Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 984
гр.
Пловдив, 24.6.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Наказателна колегия, в открито
съдебно заседание на 8.6.2020г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЖИДАР
КЪРПАЧЕВ
при
участието на секретаря Станка Деведжиева, като разгледа докладваното от съдията
АНД № 2343/2020г. по описа на ПРС, I наказателен състав, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН
Образувано е по жалба на „К.и
син" ЕООД, ЕИК ********* против Наказателно постановление 16-002753/23.03.2020г.,
издадено от Директора на Дирекция
„Инспекция по труда“, гр. Пловдив, с което на
„К.и син" ЕООД е наложена имуществена санкция в размер на 2000 лв.
С
жалбата и в съдебно заседание се оспорва приетата за установена от
наказващия орган фактическа обстановка. Сочи се, че към момента на проверката се
тествало дали лицето И. Т.може да се справя с възложените задачи. Пледира се,
че твърдяното нарушение е неясно описано в АУАН и НП, като било допуснато
смешение на съставите на чл. 62, ал.1 и чл. 61, ал.1 КТ и по този начин се
затруднявал жалбоподателят да разбере за какво точно е наказан. Моли се за отмяна на НП. Претендират се
разноски
Въззиваемата страна счита жалбата
за неоснователна. Моли за потвърждаване на НП и присъждане на разноски.
Жалбата
е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, против
акт, подлежащ на обжалване по съдебен ред, поради, което се явява процесуално
допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съдът като се запозна с
приложените по делото доказателства, обсъди доводите изложени в жалбата и
служебно провери правилността на атакуваното постановление, намери, че са
налице основания за неговото потвърждаване по следните съображения:
В АУАН и НП е посочено, че жалбоподателят
е наказан за това, че на 18.02.2020г. е извършена проверка в шивашки цех в гр.
Пловдив, ул. „Кукленско шосе” № 21, стопанисван от „К.и син” ЕООД. При
проверката в обекта на контрол е установено, че И.Д. Т., ЕГН **********, работи
като шивачка в шивашкия цех. В разговор и в писмен вид И. Т.е декларирала, че
работи в обекта като шивачка от 17.02.2020г. с работно време от 08:15 часа до
17:15 часа, с уговорено трудово възнаграждение - седмично, в размер според
разценката на манипулация, с почивни дни събота и неделя.
Декларирала е също, че не е
подписвала граждански или трудов договор. На 24.02.2020г. управителят на „К.и
син" ЕООД е представил в Дирекция „Инспекция по труда" - Пловдив
граждански договор № 1 от 18.02.2020 г., сключен с И.Д. Т..
От извършена проверка на
18.02.2020 г. в обекта на контрол и от представените в Дирекция Инспекция по
труда - Пловдив на 24.02.2020 г. документи е установено, че към 18.02.2020г. в
шивашкия цех в гр. Пловдив, ул. Кукленско шосе № 21, от страна на работодателя
„К.и син" ЕООД е приета на работа като шивачка И.Д. Т., с ЕГН **********,
с установени елементи на трудово правоотношение - с работно място, работно време
и уговорено трудово възнаграждение, без
да е сключен с нея трудов договор в писмена форма.
Съдът намира, че изложеното в
АУАН и НП изцяло отговаря на реализиралото се в действителността. В тази връзка
съдът съобрази, че съгласно чл. 416, ал.1 КТ редовно
издаденият по реда на КТ АУАН има презумптивна доказателствена сила до
доказване на обратното.
В процесния случай констатациите
в АУАН не само, че не се опровергават, но и се затвърждават от събраните в хода
на съдебното следствие доказателства.
На първо място
отразеното в АУАН изцяло съответства на показанията на актосъставителя, който разпитан в съдебно
заседание категорично потвърди фактическите положения от АУАН.
Изложеното в АУАН
изцяло кореспондира и със събраните по
делото писмени доказателства- декларация от И. Т., която съгласно изричната
разпоредба на чл. 402 КТ е годно доказателство за отразените в нея
обстоятелства при трудови спорове. В тази връзка следва да се отбележи, че
съдът проведе и непосредствен разпит на св. Т., която след предявяване на декларацията
по 402 КТ категорично заяви, че декларацията
е написана от нея, подписа е неин и изцяло поддържа заявеното в декларацията
като отговарящо на обективната действителност.
