Р Е
Ш Е Н
И Е № 157
гр. Пловдив, 08 октомври 2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, гражданска колегия, в открито
заседание на тридесети септември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА АРНАУДОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ПЕТРОВА
РУМЯНА ПАНАЙОТОВА
с участието на
секретаря Стефка Тошева, като разгледа докладваното от
съдията Арнаудова в.гр.д. № 344/2019 г. по описа на ПАС, за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Постъпила е
въззивна жалба от М.М. против решение № 142/22.04.2019 г., постановено по гр.д. № 493/2018 г. по описа на Хасковския
окръжен съд. Жалбоподателката счита, че решението е неправилно и
незаконосъобразно, постановено в противоречие със събраните доказателства по
делото и с трайната съдебна практика по изложените в жалбата съображения,
поради което моли то да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което да
бъде уважен в цялост предявеният от нея иск като основателен и доказан. В случай, че въззивната жалба не бъде уважена, прави възражение за
прекомерност на претендираното юрисконсултско възнаграждение и моли същото да
бъде редуцирано до минималния размер съгласно Наредбата за заплащане на
правната помощ.
Въззиваемият „Е.ф.“
АД *** въззивната жалба, счита, че решението е правилно, законосъобразно и
обосновано, постановено в пълно съответствие с материалноправните и
процесуалноправните норми и с относимата съдебна практика и моли съда да го
потвърди изцяло, а въззивната жалба да бъде оставена без уважение. Претендира направените
разноски във въззивното производство, в т.ч. юрисконсултско възнаграждение в
размер на 1 520 лв.
Съдът, след като
взе предвид събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
приема за установено следното:
Съдът
намира, че жалбата е подадена в срок, изпълнени са и останалите законови
изисквания по отношение на нея и същата като ДОПУСТИМА следва да бъде разгледана
по същество.
Първоинстанционният
съд е сезиран с предявените от М.А.М. против „Е.ф.“ АД *** обективно съединени искове с правно
основание чл. 403 от ГПК. Ищцата твърди, че към 2013 г. била в трудовоправни отношения с
ответника, като във връзка с извършено от друг негов служител – м. т.престъпление
по чл. 201, ал. 1 от НК, за което последният бил осъден с влязла в сила присъда
по н.о.х.д. № 2134/2017 г. по описа на Районен съд – Б., дружеството предявило
против нея иск по чл. 211 от КТ за сумата 67 385,44 лв., който с влязло в
сила решение по гр.д. № 1459/ 2014 г.
по описа на Районен съд - Б. бил отхвърлен като неоснователен. По искане на
ищеца с определение № 8151/17.07.2014 г. бил наложен запор на банковите й
сметки до размера на бъдещия иск като обезпечителна мярка и той бил реализиран на
17.07.2014 г. по изп.д. № 638/2014 г. на частен съдебен изпълнител З. З.. През август
2014 г. М. започнала работа в „****" – Б. на длъжност „Г. с.", като заплатата
й била превеждала само по банков път и за периода от 01.08.2014 г. /датата на
постъпване на работа/ до 31.07.2015 г. /датата на напускане на работа/ били
удържани всички получени от нея трудови възнаграждения и тя била принудена да
напусне, тъй като не получавала заплата. Междувременно отправила молби до съдебния
изпълнител за вдигане на запора върху трудовото й възнаграждение, но те били
оставени без уважение и тя започнала да търся други възможности за работа в
сферата на икономиката, но всичките работодателите превеждали работната заплата
само по банков път. Ищцата имала спестени средства, които започнали бързо да се
стопяват, получавала помощ от близки и познати и дори се принудила да живее при
своите родители, като също трябвало да продаде недвижимото си имущество поради
липса на средства - на 20.10.2016 г. жилище за 9 700 лв., на 14.11.2016 г.
