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК не бил нарушен. Аргумент в този
смисъл се извличал и от регламентацията на годишния процент на разходите (ГПР) по
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
(Директива 2008/48/ЕО), транспонирана в чл. 19 от ЗПК. В разходите на потребителя
съгласно чл. 19, ал. 3, т. 3 ЗПК не се включвали разходите при неизпълнение на
задълженията му по договора за потребителски кредит. В същия смисъл чл. 19, параграф 2
от Директива 2008/48/ЕО. Установено било в съдебната практика, че таксите по
извънсъдебно събиране на вземанията не били такси по усвояване и управление на кредита,
поради което уговорките, в които се предвиждали такива, не противоречали на чл. 10 ЗПК.
Цитира се съдебна практика. Предварителното уговаряне на разноските по извънсъдебното
събиране на вземанията, включително като абсолютни суми и в предварително определени
предели, не било във вреда, а в интерес на потребителя, тъй като той можел предварително
да прецени размера и предела на тези разходи и да ги предвидел в случай на неплащане на
задълженията си по кредита. От друга страна лишаването на кредитора от възможността да
уговаря предварително извън съдебните разходи по събиране на вземането си го
принуждавало да събира вземането си само по съдебен ред, което за потребителя било по-
неблагоприятна възможност от извънсъдебното събиране, включително, но не само, защото
разходите по принудително събиране на вземанията били много по-големи по размер от
разходите по извънсъдебно събиране. Тези уговорки съответствали на изискванията за
добросъвестност, тъй като били в унисон с нормалните договорни правоотношения и
равнопоставеността на кредитора и потребителя. Вън от това, както било посочено в
съображение 19 от Директива 2011/7/ЕС, предварителното определянето на сумата за
извънсъдебно събиране на кредита било в интерес на потребителя и защото "ограничава
административните и вътрешните разноски, свързани със събирането". Тези уговорки
съответствали на изискванията за добросъвестност. Те били присъщи на нормалните
договорни правоотношения и допустими съгласно Директива 2011/7/ЕС и българското
право. Молят съда да постанови решение, с което да остави без уважение предявените срещу
дружеството искове и да присъди на ответника направените разноски в производството в
пълен размер.
Иска се да се постанови решение, с което да бъдат уставени без уважение
13
предявените искове. Претендират се разноски.
Предявени и са насрещни искове от първоначалния ответник против ищцата. В
насрещната искова молба се посочва, че на 06.01.2022 г. ответникът В. В. Ф. сключила с
дружеството (в качеството му на заемодател) Договор за кредит "V." под формата на
кредитна линия с възможност за еднократно или многократно усвояване на главница до
размера на одобрения кредитен лимит, който в настоящия случай бил 3000 лв. По силата на
този договор усвоила цялата заемна сума в размер на 3000 лв. С подписване на договора се
задължила да заплаща текущото си задължение до 30 дни от усвояване на главницата, като
при еднократно усвояване на кредитния лимит с подписване на договора за кредит 30 дни
течали от датата на усвояване на целия кредитен лимит, а при усвояване на части 30 дни от
датата на първото частично усвояване. Както изрично било посочено в чл. 1, ал. 1, т. 2 от
договор преди сключването му бил представен СЕФ, описващ всички условия по договора
съгласно изискванията на ЗПК, както и че кредитополучателят заявил и декларирал, че
избрал доброволно преди подписване на договора да се ползва от допълнителен пакет от
услуги " VIP обслужване" и "такси за действия по ограничаване на негативни последици при
просрочие", за което му била предоставена и Тарифа.
Към момента на депозиране на насрещния иск задълженията на кредитополучателя за
заплащане на текущите задължения били просрочени, а срокът на договора бил изтекъл. На
06.01.2022 г. била усвоена сума в размер на отпуснатия кредитен лими от 3000 лева. На
02.03.2022 г. била заплатена сума от 303 лв. На 17.10.2022 г. е заплатена сума от 563 лв., ,
като реално общият размер на заплатените суми бил в размер на 563 лв. С извършените две
плащания били погасени отчасти текущите задължения по първите два тридесетдневни
периоди и законна лихва, но с оглед, че останали неизплатени задължения по процесния
договор с насрещния иск се предявявали осъдителни претенции към заемополучателката,
като заемополучателката следвало да заплати сума в общ размер на 4981,95 лв., от които :
главница в размер на 3000 лв. от 06.01.2022 г. до 06.01.2023 г., договорна лихва при
фиксиран годишен лихвен процент съгласно чл. 4, ал. 1, т. 2 от Договора - 15 % върху
усвоената главница в размер на 370,73 лв. за периода 08.03.2022 г. – 06.01.2023 г., такса
ангажимент за фиксиран лихвен процент за целия срок на договора в размер на 0, 07 % на
ден върху усвоената и непогасена главница, която се начислявала ежедневно и се дължала в
края на всеки тридесетдневен период от усвояване на главницата в общ размер на 627,90 лв.
