Р Е Ш Е Н И Е
№……………
гр. София, 08 юли 2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно
отделение, ІІ въззивен състав, в открито заседание на
01.07.2020 г. в състав:
Иван
КИРИМОВ
при участието
на секретаря М.а, като разгледа докладваното от съдия МИЛЕВ в.н.ч.х.д. №
2041/20 г., намери за установено следното:
Делото е в СГС по реда на
гл. ХХІ от НПК след постъпили две насрещни жалби от страните по н.ч.х.д. №
5955/19 г. на СРС (НО, 12 с.), оспорващи постановената от първата инстанция
Присъда № 251159/22.10.2019 г., с която подс. В.С.А.
(ЕГН: **********) е бил оправдан по обвинението за престъпление по чл. 130,
ал.1 НК (причинена на 21.03.2019 г. спрямо ч.т. Д.Н. умишлена лека телесна
повреда), но осъден (чл. 45, ал.1 ЗЗД) да заплати за деянието обезщетение от
300 лв., с отхвърляне на гражданския иск до цялостно претендираната
сума от 1000 лв.
Частният тъжител Н. (чрез
повереника си
- адв. И.) обжалва единствено наказателната
част на присъдата (оправдаването на подс. А. за
престъплението по чл. 130, ал.1 НК), без да изразява недоволство към размера на
присъденото обезщетение (редуцирането му от претендираните
1000 лв. до сумата от 300 лв.). Твърди, че Районният съд е оценил превратно
доказателствата, като неоснователно е игнорирал едни данни (напр. казаното от
св. А.В.) и е кредитирал други (съдържащи се в показанията на свидетелите М. и Г.
и в обясненията на подс. А.), а по този начин е
формирал неправилния извод, че деянието е извършено по непредпазливост. Тезата
е поддържана и в откритото заседание пред СГС, в което адв.
И. пледира за приложение на чл. 336, ал.1, т.2 НПК и налагането на справедливо
наказание.
Самият подсъдим и
неговите защитници (адвокатите Х. и Ч.) оспорват единствено
гражданско-осъдителната част на присъдата (относно присъденото обезщетение от
300 лв.), но на практика жалбата съдържа и аргументи срещу мотивите за
оправдаването му относно обвинението по чл. 130, ал.1 НК. Тях въззивният съд прецени, че следва да разгледа в контекста
на чл. 337, ал.3 НПК, защото тезата на първата инстанция, че деянието е
непредпазливо е отречена и заменена с друга – че такова изобщо не е извършено
от подс. А., защото изваждайки ръката си (с цел да
удари преминаващия в близост до нейната кола автомобил на подсъдимия), очевидно
пострадалата Н. сама се е поставила в положението да влезе във физическо
съприкосновение с другото превозно средство, от което се е получило телесното
увреждане.
И частният тъжител Н., и подс. А. не се явява лично пред втората инстанция.
Въззивният съд намери, че следва да потвърди
обжалваната присъда. С нея въпросите по чл. 301, ал.1, т.т.
1,2, 10 и 12 НПК са били правилно разрешени.
Предмет на доказване в първоинстанционното съдебно следствие е било твърдението в тъжбата,
че около 12.00 ч. на 21.03.2019 г. в гр. София (кв. „Мусагеница“,
ул. „Боян Дановски“) при възникнал словесен конфликт
по повод разминаването на насрещно движещи се леки автомобили („Тойота-СХР“, с
рег. № ******, управляван от ч.т. Н., и „Тойота – Корола“,
с рег. № ******МС, управляван от подс. А.), подс. А. умишлено при управляването на колата си ударил с
нея лявата ръка на пострадалата Н. и така й причинил лека телесна повреда
(контузии, охлузвания и кръвонасядания, довели до временното
разстройство на здравето, неопасно за живота по чл. 130, ал.1 НК). За да
оправдае подсъдимия по това обвинение, Районният съд е приел за установени голяма
част от обстоятелствата, посочени в тъжбата (разминаването между двете превозни
средства в тясната улица; пререканието между техните водачи; факта, че по време
на краткия конфликт ч.т. Н. извадила демонстративно лявата си ръка в посока към
колата на подс. А., както и последвалото притискане
на тази ръка между разминаващите се превозни средства, довело до
инкриминираната телесна повреда), но е преценил, че това деяние не е било
извършено от А. умишлено (както се твърди в обвинението), а по небрежност
(непредпазливо), доколкото - въпреки обективната си възможност, деецът не е
изпълнил своето задължение като „водач“ да осигури достатъчно разстояние между насрещно
разминаващите се превозните средства (чл. 44, ал.1 ЗДвП). Така, първата
инстанция е приела деянието за наказателно несъставомерно
(по аргумент от чл. 130, ал.1 и чл. 11, ал.4 НК), но същото време – изпълващо
признаците на непозволеното увреждане по чл. 45, ал.1 ЗЗД (за което е дължал
изрично произнасяне по силата на чл. 307 НПК).