Въз основа
на изложената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Компетентността
на актосъставителя и на административно наказващия орган не е оспорена от
страните, а и се установява от чл. 20,
ал.3, т.4 от Устройствения правилник на ИА „ГИТ“ (ДВ бр. 44/2008), както и от Заповед № 3-0058/11.02.2014 г. на
изпълнителния директор на ИА „ГИТ“.
При
съставянето на АУАН и издаването на НП не са нарушени сроковете по
чл. 34 ЗАНН. АУАН е издаден на 28.2.2020г., а НП - на 23.03.2020г., тоест преди
изтичане на давностните срокове, предвидени в чл. 34 ЗАНН.
При
съставянето на АУАН и НП не са допуснати съществени процесуални нарушения,
довели до ограничаване правото на защита на жалбоподателя. Фактическата
обстановка, изложена в АУАН, изцяло кореспондира на тази посочена в НП. Както в
АУАН, така и в НП подробно са изброени обективните признаци на допуснатото
нарушение и нарушените правни норми,
поради което и изричното възражение в жалбата в този смисъл се явява
неоснователно.
В тази
връзка с оглед нарочния довод на
защитата следва да се разграничи приложното поле на разпоредбите на чл. 61,
ал.1 КТ и чл. 62, ал.1 КТ. Видно от текста на двете разпоредби чл. 61, ал.1 КТ намира
приложение, когато между работодателя и работника има сключен трудов договор в писмена форма, но това е сторено несвоевременно,
след като работника вече е допуснат до работа. Приложното поле на чл. 62, ал.1 КТ е в случаите, когато работникът е приет на работа, но между страните изобщо не е сключен
трудов договор макар и със закъснение. Точно такъв е и настоящия
случай. Обществената опасност на този вид нарушения по чл. 62, ал.1 КТ всъщност
е значително по-висока, доколкото отношенията на страните или изобщо остават неформализирани
с писмен договор или трудовото правоотношение се прикрива чрез граждански
договор.
Така
изрично Решение № 2693 от 14.12.2018 г. по к. адм. н. д. № 2942 / 2018 г. на
XXI състав на Административен съд - Пловдив.Решение № 2325 от 09.11.2018 г. по
к. адм. н. д. № 2017 / 2018 г. на XXII състав на Административен съд - Пловдив,
Решение № 2290 от 08.11.2018 г. по к. адм. н. д. № 2701 / 2018 г. на XXIII
състав на Административен съд - Пловдив, Решение № 2281 от 07.11.2018 г. по к.
адм. н. д. № 1822 / 2018 г. на XXII състав на Административен съд – Пловдив.
В конкретния
случай няма изложени твърдения макар и несвоевременно отношенията на страните
да са уредени с трудов договор, в тази насока не са представяни и
доказателства, поради което не може да се говори за никакво „смешение“ между
съставите на чл. 62, ал.1 КТ и чл. 61, ал.1 КТ.
Пределно
ясно са описани и съставомерните белези на нарушението по чл. 62, ал.1 КТ, а
именно приемане на работа, без изобщо
да е съставен писмен трудов договор, поради което и изцяло
неоснователно се явява възражението, че нарушителят се поставя в невъзможност
да разбере за какво нарушение е наказан. Че идентичен начин на описание на
нарушението отговаря на критериите на чл. 42 и чл. 57 ЗАНН е и трайната
практика на административен съд Пловдив.
Така
изрично Решение № 407 от 13.02.2020 г. по к. адм. н. д. № 3518 / 2019 г. на
XXIV състав на Административен съд - Пловдив,
Решение № 532 от 26.02.2020 г. по к. адм. н. д. № 104 / 2020 г. на XXIII
състав на Административен съд - Пловдив на Административен съд -
Пловдив,Решение № 1428 от 26.06.2019 г. по к. адм. н. д. № 1298 / 2019 г. на
XXIV състав на Административен съд - Пловдив,
Решение № 528 от 12.03.2018 г. по к. адм. н. д. № 3516 / 2017 г. на XXI
състав на Административен съд - Пловдив, Решение № 245 от 08.02.2018 г. по к.
