Р Е Ш
Е Н И Е №53
гр. Сливен, 18.03.2020г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди
и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА
Мл.с.
СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА
при секретаря Ивайла
Куманова, като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №109 по
описа за 2020 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба против Решение №1473/16.12.2019г. по гр.д.№4174/2019г. на Сливенски
районен съд, с което е осъдена Х.С.С. да заплати на основание чл.31, ал.2 от ЗС
на Ф.И.Ш., М.И.Ш., Н.И.Ш. и С.И.Ю. сумата от 189лв., представляваща обезщетение
за еднолично ползване за периода 13.10.2016г. – 30.07.2019г. на съсобствен
недвижим имот, находящ се в с.Б., общ.С., ул.“Т.“ №*, ведно със законната лихва
за забава, считано от подаване на исковата молба – 31.07.2019г. до
окончателното й изплащане, като иска за разликата от уважената част до пълния
претендиран размер от 4950лв. е отхвърлен като неоснователен и недоказан. С
решението са присъдени разноски на страните по съразмерност.
Въззивната
жалба е подадена от ищците в първоинстанционното производство Ф.И.Ш., М.И.Ш., Н.И.Ш.
и С.И.Ю., чрез пълномощника адв. Н.М. ***, като с нея се обжалва посоченото
първоинстанционно решение в неговата отхвърлителна част над размера на
присъденото обезщетение от 189лв. до размера от 1511лв.
В жалбата си въззивниците,
чрез пълномощника адв. М., твърдят, че обжалваното първоинстанционно решение е
неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при
допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Посочват, че по делото
безспорно се установило, че са собственици на 1/8 ид.ч. от процесния имот в с.Б.,
а ответницата – на 7/8 ид.ч. от него. Заявяват, че многократно са изявявали
желание да ползват съсобствения имот, но ответницата не ги допускала, поради
което изпратили нотариална покана за заплащане на наемна цена за ползването на
имота от 150лв. месечно. Видно от заключението на назначената по делото
експертиза за целия период от м.октомври 2016г. до 30.07.2019г. общата наемна
цена възлизала на 1511лв., като за тяхната 1/8ид.ч. възлизала на сумата от 189лв. Считат, че така
определения размер от вещото лице, при използваните от него методи за оценка,
бил значително занижен и неадекватен за днешните пазарни наемни цени. Експертизата
не отразявала вярно и точно наемната пазарна цена на оценяваните обекти по
отношение на направения сравнителен анализ. Наемната цена за 2020г., възлизаща
на практика на 5,73лв. месечно звучала абсурдно. Считат, че вещото лице не
взело под внимание факта, че в дворното място, освен къщата от 55кв.м. има
построени лятна кухня от 16,00кв.м. и стопанска постройка с площ 56,00 кв.м. В
съдебно заседание съда бил помолен да присъди месечна наемна цена от 45лв. или
общата сума от 1511лв. за исковия период, която сума считат, че кореспондира на
наемните пазарни цени за имот, намиращ се на 17км. от гр.Сливен. С оглед
изложеното, въззивниците молят въззивния съд да отмени обжалваното
първоинстанционно решение и да постанови ново, с което да осъди ответницата С.
да им заплати обезщетение за еднолично ползване на процесния имот в с.Б. за
периода 13.10.2016г. – 30.07.2019г. в размер на 1511лв. Претендират присъждане
на направените по делото пред двете инстанции разноски.
С
въззивната жалба не са направени искания за събиране на доказателства пред
въззивния съд.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от насрещната страна.
В срока по чл.263, ал.2, вр.
с ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з., въззивниците Ф.И.Ш., М.И.Ш., Н.И.Ш. и С.И.Ю., редовно призовани, не се явяват,
представляват се от пълномощник адв. Н.М. ***, който поддържа подадената жалба и моли за
уважаването й. Претендира присъждане на
направените по делото пред двете инстанции разноски. Излага подробни съображения
в писмена защита.