Изводите са правилни. Фактите
по делото са били изследвани обективно и прецизно в съответствие с чл. 13 и чл.
14 НПК, а отдаденото доверие на част от свидетелските показания и отхвърлянето
на други не е извършено безмотивно, а след правен и
логически анализ на всички обстоятелства.
СРС е отрекъл лансираната
от частното обвинение теза, че причината, поради която тъжителката извадила
през прозореца на колата си своята лява ръка при разминаването на двата
автомобила, било желанието на Н. да направи знак на подсъдимия да спре, за да
се избегне транспортен инцидент. Вместо това е приел: първо – че при самото разминаване прозорците и на двете коли били
отворени и между водачите им (Н. и А.) възникнал словесен спор; второ – че подс.
А. прибрал с ръка страничното си огледало и потеглил бавно; трето – че в този момент ч.т. Н.
извадила през прозореца лявата си ръка от купето на нейната кола и ударила
автомобила на подсъдимия; и четвърто –
че след този удар ръката й попаднала между двете превозни средства и така
всъщност била причинена установената травма – лека телесна повреда, изразяваща
се в контузия с кръвонасядане и мекотъканен
травматичен оток на китката на лявата ръка и от части по предната повърхност на
дисталната част на предмишницата,
с три успоредни ивицовидни охлузвания (все данни,
изведени от заключението на СМЕ и ползваното като писмено доказателство СМУ №
110/21.03.2019 г. – л. 8 и л. 62 от
н.ч.х.д.). Изводите в тази насока не са голословни, защото се подкрепят от
гласните доказателства. Казаното в обясненията на подс.
А. (л. 48 от н.ч.х.д.), че именно тъжителката Н. е извадила ръката си, за да
посегне към неговия автомобил, не е изолирано твърдение, тъй като намира опора
в изявленията на св. М. (л. 50, гръб от н.ч.х.д.) – пътник в автомобила на А.,
който е възприел обстоятелствата около ударите с ръка („….тя чукаше по колонката на нашия автомобил … Удряше автомобила с
външната част на ръката си …“). Косвено тази версия се подкрепя и от
свидетелския разказ наГ.Г. (л. 50, гръб от н.ч.х.д.) -
също превозван от подс. А. пътник, който – макар и да
не е видял непосредствено удара с ръка, е възприел слухово „някакъв удар“ (с уточнението, че поради слухови
проблеми не е разпознал с точност откъде идва той).
На този фон първата
инстанция е имала основание да изрази частични резерви към показанията на св. А.В.(л.47,
гръб – л. 48 от н.ч.х.д.), защото казаното от него звучи фрагментарно, а на
места – преднамерено и недостоверно. Така например, твърдението на въпросния
свидетел, че по време на словесния конфликт пострадалата Н. е била извън колата
си, противоречи на обективните факти по делото, според които разстоянието при
разминаването между двете превозни средства е било нищожно малко, без
възможност някой от техните водачи да отвори вратата си и да слезе –
постановка, която обосновано е била описана и илюстрирана със скица от в.л. Д.
по изготвената СТЕ (л. 55 и сл. от н.ч.х.д.). Що се отнася до твърдението на В.,
че пострадалата издавила своята ръка през прозореца само за да направи знак на
подсъдимия да спре, а вместо това – той ударил ръката й с колата си, СРС
логично е обърнал внимание, че в случая свидетелят не говори за факти, които
непосредствено е възприел (като преки доказателства), а за чути от него
разяснения на самата тъжителка, която
след инцидента му описала нейната версия за събитията, пресъздадена
впоследствие по същия начин и в съдържанието на тъжбата. Става дума не за пряко
забелязани обстоятелства, а за преразказ на тезата на една от страните в
производството и то – по отношение на главния факт, подлежащ на доказване
(механизма на причиняване на самата телесна повреда). В този
смисъл могат да бъдат разгледани и показанията на св. Д., сестра на ч.т. Н., която – освен преразказ на чутото от сестра
си – е възпроизвела пред Районния съд и непосредствените си впечатления от
телесната травма по лявата ръка на пострадалата (факт, който на практика не се
оспорва от страните по делото).
