№ 339
гр. София, 20.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Красимир Машев
Членове:Златина Рубиева
П. Алексиева
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело
№ 20221000503050 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 260022/08.03.2022 г., постановено по т. д. № 10/2021 г. по описа на ОС-
гр. Враца, ГО, изцяло са отхвърлени предявените от К. Ф. К., Н. Ф. Н. срещу ЗК „Бул Инс”
АД активно субективно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл. 432, ал. 1
КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от по 35000 лв., след допуснатото в
проведеното на 14.12.2021 г. о. с. з. изменение на тези искове по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК
чрез увеличение на техния размер от 26000 лв. на 35000 лв. (част от глобално
претендираната сума от по 100000 лв.) - за всеки един от ищците, представляваща
обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие на ПТП, настъпило на
16.09.2020 г. (смъртта на техния дядо А. С. С.), ведно със законната лихва върху главните
парични притезания от 23.09.2020 г. до окончателното им изплащане.
За да постанови решението, първоинстанционният съд е приел, че ищците не са
доказали своята активна материална легитимация, тъй като в процеса на доказване не са
установили, че, макар и да не са измежду близките на починалия при настъпване на
процесното застрахователно събитие - А. С. С. (техен дядо), съгласно ППВС № 4/1961 г. и
ППВС № 5/1969 г., са измежду лицата, описани в ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016
г. на ОСНГТК на ВКС, които имат право да получат заместващо обезщетение за
причинените им неимуществени вреди от смъртта на техен близък, а именно че са
изградили с починалия трайна и дълбока емоционална връзка, като вследствие смъртта
търпят продължителни болки и страдания, извън обичайните, които за конкретния случай
е справедливо да бъдат обезщетени. Съобразил е, че макар и след развода на техните
родители ищците са заживели заедно със своята майка в жилището на нейните родители в
гр. Плевен, като че и дядо им А. С. е полагал грижи за тях до навършване на пълнолетието,
не е установено правнорелевантното обстоятелство, че внуците са възприемали своя дядо в
ролята на заместващ родител (баща) – напротив, след развода на родителите им техният
1
баща се е интересувал от тях, като е осигурявал пари за отглеждането им. От друга страна,
той е починал, когато ищците са били пълнолетни и след като те са напуснали дома на дядо
си и баба си, и вече са били създали свои семейства, поради което естествената болка и
скръб при смъртта на техния дядо не разкрива изключителност.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК първоинстанционното решение е обжалвано от ищците
в частта, в която предявените кумулативно активно субективно съединени осъдителни
искове са отхвърлени до сумата от 25000 лв. (за всеки един от ищците). Въззивниците
поддържат доводи, че отношенията между тях и неговия починал близък са изградени извън
обичайните, традиционно топлите и чистосърдечни отношения между роднини, установени
в българското общество и в частност в българското семейство, като от събраните по делото
доказателства се установявал правнорелевантният факт на изключителна духовна близост
между тях и починалия при настъпване на процесното застрахователно събитие дядо, като
това духовно състояние било трайно (продължило е от тяхното детство до кончината на
възрастния родственик) и дълбоко (дядото е изпитвал голяма обич към своите внуци, тъй
като те са живели в едно домакинство в един продължителен период от време, вкл. и след
развода на техните родители; помагал е при тяхното отглеждане – физически и морално;
внуците го възприемали като техен баща).
Въззиваемият-ответник е подал в законоустановения срок писмен отговор на
въззивната жалба, в който я оспорва, като излага подробни съображения в тази насока.
Първоинстанционното решение не е обжалвано в частта, в която предявените
кумулативно активно субективно съединени осъдителни искове са отхвърлени над сумата от
по 25000 лв. (за всеки един от ищците) до пълния им предявен размер от 35000 лв. (за всеки
един от ищците), заявени като частични от общата сума от по 100000 лв. (за всеки един от
ищците), поради което в тази част то е влязло в сила и въззивният съд не дължи
произнасяне.
Въззивниците са подали и частна въззивна жалба срещу Определението на
първоинстанционния съд от 31.05.2022 г., с което е оставена без уважение молбата им по чл.
248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното решение в частта му за разноските.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт.