адм. н. д. № 3348 / 2017 г. на XIX състав на Административен съд – Пловдив.
Въз основа
на правилно установена фактическа обстановка, съвсем законосъобразно административно наказващия орган
е счел, че с действията си жалбоподателят е допуснал нарушение на чл. 62, ал.1,
вр. чл. 1, ал.2 от Кодекса на труда.
Съгласно визираните разпоредби
отношенията между страните по предоставяне на работна сила следва да се уредят
безусловно с трудов договор в писмена форма. В конкретния случай не е спорно,
че такъв трудов договор между жалбоподателя и лицето И. Т.не е сключван, а
точно обратното представен е граждански договор, който лишава престиращия труда
си работник от облагите на трудовото законодателство.
С оглед гореизложеното
същественият въпрос относно съставомерността на деянието е преценката дали с
оглед действителните отношения между страните в случая е било наложително сключването
на трудов договор или отношенията е могло валидно да се регулират от граждански
договор.
Като в теорията, така и в
практиката безспорно се приема, че въпреки някои прилики трудовият договор и
гражданския договор /за изработка/ имат съществени разлики, които дефинират и
различното им приложно поле.
-
На първо място различен е предмета
на двата договора. Договор за изработка се сключва за постигане на определен трудов резултат, за
изработване на готов продукт, произведение или указване на услуга с ясно очертани и уговорени между
страните параметри и характеристики. Предмет на трудовия договор е
предоставянето от работника и
използването от работодателя на работната сила на работника или „живия
труд в процеса на неговото отдаване“, при условия създадени от
работодателя. Работната сила е благо, което се съдържа в личността на нейния
носител и е неотделимо от нея. Поради това предоставянето й на друго лице да я
използва може да стане единствено като самата личност на нейния носител се постави в известна икономическа и
юридическа зависимост от волята на този, комуто се предоставя.
-
различни са и вътрешните отношения между страните. При договора за
изработка изпълнителят е
самостоятелен и независим от този, който му поръчва работата.
Поръчващият не се интересува от организацията на труда, нито я създава.
Изпълнителят сам организира своята дейност и постига резултата. При трудовия
договор изпълнителят- работник е
подчинен и зависим от работодателя. Той работи под негов контрол,
указания и трудов ред. В този смисъл същностна характеристика на задълженията
на работника е спазването на работно
време и трудова дисциплина.
-
договорът за изработка предполага еднократно изпълнение на определена
задача. С изпълнението й той изчерпва значението си и се прекратява. Трудовият
договор предполага продължаващо и многократно изпълнение на трудови операции,
които следват една след друга, повтарят се неограничен брой пъти и никога не се
изчерпват.
-
Различно е разпределението на риска. При договора за изработка риска е за изпълнителя. Той се
задължава да постигне и достави определен трудов резултат и ако не го постигне,
той няма право на възнаграждение. При трудовия договор рискът е за работодателя. Работникът дължи работната си
сила, тоест полагане на известни трудови усилия, като заплащането на трудово възнаграждение се дължи
безусловно. В тази връзка в чл. 247 КТ са предвидени две системи за
заплащане на труда при трудовото правоотношение - повременна и според
изработеното (сделна). При
повременната система размерът на трудовото възнаграждение се определя според
продължителността на работното време и може да бъде определено за час, за ден,
за седмица, месец, както и за повече от един месец. При този начин на
определяне на трудовото възнаграждение не се измерва количеството извършена
работа, а времето през което работникът или служителят е престирал труда си.
При сделната система работодателят определя т.нар. разценка или трудови норми, които определят желаната и изискуема
интензивност на простирания труд.