Механизмът, по който
лявата ръка на ч.т. Н. е била увредена, макар и обективно да сочи на причинена
лека телесна повреда по чл. 130, ал.1 НК (временно разстройство на здравето,
неопасно за живота), не разкрива субективните признаци на това престъпление.
Деянието не е било осъществено от подс. А. умишлено –
нито с пряк, нито с евентуален умисъл, доколкото в случая деецът нито е искал
(целял), нито е допускал с безразличие противоправния
резултат. Поради това, изследвайки въпросите по чл. 301, ал.1, т.2 НПК, първата
инстанция законосъобразно е приела, че то не съставлява престъпление и е
оправдала подсъдимия съобразно чл. 304 НПК. Тук обосновано е бил застъпен
изводът, че при процесния инцидент А. е действал по
непредпазливост в нейната по-лека разновидност – небрежността. Той не е
предвидил обществено-опасните последици на своето поведение (причиняването на
телесно увреждане по ръката на пострадалата), но във възникналата житейска
ситуация обективно е могъл и е бил длъжен да ги предвиди, защото като водач на
МПС е бил обвързан от задължението си по чл. 44, ал.1 ЗДвП при разминаване с
друг автомобил да осигури достатъчно странично разстояние. Доколкото обаче
причинената по непредпазливост лека телесна повреда се явява непрестъпна (по
аргумент от чл. 11, ал.4 НК), единственият възможен изход от делото е бил
оправдаването на подсъдимия по това обвинение.
Деянието обаче, макар и
непрестъпно, изпълва признаците на граждански деликт
по чл. 45, ал.1 ЗЗД. С него подс. А. виновно (по
небрежност) е причинил на гражданския ищец Д.Н. физическа болка и страдание,
настъпили чрез механизма на процесната лека телесна
повреда. Независимо от оправдаването на подсъдимия, Районният съд е дължал
отделно произнасяне по гражданския иск (чл. 301, ал.1, т.10 и чл. 307 НПК) и
законосъобразно го е приел за основателен. Отмерено „по справедливост“ (чл. 52 ЗЗД), обезщетението правилно е било сведено единствено до сумата от 300 лв.
(вместо първоначално претендираните 1000 лв.) – не
само поради данните за съпричиняване на деликта от пострадалото лице, но и поради по-леко укоримата форма на вина (непредпазливост), проявена с него.
Липсата на съответна жалба от
гражданския ищец с искане за увеличаване на обезщетението прави невъзможно СГС
да влошава в тази насока положението на подсъдимия, но жалбата на самия
подсъдим с претенция искът да бъде цялостно отхвърлен е неоснователна. Проявени
са всички признаци на облигационния деликт по чл. 45 ЗЗД – противоправно деяние, вина, вредоносен резултат
и причинна връзка. Тезата на подсъдимия и неговата защита, че на практика няма
извършено деяние, защото пострадалата сама се е поставила в положение ръката й
да попадне между двата автомобила, не държи сметка именно за неизпълненото от
страна на А. задължение като водач на МПС да осигури достатъчно разстояние от
насрещно разминаващата се кола (чл. 44, ал.1 ЗДпП).
Точно това негово поведение се намира в причинна връзка (макар и при условията
на „съпричиняване“) с настъпилия резултат (леката
телесна повреда по ръката на ч.т. Н.).
Районният съд правилно е
разпределил и тежестта за разноските, защото е съобразил направените от
страните разходи с изхода на делото – цялостното оправдаване на подс. А. по наказателното обвинение и частичното уважаване
на гражданския иск. Изобщо, решавайки въпросите в обжалваната част на
проверяваната присъда, Софийският районен съд е постановил законосъобразен
съдебен акт, поради което – и на основание чл.338 НПК, СГС, НО, ІІ въззивен
състав:
ПОТВЪРЖДАВА присъда № 251159/22.10.2019 г. по
н.ч.х.д. № 5955/19 г. на СРС (НО, 12 с.).
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: