Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 03.01.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на пети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Марина Гюрова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №5012
по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 15.01.2019
год., постановено по гр.дело №12475/2013 год. по описа на СРС, ГО, 84 с-в, е признато
за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу Б.А.Ж. искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 975.98 лв., представляваща стойност на доставена топлинна
енергия за периода от м.юни 2010 год. до м.май 2011 год. в топлоснабден имот,
находящ се в гр.София, ул.******, абонатен №013229, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №6271/2013 год. по описа на
СРС, ГО, 82 с-в – 18.04.2013 год. до окончателното й изплащане и сумата от 267.54 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 31.07.2010 год. до 05.02.2013 год., като исковете
са отхвърлени в останалата им част до пълните предявени размери и ответникът е
осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК направените
разноски по делото в размер на 996.31 лв. и направените разноски в заповедното
производство в размер на 62.41 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Срещу решението в
частта му, в която са отхвърлени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че искът
за главницата в размер на 410.43 лв. следва да бъде отхвърлен, като не бил взел
предвид обстоятелството, че съгласно клаузата на чл. 31, ал. 2 от Общите
условия за продажба на топлинна енергия месечната дължима сума от купувача се
формира въз основа на определената за него прогнозна месечна консумация и
действащата за периода цена на топлинната енергия. Според чл. 155, ал. 1, т. 2
ЗЕ, сумите за топлинна енергия за процесния период били начислени /фактурирани/
от ищеца по прогнозни месечни вноски, като след края на отоплителния сезон били
изготвяни изравнителни сметки от фирмата, извършваща дяловото разпределение на
топлинна енергия в процесната сграда на база реален отчет на уредите за дялово
разпределение в съответствие с разпоредбата на чл. 71 от Наредба №16-334 от
06.04.2007 год. за топлоснабдяването. Следователно цялата претендирана главница
била дължима, доколкото топлинната енергия била реално доставена до имота на
ответника. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му
част, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски
по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по
жалбата Б.А.Ж. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ищеца част. Поддържа, че ищецът не бил ангажирал доказателства
за претендираното количество топлинна енергия било реално доставено. Продажбата
на топлинна енергия се подчинявала на общите правила на договора за продажба,
като купувачът дължал заплащането на продажната цена винаги само и единствено за реално предоставената
стока. Представените по делото документи от ищеца и третото лице-помагач били
частни /чл. 180 ГПК/ и удостоверявали изгодни за издателите им обстоятелства и
не се ползвали с доказателствена стойност. В този смисъл заключенията на вещите
лица по съдебно-техническата експертиза и съдебно-счетоводната експертиза,
които се базирали на тези документи, не можели да служат за доказване на
твърдените от ищеца правопораждащи факти. Ищецът не бил доказал какви били
показанията на общия топломер и общия водомер в абонатната станция за процесния
период, показанията на средството за търговско измерване /водомер/ и на
средствата за дялово разпределение в имота на ответника и в останалите жилища в
сградата, както и че действащите през исковия период цени на топлинна енергия и
гореща вода са такива, че обуславят заплащането на претендираната сума. Не било
установено също така, че разпределението на количеството топлинна енергия в
абонатната станция било извършено в съответствие с нормативните изисквания.
Видно било от заключението по съдебно-техническата експертиза, че ищецът не бил
изпълнил задълженията си, свързани с извършването на последващи проверки на
средството за измерване, което подлежало на метрологичен контрол през две
години. Т.е. не било установено, че средството за измерване е било годно през
исковия период, респ. било налице лошо изпълнение от страна на ищеца. Освен
това липсвали доказателства, че ответникът е собственик на процесния недвижим
имот, както и че има качеството на негов ползвател, респективно наличието на
валидно облигационно правоотношение.
Срещу решението в
частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по л. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Б.А.Ж..
Жалбоподателят поддържа, че по делото не било доказано възникването на валидно
облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия, респ.
