Р Е Ш Е Н И Е
№ ………………../……...07.2021 г., гр.София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГO, IV-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на петнадесети
декември през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
ЙОАНА ГЕНЖОВА
при участието на секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от съдия Генжова
в.гр.дело № 417 по описа за 2020 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение от 17.07.2019г., постановено по
гр.д. №24440/2018г. по описа на СРС, 58 състав, е осъдено на основание чл.200
от КТ във вр. с чл.52 от ЗЗД „М.Б.“ ЕООД да заплати
на П.С.Н. сумата от 23 300 лева – неимуществени вреди от трудова
злополука, ведно със законната лихва от датата на злополуката 24.03.2017г.,
като е отхвърлен искът над посочения до пълния размер от 68000 лева като
неоснователен и погасен с прихващане в размер на 1700 лева – заплатено
обезщетение от З. „А.Б.“ по договор за застраховка „трудова злополука“. Осъдено
е на основание чл.78, ал.6 от ГПК „М.Б.“ ЕООД да заплати по сметка на СРС
държавна такса в размер на 932 лева в едномесечен срок от влизане на решението
в сила, като представи вносния документ. Осъдено е на основание чл.38, ал.2 от
ЗА във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК „М.Б.“ ЕООД да заплати
на адв. В.Т. П.определено от съда адвокатско
възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ в размер на 1229 лева.
Осъден е на основание чл.78, ал.3 от ГПК П.С.Н. да заплати на „М.Б.“ ЕООД
разноски за адвокатска защита, пропорционално на отхвърления размер на искове
от 1900 лева, като е отхвърлена претенцията в останалата част. Решението е
постановено при участие на трето лице – помагач на страната на ответника З. „А.Б.“
АД.
Постъпила е въззивна
жалба от ищеца в производството П.С.Н., чрез пълномощника адл.
В.Т., срещу първоинстанционното решение в частта, с
която е отхвърлен предявения иск за разликата над сумата от 23300 лева до
пълния претендиран размер от 68000 лева. Излагат се
оплаквания, че решението в обжалваната част е неправилно поради противоречие с
материалния, процесуалния закон и необоснованост. Жалбоподателят счита за
правилен извода на първоинстанционния съд за
неоснователност на възражението за груба небрежност. Излага доводи, че предвид
механизма на инцидента, а именно, че кракът на пострадалия е прегазен от
електрокар, приближаващ го безшумно в гръб, не може да бъде вменена вина на
ищеца, тъй като операторът е следвало да регистрира присъствието на своя колега
и да намали скоростта на движението на електрокара с възможност да спре, а не
да се опитва да го заобиколи. По отношение на вредите
счита, че правилно първоинстанционният съд е
констатирал, че се касае за тежко травматично увреждане – разкъсно-контузна
рана на втори, трети и четвърти пръст на дясно ходило, които са размачкани, със
стърчащи от пръстите костни фрагменти и откъсване на петия
пръст (кутрето) на ходилото, който е с открита конваксация
(размачкване), както и, че откритите рани са създавали сериозна опасност от
инфекция и от неправилно зарастване на костите. Правилно било кредитирано също
така заключението на СМЕ за извършените хирургични интервенции, както и
правилно бил констатиран периода на възстановяването. Излага доводи, че първоинстанционния съд не е взел предвид установени по
делото обстоятелства, че до м. септември 2018г., година и половина след
травмата ищецът можел да ходи едва няколко десетки метра без помощни средства,
въпреки няколкото цикъла на физиотерапия, един от
които в болница, получавал болки при леко натоварване и оток, имал затруднена
походка. Посочва, че и досега оплакванията на ищеца продължават, като същият
имал накуцваща походка, ограничен обем на движение на пръстите на десния крак и
невъзможност за бързо придвижване или натоварване. Изпитвал болка и подуване на
стъпалото на десен крак при ходене на дълги разстояния, като уврежданията били
трайни и необратими, дължащи се на промените в самия крак. Поддържа, че
определеният от първоинстанционния съд размер на обезщетението
от 25000 лева е крайно недостатъчен, за да се овъзмездят
претърпените от ищеца вреди. Жалбоподателят излага доводи, че обезщетението би
било в справедлив размер ако покриваше единствено болките и страданията на
ищеца за периода от злополуката до приключването на неговото лечение през м.
