Р E Ш
Е Н И Е
№ ...................
/08.04.2021
г.,
гр. Панагюрище
В ИМЕТО НА НАРОДА
Районен съд – Панагюрище, в проведеното на двадесет и втори март две хиляди двадесет и първа година публично съдебно заседание, в състав:
Районен съдия: Магдалена Татарева
при участието на секретаря М. Терзийска разгледа докладваното от съдията гр.д. № 111/2020 г. по описа на съда
Производството е по реда на чл. 439 ГПК
Предявени са от Т.Г.С. съединени под
евентуалност отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК срещу „Е.М.“ ЕООД, с който се
иска да се приеме за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата в
размер на 9088,44 лв. – главница и 6571,12 лева - лихва, поради заплащането й,
под евентуално погасяването й по давност, под евентуалност иска да се приеме,
че ответникът не е материално легитимиран носител на процесните вземания.
Ищецът твърди в исковата молба и
молба-уточнение от 16.03.2020 г., че на 26.03.2007 г. е сключил договор за
предоставяне на потребителски кредит без обезпечение с „Обединена българска
банка“ АД, по силата, на който му бил предоставен кредит в размер на
10 000 лв. с уговорена лихва 14,75 %, която сума е следвало да бъде
издължена на 96 месечни вноски считано от 27.04.2007 г. В исковата молба се
твърди, че ищецът на 28.03.2007 г. превел сума по кредита в размер на 4980 лв.,
а в периода от 26.04.2007 г. до 21.12.2009 г. изплатил сума общо в размер на
3 010 лв. На 28.05.2009 г. получил покана за доброволно изпълнение от ЧСИ П.И., видно от която било образувано изп.
д. № 20098210400275 на основание изпълнителен лист издаден в полза на ОББ АД, в
който били посочени дължими от ищеца суми. В ПДИ се сочело, че спрямо ищецът е
наложен запор на лек автомобил Пежо, който от 27.04.2009 г. не бил негова
собственост. Впоследствие установил, че е наложен запор върху трудовото му
възнаграждение получавано от ЕТ „Пламите – В П “, а в
последствие и от „Радио Сот“ООД, като вследствие на
това са били правени удръжки от трудовото възнаграждение на ищеца. В исковата
молба се твърди, че впоследствие изп. дело било прехвърлено
на ЧСИ П. И под № 20168210405900, поради прехвърляне на служебния му архив,
като тогава ищецът бил уведомен, че взискател по делото
е „Е.М.“ ЕООД. На 11.03.2019 г. на ищеца било съобщено, че е наложен запор на
вземанията, които има. Ищецът твърди, че не е получавал съобщения от цедента, с
които да го уведоми за станалото прехвърляне на вземането. Твърди се, че
предвид датата на образуване на изп. дело и предприетите действия ищецът е
заплатил дължимото на кредитора. Освен това се посочва, че първоначалният
кредитор ОББ е бездействала в продължение на две години, поради което е
следвало изп. дело да се прекрати, като всички извършени последващи изп.
действия са незаконни. Моли се да се постанови решение, с което да се уважи
исковата претенция. Претендират се разноски.
Ответникът, получил препис от исковата молба с приложенията, в законоустановения срок, е представил отговор на исковата молба, в който се излагат доводи за недопустимост на иска, доколкото
се навеждат доводи за заплащане
на процесните суми преди приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание. Излага се, че между ищецът
и ООБ АД е съществувал договор за кредит, като поради неизпълнение
от страна на ищеца банката
се е снабдила с изпълнителен лист. На основание посочения изпълнителен лист е образувано изп.дело № 275/2009 г.
по описа на ЧСИ П.И.. Сочи се, че по силата на договор за покупко-продажба
на вземания банката е продала вземането
предмет на спора на “ЕОС Файнънс“ ООД, за което длъжникът е надлежно уведомен. Впоследствие по силата на договор
за цесия от 29.02.2016 г. ответникът
е придобил процесното вземане от “ ЕОС Файнънс“ ООД, поради което и ответникът се явява кредитор на ищеца. В отговора на исковата молба се сочи, че ищецът следва да се счита за надлежно уведомен за цесията с връчване на препис от отговора на исковата молба. Като се посочва, че уведомяването на длъжника за станалата цесия е без правно значение по отношение на иска с правно
основание чл. 439 ГПК. Навеждат се доводи, че неправилно ищецът счита, че е изтекла погасителната давност по
отношение на процесните вземания,
тъй като давността в изпълнителния процес се прекъсва многократно- с
предприемането на всяко изпълнително
действие. Моли се да се отхвърлят предявените
искове. Претендират се
разноски.