за периода 08.03.2022 г. – 06.01.2022 г., неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на удостоверения за настоящ и постоянен адрес съгласно чл. 15, ал. 4, 5 и 6 от
договора в общ размер на 149, 50 лв. за периода 08.03.2022 г. -06.01.2023 г., неустойка за
неизпълнение на задължение за предоставяне на удостоверение за липса на задължения по
ДОПК съгласно чл. 15, ал. 4, 5 и 6 от договора в общ размер на 149,50 лв., неустойка за
непредставяне на съгласие за директен дебит съгласно чл. 15, ал. 1, 2 и 3 от договора в общ
размер на 558,49 лв., начислени такси по чл. 20, ал. 4 от договора за ограничаване негативни
последици при просрочие, съгласно тарифа за допълнителен пакет услуги, доброволно
избран от кредитополучателя в общ размер на 40,50 лв., законна лихва за забава върху
14
просрочените вноски на основание чл. 20, ал. 3 от договора в размер на 39,50 лв. за периода
от 17.06.2022 до 17.10.2022 г., законна лихва за забава в размер на 45,83 лв., начислена върху
остатъчната непогасена главница в размер на 3000 лв. и за периода от 06.01.2023 г./изтичане
срока на договора/ до 01.03.2023 г. /дата на подаване на исковата молба/, както и законна
лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателното погасяване, изчислена
върху всяка от дължмите/присъдени/ суми. Моли съда да осъди В. В. Ф. да заплати
посочените неизплатени суми. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран отговор от ответника по насрещните искове, в
който се посочва, че исковата молба била редовна и допустима, но неоснователна и
недоказана. На първо място твърди, че сключения договор за кредит бил нищожен поради
противоречие с добрите нрави. Възнаградителната лихва по договора за кредит била
уговорена в нарушение на добрите нрави. Въпреки че не било налице действащо
нормативно ограничение при договарянето на размера на възнаградителната лихва, то
съгласно наложилата се съдебна практика, която посочва, се приемало, че ако договорната
лихва надвишавала трикратно размера на законната лихва, то било налице неравноправие,
тъй като в този случай предвиденият размер превишавал нейната обезщетителна функция
по повод предоставеното ползване на заемната сума. Доколкото основният лихвен процент
на БНБ по време на действие на целия договор бил 0, то годишният размер на законната
лихва се явявал 10 % или трикратния – 30 %. В случая ГЛП бил в размер на 15 %, но наред с
това обаче, съгласно чл. 4, ал. 1, т. 2. 1 била предвидена и дължимост на лихва в размер на 0,
042 % на ден от усвоената и непогасена главница, т. е. ГЛП от 15 % не бил действително
прилаганият между страните, а ако към него се включел процента от 0, 042 % на ден, то
действителният лихвен процент щял да набъбне 2, та дори и 3 пъти. Съгласно чл. 26, ал. 4 от
ЗЗД нищожността на отделни части не влечала нищожност на договора, когато те били
заместени по право от повелителните правила на закона или когато можело да се
предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не
била налице нито една от тези две хипотези, поради което нищожността на посочената по-
горе клауза на процесния договор обуславяла недействителността на целия договор. В
случая следвало да бъде взета предвид и разпоредбата на чл. 22 ЗПК, като между
изчерпателно изброените изисквания за действителност били тези по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК
- за определяне на ГЛП. Поради което договорът следвало да се прогласи за недействителен.
На следващо място твърди, че договорът противоречал на чл. 22 от ЗПК относно
приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. Нито в договора, нито в
погасителния план имало отбелязване какъв бил общият размер на дължимата за срока на
договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да можело
да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговарял на действително
прилагания от заемодателя. Тази неяснота съществено ограничавала правата на ответницата
и била основание за недействителност на договора. Посочва, че договорът не отговарял на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В договора била посочена само абсолютна
стойност на ГПР, като липсвало ясно разписана методика на формиране годишния процент
на разходите по кредита. Не ставало ясно какво се включвало в общите разходи за
15
потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото била предвидена дължимост на такса и
неустойка. Твърди, че договорът бил недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК,
доколкото нямало погасителен план, който да отговаря на изискванията на закона. Доколкото
в договора била предвидена дължимост на договорна лихва, такси и неустойка същите
следвало да бъдат индивидуализирани, подробно посочени с оглед тяхната периодичност.