че ответникът е собственик на процесния недвижим имот.Напротив, било доказано,
че върху него било учредено вещно право на ползване – видно от договор за
дарение. Ищецът бил представил удостоверение за наследници и акт за смърт на К.Б.Ж.и
А.Ж.Г.едва след обявяване на делото за решаване, поради което тези
доказателства не следвало да бъдат обсъждани. През исковия период титуляр на
клиентската партида бил А.Ж.Г./дарител/. Освен това по силата на чл. 62 от
Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ доставката на стока или предоставянето
на услуги на потребителя срещу заплащане без изрично или предварително искане
от негова страна било забранено. Липсвали доказателства, че третото
лице-помагач било избрано да извършва услугата дялово разпределение през
исковия период, т.е. след изтичането на срока на договора от 22.02.2002 год.,
който бил четиригодишен и бил изтекъл през 2006 год. Ищецът не бил ангажирал
доказателства за претендираното количество топлинна енергия било реално
доставено. Продажбата на топлинна енергия се подчинявала на общите правила на
договора за продажба, като купувачът дължал заплащането на продажната цена
винаги само и единствено за реално
предоставената стока. Представените по делото документи от ищеца и третото
лице-помагач били частни и удостоверявали изгодни за издателите им
обстоятелства и не се ползвали с доказателствена стойност. В този смисъл
заключенията на вещите лица по съдебно-техническата експертиза и
съдебно-счетоводната експертиза, които се базирали на тези документи, не можели
да служат за доказване на твърдените от ищеца правопораждащи факти. Ищецът не
бил доказал какви били показанията на общия топломер и общия водомер в
абонатната станция за процесния период, показанията на средството за търговско
измерване /водомер/ и на средствата за дялово разпределение в имота на
ответника и в останалите жилища в сградата, както и че действащите през исковия
период цени на топлинна енергия и гореща вода са такива, че обуславят
заплащането на претендираната сума. Не било установено също така, че
разпределението на количеството топлинна енергия в абонатната станция било
извършено в съответствие с нормативните изисквания. Видно било от заключението
по съдебно-техническата експертиза, че ищецът не бил изпълнил задълженията си,
свързани с извършването на последващи проверки на средството за измерване,
което подлежало на метрологичен контрол през две години. Т.е. не било
установено, че средството за измерване е било годно през исковия период, респ.
било налице лошо изпълнение от страна на ищеца. Ето защо моли решението на СРС
да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени.
Ответникът по
жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ответника част.
Привлеченото от
ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба
на ответника.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивните жалби пороци
на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 149 ЗЕ вр.
с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваните му части. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивните жалби е необходимо да се добави и следното:
Установено е по
делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Доказано е също
така, че ответникът е собственик на процесния апартамент №3, находящ се в
гр.София, ул.“Доспат“ №14, вх.1 – видно от нотариален акт за дарение на недвижим
имот от 30.06.1993 год., удостоверения за наследници и преписи-извлечения от
акт за смърт. Учреденото в полза на дарителите К.Б.Ж.и А.Ж.Г.вещно право на
ползване се е погасило със смъртта им съответно през 2005 год. и през 2007 год.
– чл. 59, ал. 1 ЗС. СРС не е допуснал процесуално нарушение при допускане на
доказателства с определението по делото от 23.08.2018 год., с оглед
настъпващата в първоинстанционното производство поетапна преклузия – чл. 131,
ал. 2, чл. 143, ал. 2, чл. 144, чл. 146, ал. 3, чл. 147 и чл. 148 ГПК,
доколкото искането за тяхното събиране е било направено своевременно от ищеца –
преди провеждането на първото открито съдебно заседание. В този смисъл следва
да се приеме, че Б.Ж. се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди
по смисъла § 1, т. 13 от ДР на Закона за енергетиката и енергийната ефективност
– ЗЕЕЕ /отм./, респ. § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./ и има качеството на битов клиент
съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от
2012 год., в сила от 17.07.2012 год./.
Съгласно разпоредбата
на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява
при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия
се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.
150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото
дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са
релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си
на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради
изложеното, въззивният съд приема, че между страните по делото са били налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според чл. 139,
ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост,
се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и
в действалата през процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Доказано е също така, че в процесната
сграда е била въведена услугата дялово разпределение – видно протокол от Общо
събрание на етажните собственици от 10.04.2001 год., ведно със списък, на което
е било взето решение за сключването на договор с „Т.С.“ ЕООД. Такъв договор е
бил сключен впоследствие на 22.02.2002 год. за срок от 4 години. Същевременно
по делото са представени документ за главен отчет, от които е видно, че до
процесния имот е бил осигуряван достъп за отчет и справки за дялово
разпределение за отоплителните сезони, включени в исковия период и липсата на
доказателства за изявления от етажните собственици, че считат договора за
прекратен, води до извода, че действието на договора е било многократно
подновявано. А отделно от това следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на
чл. 139, ал. 2 ЗЕ, топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна
енергия има право да извършва услугата дялово разпределение и самостоятелно,
дори да не е налице договор с лице, вписано в регистъра по чл. 139а ЗЕ.
