СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI "Е" въззивен състав, в публично съдебно
заседание на деветнадесети април през две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
при участието на
секретаря Елеонора Г., разгледа докладваното от мл. съдия Миразчийска въззивно гражданско дело № 15472 по описа на съда за
2018 г. и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 447369 от 10.07.2018 г., постановено по гр.д. № 73027/2016 г. по
описа на СРС, ГО, 72 състав, е осъден В.С.П. да заплати на „ИЕ Е.С.Б.” ЕАД
на основание чл. 220, ал.1 КТ сумата
от 4438.71 лв. за неспазен срок на предизвестие, ведно със законната лихва
считано от 14.12.2016 г. до изплащането й.
Срещу решението е подадена въззивна
жалба в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от ответника В.С.П.. Във въззивната
жалба се излагат доводи за неправилност на първоинстанционното решение. Твърди
се, че работодателят не е възразил срещу неспазения срок на предизвестието и е
издал заповед за прекратяване на правоотношението, въпреки че служителят не е
заплатил дължимото обезщетение към датата на издаване на заповедта или
прекратяване на правоотношението. Аргументира, че с това си действие
работодателят се е съгласил служителят да напусне работа на 25.05.2016 г.
Поддържа, че ако сумата по чл. 220 КТ не се заплати, прекратяване на трудовия
договор не настъпва и срокът за предизвестие трябва да се отработи.
Ответникът по
жалбата в законоустановения срок е депозирал отговор на въззивната жалба, с
който я оспорва като неоснователна.
Софийски градски съд,
след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал.
1 ГПК и е процесуално допустима.
СРС е сезиран с осъдителен иск с правно
основание чл. 220 от КТ.
Съгласно чл. 220, ал. 1 КТ, страната,
която има право да прекрати трудовото правоотношение с предизвестие, може да го
прекрати и преди да изтече срокът на предизвестието, при което дължи на другата
страна обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за неспазения
срок на предизвестието.
Видно от твърденията в отговора на
исковата молба и въззивната жалба между страните по делото е безспорно
обстоятелството, че е съществувало трудово правоотношение, възникнало въз
основа на сключен трудов договор на 23.03.2016 г., по силата на който ответникът
е бил служител на длъжността
„счетоводител“, а ищецът е работодател. Няма спор между страните и видно от
представения по делото трудов договор същият е уговорен с шестмесечен срок на
изпитване, уговорен в полза на работодателя и тримесечно предизвестие за
служителя. Въззивният съд намира, че срокът на предизвестието е уговорен в
законоустановените норми в КТ.
От приетата като писмено доказателсвто по
делото молба-предизвестие от 17.05.2016
г. се установява, че ответникът уведомил ищеца като работодател, че считано от
25.05.2016 г. прекратява трудовото правоотношение между тях.
По делото е представена Заповед №
121/20.05.2016 г., издадена от ищцовото дружество за прекратяване на трудовото
правоотношение със служителя на основание гореописаното предизвестие.
Неоснователно е възражението на
въззивника, че за да се прекрати трудовия договор от служителя без спазване
срока на предизвестие същият следва да заплати на работодателя дължимото
обезщетение по чл. 220 от ГПК преди прекратяването. В случаите, когато по
силата на закона страната може да прекрати трудово правоотношение с отправяне
на предизвестие, според чл. 335, ал. 2, трудовият договор се прекратява с
изтичане на срока на предизвестието, а при неспазването на срока на
предизвестието – с изтичане на съответната част от срока на предизвестието.
Неспазването на срока на предизвестието означава, че някоя от страните по
трудовото правоотношение решава да не изчака неговото изтичане, а то да бъде
прекратено преди този момент. Ако страната в трудовото правоотношение реши да
се възползва от тази законова възможност, то трудовият договор се прекратява в
деня на изтичане на тази част от срока на предизвестието, който страната,
поискала прекратяването на договора преди изтичането на срока на
предизвестието, е посочила. Следователно, меродавен е моментът на
прекратяването на трудовото правоотношение, посочен от страната, която е
поискала прекратяването му чрез незпазване срока на предизвестието. В случай,
че предизвестие по силата на закона се дължи, но страната заяви, че не желае
срокът да бъде спазен изобщо, то трудовото правоотношение се прекратява в
момента на достигане на изявлението до другата страна, или в момента, който
страната е определила като дата на прекратяване на трудовото правоотношение и
страната дължи заплащане на обезщетение по чл. 220 КТ. Както приема
постановеното по реда на чл. 290 ГПК за уеднаквяване на съдебната практика Решение
№ 413 по гр.д. № 1804 за 2009 г. на ІV ГО, неспазването на срока на
предизвестие има значение единствено относно дължимостта на обезщетението за
неспазен срок за предизвестие. В този смисъл е и Решение № 873 от 18.01.2011 г. на
ВКС по гр. д. № 1757/2009 г., IV г. о., ГК, постановено също по реда на чл. 290
от ГПК. От материалноправна гледна точка правопрекратителният ефект настъпва с
изтичане на срока на предизвестието (когато се отработи) или от момента на
достигане на волеизявлението, че работникът няма да спази този срок, а ще
заплати чл. 220 КТ. Самото заплащане на обезщетението не е елемент от
фактическия състав на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение
по чл. 326 КТ.
Разпоредбата на чл. 335, ал. 1, т. 2 от КТ
регламентира кога се прекратява трудовото правоотношение при неспазване на
срока на предизвестието, а именно – с изтичане на съответната част от срока на
предизвестието. За прекратяването на правоотношението не е поставено законово
изискване обезщетението по чл. 220 КТ да бъде реално заплатено, а е посочено,
че за работодателя възниква правото на вземане за обезщетението по чл. 220 КТ.
По отношение на размера на обезщетението, настоящият
състав намира, че доколкото липсват изложени аргументи във връзка с
правилността на обжалваното решение, то същото с оглед пределите на въззивния
контрол, очертани в чл. 269 от ГПК, следва да бъде потвърдено.
Съобразно обстоятелството, че правните съждения, до
които въззивната инстанция е достигнала, изцяло съответстват на крайните правни
изводи на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва на основание чл.
271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК да бъде потвърдено, а въззивната жалба –
оставена без уважение.
По
разноските:
При този изход на правния спор право на разноски за
въззивното производство има ответникът по въззивната жалба, но такива няма
доказателство да са сторени.
С оглед на цената на иска въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл.
69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 447369 от 10.07.2018 г.,
постановено по гр.д. № 73027/2016 г. по описа на СРС, ГО, 72 състав.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.