ОС-гр. Враца, ГО, е бил сезиран с активно субективно съединени осъдителни искове
с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Въззивният съд е обвързан само от наведените във въззивната жалба доводи за
неправилност на първоинстанционното решение – арг. чл. 269, изр. 2 ГПК, поради което
следва да се произнесе само в пределите на релевираните доводи във въззивната жалба, а
служебно, само когато неправилно е приложена императивна материалноправна разпоредба.
Правната норма, регламентирана в чл. 432, ал. 1 КЗ, урежда и гарантира правната
възможност на увреденото лице да предяви пряк иск за обезщетяване на претърпените вреди
срещу застрахователя, с когото делинквентът или отговорно за неговото противоправно
деяние лице е сключил договор за застраховка „Гражданска отговорност”, обезпечаваща
неговата деликтна отговорност. Фактическият състав, от който възниква имуществената
отговорност на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение на увреденото
лице, обхваща следните две групи материални предпоставки (юридически факти): 1)
застрахованият виновно да е увредил ищеца, като му е причинил имуществени или
2
неимуществени вреди, които от своя страна да са в пряка причинно-следствена връзка с
противоправното поведение на застрахования и 2) наличие на застрахователно
правоотношение, произтичащо от договор за застраховка „Гражданска отговорност” между
делинквента и ответника - застраховател.
Както бе изяснено, въззивният съд действа като апелация (т. нар. ограничен въззив –
арг. чл. 269, изр. 2 ГПК), поради което той следва да се произнесе само по релевираните във
въззивната жалба и писмения отговор на въззивната жалба правни доводи. Следователно,
правният спор, пренесен пред настоящата съдебна инстанция с въззивната жалба, се
съсредоточава върху обстоятелството дали ищците са от кръга на увредените лица, които
притежават субективно право на застрахователно обезщетение за причинените им
неимуществени вреди при смърт на близък, респ. ако притежават активна материална
легитимация в настоящия процес, какъв е интензитетът и обемът на причинените им
неимуществени вреди. Едва в случай че се установи, че въззивниците притежават активна
материална легитимация в настоящото исково производство, въззивният съд трябва да се
произнесе по своевременно релевираното в отговора на исковата молба материалноправно
възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице.
Неоснователни се явяват правните доводи на въззивниците за неправилност на
първоинстанционното решение, тъй като ОС-гр. Враца е достигнал до правния извод, че
ищците, които са внуци на починалия при настъпване на процесното застрахователно
събитие А. С. С., не са измежду кръга лица, които притежават субективното право да
получат заместващо обезщетение за причинените им неимуществени вреди от смъртта на
техен близък. Както е изяснено в т. 1 от ТР № 1/21.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 1/2016 г.,
ОСНГТК, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от
причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/25.V.1961 г. и ППВС №
5/24.ХI.1969 г., както и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и
страдания, които в съответния установен по делото случай е справедливо да бъдат
обезщетени. В мотивите на решението се подчертава, че най-близките на починалия (по
смисъла на двете постановления) се ползват с право на обезщетение, тъй като поради
естеството на съществувалата житейска връзка е логично да се предполага, че те търпят
пряко, непосредствено и за продължителен период от време значителни по степен морални
болки и страдания от загубата му. С ППВС № 5/24.ХI.1969 г. е допълнен кръгът на най-
близките, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди, извън тези, изброени в
ППВС № 4/25.V.1961 г., а именно материалноправно легитимирани са и отглежданото, но
неосиновено дете, съответно отглеждащият го, ако единият от тях почине вследствие
непозволено увреждане. Както е изяснено обаче в тези задължителни за правосъдните
органи тълкувателни акта на ВС, респ. на ВКС, правото на най-близките да получат
обезщетение не е абсолютно – то може да бъде упражнено, ако претендиращият
обезщетение докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди, които е
справедливо да бъдат обезщетени съгласно нормативните правила, уредени в чл. 52 ЗЗД. В
задължителния за правосъдните органи тълкувателен акт е прието, че макар и
бабите/дядовците и внуците, да са част от най-близкия родствен и семеен кръг, поради което
връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и
емоционална близост, при смъртта на някой от тях, причинена от деликт, за преживелия
близък се поражда субективно право да получи заместващо обезщетение за причинените му
неимуществени вреди само по изключение, а именно когато поради конкретни житейски
обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от
3
родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по
интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. В тези
случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на
родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик
да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание
да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69
г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на
починалия.