От съвкупната преценка на писмените
доказателства по делото – документ за главен отчет и справки за дялово
разпределение, както и от заключението на вещото лице по допусната и изслушана
в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, се установява,
че в процесния имот има 4 бр. радиатори с монтирани на тях топлинни
разпределители тип ЕТТР, 1 бр. радиатор с монтиран уред тип ЕТТS,
щранг-лира без уред и 1 бр. узаконен водомер за топла вода; че делът на ответника
за отопление, сградна инсталация
и битово горещо водоснабдяване е бил изчислен в
съответствие с правилата на действащата нормативна уредба /при осигуряван
достъп за отчет на уредите/, като ищецът бил отчитал за своя сметка
технологични разходи, а средството за измерване – общ топломер, монтиран в
абонатната станция на процесната сграда, било годно за измерване през исковия
период. Следователно въззивният съд приема, че при определяне на
дължимите суми с изравнителните сметки е спазена
нормативно установената методология. Следва да се
посочи, че според чл. 6.9 от Методиката по Наредба №16-334 от
06.04.2007 год. за топлоснабдяването при щранг-лира без уред за дялово
разпределение /както е в случая/ инсталираната мощност се определя по
изчислителен път и се прилага разпоредбата по т. 6.5. – прилага
се екстраполация по максимален специфичен разход на сградата.
В този смисъл неоснователни са възраженията на ответника, че дяловото
разпределение е било извършвано неправилно.
Неоснователен е и доводът на
жалбоподателя относно приложението на установената в разпоредбата на чл. 62 ЗЗП
забрана за непоискани доставки, поради следните съображения:
Съгласно задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/2016 год. на ВКС по тълк.дело №
2/2016 год., ОСГК, за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия
за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на
Закона за енергетиката, които не противоречат на чл. 62 вр. с § 1 от ДР на ЗЗП.
Това е така, защото непоискана е тази доставка, при която доставчикът
предоставя характеризиращата договора престация на потребител, без той да е
изразил съгласие за това. Именно поради това законът постановява, че
непоръчаната от потребителя доставка на централно отопление не поражда за
потребителя задължение за плащане – чл. 62, ал. 2 ЗЗП. Законодателното решение
не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към
този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ /в редакция след изменението ДВ, бр.
30/2006 год./ изисква решение на общото събрание на етажните собственици за
присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. Потребителите на
топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост могат да имат различни
интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът,
който законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на
конфликти между етажните собственици е „решава мнозинството“. Затова при
доставката на централно отопление в сградите в режим на етажна собственост
искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик /той не би
могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща част/,
а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат
решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребителят на услугата е
цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни обекти може
да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези
обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация
или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно
отопление в сградата.
С оглед така дадените разрешения,
въззивният съд приема, че непоискана доставка на топлинна енергия в сграда в
режим на етажна собственост /включително за сградна инсталация и отопление на
общите части/ е налице тогава, когато е направено надлежно искане при условията
на чл. 153, ал. 2 ЗЕ за прекратяване на топлоподаването до абонатната станция в
сградата, но въпреки това същото не е своевременно прекратено от
топлопреносното дружество. Отделно от това всеки собственик на индивидуален
обект в сградата може по споразумение с топлопреносното дружество да спре
подаването на топлинна енергия за отопление и битово горещо водоснабдяване на собствения
си имот, като остане потребител единствено на топлинна енергия, отдадена от
сградната инсталация и на енергия за общите части на сградата. В разглеждания
случай нито се твърди, нито се доказва наличието на искане за прекратяване на
топлоподаването по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ. Няма и доказателства за спиране
на топлоподаването в процесното жилище – напротив, както вече бе посочено
по-горе, установено е от заключението по съдебно-техническата експертиза, както
и от писмените доказателства по делото, че топлинната енергия за имота през
процесния период се е разпределяла по данни от 5 бр. разпределители и 1 бр.
водомер за топла вода. Следователно доставената през исковия период топлинна
енергия не се явява непоискана, респ. ответникът дължи нейната стойност.
Следващият спорен във въззивното
производство въпрос е свързан с дължимия размер на претендираните вземания. В
тази връзка настоящият съдебен състав приема следното:
Действащата през
процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ,
предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда –
етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от следните
начини: 1/ на 11 равни месечни
вноски и една дванадесета изравнителна вноска, респ. на 10 равни вноски и 2
изравнителни – след изменението на ЗЕ от ДВ, бр.74/2006 год./, 2/
на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за
сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна
консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването
на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки
отделен потребител са уредени в действалата през исковия
период Наредба за топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба
води до извод, че в случаите на чл. 155, ал.
1, т. 1 или т.
2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни
вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в
края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер.
Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в
установените за тях срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в
размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски
са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане възниква
в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. При всички
случаи, обаче, това “изравнително”
вземане е самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие
за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези
вноски със задна дата.