Това не било сторено от кредитодателя, а единствено и само се задоволил с посочване на
обща дължимата сума, без да ставало ясно, какво точно се съдържало в тази обща сума. Това
създава невъзможност за ответницата да разбере заплащаните от нея вноски по
погасителния план, какви компоненти включвали, как били изчислени и на каква база.
Посоченото се явявало още едно самостоятелно основание за нищожност на договора за
паричен заем. Отделно от това в договора и погасителния план не се съдържала
предвидената в чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК информация относно правото на потребителя при
погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и
безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка
под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания, който
погасителен план трябвало да посочва дължимите плащания и сроковете и условията за
извършването на тези плащания и да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска,
показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и
когато е приложимо -допълнителните разходи. Съгласно чл. 22 от ЗПК това водело до
недействителност на целия договор.
На следващо място договорът бил недействителен поради заобикаляне на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 22 от ЗПК. В договора
били уговорени редица такси, неустойки и допълнителни разходи. С предвиждането на
такива разходи, който не били посочени в ГПР, се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4
ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи било част от дейността по управление на
кредита и следвало да са включени в годишния процент на разходите, доколкото същите
били свързани с отпускане на кредита при една първоначална оценка на риска и разходи,
свързани с обезпечаване на риска от просрочие на погасителна вноска. В ГПР следвало да
бъдат включени всички такса и разходи и неустойки и след като това не било сторено, било
налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорката за
допълнителни разходи се нарушавало изискването ГПР да не бъдел по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
ПМС № 426/2014 г. Доколкото договорът бил нищожен на основание чл. 23 от ЗПК
ответницата следвало да върне единствено чистата стойност по договора. В тази връзка
прави изрично искане да бъдело извършено прихващане на сумата, заплатена от нея с
дължимата главница. От предоставената по делото информация от насрещния ищец ставало
ясно, че ответницата била заплатила по договора сумата от общо 563 лв. Оспорва, че дължи
претендираните суми за такса ангажимент, неустойка за непредставено удостоверение за
настоящ и постоянен адрес, неустойка за непредставено удостоверение за липса на
задължения по ДОПК, неустойка за непредставено съгласие за директен дебит и начислени
16
такси по чл. 20, ал. 4 от договора. . Твърди, че посочените суми противоречали на добрите
нрави, начисляването на допълнителни разходи на 5-6 различни основания било пример за
едно противоречие с добросъвестността. Начисляването на такси и неустойки по договора се
явявало в пряко противоречие с чл. 10а от ЗПК, който забранявал начисляването на
допълнителни такси по повод на усвояване и управление на кредит. Отделно от това
начисляването се явявало в пряко противоречие с чл. 33 от ЗПК, съгласно който при забава
на потребителя кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата. Предвидените клаузи били неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 5
ЗЗП, тъй като същите предвиждали суми, който били необосновано високи. С процесните
такси и неустойки в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение.
Основната цел на така уговорената такси и неустойки било да доведат до неоснователно
обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на
подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. На
следващо място посочените клаузи за такси и неустойки били нищожни на основание чл.
146, ал. 1 от ЗЗП, като счита, че не се явявали индивидуално уговорени по смисъла на чл.
146, ал. 2 ЗЗП. Ако съдът счете, че договорът е действителен, прави изрично възражение за
прихващане и искане да бъде извършено прихващане на сумата, заплатена от ответницата
по едни недействителни клаузи, а именно сумата, заплатена по такса ангажимент, неустойка
за непредоставено удостоверние за настоящ и постоянен адрес, неустойка за непредоставено
удостоверние за липса на задължения по ДОПК, неустойка за непредоставено съгласие за
директен дебит, начислени такси по чл. 20, ал. 4 от договора, да бъдела прихваната за
тьрснмата главница и лихва. Не оспорва посочените плащания от ответната страна и в тази
връзка моли да не се назначава ССЧЕ. Въз основа на гореизложеното моли съда да отхвърли
претендираните от "Вива кредит" ООД искови претенции, като неоснователни и недоказани.
Претендира разноски.