друг апартамент за 9 860 лв., на 30.11.2016 г. 1/3 ид.ч. от имот за 9 500 лв. и на 20.12.2016
г. друга 1/3 ид.ч. от същия апартамент за 9 500 лв., като всички имоти били
продадени на цена, много под пазарната им стойност. Ищцата счита, че поради
наложения запор на банковите й сметки като обезпечителна мярка претърпяла имуществени
вреди, от които 16 030 лв., представляващи пропуснати ползи от невъзможността
да получава трудово възнаграждение за периода 01.08.2015 г. - 31.07.2018 г. в общ
размер на 36 минимални работни заплати, както и 16 992,67 лв.,
представляващи пропуснати ползи от невъзможността да продаде недвижимите си
имоти на цена, по-висока от тази, на която ги прехвърлила, до данъчната им оценка,
поради което моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да й
заплати сумата 33 022,67 лв., представляваща обезщетение за горепосочените
имуществени вреди.
Ответникът „Е.ф.“ АД *** оспорва исковете и моли съда да
ги отхвърли.
Съгласно разпоредбата на чл. 403, ал. 1 от ГПК ако
искът, по който е допуснато обезпечението, бъде отхвърлен, ответникът може да иска от ищеца да му заплати
причинените вследствие на обезпечението вреди.
Следователно за ангажиране отговорността на ответника по
този ред е необходимо наличие на няколко предпоставки – активно поведение на
едно лице, изразяващо се в искане за допускане на обезпечение по предявен от
него против друго лице иск, като няма изискване това поведение да е
противоправно или виновно, влязло в сила определение на съда по допускане на
обезпечението, влязло в сила решение, с което предявеният иск, по който е
допуснато обезпечението, е отхвърлен и ответникът по него да е претърпял
имуществени вреди във връзка с допуснатото обезпечение.
От
своя страна за да бъде уважено искането за репариране на нанесените вреди,
следва да бъде установено, че на ищцата е била причинена вреда, тази вреда
трябва да е произтекла от действието на лице, на което ответникът е възложил
работа, това действие трябва да е противоправно и виновно и да е налице пряка
причинна връзка между действието и настъпилата вреда.
От събраните по делото доказателства съдът приема за
доказани първите няколко предпоставки от посочения фактически състав.
Безспорно е, че „Е.ф." АД е
предявил против М. А.М. и М.
Я. Т.обективно и субективно съединени искове за солидарното им осъждане за сумата
67 385,44 лв., от която 62 160,17 лв. представляващи размерът на
констатираната липса и 5 225,27 лв. обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата от момента на откриването, т.е. от 16.09.2013
г., до датата на подаване на исковата молба /17.07.2014 г./, както и законната
лихва върху главницата, считано от деня на предявяване на иска /17.07.2014 г./
до окончателното изплащане на сумата, като с влязло в сила решение № 1055/10.02.2017 г., постановено по
гр.д. № 1459/2014 г. по описа на Районен съд – Б., исковете против М.М. са били
отхвърлени и „Е.ф.“ АД е осъдено да заплати на М. разноски.
С определение № 5181/17.07.2014 г.,
постановено по същото гражданско дело, е допуснато обезпечение на предявените
искове чрез налагане на запор на паричните средства на м. т.и М.М. до размер от
67 385,44 лв. по банковите им сметки във всички банки на територията на
страната.
Въз основа на издадената обезпечителна заповед от
06.08.2014 г. е образувано изп.д. № 20148750400638 по описа на частен съдебен
изпълнител З. З. с рег. № 875 и с район на действие района на Б.ския окръжен
съд, по което е наложен запор върху банковите сметки на ищцата в „У.
Б.“ АД до сумата 67 385,44 лв., а с разпореждане от 05.11.2014 г.
съдебният изпълнител е оставил без уважение молбата на М. от 27.10.2014 г. за
вдигане на запора върху банковата й сметка в посочената банка.
От
удостоверение изх. № 1050/19.02.2019 г. се установява, че М.М. е назначена на
работа в ТП на НОИ – Б. на 01.08.2014 г., трудовият й договор е прекратен на
основание чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ поради изтичане на уговорения срок, считано
от 01.08.2015 г., за периода 01.08.2015 г. – 31.12.2015 г. на лицето е
изплащано обезщетение за безработица в общ размер на 612 лв., всички трудови
възнаграждения на ищцата са били превеждани по банкова сметка, ***, в пълен
размер /вж. писмо изх. № 1029- 01-470/24.01.2019 г. на НОК – ТП Б./, а за
процесния период няма данни за декларирани от М. доходи от извънтрудови
правоотношения и за изплатени суми от фирми на основание подавани справки по
чл. 57 и чл. 73 от ЗДДФЛ /вж. писмо изх. № 2765/19.02.2019 г. на НАП - офис Б./.