септември 2018г., но отрицателните последици не се изчерпват с тези 18 месеца
на болки и страдания. Поддържа, че в резултат от тежката травма и увреждането
на сухожилията на четирите пръста на десния крак, ищецът ще има накуцваща
походка до края на живота си, ще се придвижва забавено, предимно на къси
разстояния, ще търпи болки и подуване на крака, като основната функция на
десния му крак е със сериозни нарушения. Излагат се аргументи, че смущенията
при ходене са страдания, които трайно и съществено понижават качеството на
живот на пострадалия. Освен намалена възможност за реакция при екстремни
ситуации, те означавали намалена мобилност и работоспособност, намалено
самочувствие и самооценка, отразявали се на ищеца сега и при всеки един случай
за в бъдеще. Излагат се доводи, че определеният размер на обезщетението не е
съобразен със съдебната практика при сходни казуси. С оглед изложеното моли първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната
част и предявеният иск да бъде уважен в пълния му предявен размер от 68000
лева. Претендира разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е
постъпил писмен отговор на жалбата на ищеца от насрещната страна „М.Б.“ ЕООД.
Постъпила е въззивна
жалба и от ответника в производството „М.Б.“ срещу първоинстанционното
решение в частта, с която предявеният иск е уважен за сумата над 6000 лева до
пълния присъден размер от 23300 лева. В жалбата се излагат оплаквания, че в
обжалваната част решението е необосновано и неправилно, преценката по чл.12 от ГПК е в нарушение на закона и в резултат на това било постановено частично
несправедливо решение. Жалбоподателят счита, че неоснователно първоинстанционният съд е отхвърлил възражението му за
прихващане с платена сума в размер на 2766 лева на лечебното заведение МБАЛ „Скин системс“ ЕООД, в което
ищецът е бил настанен непосредствено след злополуката. Поддържа, че ищецът е съпричинил злополуката, като е действал при груба
небрежност – излязъл е от управлявания от него кар
невнимателно, екстрено и много бързо без възможност на другия водач да реагира.
Навежда твърдения, че причината за злополуката е, че ищецът е спрял
управляваната от него ел. количка екстрено бързо и от инерцията не е успял да
задържи тялото си в количката, т.е. на мястото за управляването й, а в момента
на рязкото спиране е изхвръкнал по посока на движението на количката и, за да
не падне, започнал да тича. Така внезапно и неочаквано от никого се озовал пред
движещия се високоповдигач, управляван от Г.Т.Я.. Според протокол за
разследване на трудова злополука от 31.03.2017г. причината за злополуката била
неправилно паркиране в улицата от ищеца и неправилно движение от негова страна
– без да се огледа. Били направени всички инструктажи на работника и
работодателят бил изряден. Поради това, като неправилно спрял/паркирал в
улицата управляваното от него съоръжение и не се огледал, ищецът проявил
небрежност, която и най-небрежният складов работник не би проявил. Поради това
счита за необоснована и неправилна преценката на първоинстанционния
съд, че не е налице съпричиняване на злополуката от
ищеца със заявените 25%. С оглед изложеното моли решението да бъде отменено в
обжалваната част и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде
отхвърлен за разликата над сумата от 6000 лева до пълния присъден размер от
23 300 лева. Претендира разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил
писмен отговор на жалбата на ответника от насрещната страна П.С.Н., чрез
пълномощника адв. В.Т., с който жалбата се оспорва
изцяло. Излагат се съображения, че не е установено по делото направеното
възражение за груба небрежност от страна на служителя. Не било проведено
доказване от страна на работодателя за спазване на задължението му за
осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд. Противоправно
било поведението на водача на електроповдигача, който следвало да бъде в
готовност да спре безопасно, поради това, че се придвижвал много тихо и без
звукова сигнализация, а колегата му бил с гръб към него и не го виждал. Карът, управляван от работника Я., не произвеждал
необходимите звукови сигнали, както и не разполагал със система за аварийно
спиране. Не било опровергано от работодателя изложеното в исковата молба
твърдение, че служителят Я.е неправоспособен водач. Не било проведено обучение
на ищеца по правилата за осигуряване на безопасни и здравословни условия на
труд и същият бил допуснат да извършва трудова дейност без полагане на изпит
върху тези правила в противоречие с нормативната уредба. Не бил проведен и
инструктаж на работното място. Оспорва твърденията на работодателя за наличие
на поведение, представляващо груба небрежност. С оглед изложеното моли
решението да бъде потвърдено в осъдителната му част.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивните жалби са подадени в срок, от легитимирани страни,
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и са процесуално допустими.
Съгласно
разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от
ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС.
Постановеното
решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд е сезиран с предявен иск с основание чл. 200, ал. 1 от КТ за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 24.03.2017
г. и с искане за заплащане на законна лихва за забава върху дължимото
обезщетение от деня на увреждането до заплащане на обезщетението.