Съдът, като съобрази
доводите на страните и събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира
за установено следното:
Районен съд – Панагюрище е сезиран с иск с правно основание
чл. 439 ГПК, с който се иска да се приеме за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата в общ размер на
15 659,56 лв. от които 9088,44 лв.
– главница и 6571,12 лева - лихва, поради заплащането й, под евентуално погасяването й по давност, за които суми е образувано
изп. дело № 20168210405900 по описа на ЧСИ П.И. рег. № 821 в регистъра на КЧСИ,
респ. дължимост на сумите, за които е издаден
изпълнителен лист от 20.01.2009 г. по ч.гр.д. № 210/2009 г. по описа на Районен
съд – Пазарджик.
От фактическа страна съдът намира следното:
По делото е представен и приет като доказателство
договор за потребителски кредит от 26.03.2007 сключен между ОББ АД и Т.С., по
силата на който банката е предоставила на ищеца сума в размер на 10 000
лв., която кредитополучателя се задължил да върне на 96 бр. месечни вноски ведно с догворената
лихва в размер на 14,75 %.
По делото са представени и приети като
доказателства вноски бележки от ищеца за различни суми с плащания направени към
ОББ АД, като основание е посочено „по
кредит“. Представени са и са приети като доказателства разплащателни ведомости
по трудово правоотношение, от които се установява, че от трудовото
възнаграждение на ищеца са удържани средства по запор в различни размери за
периода от м. юли 2013 г. до м. май 2017 г.
По делото е представен и приет като доказателство
договор за прехвърляне на вземания от 31.10.2011 г. сключен между ОББ АД и „ЕОС
Файнънс“ ООД, от който се установява, че банката е
прехвърлила на цесионера вземанията си към длъжници посочени в Приложени № 1
към договора. В цитираното приложение е посочено задължението на ищеца към ОББ
АД в общ размер на 13 417 лв., от
които 9088 лв. – главница, 656лв. - лихва, 906 – разноски, 2757 лв. –
наказателна лихва. За прехвърленото е уведомен ищецът на 02.06.2012 г., видно
от обратна разписка представена по делото.
По делото е представен и приет като доказателство
договор за продажба и прехвърляне на дългове от 29.02.2016г. сключен между „ЕОС
Файнънс“ ООД и „Е.М.“ ЕООД, с който на цесионера са
прехвърлени вземанията посочени в анексите към договора за цесия, за което е съставено
потвърждение към договора за цесия.
По делото е приобщено изп. д. № 20168210405900 на
ЧСИ П.И., от което се установява, че първоначално изп. дело е било образувано
на 18.03.2009 г. по молба на ОББ АД, въз основа на издаден изпълнителен лист по
ч.гр.д. № 210/2009г. по описа на Районен съд – Пазарджик на основание договор
за потребителски кредит в размер на 9088,44 лв. – главница, ведно със законната
лихва от 19.01.2009 г. до окончателното изплащане на вземането, 665,85 лв. –
договорна и наказателна лихва, както и 627,72 лв. – разноски. По изпълнителното
дело са извършени действия по проучване на имуществото на длъжника, като е
наложен запор върху трудовото възнаграждение получавано от ищеца от ЕТ „Палмите
– В П “. Вследствие на наложения запор са правени плащания от през 2010 г. в
размер на 37,18 лв. През 2011 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение
на ищеца получавано от „Радио сот“ ООД. По
изпълнителното дело е постъпила молба от ОББ, в която е посочено, че процесните
вземания са прехвърлени на „ЕОС файнънс“ ООД, поради
което е направено искане сумите получени след 31.10.2011 г. по изпълнителното
дело да бъдат превеждани на цесионера. Молбата е от 22.02.2012г, като е
последвала молба и от пълномощника на цесионера. Вследствие на което като взискател е конституиран цесионера. От данните по
изпълнителното делото се установява, че на 10.02.2012 г. и 12.03.2012 г. са
направени плащания от „Радио сот“ ООД към съдебния
изпълнител на основание наложения запор. По делото са представени доказателства
за направени плащания от „Радио сот“ ООД на основание
наложения запор върху трудовото възнаграждение на ищеца през 2012 г. и 2013 г.