-
различно е мястото на изпълнение на договора. Мястото за изпълнение на
договора за изработка се определя от самия изпълнител и поначало е по мястото на
осъществяване на неговата дейност. Трудовият договор се изпълнява в мястото на работа, което се
определя по взаимно съгласие на страните, представлява един от съществените
елементи на трудовия договор и поначало е в седалището или мястото на дейност
на работодателя.
-
договорът за изработка се изпълнява по правило със средства за производство
на изпълнителя, а трудовият договор се изпълнява с материали, оръдия и предмети
на труда на работодателя. Използването на „живия труд“ на работника става
винаги при веществени условия, създадени от работодателя, който е техен
собственик.
В този смисъл Трудово Право,
Шесто издание, автор Васил Мръчков, стр. 197-200, както и Коментар на Кодекса
на труда, десето издание, авторски колектив, стр 28-33.
В този смисъл и трайната съдебна
практика на Административен съд Пловдив- Решение № 559 от 12.03.2019 г. по к.
адм. н. д. № 163 / 2019 г. на XXIV състав на Административен съд – Пловдив,
Решение № 52 от 10.01.2019 г. по к. адм. н. д. № 3356 / 2018 г. на XIX състав
на Административен съд – Пловдив, Решение № 391 от 20.02.2018 г. по к. адм. н.
д. № 3705 / 2017 г. на XXIII състав на Административен съд – Пловдив, Решение №
1616 от 11.10.2017 г. по н. д. № 1500 / 2017 г. на XXVI състав на
Административен съд – Пловдив, Решение № 1233 от 15.06.2016 г. по н. д. № 1189
/ 2016 г. на XXIII състав на Административен съд – Пловдив, Решение № 1226 от
15.06.2016 г. по н. д. № 1252 / 2016 г. на XXIII състав на Административен съд
– Пловдив.
В конкретния случай от писмената
декларация на работника, на която чл. 402 КТ придава силата на годно доказателствено
средство за обстоятелствата отразени в нея (за разлика от правилата на общия
граждански и наказателен процес, които по правило не допускат свидетелски
показания в писмена форма) се установява, че работникът се е задължил да предоставя работната си сила като шивачка, на обект на жалбоподателя „шивашки цех- Кукленско
шосе“. Уговорено е седмично трудово
възнаграждение, което е дължимо на разценка. Определено е и работно време от понеделник до петък от 08.15 до 17.15 часа,
като почивни дни са събота и неделя. Уговорени са и три почивки в рамките на
работния ден. В напълно аналогичен смисъл
са и показанията на актосъставителя. В тази връзка следва да се отбележи, че
уговореният начин на заплащане на трудовото възнаграждение- седмично на
разценка отговаря на един двата алтернативно предвидени метода в чл. 247 КТ-
според изработеното (т. нар в доктрината и съдебна практика сделна система за заплащане на
труда)
От гореизложеното е видно, че
действителният предмет на договора между жалбоподателя и И. Т. е работната й
сила, срещу определено трудово възнаграждение и при уговорено работно време и
място на работа, което определя трудовия характер на отношенията и
необходимостта от сключване на трудов договор в писмена форма.
Гореизложените изводи не се
разколебават от представения като доказателство по делото граждански договор от
18.02.2020г. Не е спорно между страните, че този договор е съставен след
извършване на проверката и е представен на инспекцията на труда чак на дата
24.02.2020г. В този смисъл, според настоящия състав той е съставен за нуждите
на процеса и не отразява действителния характер на отношенията между страните.
Че това е така е видно и от непосредствените показания на свидетелката Т. пред
съда, от които е видно, че тя
продължила да работи за жалбоподателя в продължение на още един месец след
проверката.
Изводите за съставомерност на
деянието по чл. 62, ал.1 КТ не се разколебават от показанията на св. Т.(доведена
от защитата) и св. Т.(разпитана служебно от съда). Действително и двете
свидетелки установяват, че бил необходим период
от време, през който да се установи дали свидетелката Т.можела да се справи с
възложените задачи и дали работата била подходяща за нея. Този случай
обаче е изрично уреден от трудовото законодателство, което отново предвижда
задължение за сключване на писмен трудов договор, но със срок за изпитване, който може да е
в полза на работодателя, на работника или и на двете страни. (чл. 70-71 КТ).