Видно
от справка изх. № 2764/21.02.2019 г. на Т. на Н. С. - офис Б. и удостоверение
изх. № **********/***, за процесния период 01.08.2015 г. - 31.07.2018 г. ищцата
не е работила в една част /01.08.2015 г. – 15.02.2017 г./ и е била в трудово
правоотношение с „Д. - 2...“ ООД за периода от 15.02.2017 г. до 21.11.2017 г.,
от 22.12.2017 г. до 03.07.3018 г. и от 17.07.2018 г. до 11.10.2018 г., като за
периода януари 2016 г. – юли 2018 г. на М. не е било изплащано парично
обезщетение за безработица.
От представените две етапни
епикризи от 04.07.2017 г. и от 16.04.2018 г., и двете на СБАЛО „С. М.““ ЕООД – Б.,
протокол на медицинска комисия от 26.07.2017 г. на „СБАЛО „„С. М.““ ЕООД – Б. и
експертно решение № 1187/23.04.2018 г. на ТЕЛК към МБАЛ Б. е видно, че през юни 1998 г. било констатирано
онкологично заболяване на М. и извършена хирургична интервенция, а на 02.02.2017
г. по повод рецидив била извършена мастектомия, като тя е била
преосвидетелствана с определяне на 80 % трайно намалена работоспособност /при
предишна 84 % такава/ за срок от една година до 01.04.2019 г.
С разпореждане № **********/01.07.2018 г. на НОИ – ТП Б. е преизчислена
отпуснатата на ищцата лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване на
220,90 лв.
С
договор от 20.10.2016 г., сключен с н.а. № *****г. на нотариус И. К.с рег. № ***
и с район на действие района на Б.ския районен съд, М.М. е продала на Л. Д.самостоятелен
обект в сграда с предназначение жилище с идентификатор **********по КККР на гр.
Б., ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и от
правото на строеж върху мястото, за сумата 9 700 лв., а данъчната оценка на
имота е 15 587,90 лв.
С договор
от 14.11.2016 г., сключен с н.а. № **********г. на нотариус И. К.с рег. № *** и с район на действие района на Б.ския
районен съд, М. е продала на И. Д.самостоятелен обект в сграда с предназначение
жилище с идентификатор ********по КККР на гр. Б., ведно със съответните идеални
части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, за
сумата 9 860 лв., а данъчната оценка на имота е 13 439,70 лв.
С договор
от 30.11.2016 г., сключен с н.а. № ********г. на нотариус И. К.с рег. № *** и с
район на действие района на Б.ския районен съд, М. е продала на Н.М. 1/3 ид.ч.
от самостоятелен обект в сграда с предназначение жилище с идентификатор ********
по КККР на гр. Б., ведно с мазе № …, както и съответните идеални части от
общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, за сумата 9 500
лв., а данъчната оценка на тази идеална част от имота е 12 954,10 лв.
С
договор от 20.12.2016 г., сключен с н.а. № ********г. на нотариус И. К.с рег. №
*** и с район на действие района на Б.ския районен съд, М. е продала на Б. М.1/3
ид.ч. от самостоятелен обект в сграда с предназначение жилище с идентификатор ********
по КККР на гр. Б., ведно с мазе № …, както и съответните идеални части от
общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, за сумата 9 500
лв., а данъчната оценка на тази идеална част от имота е 13 570,97 лв.
От
показанията на разпитания в първоинстанционното производство свидетел Б. М./брат
на ищцата/ се установява, че година след като било образувано гражданското дело
М. напуснала работата си в НОИ и основната причина била, че не можела да
получава трудовото си възнаграждение, което било запорирано, след това се
регистрирала в Бюрото по труда и не работила до юли 2018 г., когато започнала
настоящата си работа, тъй като никой от работодателите не бил съгласен да
изплаща заплатата й на ръка, през този период тя се издържала от родителите си,
в дома на които била принудена да живее, и с помощ от брат си, открили й рак, правила
си операция в С. и последваща химиотерапия, като средствата за лечението били
осигурени от свидетеля и техните родители, а заради операцията и химиотерапията
на М. се наложило да продаде притежаваните от нея две гарсониери в Б. под
пазарната им цена.