През м. юли 2013 г. е наложен запор на трудовото възнаграждение на ищеца
получавано от „Асарел – транс“ ООД, вследствие на което по изпълнителното дело
са постъпвали месечни плащания през 2013г., 2014г., 2015г., 2016 г. и 2017 г.
(последното плащане е от 14.07.2017г.), като е извършвано разпределение от ЧСИ
Илиев. По изп. дело е подадена молба от „ЕОС Матрикс“
ООД на основание сключен договор за цесия
за прехвърляне на изпълнителното дело при ЧСИ П. Л. Видно от протокол от
29.11.2016 г. изп. д. № 20098210400275 по описа на ЧСИ П.И. е предадено на ЧСИ П.
Л, а от протокол от 05.12.2016 г. се установява, че в последствие е върнато на
ЧСИ П.И. и е образувано под нов номер № 20168210405900 по описа на ЧСИ П.И..
На 06.02.2019 г. по делото е представена молба от
„Е.М.“ ЕООД, в която е посочено, че вземането на ОББ АД към ищеца е прехвърлено
на „Е.М.“ ЕООД по силата на договор за прехвърляне на вземания от 29.02.2016
г., за вземане в размер на 9088,44 лв. – главница и 6571, 12 лв. – лихви, като
към молбата не са представени доказателства за станалата цесия, но е направено
искане за извършване на конкретни изпълнителни действия. Вследствие на молбата
до ищеца е изпратена покана за принудително изпълнение, както и запорно
съобщение до „Уникредит Булбанк“ АД. С разпореждане от 16.08.2019 г. като
взискател е присъединена държавата на основание удостоверение от НАП за наличие
или липса на задължения. На 29.10.2019 г. е подадена молба от взискателя за
спиране на изпълнителното производство на основание чл. 432, т. 2 ГПК, което
искане е уважено с разпореждане от 29.10.2019 г.
По делото е допуснато и прието заключение по
съдебно-счетоводна експертиза, от което се установява, че за погасяване на
кредита от ищеца за периода от 26.04.2007 г. до 21.12.2008 г. са направени 14
вноски в общ размер на 3010 лв., като след направените плащания и преди
образуване на изп. дело остават дължима главница в размер на 9088,44 лв. и
6571, 12 лв. – договорна лихва. В заключението си вещото лице е посочило, че след
образуване на изпълнителното дело и вследствие на наложените запори върху
получаваното от ищеца трудово възнаграждение
на ОББ АД са преведени 210,88 лв, на „ЕОС Сървисис“ ООД 485,14 лв. а на
„Е.М.“ ЕООД - 4564,25 лв. Вещото лице изрично е посочило, че за сумата от 5260
лв. преведена на последващите цесионери няма информация по делото какво е
погасено. Съдът възприема заключението вещото лице като компетентно
и безпристрастно дадено, дало пълен отговор на всички поставени за решаване
въпроси, поради което при постановяване на съдебния си акт цени фактическите
(доказателствени) изводи, до които вещото лице е достигнало.
В последното по делото съдебно заседание са представени писмени
доказателства от ищеца – информация за сметка за периода от 01.02.2019 г. до
15.03.2021 г., на която е титуляр ищецът С. и по която е наложен запор от ЧСИ П.И..
От представеното писмено доказателство се установява, че на 30.07.2019 г. на
ЧСИ П.И. е преведена сума в размер на 1383,71 лв. и 1261,29 лв. – платежно
нареждане извън банката по запор.
При така установеното от фактическа страна, настоящият съдебен състав от правна
страна намира следното:
При така релевираните твърдения възникването на
спорното право се обуславя от осъществяването на следните материални и
процесуални предпоставки (юридически факти), които следва да бъдат установени
от ищеца: заплащане на сумите, за които е образувано изпълнителното дело под
евентуалност изтичане на пет годишен давностен срок за главното вземане, през
който период давността не е била прекъсвана или спирана, като за вземането за
лихви този срок е три годишен, ответникът не е материално легитимиран носител
на вземането предмет на изпълнителното произвдоство.
На първо място следва да се посочи, че е неоснователно възражението на
ищеца, че ответникът не носител на спорното материално правно. От представени
по делото и приети като доказателства договори за покупко-продажба на вземания
от 31.10.2011 г. и 29.02.2016 г. се установява, че вземането, за което е
издаден изпълнителен лист от 20.01.2009 г. е прехвърлено на ответника. Тук е
мястото да се посочи, че действително по делото не се установи наличие на
валиден договор за цесия сключен между ОББ АД и ответника от 29.02.2016 г., в
каквато насока са изложени доводи от „Е.М.“ ЕООД в молба до ЧСИ П.И. от
31.05.2019г. Но доколкото вземането е прехвърлено на ответника още през 2016 г.