Съобразно
изложеното с исковата молба и отговора по чл. 131
от ГПК, спорни между страните са били фактите от състава на чл. 200 и чл. 201
от КТ, отнасящи се до съпричиняване на
вредоносния резултат от ищеца в следствие на проявена от него груба небрежност
при неспазване на правилата за безопасно полагане на труд, и размера на
справедливото обезщетение за неимуществени вреди.
Първоинстанционният съд е изложил фактически и правни изводи, след
преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства и заключения на
съдебно-медицинска експертиза, като е приел, че са се доказали предпоставките
за ангажиране отговорността на ответника като работодател за обезщетяване на
причинените болки и страдания на ищеца вследствие на трудова злополука,
настъпила на 24.03.2017 г., че ищецът не е съпричинил
вредоносния резултат и не е допуснал груба небрежност, нито нарушение на
технологичните правила, определил е сумата от 25 000 лв. като справедливо
обезщетение за претърпяното от ищеца травматично увреждане предвид характера и
степента му, продължителността на лечението, както и отраженията върху
ежедневния комфорт, като съгласно чл. 200, ал. 4 КТ, е приспаднал платеното
застрахователно обезщетение в размер на 1700, при което е определил окончателен
размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди в размер на от 23 300
лева.
Въззивният съд споделя тези фактически констатации и правни
изводи, и съгласно чл.
272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното
решение, без да е нужно да ги повтаря, с изключение на частта за определен като
справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди в размер на 25 000
лева.
По направените
оплаквания с въззивните жалби следва да се добави
следното:
Оплакването на
ищеца относно размера на обезщетението по критериите по чл. 52 от ЗЗД, въззивният съд намира за основателно.
Съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства, гласни
такива, и заключението на приетата СМЕ сочат, че определената от първоинстанционния съд сума от 25 000 лв. не се явява
адекватна на установеното травматично увреждане, проведеното двукратно оперативно лечение, продължителният
възстановителен период, както и намалената трудова перспектива на ищеца.
Предвид на всички обсъдени по делото в тяхната съвкупност доказателства следва
да се приеме за установено, че процесната трудова
злополука е имала изключително негативен ефект върху физическото и психическото
състояние на ищеца, който е преживял силни болки и страдания, както и
значителен емоционален дискомфорт и допълнителни
неудобства, свързани с нормалното му ежедневие в периода на проведеното
лечение. Преценявайки тежестта на увреждането, неговият интензитет, периода на
възстановяване и факта, че съгласно кредитираното заключение на СМЕ опорната
функция на крака е възстановена и ограниченият обем на активното свиване на
2-5-ти пръсти на дясно ходило няма да се отрази на опорно-двигателната система
на пострадалия и на целия организъм, и с оглед обществения критерий за
справедливост и съдебната практика, намира, че заместващото обезщетение за
преживените от ищеца болки и страдания следва да бъде определен в размер на
сумата от 32 000 лв. В този смисъл оплакването на ответника, че размерът на
обезщетението е несправедливо завишен от първоинстанционния
съд, се явява неоснователно.
По своевременно
направеното с писмения отговор на ответника възражение и на основание чл.200,
ал.4 от КТ от така определеното обезщетение следва да бъде приспадната сумата,
получена от ищеца по застраховка за трудова злополука в размер на 1700 лева, за
която няма спор по делото, и остава дължима разлика от работодателя в размер на
30200 лева, за която искът за неимуществени вреди се явява основателен и
доказан и подлежи на уважаване, или за още 7000 лева над присъдените с
обжалваното решение.
Досежно спорния по делото въпрос дали ищецът е допринесъл за
злополуката, като е допуснал груба небрежност при изпълнение на служебните си
задължения, съдът счита за правилен извода на първоинстанционния
съд, че поддържаното от ответника възражение за съпричиняване
по смисъла на чл.
201, ал. 2 от КТ е неоснователно.
Нормата на чл.
201, ал.2 КТ предвижда, че отговорността на работодателя може да се намали,
ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност.
Съпричиняване по смисъла на чл. 201,
ал.2 КТ е налице, когато пострадалият работник или служител е предвиждал
настъпването на неблагоприятните последици, но се е надявал, че няма да
настъпят или че ще ги предотврати. Не всяко нарушение на правилата на
безопасност на труда от пострадалия съставлява основание за намаляване на
обезщетението, а само това, при което е налице виновно допринасяне от страна на
пострадалия за настъпване на увреждането, при подчертано субективно отношение (груба небрежност)
– в този смисъл решение от 14.01.2010 г. по гр. д. № 298/2009 г. ІV г., решение
№ 348 от 11.10.2011 г. по гр. д. № 387/10 г. на IV г. о. ВКС.