Съгласно действалите през исковия
период Общи условия – чл. 32, ал. 2 и 3, след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът
издава за отчетния период дебитни и кредитни известия за разликите между
прогнозното и действително потребено количество топлинна енергия; когато при
изравнителната сметка се установи, че начислената на купувача сума е по-голяма
от сумата за реално потребената от него енергия, сумата в повече се приспада от
дължимата сума за следващия период или по желание на купувача, се възстановява
от продавача; при просрочени от купувача задължения, със сумата в повече се
погасяват най-старите задължения, ведно с дължимите лихви.
Както вече бе посочено, в нормата на чл.
155, ал. 1
ЗЕ са предвидени различни системи за разплащане на консумираното количество
топлинна енергия за всеки потребител. При всички случаи, обаче, при формиране
на крайната дължима сума, следва да се вземе предвид реалното потребление на
топлинна енергия. В този смисъл изравнителния резултат в края на съответния
период няма напълно самостоятелен характер, въпреки че задължението за
заплащане на изравнителната сметка не влияе на дължимостта на месечните вноски
в установените за тях срокове.
Изравнителният резултат води до
възникване на ново вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато
начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия – в този
случай дължимата сума от изравнителната сметка се заплаща в 30-дневен срок след
датата на издаване на данъчно кредитно известие, респ. издаване на съобщението
за дължимата сума. Изравнителният резултат може да доведе до възникване на
вземане в полза на потребителя, само ако същият е заплатил прогнозните месечни
вноски и последните са в по-голям размер от стойността на действително
доставеното количество топлинна енергия.
В случай, обаче, че потребителят не е
заплащал дължимите месечни вноски, очевидно е, че доколкото същият не е
придобил качеството на кредитор, не би могъл да иска възстановяване на
изравнителната сума или да прихване срещу нея свои задължения към
топлопреносното предприятие за следващ отчетен период. А дори и да е заплащал
месечните вноски, потребителят не е длъжен да упражни някое от тези права. В
този смисъл следва да се приеме, че когато стойността на действително
потребеното количество топлинна енергия е по-малко от стойността на прогнозното
количество топлинна енергия /т.е., доставеното количество е по-малко от
фактурирането/ и потребителят не е упражнил някое от правата си /на
възстановяване или приспадане от следващ отчетен период/ или не са били налице
основания за упражняването им, то ищецът е следвало да издаде данъчно кредитно известие,
с което да намали данъчната основа на доставката за отчетния период.
В разглеждания случай констатациите на
вещото лице по съдебно-техническата експертиза и на вещото лице по допусната и
изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза по
отношение на наличието на изравнителни суми в полза на някоя от страните и
техния размер си противоречат. Въззивният съд счита, че по отношение на това
обстоятелство следва да бъде ценено заключението по съдебно-техническата
експертиза, както е приел и СРС, тъй като то кореспондира с останалите данни по
делото, а именно с ангажираните от третото лице-помагач справки за дялово
разпределение, поради което приема за доказано наличието на изравнителни суми
само в полза на ответника в общ размер на 467.65 лв., което съответно води до
дължимост в по-малък размер на задълженията за топлинна енергия за отоплителните
сезони, обхванати от исковия период. Вещото
лице по съдебно-счетоводната експертиза е взело предвид изравнителната сметка
за целия отоплителен сезон от м.май 2011 год. до м.април 2012 год., а
същевременно ищецът не претендира стойност на доставена топлинна енергия за периода
от м.юни 2011 год. до м.април 2012 год.
Следователно от сбора от дължимите
прогнозни вноски за периода от м.юни 2010 год. до м.май 2011 год. – 1 443.63
лв. /видно от заключението по съдебно-счетоводната експертиза, което в тази
част следва да бъде ценено/ следва да бъдат приспаднати сумите за връщане на
абоната – 467.65 лв., поради което и законосъобразно първоинстанционният съд е
приел, че искът за главницата е основателен до размера от 975.98 лв., ведно със
законната лихва считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал.
1 ГПК.
Задължението за заплащане на
стойността на топлинната енергия за исковия период е възникнало като срочно
съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за
битови нужди от 2008 год. – в 30-дневен срок след изтичане на месеца, за който
се отнася. Доколкото ищецът се легитимира като кредитор на главно вземане в
размер на 975.98 лв., то претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява установена в
своето основание за периода от 31.07.2010 год. до 05.02.2013 год. 27.11.2014
год., а нейният размер възлиза на 267.54 лв. съобразно заключението по
съдебно-счетоводната експертиза, до който и подлежи на уважаване.
Ето защо въззивните жалби следва да
бъдат оставени без уважение, а решението на СРС – потвърдено като правилно в
обжалваните му части.
На
основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 15.01.2019 год., постановено по гр.дело
№12475/2013 год. по описа на СРС, ГО, 84 с-в, в обжалваните му части.
Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/