на основание договор за цесия сключен с „Еос Файнънс“ ООД, който не
е оспорен от ищеца Т С., то следва да се приеме, че ответникът е носител
на процесните вземания още от 29.02.2016 г., в
каквато насока са изложените в молба от 06.02.2019 г. доводи на цесионера, като посочването на ОББ АД като цедент очевидно е техническа грешка.
По отношение на искането за установяване недължимостта
на процесното вземане поради заплащане на сумите:
Разпоредбата на чл. 76 ЗЗД
предвижда, че при липса на уговорка между страните за реда на погасяване на
задълженията и ако са налице условията по чл. 76, ал. 1 ЗЗД, изборът на длъжника кое от няколкото еднородни задължения
погасява обвързва кредитора. В случай, че длъжникът не е направил избор,
погасяването задължително се извършва по реда на чл. 76, ал. 1, изр. 2 или изр.
3 ЗЗД. Правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД е установено в интерес на длъжника. По този ред се
погасяват еднородните задължения, включително паричните. Условието е да
съществуват няколко задължения, всяко от които е главно и самостоятелно и е
определено по основание и размер.
За погасяването на паричните задължения приложение намира
специалното правило на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, според което при недостатъчно изпълнение се погасяват най
- напред разноските, след това лихвите и най-после главницата. Условие за
прихващане по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД е съществуването на едно задължение, което се формира от
поне два от посочените елемента.
По отношение на изпълнението на паричните задължения
законът не прави разграничение между различните видове лихви - възнаградителна или обезщетителна,
договорна или законна. Неизпълнението на паричното задължение е винаги забавено
съгласно чл. 81, ал. 2 ЗЗД. Законодателно уредената отговорност на длъжника при
неизпълнение на парично задължение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е съизмерима със законната лихва от датата на забавата без
покана от кредитора, което определя паричните задължения винаги като
лихвоносни, независимо дали в договора има уговорени от страните лихви.
Законната лихва за забава става част от дълга при неплащане на главницата с
настъпване на срока за изпълнение за разлика от договорните възнаградителни
и другите определени в закона обезщетителни лихви,
които са елемент на дълга от момента на възникването му. Всички видове лихви са
акцесорни вземания спрямо вземането за главницата и точното изпълнение на задължението
включва погасяване на главницата и на определените по договора или начислените
до деня на плащането законни лихви. Интересът на кредитора от изпълнението и
принципът на неделимост на плащането в съчетание с коректива на чл. 66 ЗЗД, налагат
тълкуването, че разпоредбата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД предвижда еднаква поредност за плащане на всички видове
лихви. Правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД отчита интереса на кредитора - първо да се погасят лихвите,
а непогасената главница да продължи да се олихвява, както и предвид уредената
по-кратка погасителна давност за вземанията за лихви по чл. 111, б.
"в" ЗЗД в сравнение с общата погасителна давност за
главницата (така и в т. 1 от Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по
тълкувателно дело № 3/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС).
В конкретния случай предмет на делото са сумите по издадения изпълнителен
лист от 20.01.2009 г. по ч.гр.д. № 210 по описа на 2009 г. на Районен съд –
Пазарджик. Доколкото не са налице твърдения и съответни доказателства, че
длъжникът е възразил по отношение на издадената заповед за незабавно
изпълнение, то следва да се приеме, че размерът и основанието на сумите
присъдени с нея са неоспорени от длъжника, респ. с изтичането на сроковете
предвидени в чл. 414 ГПК и чл. 419 ГПК са преклудирани
възражениета на длъжника Т по отношение дължимостта на сумите.
Ето защо следва да се приеме, че изп. дело пред ЧСИ П.И. е образувано за
вземания в размер на 9088,44 лв. – главница по договор за кредит, ведно със
законната лихва от 19.01.2009 г. до окончателното изплащане на вземането,
665,85 лв. – лихва и 627, 72 лв.- разноски.
От събраните по делото доказателства се установява, че след образуване на
изпълнителното производство и в резултата на направените плащания на основание
наложените запори върху трудовото възнаграждение на ищеца на взискателите по изпълнителното производство е преведена
сума в общ размер на 5260, 23 лв.