Терминът „изключителност” от лексикална (семантична) гледна точка означава
обстоятелство, което се е осъществило извън обичайното, типичното проявление на фактите
и явленията в обективната действителност, т.е. когато неговите проявни форми излизат
извън повтарящото се в живота правило за поведение (събитието е извънредно, специално).
В този смисъл, изключението се свързва с отклонение от типичното, често повтарящото се,
извън обичайната социална, емоционална и духовна среда, в която човек се ражда, развива
се и получава духовна, морална и материална подкрепа.
Следователно, духовната връзка между починалия и родственика (в конкретния
случай между дядо и внук) трябва да е изградена и да се развива в по-дълбока, по-трайна и в
по-голяма степен от общоприетите за морала на съвременното българско общество
емоционална привързаност, така че скръбта от трагичната кончина на близък родственик
значително да превишава интензитета на естествената горест, чувство за безпомощност и
трагична непрежалимост. В обратната ситуация - когато преживелият родственик е в
състояние в един сравнително кратък период от време (когато неблагоприятните
емоционални последици за неговата духовна сфера от кончината на негов близък - баба и
дядо, са преодолими и той би могъл да възстанови не само социалните си общувания, но и
радостта от живота, свързана с преодоляване на ежедневни трудности в своята професия,
бит и най-близък семеен кръг) да се отдели от естественото състояние на скръб, мъка и
вглъбеност, то изживените болки и страдания при трагичната кончина на негов близък не
биха се отличавали с изключително висок интензитет, в какъвто смисъл са дадените
тълкувателни разяснения на ВКС.
В конкретния случай - за да възникне активната материална легитимация на ищците
(внуци на починалия при настъпване на процесното застрахователно събитие), следва в
процеса на доказване да се установи чрез главно и пълно доказване от тях (по несъмнен,
безспорен начин, както предписва правната норма, уредена в чл. 154, ал. 1 ГПК), че те са
изградили със своя починал родственик (техния дядо) такава духовна и емоционална връзка,
сходна с тази между деца и баща, която да е била трайна, като болките и страданията от
загубата на по-възрастния родственик да са с по-висок интензитет от обичайните, както и те
да са продължили в относително дълъг период от време. Такъв житейски конекситет би
възникнал, напр. когато отношенията между внук и дядо са били сходни с тези,
съществуващи между родител и дете - при смърт на родител (биологичен или осиновител),
при лишаване от родителски права, при фактическо трайно дезинтересиране на родителя от
неговото дете (вкл. когато виновно трайно не полага грижи за детето и не дава издръжка),
продължителна обективна фактическа невъзможност на родителя да се грижи и възпитава
4
детето си, като в тези случаи бабата и дядото изцяло заместват родителската грижа и
отговорност. Едва в тази житейска ситуация, когато внукът възприема своя дядо като
изключително близък човек, на когото основно да е разчитал през своето социално и
нравствено съзряване, смъртта на този близък родственик би довела до травматични
последици в психиката на внука, които би следвало, с оглед на критериите за
справедливост, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД, да бъдат обезщетени чрез
заплащане на заместващо обезщетение - чрез присъждане на конкретна парична сума.
По същество в този смисъл е формираната по реда на чл. 290 ГПК от ВКС практика -
напр. в Решение № 17/16.03.2021 г. по т. д. № 291/2020 г. на ІІ т. о. на ВКС, което е
възприело мотивите към Решение № 92/17.11.2020 г. по т. д. № 1275/2019 г. на ІІ т. о. на
ВКС, изрично е подчертано, че житейските ситуации и обстоятелства, придаващи на
определена родствена връзка характеристиката на изключителна, не могат да бъдат
изброени изчерпателно, а като примерни ситуации за възникване на такава връзка са
посочени продължителното отглеждане и възпитание на внук от баба/дядо по причина на
заболяване, смърт, дезинтересиране от детето или работа на родителя/родителите в чужбина,
трайно полагане на грижи за бабата/дядото от внука, вместо от неговите родители. В
Решение № 92/17.11.2020 г. по т. д. № 1275/2019 г. на ІІ т. о., препращащо към Решение №
372/14.01.2019 г. по т. д. № 1199/2015 г. на ІІ т. о., е даден пример за възможна житейска
ситуация за изключителност на връзката между братя и сестри – израстването им сами,
поради продължително отсъствие на родителите, работещи в чужбина. В Решение №
60070/29.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 904/2020 г., I т. о., ТК примерите за изключителност
на връзката между братя и сестри са допълнени и с хипотеза на смърт на двамата родители,
въпреки поета пълноценна грижа за отглеждането и възпитанието им от
настойника/попечителя, на още по-голямо основание при неполагана ефективна такава
грижа. Тези критерии са възприети и в Решение № 5015/18.01.2023 г. на ВКС по т. д. №
1918/2021 г., II т. о., ТК; Решение № 92/17.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 1275/2019 г., II т. о.,
ТК; Решение № 60131/13.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 1700/2020 г., II т. о., ТК, Решение №
17/16.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 291/2020 г., II т. о., ТК и пр.