Пред първоинстанционния съд са събрани писмени доказателства и е прието
заключение на съдебно-счетоводна експертиза. Въз основа на същите районният съд е
приел, че е налице сключен договор за кредит, че заемната сума е предадена от
кредитодателя на кредитополучателя, поради което кредиторът е изпълнил задължението си
реално да предостави на кредитополучателя заемната сума. Спрямо процесния договор бил
приложим Закон за потребителския кредит, тъй като В. В. Ф. имала качеството на
„потребител“ по смисъла на пар.13, т. 1 от ДР на ЗПК. Приел е, че описаните в
съдържанието на договора такси и неустойки водели до различен размер на ГПР от
посочения. Ако в ГПР бъдели включени неустойки и такси, то размерът на ГПР би бил в
размер няколкократно над допустимия процент. Констатирана е нищожност на клаузите на
чл.4, ал.1, т. 2.3 и чл.20, ал.4 от договора и същите не породили своето правно действие,
което налагал изводът, че договорът не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
което от своя страна влече недействителност на целия договор по смисъла на чл. 22 ЗПК. По
отношение на насрещния иск е прието, че констатираната нищожност на целия договор, че
предвид изложените мотиви на съда за решаване на спора по главния иск и заключението на
вещото лице, съдът следвало да отхвърли предявения насрещен иск.
17
Настоящият съдебен състав намира, че по делото са събрани всички относими и
необходими за изясняване на спора доказателства. Изложената и възприета от районния съд
фактическа обстановка е правилно установена и изцяло кореспондира с представените по
делото доказателства. Въззивната инстанция споделя изложените от районния съд мотиви,
довели до извода за недействителност на договора за кредит на основание чл.22 ЗПК, във вр.
чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, но намира, че следва да бъдат допълнени. По отношение на
предявените насрещни искове от "Вива кредит" ООД настоящият състав намира, че
неправилно същите са отхвърлени изцяло.
В отговор на наведените на наведените във въззивната жалба оплаквания, предвид
изложеното за допълване на мотивите за недействителност на процесния договор за кредит
и изложеното за становище по отношение на насрещните искове, съдът намира за
необходимо да изложи допълнително следните фактически и правни съображения:
Няма спор, че „Вива Кредит“ АД, ЕИК *** е универсален правоприемник на чрез
промяна на правната форма на дружеството "Вива кредит" ООД.
С оглед изложеното от страните, съдът намира, че по делото няма спор, че между
страните е бил сключен договор за кредит „V.“ на 06.01.2022 г. по силата на който "Вива
кредит" ООД, като кредитор, е предоставил на В. В. Ф., като кредитополучател, сумата 3000
лв. Усвоената сума по договора е 3000 лв. Видно е, че договорът е бил сключен за една
година при фиксиран годишен лихвен процент- 15 % и годишен процент на разходите от 49,
32 %. Видно е, че съгласно чл. 4, ал. 1 от договора върху усвоения размер на кредита
кредитополучателят дължи дневен лихвен процент в размер на 0, 042 %. като
кредитодателят се задължава да не променя лихвения процент по договора и договорът да
бъде сключен при фиксиран лихвен процент по смисъла на § 1, т. 5 ЗПК, за което
кредитополучателят заплаща на кредитора такса ангажимент в размер на 0,07% на ден върху
усвоената и непогасена главница, като същата се начислява ежедневно и се дължи в края на
всеки тридесетдневен период от усвояване на главницата. В клаузата на чл. 4, ал. 1, т. 4 от
Договора е установено, че общата сума, дължима от кредитополучателя се формира от
усвоената и непогасена главница, договорна лихва върху усвоената и непогасена главница и
такса ангажимент за фиксиран лихвен процент. С разпоредбата на чл. 15, ал. 1 от Договора е
установено, че кредитополучателят е поел задължение – в срок до 5 дни от подписване на
договора, да представи съгласие за директен дебит по банковата сметка за целия срок на
договора, като при непредставяне се дължи неустойка – 2% от усвоената, но непогасена
главница. В чл. 15, ал. 4 от Договора е въведено изискване за представяне на удостоверение
за липса на задължения по чл. 87 ДОПК, от което е видно, че няма задължения и
удостоверение за настоящ адрес, като е установено, че при непредставянето на което и да е
от двете удостоверения се дължи неустойка в размер на 0,5 % от общия размер на
усвоената/усвоените и непогасена/непогасени главница/главници за всяко от
непредоставените удостоверения. В разпоредбата на чл. 20, ал. 4 от Договора е договорено,
че при забава на плащане на текущото задължение, кредитополучателят дължи на
кредитодателя разходи за действия по събиране на задължения в размер, съгласно Тарифа,
18
която представлява Приложение към договора.