Съобразно разпоредбата на чл. 76 ЗЗД и с оглед изложеното по-горе следва да
се приеме, че с посочената сума са погасени разноските в размер на 627,72 лв.,
лихвата в размер на 665,85 лв. (в общ размер на 1293,57 лв.), която сума е
събрана по изпълнителното дело до 18.09.2014г. До този момент – 18.09.2014 г.
натрупаната законна лихва е в 5475,80 лв. върху главницата от 9088,44 лв. за
периода от 19.01.2009г. до 18.09.2014г. Със
сумите постъпила по сметка на ЧСИ след 18.09.2014 г. е започнало погасяването
на вземането за законна лихва, като същата не е погасена изцяло чрез плащане
към 14.07.2017 г. когато е направено последното плащане от работодателя на
ищеца – „Асарел – Транс“ ООД, към който момент
размерът на законната лихва е 8075 лв., а общо преведените суми към ЧСИ,
съобразно заключението на експертизата е
в размер на 5260,23 лв., т.е. след погасяване на разноските и договорните лихви
остава сумата в размер на 3966,66 лв., с която е погасена законната лихва за
периода от 19.01.2009 г. до 31.01.2013 г. вкл.
Ето защо следва да се приеме, че ищецът дължи на ответника заплащане на
сума в размер на 9088,44 лв. – главница ведно със законната лихва от 01.02.2013
г. до окончателното изплащане на вземането.
В последното по делото съдебно заседание бяха представени доказателства от
ищеца, че по сметка на ЧСИ П.И. е преведена сума в размер на общо 2645 лв., на
основание наложен запор, т.е. с тази сума следва да се приеме, че съобразно
правилата на чл. 76 ЗЗД е погасено част от задължението за законна лихва за
периода от 01.02.2013 г. до 31.12.2015 г. С оглед всичко това съдът намира, че
след направените погашения от длъжника ответника е процесуално легитимиран
носител на вземане в размер на 9088,44 лв. – главница ведно със законната лихва
от 01.01.2016 г. до окончателното изплащане на
вземането
По отношение на иска за установяване погасяване на сумите по давност, съдът
намира следното:
Доколкото претенцията е предявена под евентуалност и с частичната
неоснователно на иска за погасяване на вземанията чрез плащане съдът намира, че
са настъпили процесуалните предпоставки за разглеждане на иска предявен под
евентуалност.
Съгласно разпоредбата на чл. 110 ЗЗД с изтичане на петгодишна давност се
погасяват всички вземания, за които
законът не предвижда друг срок. В конкретния случай се иска да се приеме за
установено недължимостта на сумата в размер на 9088,44 лв. главница,
чийто давностен срок е петгодишен (арг. чл. 110 ЗЗД),
като давностния срок на вземането за законна лихва е тригодишен на основание изричната разпоредба
на чл. 111 б „в“ ЗЗД.
Съобразно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо. В конкретния случай видно от данните по делото
процесното вземане е било изискуемо към
дата 16.10.2008 г., Съгласно
разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД с предприемане на принудително изпълнение
давността се прекъсва, като текстът на чл. 117, ал. 1 ЗЗД предвижда, че от
прекъсването на давността започва да тече нова давност.
Със задължителните разяснения дадени с т. 10 на
Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълкувателно дело № 2/2013 ОСГТК,
ВКС е посочено кои действия на принудително изпълнения са от естеството да
прекъснат давността, а именно: искането да бъде приложен конкретен изпълнителен
способ прекъсва давността, посочен в молбата за образуване на изпълнителното
производство, като в мотивите на тълкувателното решение е посочено, че в молбата
може да е направено възлагане по см. на чл. 18 ЗЧСИ, защото съдебния изпълнител
е длъжен да го приложи, но прекъсването е от дата на налагане на способа,
насочването на изпълнение чрез налагане на запор, възбрана, присъединяване на
кредитор, извършването на опис и оценка на вещ, насрочването и извършването на
продан. Прието е също, че при изпълнителния процес давността се прекъсва
многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с
извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. В
цитираната точка на тълкувателното решение изрично е посочено, че при
прекъсване на давността, нова давност започва да тече от предприемането на
последното по време изпълнително действие. С посочената точка се приема, че
когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание
чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. В доктрината и съдебната практика е трайно установено
разбирането, че прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция” настъпва по силата на закона, а съдебният
изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване,
когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Без
правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на
принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на
изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала да
тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.