От събраните по делото доказателства - свидетелските показания, обаче не се
установи превишаващи естествената скръб и горест у ищците от трагичната кончина на
техния дядо, които да обуславят изключителността на тези негативни емоционални
състояния, респ. не се установи, че те са продължили в един продължителен период от
време, като са били съпроводени с дълбока депресия и чувство на безизходица и
непреодолимост.
Свидетелят З. С., леля на ищеца, изяснява, че когато родителите им се развели, те
били много малки – К. на 2 годишна възраст, а Н. на 4 годишна възраст. Още преди развода
те живеели с майка си при нейните баба и дядо. Той осигурявал всичко, което било
необходимо за отглеждане на децата. Според нейните субективни възприятия, които се
опровергават категорично от показанията на майката на ищците, след развода бащата не
полагал почти никакви грижи за децата, поради което дядото ги отглеждал като „баща” – до
5
навършване на средното им образование (осигурявал им облекло, храна). Свидетелства, че
след завършване на средното си образование ищцата напуснала общото домакинство, тъй
като изградила собствено семейство в друго населено място („От брака си има родени две
деца и понастоящем нейното семейство продължава да живее в с. ***”). Непосредствено
след завършването си Н. се установил в гр. Бяла Слатина (след развода в същото населено
място е отишъл да живее и бащата на ищците) – скоро след това създал трайна интимна
връзка, но все още със своята партньорка нямат деца. Установява, че след напускането на
общото домакинство внуците често посещавали дома на своя дядо, като това пораждало
радост у него („Обичаше да се събират, да се смеят, да си споделят”). Според свидетеля
ищците все още не са преодолели загубата на своя дядо.
От показанията на св. С. С., майка на ищците, се установява, че още преди развода
през 1996 г. с техния баща тя ги е завела в дома на своите родители, като дядо им бил
основният човек, който се грижел за тях („Много ги обичаше, стремеше се да им угажда, да
им осигурява всичко необходимо”). Изяснява правнорелевантното обстоятелство, че и след
развода децата не са прекъснали или ограничили своята връзка с техния баща, напротив
той ги е търсил, интересувал се е от тях – „След развода бащата на К. и Н. ги търсеше,
виждаха се. Не съм ограничавала децата. Той се интересуваше от тях, изпращал им е пари
за отглеждането им”. Пояснява изяснените от другия свидетел факти, че скоро след
завършване на своето средно образование децата й напуснали общото домакинство и са
изградили свои семейства и интимни връзки, като страдат по кончината на своя дядо.
Тези факти се изясняват и от показанията на свидетеля К. С., баба на ищците (за
идентична група от факти първоинстанционният съд е допуснал трима свидетели, поради
което – извън вече изяснените правни доводи в Определението по чл. 267, ал. 1 ГПК, не е
било необходимо да бъде допускан от въззивния съд и четвърти свидетел за същите
обстоятелства – арг. чл. 159, ал. 2 ГПК).
От приетата от ОС-гр. Враца като компетентно изготвена СПЕ се установява, че
ищците все още изпитват негативни емоции при спомена за кончината на обичания от тях
дядо, които са преминали в остра стресова реакция и постравматично стресово
разстройство, но то би могло успешно да бъде преодоляно при общуване с близките в
тесния им семеен кръг, който са изградили – имат подкрепа в семействата си, както и
помежду си, като този факт „безспорно е добър ресурс за това”.