Въз
основа на всички събрани по делото доказателства съдът приема за установено, че
по искане на „Е.ф.“ АД е било допуснато обезпечение по предявения от него
против М.М. иск чрез налагане на запор върху банковите й сметки, като този иск
е бил отхвърлен с влязло в сила решение.
По
отношение на претендираното обезщетение за имуществени вреди в размер на 16 030
лв., представляващо пропуснати ползи поради невъзможност да получава
възнаграждение в размер на минималната за страната работна заплата за период от
3 години, считано от 01.08.2015 г.:
Според утвърдената
класификация в правната доктрина и съдебната практика това обезщетение
представлява пропуснати ползи, които са неосъществено увеличаване на
имуществото на кредитора, а то подлежи на обезщетяване само, ако е съществувала сигурност,
обективна възможност за реализиране на ползата, т. е. за увеличаване на това имущество, с оглед нормалното развитие на гражданския
оборот, и тази възможност е осуетена само поради
неизпълнението на задължението на другата страна, в случая поради налагането на обезпечителната
мярка.
При доказателствена тежест,
лежаща върху ищцата, тя не е установила при условията на пълно главно доказване, че е
съществувала сигурната възможност, с която тя е разполагала обективно, да реализира посочения приход, т.е. е можела със сигурност да увеличи имуществото си, а тази възможност не е реализирана единствено поради наложения запор, поради което
съдът приема тези обстоятелства за недоказани.
От една страна по делото е установено, че трудовият договор на М.
е бил прекратен поради изтичане на уговорения в него срок, считано от
01.08.2015 г., а не поради невъзможност М. да получава трудово възнаграждение
след този момент заради наложения запор и мотивираното въз основа на това
решение да не работи при този работодател.
Не е доказано също, че през процесния период М.
е търсила активно работа и е намерила такава /с изключение на времето, когато е
била в трудоправно отношение с„Д. - 2...“ ООД/, но не е започнала да полага
труд единствено поради невъзможността да получава заплата по нея, тъй като
върху вземанията по банковите й сметки бил наложен запор.
От друга страна настоящият състав напълно
споделя изложените от окръжния съд мотиви, че наложеният запор върху вземанията
на ищцата в „У. Б.“ АД /и другите банки в страната/ не ограничават правото й да
полага труд по трудово или облигационно правоотношение и да получава
възнаграждение по него.
Защитата на работника и служителя в случай, че върху
работната му заплата е наложен запор, е предвидена в разпоредбата на чл. 446 от ГПК, според която при насочване на изпълнението върху трудово възнаграждение
или върху каквото и да е друго възнаграждение за труд, чийто размери са над
минималната работна заплата, при това след като се приспаднат дължимите данъци
и задължителни осигурителни вноски, са предвидени в какъв размер могат да се
удържат вноски в зависимост от това какъв е доходът и дали лицето има деца.
В т. 13 на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че вземанията на длъжника по сметка в банка
са несеквестируеми, когато по сметката постъпват само плащания по пълно
несеквестируеми вземания, налагането на запор върху банкова сметка ***довото
възнаграждение за съответния месец, а когато по сметката постъпват
несеквестируеми и секвестируеми вземания, изпълнението се насочва само върху
вторите.
В този смисъл е и разпоредбата на чл. 446а от ГПК /ДВ бр. 86/ 2017 г./, според която несеквестируемостта на доходите по чл.
446 от ГПК се запазва и ако са постъпили по банкова сметка, *** по банковата
сметка е видно, че те представляват възнаграждение за работа, банката не
изпълнява запора до размера на минималната работна заплата, освен за задължения
за издръжка.
Следователно законът гарантира на всяко лице,
което полага труд, възможност да получава минимален трудов доход, независимо
дали върху вземането е наложен запор, като незнанието на това право или
неосъществяване на необходимите действия за упражняването му /в т.ч. чрез
обжалване пред съд по реда на чл. 435 от ГПК на отказа на съдебния изпълнител
да преустанови насочване на изпълнение спрямо несеквестируемата част от
вземането/ не може да бъде тълкувано в полза на ищцата, респ. за обосноваване
на причинно-следствена връзка между претендираните вреди и наложения запор.