В конкретния случай от данните по делото се
установява, че изпълнителното производство да е образувано на 18.03.2009 г., с
молба, в която е посочен конкретен изпълнителен способ, последваща
молба, с която е направено отново искане за налагане на конкретен изпълнителен
способ е подадена на 25.11.2009 г., като съобщението за налагане на запор върху
трудовото възнаграждение на длъжника е връчено на 15.12.2009г. като месеците
март 2010 г., април 2010 г., май 2010 г., юли 2010 г., август и октомври 2010
г. са направени плащания от работодателя към ЧСИ на основание наложения запор.
На 06.04.2011 г. е подадена молба от взискателя
(преди прехвърляне на вземането на „Еос Финанс“ООД), с която е поискано налагане на конкретен
изпълнителен способ, като на 30.11.2011 г. на работодателя „Радио Сот“ ООД е връчено запорно
съобщение вследствие на което на длъжника С. е наложен запор върху получаваното
трудово възнаграждение. На основание който през м. февруари, м. март, април,
юни 2012 г. са извършени преводи в полза на ЧСИ. На 16.07.2013 г. на
работодателя „Асарел - Транс“ ООД е връчено запорно съобщение вследствие на което на длъжника С. е
наложен запор върху получаваното трудово възнаграждение. На основание
който за периода от 21.08. 2013г., до
14.07.2017г. ежемесечно са извършени преводи в полза на ЧСИ, като от
14.07.2017г. е започнала да тече нова петгодишна давност по отношение на
вземането за главница, доколкото това е последното надлежно извършено действие
прекъсващо давността. Исковата молба е предявена на 09.04.2019г. пред Софийски
районен съд, към който момент не е бил изтекъл предвиденият в закона давностен срок, нито срока предвиден в разпоредбата на чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК, респ. не е била настъпила перемпция.
Тук е мястото да се посочи, че настоящия съдебен
състав намира, че давността се е прекъсвала всеки месец с всяко плащане
извършено от работодателя на основание наложените запори върху трудоворо възнаграждение на ищеца. Както бе посочено,
според Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. по тълк.д.
№ 2/2013г. на ОСГТК на ВКС съгласно чл.116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с
предприемането на действия за принудително изпълнение, поради което в
изпълнителното производство за събиране на парични вземания давността се
прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на
определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е
поискано от взискателя или е предприето по инициатива
на ЧСИ по възлагане от взискателя съгласно чл.18,
ал.1 ЗЧСИ/. В т.10 от Тълкувателното решение са изброени примерно действия по
принудителното изпълнение, прекъсващи давността: насочването на изпълнението
чрез налагане на запор или възбрана; присъединяването на кредитор; възлагането
на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на
вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени
лица. Съобразно задължителните разяснения в Тълкувателното решение, в
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на
всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително
действие, изграждащо съответния способ. Както е посочено по – горе, по своята правна
същност запорът върху вземане на длъжника от трето лице е способ в
изпълнителното производство за удовлетворяване на взискателя.
Постъпването на суми от наложения запор по изпълнителното дело представляват
плащания от трето лице в резултат на извършени изпълнителни действия от
конкретно посочен изпълнителен способ. В този смисъл всяко постъпление на суми
е реализиране на изпълнителния способ, като поддържането на висящността
на изпълнителния процес по този начин от страна на взискателя
прекъсва погасителната давност, както и срока по чл.433, ал.1, т.8 ГПК – така и
Определение № 731 от 18.12.2018 г. постановено по т.д. № 1325/2018 г. по описа
на Второ отделение на търговска колегия на ВКС.
Ето защо, предявеният иск се явява частично
основателен за сумата в размер на 665,85 лв. –договорна лихва и 627,72 лв.
разноски, както и за законна лихва върху сумата от 9088,44 лв. за периода от
19.01.2009 г. до 31.12.2015 г. основателен и като такъв следва да се уважи за
тази част.
По отношение на разноските:
При този изход на
делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат
присъдени разноските по делото, които са
своевременно поискани, като са представени доказателства, че са реално сторени
л. 81 от делото. Ищецът претендира заплащане на сумата в размер на 1500 лв.–
възнаграждение за един адвокат, и 666,38 лв. – ДТ и 200 лв. – депозит за вещо
лице. В законоустановения преклузивен срок – още с
отговора на исковата молба е направено възражение от ответника по реда на чл.