В с.з. въззиваемата Х.С.С., редовно призована не се
явява. Представлява се от процесуален представител по пълномощие адв. К., който
посочва, че оспорва въззивната жалба като неоснователна. Намира обжалваното
първоинстанционно решение за правилно и законосъобразно и моли съда да го
потвърди. Претендира присъждане на направените във въззивното производство
разноски.
Въззивният
съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260
и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално
легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания
акт съд.
Съдът извърши служебна
проверка на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК и констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно
и допустимо.
При
извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба,
настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд
доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно,
поради което следва да бъде потвърдено.
Този състав на въззивния съд
счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така,
както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с
доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА
своята към нея.
Съдът не споделя оплакванията,
изложени във въззивната жалба и намира същата за неоснователна.
Въззивният състав СПОДЕЛЯ
правните изводи на районния съд, които са обосновани и намират опора в
материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Районният съд е провел
надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на
които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към
съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до
законосъобразни правни изводи.
Искът, с който
първоинстанционния съд е сезиран, е за
заплащане на обезщетение за ползата, от която съсобственик е лишен, вследствие
личното ползване от страна на другия съсобственик на недвижим имот, с правно
основание чл.31, ал.2 от ЗС.
Съгласно
разпоредбата на чл.31, ал.1 от ЗС всеки съсобственик може да си служи с общата
вещ съобразно предназначението й и по начин да не пречи на другите
съсобственици да си служат с нея според правата им. Според чл.31, ал.2 от ЗС,
когато общата вещ се ползва лично само от някои от съсобствениците, те дължат
обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени от деня на писменото
поискване. Следователно всеки съсобственик дължи на останалите съсобственици
обезщетение за ползите, от които ги е лишил в случаите, когато използва вещта в
повече от притежаваното право в съсобствеността. Предпоставки за възникване на
задължението за обезщетяване са: съсобственото имущество да се ползва лично, т.е. за задоволяване на лични ежедневни
нужди и да е отправена писмена покана до съсобственика с искане за лично
ползване, респ. за заплащане на обезщетение.
В
настоящия случай безспорно се установи, че ищците и ответницата в
първоинстанционното производство са съсобственици по отношение на процесния
недвижим имот с квоти от правото на собственост, съответно общо 1/8 ид.ч. за четиримата
ищци /придобили собствеността по пътя на наследяването/ и останалите 7/8 ид.ч.
за ответницата С. /придобила собствеността чрез договор за покупко-продажба/. Не
се спори, че имота се ползва лично, за задоволяване на лични жилищни нужди само
от ответницата С., като никой от четиримата ищци не ползва процесния имот.
Ищците са отправили нотариална покана до ответника с искане за заплащане на
обезщетение за ползването. Следва да се посочи, че всеки собственик сам решава
дали да ползва лично правата си или да реализира доходи от тях. Не е необходимо
с поканата да се иска първо предоставяне на възможност за ползване на имота и
едва след това да възникне правото за заплащане на обезщетение.
Както
бе отбелязано по-горе, за да възникне задължение за ответника да заплаща
обезщетение, то той трябва да ползва съсобствения имот лично в повече от
притежавания от него дял в съсобствеността. В случая е установено по делото, че
ответницата С. ползва целия процесен недвижим имот, т.е. в повече от
притежавания от нея дял, поради което тя дължи заплащане на обезщетение на
ищците, съгласно разпоредбата на чл.31, ал.2 от ЗС.
Размерът
на дължимото обезщетение се определя в съответствие с наемното възнаграждение, съобразно обема, за който ползващия имота
съсобственик надхвърля своя дял в съсобствеността. Именно по отношение на
размера на обезщетението е и спорът, въведен във въззивното производство с
въззивната жалба. Тъй като ответницата – въззиваема притежава 7/8ид.ч. от
измота, а реално ползва еднолично целият имот, то тя надхвърля обема на квотата
си с 1/8 ид.ч. и за тази 1/8 ид.ч. тя дължи обезщетение на ищците – въззивници.