Съдът намира, че процесният договор е потребителски – страни по него са
потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата
сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на §
13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано
сумата по предоставения заем да е използвана за цели, свързани с професионалната и
търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата,
предоставени по договора за кредит, са използвани за цели, извън професионална и
търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за кредит по
правната си същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл.
143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които
съдът следи служебно.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения
или не (в този смисъл е напр. Решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г., I т. о. на
ВКС). Доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми,
за които съдът следи служебно, по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г., постановено
по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за
кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда, без от страните да е
наведен такъв довод.
Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на
Р. Б., което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от
взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери, са нищожни
– арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В случая в договора е предвиден ГПР от 49, 32 % /чл. 4, т. 5/.
При определянето размера на ГПР въззивният съд намира, че ищецът неправилно не
е включил всички допълнителни такси и неустойки, предвидени в процесния договор за
кредит. Дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя" се съдържа в §
1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
19
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия.
Видно от данните по делото, уговореният в договора за потребителски кредит ГПР не
включва част от разходите по кредита, а именно: "такса ангажимент за фиксиран лихвен
процент", "такса по чл. 20, ал. 4 от договора за ограничаване негативните последици при
просрочие", "неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на удостоверения за
настоящ адрес съгласно чл. 15, ал. 4, 5 и 6 от договора", "неустойка за неизпълнение на
задължение за предоставяне на удостоверение за липса на задължения по ДОПК съгласно чл.
15, ал. 4, 5 и 6 от договора", "неустойка за непредоставяне на съгласие за директен дебит
съгласно чл. 15, ал. 1, 2 и 3 от договора".
Посочените "такса ангажимент" и "такси за действия по ограничаване на негативни
последици при просрочие" не се дължат от В. В. Ф.. Това е така, тъй като тези клаузи от
договора противоречат на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, забраняващ заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В случая нормата на чл. 10а, ал. 1
ЗПК, допускаща събиране от потребителя на такси и комисиони за допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит, е неприложима, тъй като процесните такси се
начисляват след като кредитът е вече отпуснат и са свързани с основното задължение на
кредитора – предоставяне на заем, а допълнителните услуги не трябва да са свързани с него.
В случая се налага извод, че горепосочените такси са всъщност печалба за кредитора,
надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да са част от
ГПР, като в случая това законово изискване не е спазено. Ето защо тези клаузи от договора
са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, следователно нищожни на основание чл.
146, ал. 1 ЗЗП.
Отделно по отношение на "такси за действия по ограничаване на негативни
последици при просрочие" следва да се отбележи, че тяхната дължимост е обусловена от
забава в плащанията на текущи задължения, но съгласно императивната разпоредба на чл.
33, ал. 1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. В случая обезщетение за забава е уговорено
между страните в чл. 20, ал. 3 от договора, поради което с процесните такси се преследва
забранена от закона цел да се присъди още едно обезщетение за забава, поради което същите
са нищожни.
Нищожни са и клаузите, предвиждащи заплащането на различни неустойки от
кредитополучателя. Предвидените в чл. 15, ал. 1 – 6 неустойки за неизпълнение на
задължение за представяне на удостоверение за настоящ и постоянен адрес, удостоверение за
липса на задължения по ДОПК и за непредставяне на съгласие за директен дебит, са в
отклонение от функциите на неустойката, предвидени в разпоредбата на чл. 92 ЗЗД. Това е
така, тъй като клаузите са предвидени по начин, който да възпрепятства длъжника да ги
изпълнява, като се цели да се създаде предпоставка за начисляване на неустойката. Тази
неустойка по своя характер е санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на
договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв
20
начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към
погасителните вноски и мораторната лихва към тях, не се намира в никакво съотношение с
изпълнение или неизпълнение на основното задължение на заемателя за връщане на
заемната сума, като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си
функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин в договора, тази
неустойка по същество е добавък към възнаградителната лихва на търговеца – кредитодател
и го обогатява неоснователно, доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по
предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя. Именно
възнаградителната договорна лихва обхваща печалбата на търговеца, но в случая съдът
намира, че горепосочените клаузи за неустойка от договора въвеждат още един сигурен
източник на доход на икономически по-силната страна. В допълнение на горните аргументи
за нищожност на неустойките за неизпълнение на договорно задължение, съдът намира за
необходимо да посочи, че добросъвестността като изискване за поведение от търговеца по
смисъла на чл. 143 ЗЗП е пряко свързана с пояснението, че недобросъвестността следва да
бъде разгледана с оглед правните й последици – постигане на значително неравновесие
между правата на търговеца и на потребителя. /в този смисъл е решение № 165/02.12.2016 г.