78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Съгласно разпоредбата на чл. 78,
ал. 5 ГПК, когато заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е
прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото,
съдът може да присъди по-нисък размер на разноските в тази част, но не по-
малко от минималния определен размер съобразно чл. 34, ал. 1 Закона за
адвокатурата във вр. с Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, който в конкретния случай съобразно чл. 7, ал. 2,
т. 4 от Наредбата е в размер на 1108,65 лв.
Съгласно трайно установената
съдебна практика правната сложност е предпоставена от броя и основанието на
исковете, вида и обхвата на противопоставените възражения на ответника,
съдържанието и броя на въведените в спора факти и обстоятелства от всяка от
страните, правните институти, приложими при разрешаването на спора, относима
задължителна съдебна практика, а фактическата – от необходимите за доказване и
обосноваване тезите на страните процесуални действия, в съответствие с
въведените за относими факти и обстоятелства, вкл. необходимите за преодоляване
защитата на противната страна процесуални действия и продължителността на
производството. В конкретният случай, настоящият съдебен състав счита, че делото
се отличава с по -висока фактическа и правна сложност от тази за съответния вид
дела, по делото са проведени множество открити съдебни заседания, като са
събрани писмени доказателства - копия на изпълнителни дела, които се отличават
с голям обем, като е изслушана и ССчЕ. Освен това
спорните между страните факти и обстоятелства са много на брои с оглед
предявените искове под евентуалност. Следователно, фактически осъществилите се,
необходими процесуални действия, наред с изначално очакваното съдържание на правния
спор, с оглед предмета му и основанието на иска, както и съдържанието на
защитата в съответната фаза на съдебното производство обосновават извода за
присъждане на адвокатски хонорар над предвидения в Наредбата № 1 от 09.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Предвид изложеното съдът счита,
че на ищеца следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер над
минималния предвиден в Наредбата, а именно в размер на претендирания
от 1500 лв.
Ето защо ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищеца сумата, съобразно уважената част от исковите
претенции в размер на 938,03 лв. – представляваща разноски направени пред
настоящата инстанция, от които 594,67– възнаграждение за един адвокат и 264,18 лв.- заплатена държавна и 79,28 лв.
депозит за вещо лице.
На основание чл. 78, ал. 3 ищецът
следва да бъде осъден да заплати на ответника направените по делото разноски за
юрисконсултско възнаграждение определено в размер на
300 лв., съобразно отхвърлената част от исковите претенции, което е в размер на
181,06 лв.
Мотивиран от изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 439 ГПК, че Т.Г.С.
ЕГН: ********** с адрес: *** НЕ ДЪЛЖИ на „Е.М.“ ЕООД ЕИК:********* със седалище и адрес на
управление:***-6 сумата в размер на 665,85 лв. –договорна лихва и 627,72 лв.
разноски, както и за законна лихва върху сумата от 9088,44 лв. за периода от
19.01.2009 г. до 31.12.2015 г., поради погасяването им чрез плащане, за които
суми е издаден изпълнителен лист от 20.01.2009
г. по ч.гр.д. № 210/2009 г. по описа на Районен съд- Пазарджик, ОТХВЪРЛЯ иска в
частта, с която се иска да се приеме за установено, че Т.Г.С. не дължи на „Е.М.“ ЕООД ЕИК:********* сумата в размер на 9088,44 лв. –
главница ведно със законната лихва от 01.01.2016 г.
до окончателното изплащане на вземането, за което е издаден изпълнителен лист от
20.01.2009 г. по ч.гр.д. № 210/2009 г. по описа на Районен съд- Пазарджик, поради погасяването му чрез
плащане и по давност.
ОСЪЖДА, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, Е.М.“ ЕООД ЕИК:********* със седалище и адрес на
управление:*** да заплати на Т.Г.С. ЕГН: ********** сумата в
размер на 938,03
лв. – представляваща разноски
направени пред настоящата инстанция.
ОСЪЖДА, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, Т.Г.С. ЕГН: ********** да заплати на Е.М.“ ЕООД ЕИК:*********
със седалище и адрес на управление:*** умата в размер на
181,06 лв. – представляваща разноски направени пред настоящата инстанция.
Решението
подлежи на обжалване в двуседмичен срок, от
връчването му на страните, пред Окръжен съд – Пазарджик, с въззивна
жалба.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: