РЕШЕНИЕ
№ 771
гр. Пловдив, 07.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети май през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Пламен П. Чакалов
Членове:Румяна Ив. Андреева
Бранимир В. Василев
при участието на секретаря Бояна Ал. Дамбулева
като разгледа докладваното от Бранимир В. Василев Въззивно гражданско
дело № 20225300501111 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на В. К. М. от ***, чрез адв.Д.Б. от АК
Пловдив срещу решение № 835/15.03.2022г. по гр.д. №13417/2021г. по описа
на РС Пловдив ХХІІ граждански състав, в частта в която е отхвърлен
предявения от В. К. М., ЕГН **********, с адрес: *** срещу „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***,
представлявано от С.К. – изпълнителен директор, иск за присъждане на
сумата в размер на 442 лева, недължимо платена по клауза възнаградителна
лихва по договор за потребителски заем № 2630797 от 30.08.2016г., като
неоснователен.
Решението се обжалва само в горната част. В останалата част решението
е влязло в сила, като необжалвано. В обжалваната част се сочи, че решението
е неправилно, тъй като договорът е недействителен, тъй като е нарушен чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като не е посочен коректният размер на ГПР, който е
по-висок. Сочи се, че договорът не е действителен на основание чл. 11, ал. 1,
1
т. 9 от ЗПК, като не е посочен начинът на прилагане на договорната лихва.
Сочи се, че договорът е нищожен поради противоречие с добрите нрави, като
се иска отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявения иск.
Претендират се разноските по делото по реда на чл. 38 от ЗА.
В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, в който жалбата се намира за неоснователна. Иска се
потвърждаване на обжалваното решение. Претендират се разноските по
делото.
Пловдивският окръжен съд, Х-ти граждански състав, след като прецени
данните по делото въз основа на доводите на страните и при дължимата
служебна проверка, намира следното:
Въззивната жалба е допустима, като подадена в законния срок от
легитимирани страни, внесена е дължимата държавна такса за въззивно
обжалване и е изпълнена процедурата за отговор. Жалбата отговаря на
изискванията на закона по форма, съдържание и приложения.
Обжалваното решение не е недопустимо или нищожно при
постановяването му не е нарушена императивна материалноправна норма.
За да постанови решението си РС Пловдив е приел, че по делото е
безспорно между страните по делото, че е сключен договор за паричен заем
№ 2630797 от 30.08.2016г. При заемна сума 3000 лева при фиксиран лихвен
процент 35 % и годишен процент на разходите 41,71 лева и двуседмична
погасителна вноска от 172,10 лева. Уговорена била и клауза за неустойка за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, така както е
посочена като съдържание в исковата молба, по която ищецът е заплатил сума
в размер на 2103,60 лева. Безспорно е че ищецът е заплатил по клаузата за
възнаградителна лихва сума в размер на 442 лева.
РС Пловдив приема, че дори и да се приеме, че не е ясно защо ГПР е
41.71 %, ако в него е включена само възнаградителната лихва, то това по
никакъв начин не заблуждава потребителя за параметрите на договора и
задълженията му по него. Прието е че в договора няма никаква неяснота каква
сума ще следва да връща длъжника по него, за да се чувства заблуден от
посочения ГПР. Сочи се, че дали посочения размер на ГПР е правилно
посочен е относимо към чл.19, ал.4 ЗПК и не води до недействителност на
целия договор.
2
Неоснователно е възражението на жалбоподателката, че не е посочен
начинът на прилагане на договорната възнаградителна лихва, съобразно чл.11
ал.1 т. 9 от ЗПК. Касае се до фиксирана лихва, а не до променлив лихвен
процент. В тази насока законът е ясен видно от §1 т.4 от ДР на ЗПК лихвения
процент се прилага на годишна основа към сумата на усвоения кредит. Тоест
липсва каквато и да е неяснота как точно се прилага този лихвен процент.
Като тук следва да се посочи, че горната правна норма не изисква размера на
възнаградителната лихва да се посочва като сума в лева, а същата следва да се
посочва в проценти /по аргумент от §1 т.4, т.5 , т.5а и т.6 от ДР на ЗПК/, както
е сторено и в казуса. Аналогично е решението дадено в чл.3 б.“и“ от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета относно
договорите за потребителски кредити - „лихвен процент" означава лихвеният
процент, изразен или като фиксиран, или като променлив процент, който се
прилага на годишна основа към сумата на усвоения кредит. Тоест в закона
има ясно изразен начин на прилагане на лихвения процент - на годишна
основа към сумата на усвоения кредит. Касае се до императивна правна норма
и същата се прилага към договора за кредит независимо дали същата е
отразена в договора или не /чл.9 от ЗЗД/. Тоест тук неяснота как се прилага
ГЛП няма.
Неоснователно е възражението на жалбоподателката, че размерът на
възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави. С оглед на нормата
на чл.19 ал.4 от ЗПК размерът не противоречи на добрите нрави. Щом
законът разрешава по-голямото, а именно ГПР като обща цена на заема да е
50 %, няма как по-малкото лихвения процент, като част от ГПР от 30 % да
противоречи на добрите нрави.
Основателни са възраженията на жалбоподателя, че решението е
неправилно, тъй като договорът е недействителен, тъй като е нарушен чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК, като не е посочен коректният размер на ГПР, който е по-
висок. Нормата на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, сочи, че договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита. Тази величина се посочва
съгласно решение на СЕС от 19.12.2019г. по дело № С-290/19г. с предмет
преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Krajský
súd v Trnave (Окръжен съд Търнава, Словакия) Член 10, параграф 2, буква ж)
от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на
3
Директива 87/102/ЕИО на Съвета, изменена с Директива 2011/90/ЕС на
Комисията от 14 ноември 2011 г., трябва да се тълкува в смисъл, че не
допуска в договор за потребителски кредит годишният процент на разходите
да бъде посочен не като една-единствена ставка, а като диапазон между
минимална и максимална ставка.
Освен това налично е изискване да се изчисли ГПР като една-
единствена ставка с точност поне един знак след десетичната запетая /т.2
б.“г“ от Приложение №1 към ЗПК/. В казуса това е извършено и ГПР е
представен като една ставка 41,71 %. Но тъй като съгласно чл.19 ал.1 от ЗПК
ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Това налага при изчисляването на тази ставка на ГПК
да се вземат предвид всички разходи по кредита свързани с договора за
кредит. А в казуса не е взета предвид при изчислението на ГПР на
„неустойката за представяне на обезщетение“ предвидена в размер на
2 103,60 лева, като клиентът в чл.5 ал.2 от договора изрично е приел, че тази
сума се дължи наред с останалите разходи по кредита като вноска с размер на
105,18 лева. Тоест ставката на ГПР не отразява всички дължими суми по
кредита.
Доколкото чл.19 ал.1 ЗПК изисква всички общи разходи по кредита да
се включат в ГПР, а §1 т.1 от ДР на ЗПК ясно сочи че под общи разходи по
кредита следва да се имат предвид всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Изключение е само разхода за
нотариалните такси. В договора за кредит неустойката за непредставено
обезщетение е общ разход по кредита. Ето защо този разход за клиента е
следвало да се включи в ставката на ГПР, а в договора изрично е посочено, че
4
те не включват този разход в изчисления ГПР.
При това положение е нарушена нормата на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК и
договорът не съдържа годишния процент на разходите по кредита изчислен
като една единствена процентна ставка, съгласно изискванията на ЗПК, а е
разделен на две ставки ГПР и неустойка, която има характер на допълнителна
лихва по кредита. Настоящият съд не възприема тезата, че става дума за
неустойка като резултат от виновното неизпълнение на задълженията на една
от страните по кредита в хода на неговото изпълнение /чл.92 от ЗЗД/. Това е
така, защото дали кредитът е необезпечен или обезпечен и с какво е
обезпечен се решава още със сключването му, а не впоследствие, в хода на
изпълнението му и това не може да зависи само от поведението на едната
страна по договора. За това обезпечение следва да е налице съгласие и на
двете страни още по време на сключването му. Тоест още при сключването на
договора в частта относно тази „неустойка“ е налице заобикаляне на закона.
Нарушени са норми на закона за това какво да се включи в ГПР и как
да се изчисли неговия размер. Посочения размер на ГПР е заблуждаващо по-
нисък от действителния, което се преценява от настоящия съд като
заобикаляне на закона по чл.26 ал.1 от ЗЗД. Ето защо договорът за кредит е
недействителен на основание чл.22 от ЗПК.
Поради което с оглед императивната разпоредба на чл. 23 от ЗПК,
следва да бъде върната само чистата стойност на кредита. Ето защо
неправилно РС Пловдив е отхвърлил иска за връщане като недължимо
платена на сума от 442 лева по клаузата за възнаградителна лихва. В тази
обжалвана част решението следва да се отмени и да се постанови ново, с
което искът да се уважи и за тази сума.
С оглед на новия резултат по делото следва да се измени
първоинстанционното решение и в частта относно разноските. Следва да се
отменят присъдените в тежест на ищцата М. разноски за 21,01 лева за
държавна такса пред въззивния съд и още 50 лв. за държавна такса пред
първата инстанция за този иск /л.26/. На адвокатско дружество „Г.“ следва да
се присъдят и още 360 лева с ДДС за уважаването на иска за
възнаградителната лихва по реда на чл.38 от ЗА.
За въззивната инстанция разноски се дължат на жалбоподателката,
доколкото жалбата е изцяло уважена. Това са 25 лева за държавна такса /л.5/.
5
На адвокатско дружество „Г.“ следва да се присъдят 360 лева с ДДС за
безплатна защита пред тази инстанция по реда на чл.38 от ЗА.
Мотивиран така съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 835/15.03.2022г. по гр.д. №13417/2021г. по описа
на РС Пловдив ХХІІ граждански състав, в частта в която е отхвърлен
предявения от В. К. М., ЕГН **********, с адрес: ***срещу „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***,
представлявано от С. К. – изпълнителен директор, иск за присъждане на
сумата в размер на 442 лева, недължимо платена по клауза възнаградителна
лихва по договор за потребителски заем № 2630797 от 30.08.2016г. като
неоснователен, и в частта в която В. К. М. е осъдена да плати на „Изи Асет
Мениджмънт“ АД 21,01 лева за юрисконсултско възнаграждение, като вместо
това реши:
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление: ***, представлявано от С.К. – изпълнителен директор да
заплати на В. К. М., ЕГН **********, с адрес: *** сумата в размер на 442
лева, недължимо платена по клауза възнаградителна лихва по договор за
потребителски заем № 2630797 от 30.08.2016г., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 18.08.2021 г. до
окончателното плащане на вземането.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление: *** да заплати на В. К. М., ЕГН **********, с адрес: ***
сумата от 25 лева за държавна такса за въззивната инстанция и 50 лв. за
държавна такса пред първата инстанция.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление: *** да заплати на Адвокатско дружество „Г.“, БУЛСТАТ
***на основание чл.38 ЗА още 360 лева с ДДС за разноски пред първата
инстанция и 360 лева с ДДС за разноски пред въззивната инстанция.
Решението в останалата му част е влязло в сила.
Решението не подлежи на обжалване.
6
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7