на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т. о. на ВКС/. Тази несъразмерност е значителна, когато е
налице съществено несъответствие в насрещните престации на страните по договора,
водещо до тяхната нееквивалентност, както и в несъответствие с възможността им да
упражнят своите права за защита по договора. В конкретния случай от начина, по който е
уредено задължението на кредитополучателя, отнасящо се до ежемесечно представяне на
удостоверения за настоящ адрес и липса на задължения по ДОПК, може да се обоснове
извод, че изпълнението му ще бъде свързано със значителни затруднения.
Налага се извод, че действителният размер на ГПР след прибавяне на дължимите
неустойки и такси надвишава значително максимално допустимия по закон размер от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута – арг. чл.
19, ал. 4 ЗПК. Вписаните в договора параметри на ГПР не кореспондират на изискуемото
съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е
чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се
ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за
паричен заем на основание чл. 22 ЗПК поради неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК.
21
Предвид гореизложеното следва да се приеме, че поради нарушаването на редица
повелителни правни норми сключеният между страните договор от 06.01.2022 г. е
недействителен и като такъв не може да ги обвърже, нито да създаде задължения за В. В. Ф..
Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен потребителят връща чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или
други разходи по кредита.
Предвид изложеното неправилно районният съд е отхвърлил изцяло предявения
насрещен иск по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 9 ЗПК, във
вр. с чл. 6 ЗПФУР от „Вива Кредит“ ООД за главница.
Не е спорно между страните, че общият размер на отпуснатия кредит възлиза на
сумата от 3000 лв. От изслушаната по делото и неоспорена от страните съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че по процесния договор за кредит са заплатени на 02.03.2022 г.
сумата от 303 лв. и на 17.10.2022 г. сумата от 260 лв. или общо 563 лв. Вещото лице е
установило размера на непогасените и начислени задължения по договора за кредит като е
посочило, че е останала непогасена главница в размер на сумата от 3000 лв. Платените от В.
В. Ф. суми в общ размер от 563 лв. следва да бъдат съобразени, като тази обща сума следва
да бъде отнесена единствено за погасяване на главница. Налага се извод, че непогасеният
остатък от главницата възлиза на 2437 лв., до който размер следва да бъде уважен искът,
ведно със законна лихва от предявяване на исковата молба до погасяването. За горницата до
пълния предявен размер от 3000 лв. искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Като неоснователни следва да бъдат отхвърлени и предявените искове за договорна
лихва, такса ангажимент, неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на
удостоверения за настоящ адрес, неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне
на удостоверение за липса на задължения по ДОПК, неустойка за непредоставяне на
съгласие за директен дебит, за начисление такси по чл. 20, ал. 4 от договора, както и за
обезщетения за забава, доколкото длъжникът не дължи плащане по тях / арг. от чл. 23 ЗПК/.
По разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски имат и двете страни.
И от двете страни са направени възражения за прекомерност на претендираните
адвокатски възнаграждения и пред двете инстанции.
Пред първата инстанция:
Първоинстанционният съд е постановил „Вива Кредит“ ООД да заплати 100 лв.
държавна такса на В. В. Ф. и 960 лв. с ДДС адвокатско възнаграждение на основание чл. 38,
ал. 2 ЗА на адв. М. М. за защита по предявените установителни искове и за изготвяне на
отговор по насрещна искова молба. Настоящият състав намира, че присъденото адвокатско
възнаграждение не се явява прекомерно, като правилно районният съд е присъдил от 480 лв.
с ДДС по установителните искове, тъй като установителните исковете произтичат от едно и
също правоотношение и са с едно и също основание.
Когато следва да се присъди адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗА е
22
формирана практика на ВКС, (напр.Определение №7/17.01.2022г. по т.д.№339/2021г., І т.о.,
ТК, Определение № 201 от 14.02.2023 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 4251/2022 г.), според която
при оказана безплатна адвокатска помощ на страната съдът определя възнаграждението на
адвоката в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата
страна да го заплати. Според дадените от ВКС разрешения, разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от
ЗА регламентира заплащане на възнаграждение при успешен резултат от осъществената от
адвоката безплатна правна защита по чл. 38, ал. 1 ЗА, поради което при оказана безплатна
адвокатска помощ присъденото възнаграждение цели да възмезди положения труд от
адвоката, а не представлява присъждане на разноски (по своята правна същност
обезщетение) на спечелилата делото страна по чл. 78 ГПК. Разпоредбата на чл. 78 ГПК
регламентира случаите, при които страната е заплатила възнаграждение на упълномощения
от нея адвокат, а разпоредбата на чл. 38 ЗА урежда хипотезата, при която се предоставя
безплатна правна помощ. В хипотезата по чл. 38, ал. 2 ЗА липсва уговорен и реално
заплатен адвокатски хонорар от всеки един от представляваните като предпоставка за
неговото заплащане съгл. т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК.
Меродавен за определяне размера на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗА при съобразяване
с нормативно предвидения минимален размер, е принципът за възмездност на адвокатския
труд (чл. 36, ал. 1 ЗА). Съответно, когато съобразно постигнатия от адвоката успешен
резултат, съдът определи възнаграждението му, ръководейки се от наредбата по чл.36, ал.2
от ЗА, той осъжда другата страна да го заплати.
Не се явява и прекомерно адвокатското възнаграждение за изготвяне на отговор по
насрещната искова молба в размер на 480 лв. с ДДС.
От изложеното следва, че в разглеждания случай адвокатското възнаграждение по
чл.38, ал.2 от ЗА на адв.М. за исковото производство следва да се определи според сумата, за
която претенциите на „Вива Кредит“ ООД не са уважени – в случая за сумата от 2544,95 лв.
Съобразно вида и обема на положения от адвоката труд, защитения материален
интерес, както и фактическата и правна сложност на делото, за исковото производство
следва да се определи възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в размер на 480 лв. с ДДС. Следва
да се посочи също, че този размер на възнаграждението балансира между високата
квалификация на адвокатския труд, от една страна, и материален интерес по отхвърлената
част от иска, от друга страна. В тази връзка въззивният съд намира направената преценка от
районния съд за правилна.
По отношение на изложеното от „Вива Кредит“ ООД, че не следва да се присъжда
адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА, тъй като се счита, че В. В. Ф. не е материално
затруднено лице, съдът намира посоченото възражение за неоснователно. Съгласно
Определение № 203/17.05.2022 г. по ч. т. д. № 1518/2021 г. на ВКС, I т. о. страната, която
получава безплатна адвокатска помощ, не е длъжна да доказва наличието на обстоятелствата
по чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, нито съдът следва да събира доказателства за
имущественото и финансовото й състояние. Достатъчно е да бъде представен договор между
страната и нейния адвокат - процесуален представител по делото, в който да е постигнато
23
съгласие да бъде оказана безплатна адвокатска защита на това законово основание. В
настоящия случай тези предпоставки са налице, тъй като пред първата инстанция
представено пълномощно, договор за правна защита и съдействие от 04.07.2023г. и договор
за правна защита и съдействие от 24.11.2022 г., с приложена справка по ДДС, в който е
договорено адвокатско възнаграждение по реда на чл.38,ал.1,т.2 от ЗА, поради което на
адвоката се дължи възнаграждение в горепосочения размер, определен от съда.
„Вива Кредит“ ООД претендира присъждане на съдебни разноски в размер на 2100
лв. – адвокатски хонорар – по 600 лв. за всеки от неоценяемите установителни искове и
изготвяне на отговор на исковата молба и 900 лв. по осъдителните искове по насрещната
искова молба, 199,28 лв. – държавна такса и 350 лв. – депозит за вещо лице, чийто размер е
неправилно посочен като 350 лв., тъй като същият е в размер на 300 лв.
Съобразно вида и обема на положения от адвоката труд, защитения материален
интерес, както и фактическата и правна сложност на делото, за исковото производство
следва да се определи възнаграждение за насрещната исковата молба в размер от 800 лв., а
съразмерно уважената част от исковете да му бъде заплатено такова в размер на 408,67 лв.
С оглед на гореизложеното В. В. Ф. следва да заплати на „Вива Кредит“ АД, ЕИК
***–универсален правоприемник на „Вива Кредит“ ООД, ЕИК *** сумата от 663,72 лв.,
представляваща разноски за държавна такса, депозит за вещо лице и адвокатско
възнаграждение пред районния съд, съразмерно с уважената част от исковете.
Пред въззивната инстанция:
Съдът констатира, че жалбоподателят „Вива кредит“ АД, ЕИК: *** не е внесъл по
сметка на Окръжен съд – Враца дължимата държавна такса от 99,64 лв., съгласно чл. 18, ал.1
от Тарифата за държавните такси, събирани от съдилищата по ГПК по предявените
насрещни искове, поради което страните следва да бъдат осъдени държавната да се заплати с
решението, съразмерно с уважената част от исковете. Предвид гореизложеното и на
основание чл. 77 ГПК „Вива кредит“ АД, ЕИК: *** следва да заплати 48,74 лв., а В. В. Ф.
следва да заплати сумата от 50,90 лв., като и двете суми следва да бъдат заплатени по сметка
на Окръжен съд – Враца.
Пред въззивната инстанция „Вива кредит“ АД, ЕИК: *** е направило следните
разноски: 50 лв. – за държавна такса и 1000 лв. – за адвокатско възнаграждение. Съдът
намира, че претендираният размер на адвокатското възнаграждение е в завишен размер, като
същото следва да се намали до 800 лв. с оглед извършените действия пред въззивната
инстанция, фактическата и правна сложност на делото и материалния интерес по делото и
съразмерно уважената част от въззивната жалба да му бъде заплатено такова в размер на
408,67 лв. Платената държавна такса от 50 лв. остава за сметка на дружеството, тъй като
въззивният съд потвърждава решението в частта, в която са уважени установителните
искове.
Адвокат М. В. М. – пълномощник на В. В. Ф. е претендирал адвокатско
възнаграждение по договор за правна защита и съдействие на основание чл. 38, ал.1, т.2 от
24
ЗА в размер на 960 лв. с ДДС. Съобразно вида и обема на положения от адвоката труд,
защитения материален интерес, както и фактическата и правна сложност на делото, съдът
намира, че така претендираното адвокатско възнаграждение не е в завишено и следва да се
присъди в пълен размер.
Водим от горното, Окръжен съд - Враца
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 79 от 28.03.2024г. по гр.д. № 1615/2022г. по описа на Районен
съд – Козлодуй в частта, в която предявеният от жалбоподателя „Вива Кредит“ АД, ЕИК
***–универсален правоприемник на „Вива Кредит“ ООД, ЕИК ****** насрещен иск по чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 9 ЗПК, във вр. с чл. 6 ЗПФУР за
главница по договор за кредит „V.“ на 06.01.2022 г. е бил отхвърлен до размер на 2437 лв. и
ВМЕСТО НЕГО В ТАЗИ МУ ЧАСТ ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА В. В. Ф., ЕГН ********** с адрес: с. ***, област Враца, *** *** да
заплати на „Вива Кредит“ АД, ЕИК ***–универсален правоприемник на „Вива Кредит“
ООД, ЕИК *** сумата от 2437 лв. на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 240, ал. 1
ЗЗД, във вр. с чл. 9 ЗПК, във вр. с чл. 6 ЗПФУР, представляваща главница по договор за
кредит „V.“ на 06.01.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата от 01.03.2023 г. до
погасяване на задължението.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 79 от 28.03.2024г. по гр.д. № 1615/2022г. по описа на
Районен съд – Козлодуй в останалата му част.
ОСЪЖДА В. В. Ф., ЕГН ********** с адрес: с. ***, област Враца, *** *** да
заплати на „Вива Кредит“ АД, ЕИК ***–универсален правоприемник на „Вива Кредит“
ООД, ЕИК *** сумата от 663,72 лв., представляваща разноски за държавна такса, депозит за
вещо лице и адвокатско възнаграждение в производството пред районния съд, съразмерно с
уважената част от насрещните искове.
ОСЪЖДА В. В. Ф., ЕГН ********** с адрес: с. ***, област Враца, *** *** да
заплати на „Вива Кредит“ АД, ЕИК ***–универсален правоприемник на „Вива Кредит“
ООД, ЕИК *** сумата от 408,67 лв. представляваща разноски пред настоящата инстанция,
съобразно уважената част от въззивната жалба.
ОСЪЖДА на основание чл. 38 ал.2 вр. с ал.1, т.2 от ЗА „Вива Кредит“ АД, ЕИК
***–универсален правоприемник на „Вива Кредит“ ООД, ЕИК *** да заплати на адв. М. В.
М. от Адвокатска колегия - Пловдив, с адрес: *** сумата от 960 лв. с ДДС представляваща
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита на В. В. Ф. в
производството пред настоящата инстанция.
ОСЪЖДА на основание чл. 77 ГПК „Вива Кредит“ АД, ЕИК ***–универсален
правоприемник на „Вива Кредит“ ООД, ЕИК *** да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на Окръжен съд-Враца държавна такса в размер на 48,74 лв.
25
ОСЪЖДА на основание чл. 77 ГПК В. В. Ф., ЕГН ********** с адрес: с. ***, област
Враца, *** *** в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Окръжен съд-Враца
държавна такса в размер на 50,90 лв.
Решението не подлежи на касационно обжалване и е окончателно съгласно чл. 280,
ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
26