При така установените правнорелевантни факти и съобразно конкретния житейски
контекст ОС-гр. Враца е достигнал до обоснования фактически извод, че от свидетелските
показания се изясняват близките отношения между ищците и техния дядо, които се
характеризират с взаимна обич, морална подкрепа и емоционална близост. Но макар и
починалият дядо в отделни моменти от живота на ищеца да е полагал значителни грижи за
тях – до завършване на тяхното пълнолетие, не се установяват между внуците и техния дядо
да се изградени такива взаимни отношения, които да характеризират тяхната обич, взаимна
признателност и привързаност като изключителни, поради което изпитаните болки и
страдания от внуците при кончината на техния дядо не се отличават с интензитет и
6
продължителност (трайност) над обичайните за съответната родствена връзка (при
конкретната житейска ситуация). Нито се твърди, нито се установи, че дядо им изцяло е
поел грижите за тяхното отглеждане и възпитание (през цялото им съзряване като личност),
за да могат техните отношения да се окачествят като изключение от общоприетите близки
взаимовръзки между родственици в традиционното българско общество. Напротив – за
тяхното образование и възпитание се е грижила като тяхната майка, така и техният баща.
Макар и родителите да са били разделени (след развода) и да са живели в различни населени
места, бащата не се е дистанцирал, а активно е търсил не само общуване с тях, но и ги и
подпомагал като всеки добросъвестен родител при отглеждането им, вкл. и чрез заплащане
на издръжка – тези факти са безспорно установени от един от най-достоверните източници
на информация (показанията на тяхната майка): „След развода бащата на К. и Н. ги
търсеше, виждаха се... Той се интересуваше от тях, изпращал им е пари за отглеждането
им”. Следователно, обичайно е при развод между двамата родители, те да живеят разделно,
като родителят, на когото е предоставено упражняването на родителските права, да разчита
на помощта на своите родители, вкл. и когато те живеят в едно домакинство, какъвто е
настоящият случай. Но този факт не обуславя загубата на емоционална, лична и
икономическа връзка с другия родител, който до своята кончина (настъпила след като
ищците са се отделили от домакинството на своите майка, баба и дядо) ги е подкрепял
морално и финансово. В този смисъл, не всеки развод между родителите предпоставя
заместването на родителя, който не живее в едно домакинство с децата - от дядото и бабата
на другия родител, на когото е предоставено упражняването на родителски права. Разводът
между родителите не лишава в моралния и правния смисъл на това понятия другия родител
от правото и задължението му да се грижи за своите деца, пълноценно да общува с тях, да се
грижи и да споделя техните радости и притеснения.
Не се установи в процеса на доказване нито че бащата на ищците – до неговата
кончина през 2011 г., когато те вече са изградили свои семейства, напускайки общото
домакинство на тяхната майка и нейните родители, да се е дезинтересирал от тях, нито
твърдения в исковата молба факт, че починалият по-сетне дядо е заместил неговата роля в
съзряването на децата. Приеме ли се противното – без да е установено по несъмнен начин
тази заместваща роля, би се достигнало до погрешния извод (несъответен на
задължителните указания на ВКС по правилното тълкуване и прилагане на закона), че
винаги – при всеки един развод между родителите (след като този, комуто е предоставено
упражняването на родителските права, живее със своите родители в едно домакинство -
естествено, търсейки тяхната подкрепа), израстването на децата – до завършване на тяхното
средно образование, в едно домакинство с техните баба и дядо би съставлявало съществено
изключение от естествените, нормалните отношения в българското общество и семейство,
което да обосновава възникване на материална легитимация на внуците да получат
заместващо обезщетение за причинените им неимуществени вреди – от делинквента или от
неговия застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност”
на автомобилистите.
7
Нещо повече, обстоятелството, че ищците са имали свои родители (макар и
разделени), които са се грижили както до тяхното нравствено и физическо съзряване, така и
до създаване на свои семейства, като същевременно не се установява, че вследствие смъртта
на дядо им те са ограничили своя социален, вкл. приятелски кръг, представлява
допълнителен аргумент, че скръбта от смъртта на по-възрастния им родственик неминуемо е
била съпроводена с ежедневните занимания (работа, грижи за своите близки хора в
изградените нови семейства), поради което обективно те са могли да преживеят тази мъка. В
този смисъл е и фактическият (доказателствен) извод, до който е достигнала и приетата
СПЕ, която изяснява, че негативните емоционални последици ще бъдат преодолени
успешно от подкрепящата ги семейна среда – „подкрепата на значимия социален кръг ,..
която имат в семействата и помежду си, безспорно е добър ресурс за това”. Нито
първоинстанционният, нито въззивният съд отричат и пренебрегват мъката, която ищците са
изпитвали при смъртта на своя дядо, но, както бе изяснено, за да възникне в техния
патримониум субективно право за заплащане на заместващо обезщетение за причинените
им неимуществени вреди, следва да се установят превишаващи по интензитет (над
обичайните) негативни емоционални преживявания.
При така приетите за изяснени правнорелевантни обстоятелства и изложените правни
съображения и настоящата съдебна инстанция достига до категоричния правен извод, че не
е установено в процеса на доказване, че ищците са активно материално легитимиран -
съобразно критериите за справедливост (пояснени и с ТР № 1/21.06.2018 г. на ВКС по т. д.
№ 1/2016 г., ОСНГТК) да получат заместващо обезщетение за претърпените болки и
страдания от трагичната кончина на техния дядо. Както неколкократно е пояснено, не
всякога подлежат на обезщетяване преживените негативни емоции от смъртта на близък
родственик - от лице, което е извън кръга правни субекти, очертан в ППВС № 4/25.V.1961 г.
и ППВС № 5/24.ХI.1969 г., а само когато са установени по несъмнен, безспорен начин
материалните предпоставки, изяснени със задължителните за правосъдните органи
тълкувателни постановки, дадени в по-горе цитираното тълкувателно решение.
Тъй като правният извод, до който настоящата съдебна инстанция достига, съвпада
изцяло с крайните правни съждения на първоинстанционния съд, обжалваното решение - в
обжалваната му част, трябва да бъде потвърдено.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на въззиваемия
трябва да бъде присъдена сумата от по 3240 лв. с ДДС (в тежест на всеки един от
въззивниците), като е неоснователно релевираното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за
прекомерност на уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение (съобразно
действащата редакция нормативно установеният минимум при правен интерес от по 25000
лв. е на сходна стойност – от 3180 лв. с ДДС; в договора за правна защита и съдействие
изрично е установено, че уговореното адвокатско възнаграждение е заплатено в брой,
поради което не е било необходимо тази сума да се превежда по банков път, в какъвто
смисъл са възраженията на процесуалния представител на въззивниците).
Предявената частна жалба е частично основателна. Първоинстанционният съд е
приел, че възражението за прекомерност на уговореното и заплатено адвокатско
възнаграждение на процесуалния представител на ответника е основателно, поради което
8
без довод за неправилност на това правно съждение въззивният съд е длъжен да приеме този
извод за правилен. Съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения за процесуално представителство, защита и съдействие по
граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените
искове, за всеки един от тях поотделно. Предявени са два иска с цена на иска в размер на
35000 лв. (за всеки един от ищците), поради което нормативно установеният минимум на
адвокатското възнаграждение е в размер на сумата от по 1896 лв. с ДДС (за всеки един от
предявените и отхвърлени искове), а общо в размер на сумата от 3792 лв. с ДДС, който е по-
нисък с 308 лв. Следователно, първоинстанционното решение трябва да бъде изменено в
частта, в която на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника са определени съдебни
разноски над сумата от 4242 лв. до присъдения размер от 4550 лв.
Мотивиран от горното, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260022/08.03.2022 г., постановено по т. д. № 10/2021 г.
по описа на ОС-гр. Враца, ГО - в обжалваната му част.
ИЗМЕНЯ на основание чл. 248, ал. 1 ГПК Решението в частта, в която К. Ф. К. и Н.
Ф. Н. са осъдени да заплатят общо на ЗК „БУЛ ИНС” АД съдебни разноски над сумата от
4242 лв. до присъдения размер от 4550 лв.
РЕШЕНИЕТО в останалата част като необжалвано е влязло в сила.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК К. Ф. К., ЕГН
**********, с адрес с. ***, ул. „***” № ** и Н. Ф. Н., ЕГН **********, с адрес гр.***, ул.
„***” № *** да заплатят обща на ЗК „БУЛ ИНС” АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, бул. „Джеймс Баучър” № 87 сумата от 6480 лв. – адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство пред САС.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен
съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото Решение да се връчи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9