Така изрично Решение № 528 от
12.03.2018 г. по к. адм. н. д. № 3516 / 2017 г. на XXI състав на
Административен съд - Пловдив, Решение № 527 от 12.03.2018 г. по к. адм. н. д.
№ 3524 / 2017 г. на XXI състав на Административен съд - Пловдив, Решение № 2174
от 17.11.2016 г. по н. д. № 2073 / 2016 г. на XXII състав на Административен
съд - Пловдив, Решение № 1465 от 17.07.2015 г. по н. д. № 1156/2015 г. на
Административен съд - Пловдив
Изводите за съставомерност на
деянието не се разколебават и от показанията на св. Т., че всъщност желаела
надомна работа. Това е така, доколкото в разпоредбите на чл. 107б-107ж КТ
изрично е уреден трудовия договор за
надомна работа, за който в чл. 107в, ал.1 КТ е посочено, че се сключва
при условията и по реда на раздел I „Трудов договор", тоест за него важат
общите изисквания на чл. 61-63 КТ, включително и за писмена форма.
Приложена е правилната санкционна
норма- чл. 414, ал.3 КТ. Справедлив е и наложения размер на имуществената
санкция.
В тази връзка следва да се
съобрази специфичната законодателна техника употребена в разпоредбата на чл.
414, ал.3 КТ, в която е предвидена обща санкция от 1500- до 15 000
лева, която се налага на юридически лица за допуснати пет самостоятелни вида нарушения- чл. 61, ал.
1, чл. 62, ал. 1 или 3 и чл. 63, ал. 1 или 2 КТ.
Тази специфична законодателна
техника налага и известни особености в процеса на индивидуализация на размера
на санкцията.
В общия случай, когато за даден вид нарушение е предвидена
санкция „от…до…“ за наказващия орган и за съда съществува възможност да
определят по-висок размер на наказанието, само ако по делото се установят обстоятелства,
които да обусловят извод за по-висока степен на обществена опасност на деянието
и/или дееца (отегчаващи обстоятелства) от типичното за този вид нарушение (чл. 27 ЗАНН).
В същото време изискванията за надлежно мотивиране на Наказателното постановление и на
съдебното решение, безусловно налагат, ако размера на санкцията е определен над
законоустановения минимум- пълно и точно да
се посочват конкретните отегчаващи обстоятелства, които са
довели до извода за завишената степен на обществена опасност. В противен случай
законосъобразното определяне на санкцията налага тя да е в рамките на
законоустановения минимум.
По по-различен начин стоят нещата
в случаи като чл. 414, ал.3 КТ, при които е предвидена обща санкция „...от...до” за
цяла група от самостоятелни и различни нарушения. В този случай съгласно чл. 27 ЗАНН наказващият орган следва да
индивидуализира наказанието като отчита не само смекчаващите и отегчаващите
обстоятелства, но и тежестта на дадения вид нарушение съпоставена с тежестта на
останалите видове нарушения, за които е предвидена общата санкция. Да
се приеме противното, че при липса на отегчаващи обстоятелства следва да се
налага еднакво наказание в рамките на
законоустановения минимум за всички нарушения, за които е предвидена общата
санкция, независимо от тежестта и обществената опасност на вида извършено
нарушение би противоречало на принципите на индивидуализация на наказателната и
административно-наказателната отговорност и сериозно би компрометирало
постигането на целите на генералната и специалната превенция.
Приложени към конкретния случай
изложените принципни съображения налагат следните изводи. В чл. 414, ал.3 КТ,
както вече се спомена, е предвидена една обща санкция за пет самостоятелни вида
нарушения.
Безспорно с най-ниска степен на
обществена опасност сред тях е това по чл. 63, ал. 1 КТ, доколкото то
предполага своевременно сключен трудов договор, копие от който не е връчен на
работника, тоест при това нарушение работникът реално не е лишен от облагите на
трудовото законодателство. Изложеното предполага при липса отегчаващи обстоятелства за това
нарушение да се налага санкция гравитираща около специалния минимум предвиден в
чл. 414, ал.3 КТ-1500 лева.