По делото не е
установено ищецът при изпълнение на трудовите си функции да е допуснал груба
небрежност, която се приема в случаите, когато е доказано, че работникът не е
положил грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка. Съобразно
установената съдебна практика относим досежно преценката за наличие на основание за намаляване
отговорността на работодателя е единствено фактът дали извършените от работника
действия представляват груба небрежност, като тежестта за доказване на това
обстоятелство е на работодателя. В конкретната хипотеза доказателства в този
смисъл няма ангажирани, поради което се налага извода за липсата на основание
за приложение на разпоредбата на чл.
201, ал. 2 от КТ, респективно не са доказани основанията в закона за
намаляване отговорността на работодателя с оглед поведението на пострадалия във
връзка с настъпване на събитието.
Поради изложеното и предвид частичното несъвпадане на
изводите на двете съдебни инстанции относно размера на дължимото обезщетение, въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение е неправилно и следва да бъде отменено в частта, с която предявеният
иск е отхвърлен за разликата над сумата от 23 300 лева до размер на сумата
от 30 300 лева, като на ищеца бъдат присъдени още 7000 лева обезщетение за
претърпени неимуществени вреди от настъпилата трудова злополука, ведно със законната
лихва, считано от датата на увреждането – 24.03.2017г., като решението следва
да бъде отменено и в частта, с която в полза на ответника са присъдени разноски
над сумата от 1716 лева до пълния присъден размер от 1900 лева.
По разноските:
При този изход на
спора в полза на процесуалния представител на въззивника
– ищец в производството следва да бъдат присъдени на основание чл.38, ал.2 от
ЗА разноски за осъществена безплатна правна помощ пред първата инстанция в
размер на още 241,22 лева, както и разноски за процесуално представителство по
подадената въззивна жалба в размер на 299,36 лева, съобразно
уважената й част, и за защита по подадената от насрещната страна въззивна жалба в пълния претендиран
размер със списъка по чл.80 от ГПК – 1049 лева, тъй като тази жалба е приета за
неоснователна от въззивния съд, или общо 1348,36 лева
за въззивното произвоство.
На въззивника – ответник в производството също се
дължат разноски, съразмерно с отхвърлената част от жалбата на въззивника ищец, като с оглед обстоятелството, че в
представените документи за заплатено адвокатско възнаграждение и списък по
чл.80 от ГПК не е направено друго разграничение, въззивният
съд приема, че половината от заплатеното възнаграждение е за процесуално
представителство по подадената от страната въззивна
жалба, а другата половина е за защита по подадената въззивна
жалба от насрещната страна, или в полза на въззивника
– ответник следва да бъдат присъдени разноски за процесуално представителство
пред въззивната инстанция в размер на 1058,40 лева,
съобразно отхвърлената част от жалбата на насрещната страна. Възраженията на
страните за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна
съдът намира за неоснователни, с оглед фактическата и правна сложност на делото
и обема на извършените от пълномощниците на страните
процесуални действия.
По изложените мотиви, Софийски
градски съд, ГО, ІV-в въззивен състав
Р Е Ш И
:
ОТМЕНЯ решение от 17.07.2019г., постановено по гр.д. №24440/2018г.
по описа на СРС, 58 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от
П.С.Н. срещу „М.Б.“ ЕООД иск с правно основание чл.200 от КТ във вр. с чл.52 от ЗЗД за обезщетяване на неимуществени вреди
от трудова злополука за разликата над сумата от 23300 лева до 30300 лева, както
и в частта, с която са присъдени в полза на „М.Б.“ ЕООД разноски по делото в
размер над сумата от 1716 лева до пълния присъден размер от 1900 лева, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА на
основание чл.200 от КТ във вр. с чл.52 от ЗЗД „М.Б.“
ЕООД да заплати на П.С.Н. сумата от още 7000 лева, представляваща обезщетение
за претърпени неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на
24.03.2017г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 24.03.2017г. до
окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 17.07.2019г., постановено по гр.д. №24440/2018г.
по описа на СРС, 58 състав, в останалата
обжалвана част.
ОСЪЖДА на
основание чл.38, ал.2 от ЗА „М.Б.“ ЕООД да заплати на адв.
В.Т. П.адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ на ищеца
в размер на още 241,22 лева за първата инстанция, както и 1348,36 лева за въззивното производство.
ОСЪЖДА П.С.Н.
да заплати на „М.Б.“ ЕООД разноски за въззивното
производство в размер на 1058,40 лева.
Решението подлежи на
касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.