Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 25.05.2021
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІI „В“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на
двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл. с. МАРИЯ
ИЛИЕВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева
гражданско дело № 9021 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 83342 от 03.04.2019
г., постановено по гр. д. № 5144/2017 г., Софийският районен съд, I ГО, 26-ти
състав, е уважил предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД
срещу Ж.В.П. установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр.
чл. 153, ал. 1 от ЗЕ и чл. 86 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца сумите от 382,76 лева, представляващи стойност на незаплатена
топлинна енергия за топлоснабден имот, представляващ апартамент № 20, находящ
се в гр. София, ж.к. *****, аб. № 092094, за периода от месец 08.2013 г. до
месец 04.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК
- 15.09.2016 г. до окончателното изплащане на главницата; както и 61.69 лева,
представляващи обезщетение за забавено плащане на главниците за топлинна
енергия за периода от 30.09.2013 г. до 31.08.2016 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 10.10.2016 г. по ч. гр. дело №
52094/2016 г. на СРС, ГО, 26-ти състав.
Решението е постановено при
участието на трето лице-помагач на страната на ищеца „Н.И.“ ЕООД.
В законоустановения срок срещу
решението е постъпила въззивна жалба от Ж.В.П. чрез адв. И.Д., в която прави
оплакване, че решението е неправилно и необосновано, тъй като съдът погрешно е
приложил материалния закон без да изложи доводи за тълкуването на нормата на
чл. 76 от ЗЗД, а е възприел констатациите на вещото лице по назначената
счетоводна експертиза. Твърди, че неправилно първоинстанционният съд е приел,
че след като ответникът не е посочил кое задължение погасява с плащането, след
като сумата не е достатъчна да погаси цялото задължение, изпълнението следва да
се отнесе към най старото такова. Прави оплакване, че сумата по платежното
нареждане от 07.11.2016 г., в размер на 775 лева, е достатъчна да погаси цялото
вземане по издадената заповед за изпълнение, в това число и разноските, а това
че кредиторът е отнесъл плащането към стари задължения представлява злоупотреба
е право. С оглед изложеното, моли решението да бъде отменено и вместо него да
бъде постановено друго, е което исковете да бъдат отхвърлени. Претендира
разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
В срока за отговор на
въззивната жалба, такъв не е постъпил от въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД. В
молба, депозирана преди открито съдебно заседание, оспорва въззивната жалба,
моли същата да бъде оставена без уважение, да бъде потвърдено. Възразява за
прекомерност на адвокатското възнаграждение и неговото реално заплащане. Претендира
разноски за юрисконсултско възнаграждение. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
Третото лице помагач на
страната на ищеца „Н.И.“ ЕООД не взема становище.
Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. При извършената служебна проверка относно допустимостта на решението,
настоящият състав намира, че същото е недопустимо по следните съображения:
Ищецът в първоинстанционното
производство „Т.С.“ ЕАД е депозирал заявление за издаване на заповед за
изпълнение по реда на чл. 410 ГПК от 15.09.2016 г. срещу Ж.В.П., по което е
образувано ч. гр. дело № 52094/2016 г. на СРС, ГО, 26-ти състав. На 10.10.2016
г. по делото е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК с предмет сумите от 382,76 лева за доставена топлинна енергия през
периода от м. 08.2013 г. до м. 04.2015 г., ведно със законната лихва за периода
от 15.09.2016 г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 61,69 лева за
периода от 30.09.2013 г. до 21.08.2016 г. и 325 лева разноски в заповедното
производство. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника на 01.11.2016 г.
В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжникът в заповедното производство е подал молба от 08.11.2016 г., ведно
с платежно нареждане от 07.11.2016 г„ в която молба е заявил, че прилага вносна
бележка, с която сумата по заповедта за изпълнение е платена и предвид
плащането, моли съда да не издава изпълнителен лист. Възражение срещу вземането
не е депозирано от длъжника, както се установява от хронологически номерираното
по реда на чл. 82, ал. 6 от ПАС дело. Независимо от това, в срока по чл. 415,
ал. 2 от ГПК заявителят е предявил установителни искове е предмет вземанията по
заповедта за изпълнение, за които в негова полза е издадена заповедта за
изпълнение на парично задължение.
Исковете са процесуално
недопустими. Възражението срещу заповедта за изпълнение трябва да оспорва
съществуването на вземането, поради което и образецът на възражение по чл. 414
от ГПК, утвърден от Министерство на правосъдието, съдържа изявление, че не се
дължи изпълнение. Липсата на изискване за обосноваване на възражението (изр.2
на чл. 414, ал. 1 от ГПК) не променя извода за характера на възражението. В
рамките на компетентността на съда, пред който се подава възражението е да
прецени дали то е насочено срещу дълга и в този смисъл дали има характер на
възражение по смисъла на цитираната разпоредба и може ли да породи предвидените
в чл. 415, ал. 2 от ГПК последици (така Определение № 39 от 19.01.2010 г. по
ч.т.д. № 844/2009 г. на II ТО на ВКС и Определение № 288 от 17.03.2011
г. по ч.т.д. № 27/2011 г. на II ТО на ВКС). Подадената от длъжника молба, в
която уведомява съда, че е платил изцяло сумите по заповедта, в това число и
разноските, в срока за възражение, с представени доказателства за това няма, характер
на писмено възражение по чл. 414 от ГПК. Липсата на същинско възражение срещу
дължимостта на вземането на заявителя прави иска по чл. 422 от ГПК недопустим
поради липсата на интерес от предявяването му. Това е така и ако се оспорват
само разноските в заповедното производство (т. 10в от ТР № 4 от 18.06.2014
г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС).
Предвид изложеното, решението
на първоинстанционния съд, постановено по предявените по реда на чл. 422 от ГПК
искове за установяване на вземанията за главница и лихва е недопустимо, като
постановено по недопустим иск, поради което и с оглед правомощията на въззивния
съд по чл. 270, ал. 3, изр. второ от ГПК, същото следва да бъде обезсилено, а
производството по делото прекратено.
По разноските:
При този изход на спора, на
въззивника се дължат разноските за държавна такса за въззивно обжалване в
размер на 25 лева (лист 7). Искане за разноски за адвокатско възнаграждение за
въззивното производство е заявено в молбата от 19.02.2021 г., на лист 26 от
делото, но не са представени доказателства, че такива разходи са заплатени
съгласно указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012г. от 06.11.2013г.
на ОСГТК на ВКС, поради което не следва да се придъждат.
Така мотивиран, Софийският
градски съд
ОБЕЗСИЛВА решение № 83342 от 03.04.2019 г., постановено по гр.
дело № 5144/2017 г. на Софийския районен съд, I ГО, 26-ти състав и ПРЕКРАТЯВА
производството по делото.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на Ж.В.П., ЕГН **********, с адрес ***, на основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 25,00 лева - разноски за държавна такса за
въззивно обжалване.
Решението е постановено при
участието на „Н.И.“ ЕООД, ЕИК ******, като трето лице помагач на страната на „Т.С.”
ЕАД, ЕИК *******.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.