Предвид
гореизложените мотиви съдът приеме за недоказан този елемент от фактическия
състав на увреждането, което води до извод за невъзможност да се ангажира
отговорността на ответника по тази претенция.
По отношение на
претендираното обезщетение за имуществени вреди в размер на 16 992,67 лв., представляващи разликата между
продажната цена на имотите и данъчната им оценка поради невъзможността на М. да
ги продаде на по-висока цена вследствие на наложения запор върху вземанията по
банковата й сметка:
От събраните по
делото доказателства съдът приема за установено, че в периода 20.10.2016 г. –
20.12.2016 г., когато са били сключени четирите обсъждани договора за
покупко-продажба, ищцата е била в тежко финансово състояние, като не е
работила, не е получавала доходи от други трудови или граждански
правоотношения, обезщетение за безработица или социални помощи, живеела е при
родителите си, които са я подпомагали финансово, а впоследствие /на 02.02.2017
г./ й е била извършена хирургическа интервенция във връзка с рецидив на установено през 1998 г. онкологично
заболяване.
Настоящият състав
приема за недоказано, че описаното финансово състояние и при липса на други
съществени причини М. е била принудена в кратък период от време да разпродаде
наличното си недвижимо имущество на цени, дори под данъчната оценка на имотите,
като един от купувачите по договора е бил брат й Б. М..
Тук следва да се
посочи, че съдът не кредитира показанията на свидетеля М. в частта за
причините, наложили продажбата на имотите /поради необходимост от извършване на
операция и химиотерапия след това/, доколкото хирургичната интервенция и
лечението са в период след посочените продажби.
Дори да се приеме,
че именно това лечение и предхождащото го финансово състояние на М. са пряка
причина за продажбата на имотите и реализираната от това загуба за ищцата
поради разликата между продажната цена на имотите и тяхната данъчна оценка,
съдът счита, че не е установена по категоричен начин причинно-следствената
връзка между тази вреда и допуснатото обезпечение.
Както вече беше
посочено, тежкото финансово състояние на ищцата не е в пряка зависимост от
това, че върху банковите й сметки е бил наложен запор, тъй като тя е можела да
работи по трудово правоотношение и да получава трудово възнаграждение, както и
възнаграждение по облигационно правоотношение, поне до размер от минималната
работна заплата, т.е. необходимостта от продажбата на имотите е възникнала от
липсата на парични средства поради недостатъчно положените от М. усилия да
полага труд и да получава доходи от него или поради погрешните й представи за
невъзможността да получава възнаграждението си по банков път в посочения
размер, като и в двата случая липсва причинно-следствена връзка с поведението
на ответника.
Предвид изложената фактическа обстановка и изведените въз основа на
нея правни изводи съдът приема за установено, че е било допуснато обезпечение на предявените от „Е.ф.“ АД против М. искове
по гр.д. № 1459/2014 г. по описа на Районен съд – Б. чрез налагане на запор върху
вземанията й по банковите й сметки, като впоследствие исковете са били отхвърлени с влязло в сила решение, но не е доказано при условията на пълно доказване,
че от допуснатото обезпечение
на ищцата са били причинени имуществени вреди във вида и размерите,
претендирани от нея, поради което обективно съединените искове са неоснователни и недоказани и като такива
следва да бъдат отхвърлени, а първоинстанционното решение като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено.
На основание чл.
78, ал. 8 от ГПК следва да бъде осъдена жалбоподателката да заплати на въззиваемия
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство в размер на 300 лв.,
който размер е определен по реда на чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на
правната помощ.
Ето защо съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 142/22.04.2019 г., постановено по
гр.д. № 493/2018 г. по описа на Хасковския окръжен съд.
ОСЪЖДА М.А.М. ***, ЕГН **********,*** /чрез адвокат В.У./ да заплати на
„Е.ф.“ АД със седалище и адрес на управление:***, ****************сумата 300,00
лв. /триста лева/ юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи
на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му
на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.