В тази насока спор от въззивниците няма.
В
първоинстанционното производство е назначена и изслушана съдебно-техническа
оценителна експертиза, която е определила справедливия пазарен наем за целия
процесен имот, в т.ч. дворно място и сгради /жилищна сграда, лятна кухня и
стопанска постройка/. По отношение на този наем са и възраженията във
въззивната жалба. Следва на първо място да се отбележи, че при изслушване на
експертизата пред районния съд ищците и пълномощникът им не са възразили, не са
оспорили заключението, дори не са поставяли въпроси на вещото лице при
изслушването му. Самото заключение е подробно, обосновано и изготвено от вещо
лице, в чиято компетентност и безпристрастност съда няма основания да се
съмнява, кредитирано от първоинстанционния съд, така и от настоящата инстанция.
Вещото лице е използвал два метода за оценка, като подробно е описало и двата,
като противно на твърдението във въззивната жалба, е оценило имота като цяло, в
т.ч. като дворно място, жилищна сграда, лятна кухня и стопанска постройка
/изрично са описани и оценени и тези допълнителни сгради, не само жилищната
такава/. Всички възражения във въззивната жалба в тази насока са напълно
неоснователни. Напълно обосновано вещото лице е определило справедливата наемна
цена на имота като цяло, срещу което заключение ищците не са възразили.
Справедливия пазарен наем за целия имот е определен на 45лв. месечно, напълно
обосновано. Въз основа на този месечен наем е определена наемната цена за целия
процесен период от 13.10.2016г. до 30.07.2019г. в размер общо на 1511лв. Това е
размера на пазарния наем за целия имот и
за целия процесен период. Тъй като ищците притежават общо само 1/8 ид.ч. от имота, т.е. ответницата е ползвала повече от квота
си само 1/8 ид.ч. и само за тази 1/8 ид.ч. дължи обезщетение за еднолично
ползване на ищците, то и правилно районния съд е определил размера на
обезщетението за процесния период като 1/8 от 1511лв., т.е. 189лв. Няма никакво
правно основание да се присъди на ищците наем за целия имот, така както те
претендират във въззивната жалба - по 45лв. на месец или 1511лв. за процесния период,
тъй като, както вече бе посочено и подробно обяснено в мотивите и от
първоинстанционнния съд, това е наема за целия имот, а не само за идеалните
части, собственост на ищците и претенция в този размер е изцяло неоснователна.
Ответницата дължи обезщетение за еднолично ползване само за тази част, която
ползва над своя обем от правото на собственост – за 1/8 ид.ч. и тя възлиза на
189лв. за целия процесен период.
До
този размер от 189лв. исковата претенция е основателна, в останалата част
същата е неоснователна и недоказана.
На
основание чл.86, ал.1 от ЗЗД върху дължимата сума от 189лв. следва да се
присъди законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба до
окончателното й изплащане.
С оглед изложеното, щом
правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява
неоснователна. Атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден в обжалваната
му част, като правилен и законосъобразен.
С оглед изхода на спора,
първоинстанционния съд правилно е присъдил на двете страни разноски по
съразмерност.
Отговорността за разноски
за въззивното производство, с оглед изхода на процеса и неоснователността на
въззивната жалба, следва да се възложи на въззивниците, като те следва да понесат
своите разноски, така, както са ги направили и да заплатят на въззиваемата сторените
от нея разноски за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 300лв.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №1473/16.12.2019г., постановено по гр.д.№4174/2019г.
по описа на Сливенски районен съд в
обжалваната част, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА Ф.И.Ш. с ЕГН **********, М.И.Ш. с ЕГН **********, Н.И.Ш.
с ЕГН ********** и С.И.Ю. с ЕГН **********,*** да заплатят на Х.С.С. с ЕГН ********** *** сумата от 300лв.,
представляваща направени във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.