Нарушението по чл. 62, ал.1 КТ от друга страна е не само най-тежкото
сред групата нарушения санкционирани по реда на чл. 414, ал.3 КТ, нещо повече то е сред нарушенията на КТ въобще,
което е с най-висока степен на обществена опасност, доколкото при него трудов договор изобщо не се сключва,
трудовите правоотношения се прикриват чрез граждански такива и работникът бива изцяло лишен от правата
по трудовото законодателство. Тази изключително висока тежест на
нарушението изисква дори при липса на отегчаващи обстоятелства за него да се налагат по-високи санкции
в сравнение с тези, които се налагат за останалите нарушения визирани в чл.
414, ал.3 КТ.
В процесния случай доколкото по
делото не са налице отегчаващи обстоятелства и нарушението е извършено за първи
път, но в същото време, както вече се отбеляза, нарушението по чл. 62, ал.1 КТ
разкрива много по-висока степен на обществена опасност от останалите нарушения
санкционирани по реда на чл. 414, ал.3 КТ, то съвсем правилно и законосъобразно
санкцията е ориентирана към минимума
2000 лева, но все пак над пределната долна граница от 1500 лева, която
би приложима при по леките нарушения по чл. 61 и чл. 63 КТ.
Така
изрично Решение № 532 от 26.02.2020
г. по к. адм. н. д. № 104 / 2020 г. на XXIII състав на Административен съд -
Пловдив, Решение № 1428 от 26.06.2019 г. по к. адм. н. д. № 1298 / 2019 г. на
XXIV състав на Административен съд - Пловдив, Решение № 70 от 11.01.2019 г. по
к. адм. н. д. № 3563 / 2018 г. на XXII състав на Административен съд - Пловдив,
Решение № 1868 от 18.10.2016 г. по н. д. № 1575 / 2016 г. на XXI състав на
Административен съд – Пловдив.
Особеностите на конкретния случай
не го разкриват като такъв отличаващ се с по-ниска конкретна степен на
обществена опасност в сравнение с типичните нарушения по чл. 62, ал.1 КТ поради
което и случаят не може да се приеме за маловажен и чл. 28 ЗАНН е неприложим.
При
този изход на спора на основание чл. 63, ал.5 ЗАНН, вр. чл. 37 ЗПП, вр. чл. 27е
НЗПП право на разноски има въззиваемата
страна. Съдът като съобрази предмета на делото и неговата фактическа и правна
сложност, както и начинът на участие на въззиваемата страна чрез писмено
становище и в открито съдебно заседание, протекло с разпит на свидетели, намира, че
справедливият размер на юрисконсултско възнаграждение, който следва да се
присъди възлиза на 100 лв.
По
аргумент от т.6 от
ДР на АПК, вр. чл. 63, ал.5 ЗАНН, вр. чл. 27 ГПК разноските следва да се
присъдят в полза на юридическото лице, разпоредител с бюджетни кредити, в чиято
структура е включен наказващия орган. В случая това е Изпълнителна
Агенция "Главна Инспекция по Труда", която видно от чл. 2 и 3 от
Устройствения й правилник представлява юридическо лице на бюджетна издръжка и
второстепенен разпоредител с бюджетни кредити
към министъра на труда и социалната политика.
Така мотивиран и на основание чл.
63, ал. 1 ЗАНН, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Наказателно постановление 16-002753/23.03.2020г., издадено от Директора на Дирекция „Инспекция по труда“,
гр. Пловдив, с което на „К.и син"
ЕООД е наложена имуществена санкция в размер на 2000 лв.
ОСЪЖДА „К.и син" ЕООД, ЕИК
********* да заплати на Изпълнителна Агенция "Главна Инспекция по
Труда" сумата от 100 лева, представляваща разноски за защита пред районен
съд.
Решението подлежи на обжалване
пред Пловдивски Административен съд в 14-дневен срок от получаване на съобщението
до страните за постановяването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Вярно с оригинала.
С.Д.